НАПОДИРЕ

Писмо от един поборник, 2025-та; да ме прощава!

Днеска, като се погледне назад на нашите работи, ще рече някой дето всичко е било напусто и залудо сме и ние теглили, и своите си почернили. Ако се вземе поради що сме си дали най- драгоценното – младостта, силите, па и живота, то вярно може да се каже, че това се е нивга непостигнало: ще излезе като в притчата, че сме си фърлили бисерите на свинете, а тия като са ги стъпкали, сетне са се обърнали и връз нас. Щото и ако да сме се борили затуй дето да има на света една свободна България, то най- после от сичкото е било зарад името. И каква полза дали ще се именува тъй, или Турция, или Прусия, ако да се е нищо не изменило и сиромаха да сиромахува, а господаря да господарува. И каква полза, ако тогова се вика не Сулейман, а Стоян, или Иван. А то цялата работа се тъкмо така нареди.

Които сме се тогава заловили, секой се е фанал зарад теготиите я свойте си, я на тия най- немощните покрай него. На ума на никой не е било да се върши тая работа, за да се търгува с леснина по европа, да се махне тоя или оня султански налог връз фабрикантите, или да се отвържат ръцете на чорбаджиите за земята, с други думи – да се охранват още тия дето на наш гръб доста се вече бяха охранили. Измежду последните, ако и на малцина из тях да им минаваха таквиз мисли, повече от туй трепереха нещо да направят, да не би да загубят и което стискаха. Захарий ги добре обрисува, явяваха се из разни свои клубове, ужким бунтовни и на сичко готови, но каквото дадоха бяха само праздни думи, подкрепени от кумова срама с некой друг грош, колкото с мъка едвам- едвам им се откъсва от душичката. Туй им участие досущ беше като ходенето им на театъра, или по четенията – да се представят че са нещо повече измежду другите, да се изтъкнат един вид като по- горни и напредничави, както и бащите им си туряха тоя титул да са хаджии с оденето по Божий гроб с парите, дето имаха от събирането на данъци за султана: ужким от благочестие, а то само и само да са нещо отгоре. Ако и сегиз тогиз да ги изтърпявахме, зарад тез само грошове, то тъкмо и поради тях и поради събратята им бяхме оставили дом и майка, и челяд, щото теготиите дето сърбахме от същите не бяха много по- долу от тия на султана, а после се видя че даже и ги надмогнаха.

Още отпървом може да се види, че цялата работа беше провалена. Макар и да имаше некои, които отнапреж и се не надаха да се постигне едно въстание, а само да стане явно на другите народи и най- вече в руско, че турската тирания е стъпила на врата и на още един православен народ, та белки додат извънка да ни изтръгнат насила из рабството, то повечето, измежду които и язе, все сме си вярвали, че стига една искра да се запали, ще лумне пожара. Но къде ти – и дори като почна войната, от цяла България с мъка се намериха едни до към седем хиляди души да ни отсрамят. Една немалка част от тях си бяха от старите дружини, други бегълци по молдова и украина, жалещи по родина, и останалите – пак като назе си – уморени от теглилата и немотията. Господарското се беше снишило като не знаеше какво има да става и като чуваше тая дума и тоя възглас – за Свобода, трепереше като мислеше че ще да е дошло времето да заплати за безчинствата си. Къде ти. Наместо туй им се даде в ръцете хомота дето дотогаз държеше турчина.

По втория въпрос, ако и да излязоха прави тия, дето вярваха че друг ще да ни освободи, понеже ако може тъй да се рече, се наредиха работите баш както бяха го намислювали – башибозука се самозабрави в изстъпленията си спрямо ония макар и неколко само селца и градеца дето се изправиха, а се случи тогава та това стана видно пред целия свят, то мъчно може да се рече, че тая независимост беше именно тая, за която се бъхтахме. Ако си дадахме животите, то беше да отървем тия на другите, беззащитните и да им отмахнем теглото. Наместо туй се почнаха кланета връз именно тия най- слаби, дето ги не познавахме и по турско. Като се почна с добружанските селяни, не се е спряло през годините до кървищата на цанкова и разплатите подир голямата война. Тегобите пък само се умножиха, като народа обърнаха на стадо, кое само да стрижат и да водят на заколение, та трудно може да се повярва, че ако бяхме в турско да би било по- лошо. Не сме тръгнали да си почерняме майките и невестите и невръстни деца да правим сираци, за свободата да се само нарече някоя си земя България, а в тая именно земя за свобода человеческа, и да се тури край на сяка тирания едного дригиму.

Но най- лошото е, че като се накрай уталожи тая работа, като се даде на секой що- годе да живее мирно и да се не вършат над него твърде големи зверства, то наместо да се освободи тоя с най- голямо дръзновение да отдава себе си и свойте си сили за народа и другите, то напротив, се е самозабравил, или пó право е забравил секой друг освен него си. Сякой е зяпнал само себе си, а другия го не вижда, или пък ако го види, гледа го както се гледа на скомен – като на нещо дето му препречва пътя та го подритне настрана, или па нещо, на което да седне и да върши своето си. И тоя дето е най- долу от сички, той е вече по душа чорбаджия. Нему разликата е само дето не разполага с тая власт да стъпя връз другиго. Сякой се е изоглавил, та туря себе си за мерило на правдата и за последен съдник. Нему на устите е само тая дума „свобода, свобода“, но туй дето разбира от нея е да го не закачат да върши каквато приумица му пръкне на ума. Тая свобода не я ползува да свърши нещо полезно споредъ природата си и за добруването на всинца, ами напротив – не ще нищо да знае и за другите и за устроението си, което ведно с тях е намразил якоже то е което му отнима свободата. Затуй е и безкритичен към всякоя дивотия на другите, единствено за да бъде той самия оставен на мира за своите дивотии. Едничкото което не може да изтърпи ни най- малко, е някой да сгълчи някого за нещо нередно, при туй за негова собствена полза. Тогаз се веднага наежва и се спуска да хапе с ожесточението на бясно псе. Сиреч за него свободата е тая дето се с него започва и се с него завършва, а туй дето не напуска тия предели е същото дето се полага накрай в гроба. Или – той се е сам доброволно заробил един път на тлението и втори – на всекой господар, който му даром харизва тоя гроб. Не е за вярване, че всекиму се дава грамотност, както сме го нявга само мечтали, а ако и да се криво говори по училищата, то е станало сичко достъпно по други начин и само се иска едната жажда и едната искреност, но сичко туй се пропилява, та и най- ученият е на една нога с нявга най- простите, дето и четмо и писмо не знаеха, но ако им речеш нещо – разсъждаваха правилно. Не е за вярване, че ако ний от сабахлем до мръкнало сме са бъхтали по пек и по студ да има и една кора хляб на масата, а неведнъж и тая не достигаше, то сега секой е преситен на време, но не само че го не ползува, ами всячески се опитва да се отърве от него, гаче му е най- големия душманин. Ще рече – да се отърве от себе си му е най- големият зор. И става тъй, щото хем друго не знай освен себе си, хем не може се изтърпя и една минута. Ако сме били жадни за сякой рядък момент, та я да фанем книга, я да обърнем внимание на най- близките си, я да съградим нещо за другите според силите си, то сега месеците и годините се фърлят като най- безполезното и най- омразното на света. Затуй се запълва времето с възможно най- праздните и непотребни занимания, било със захласване, било с пустословие, било с ненуждни пътувания и всяческо отдаяние на най- животинските части на душата, та белки се избегне срещата със себе си, сиреч самото живеене. Но напротив – животъ се нарича тъкмо това най- долното възможно съществуване на душата, в която тая се обръща на нещо по- низко и от животното. Сиреч вярна излазя тая дума, че на свинете си фърлихме бисерите. А ето що ще рече, че се накрай обърнаха тия да ни заръфат: баш насрещу които изедници сме се дигнали, и на които безочието не сме могли да изтраем, и на които мизериите не можахме да изтърпим, точно тия са се фанали да ни повтарят и до днеска имената по стъгдите при всекой случай, и да ни кичат на портрети по стените си. Да ни бяха оставили костите да мируват в земята и да ни не поменуват, но нейсе.

И тъй види се божем напусто е сичко от назе отдадено.. Но аз ще река като гледам сега наподире на сичкото туй, че ако пак да бях живял живота си, пак тъй щях да го живея и пак тъй щях да го дам. Изпървом щото сърдцето ми не ще изтрай да търпи хомота, и после щото хиляда пъти по- добре е да си дам живота и за най- праздните човеци, нежали за самия себе си. Понеже и тия, един ден може и да се обърнат и да се пробудят, ако ли не пък децата им, както е дадено на човека да е безкраенъ и непредвидимъ, а пък на тялото ми една съдба е дадена – да бъде лешъ.