Безспорно аз съм последният, който би следвало да си позволи да интерпретира крайъгълната християнска молитва. Ако подобна дързост може да потърси известна снизходителност, то основание за такава може да бъде само искрената ми заявка, че в случая не съществува каквато и да било богословска, а още по- малко за някаква меродавна претенция. Подтикът ми произтича изключително от дълбокото ми възхищение от съчетанието на нейната простота с поразителна смислова наситеност – наситеност до всеки изобщо възможен предел.
ОТЧЕ
Татко. Сакрализацията на остарелите форми на езика, характерна за религиите като цяло, предопределена от една страна от стремежа за подчертаване на изврънвремевият, непреходен, окончателен характер на самото съдържание, и от друга – от боязънта да не бъде изкривено по някакъв начин същото, за съжаление неминуемо води и до своят страничен ефект – отдалечаването от жизнената му автентичност. Прехвърлянето на сакралното от съдържателната част и преживяването към формалната и символа, е по същество идолопоклонничество, но може да бъдем щастливи, че тези крайности рано или късно са били пречупвани, така че да имаме достъп до Евангелието не само на арамейски, или еветуално и гръцки, но дори и на профанните локални езици.
Татко. Днес никой не се обръща към баща си с думите „Отче“, но в текста на молитвата те са съхранени в някогашният първоначален превод на български, така че изземат това обръщение в частен, изключително религиозен контекст, прекъсвайки всяко отношение със същинското съдържание на думата извън него. Тук обаче го четем такова, каквото то в действителност е.
Татко. И тази първа дума на молитвата, това обръщение, разтърсва из основи дотогавашният свят. В добилата днес прозаичен характер употреба трудно може да си представим грохота й преди две хилядолетия. Татко! Не „Господарю“ (Господи), не „Боже“, не „Яхве“, или някое друго име на Бога, не дори „Създателю“ или „Творче“! Татко! Отношенията с Бога с един замах, с едно слово, са прекроени из основи! Когато тази молитва е била произнесена за пръв път, по света са се изповядвали хиляди религии. Съществували са властни, добронамерени, злонамерени или дистанцирани божества, но отношенията с тях винаги са се изчерпвали до страх, покорство, трепет, ужас, безсилие, стремеж за умилостивяване, или угодничество.. Монотеистични, политеистични, дори и анимистични, всички те се свеждат до покорство, до опит за договаряне за получаване на благословия и снизходителност, всички те се свеждат до принципно еквивалентни основи. Татко!! И християнството ги срива. За пръв път в цялата история се извеждат отношения на естествена взаимна любов, близост, доверие и стремеж един към друг между човека и Бога. Татко… И завесата на Храма бива раздрана! Защото това не са само думи: по- късно получаваме и доказателството за любовта на Бог към човека според думите „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.“ (Йоан 15:13)
Тази любов има същевременно и много конкретен характер. Тя е конституирана именно в нейната родителско- синовна форма. (Обръщението не е например „Приятелю“ – една крайност, която конотативно се промъква в някои протестантски течения, с идеята за „личният Иисус“ или „личният спасител“ – гротеска, която е двойно опровергана в молитвата.) Молитвата е насочена към целостта на Бога в неговото триединство, защото Христос не се появява като нов Бог, а като негов Син, като снизхождащото поради любовта си лице на Бога до човешка същност и чрез нея и останалите човеци стават от творения синове. Адам и Ева в райската градина живееха редом със своят Създател, но едва с Христос той става Баща. Родителската обич е грижа, любов и наставничество. Синовната обич е доверие, любов и послушание. Послушание, а не подчинение. Подчинението е сляпо. Подчинението е окончателно. Подчинението е основано на страха. Послушанието е отношение на естествена несъразмерност. Послушанието предполага развитие и безкрайно (в случая) приближаване към същността на родителя. Послушанието е основано на доверието.
НАШ
И тази дума е не по- малко съкрушителна! Това е лична молитва. Това е съкровена молитва. Тя се върши в „скришната си стаичка, и като си затвориш вратата“ (Матей 6:6) Но вярващият не се обръща към своят възлюбен и любящ Бог с „мой“. В своето най- интимно обръщение към Него, той е неспособен да го направи за самия себе си. А подобна неспособност може да произтече единствено от факта, че любовта на молителя се разпростира по същият начин и към всички останали негови ближни до такава степен, че той не би могъл да се отчлени от тях търсейки, искайки, надявайки се на някакво благо изключително съотносно самия себе си.
„Татко“ е свидетелството за любовта към обичащият Бог. „Наш“ е свидетелството за любовта и единението с всички човеци, обединени в тази любов!
Двете думи с един замах разчертават кръста, на който е установено новото битие на света и който е изграден от Любовта. Неговият стълб от взаимната любов с Бога, и неговите рамене от взаимната Любов пред Бога! В него са изпълнени двете единствени заповеди: “Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум. Това е голямата и първа заповед. А втора, подобна на нея, е тая: “Да възлюбиш ближния си, както себе си. На тия две заповеди стоят целият закон и пророците” (Матей 22:37-40).
Както кръстът престава да бъде кръст, ако остане само едната му част, става ясно, че в това ново Битие, е невъзможно да бъде обичан Бог, без да бъдат обичани всички останали, както и е невъзможно наистина да обичаш другите, ако не сте свързани с любовта си към Бога.
(Във връзка със споменатата по- горе вметка за нагласата към прекомерно равняване на отношението, характерно за протестантските течения – в християнството съществува и лична форма на молитвата – „Господи Иисусе Христе, помилуй мене грешния.“ – в нея обаче, за да се срути всякакво подвеждащо внушение, за разлика от пълната молитва, още в началото отношенията се установяват с „Господи“, за да се отреже тази Христова същност, която е дошла като именно близък и „приятел“. Той полага живота си за своите приятели, но това все още не ги превръща в равни нему и причината за това е указана във втората част – „грешния“, поради което и отношението на Господа остава фиксирано в неговата божествена същност – посредством милостта, като източник на спасението.)
Цялото Битие е разрушено в дотогавашният си вид и реконституирано в радикално нова форма още само в тези две думи. (От този момент насетне, за християнина е безпредметно да се опитва да разбира Старият Завет. Той може да го чете, или да не го чете. Но и ако го чете, е нелепо да се опитва да го разбере. Това е невъзможно не защото било историческият, било културният, било локалният контекст са различни от неговият собствен и не не са му достатъчно добре познати. Не поради недостиг на познание, а поради същностна невъзможност – като християнин, всичко това вече онтологично принадлежи на различна реалност.)
КОЙТО СИ НА НЕБЕСАТА
С тези думи Бог и човекът са позиционирани в това преустроено Битие. Мястото на човека не е изрично посочено, но е ясно, че е „Тук на земята“. Двамата са разделени, отделени, и разстоянието помежду им не е количествено, не е измеримо в километри, а качествено. „Небето“ и „Земята“ са две радикално различни действителности. Картата на света е конституирана окончателно.
На кръста на битието, погледът на човека е насочен нагоре.
ДА СЕ СВЕТИ ИМЕТО ТИ
Което не само изявява благоговейното отношение на молителя, както би го сторило „Свято е Твоето Име“, а е настоятелно – пожелателно разпростиращо се към всички съществуващи. С това се изразява и ревността, която го съпровожда.
Но кога човек изпитва подобно ревностно отношение за святост? Когато нечие отсъствие му причинява крайно, изострено до болка страдание по него. Това чувство съпровожда липсата на любим човек, особено неговата окончателна загуба, разпростира се до всички предмети, свързани с него, всяко споменаване на името му. С такова чувство войникът, корабокрушенецът, или скърбящият пази до сърцето си снимката и писмата от любимата си, или от родителите си. С него би реагирал на всяко посегателство върху подобен предмет, или намек за обида спрямо болезнено липсващите. С него би показал снимката им с трепет на този, от когото очаква да сподели същото отношение на възхита, почтителност, разбиране и преклонение. Той би защитил безрезервно същите обичани от него близки от всякаква нападка дори и те да са редом с него, но съпровождащото чувство вече е друго – то може да е гняв, възмущение, самоотверженост, амалгама от тях. Но е вече нещо съвсем различно от отношението на благоговеене в тяхното отсъствие.
На кръста на битието човек гледа към Бога, разкъсван от болката от своята отделеност.
Този кръст е безусловно изискуемото условие за спасението. Но колцина са наистина способни да го понесат?! Ако той все пак е желан с цялата душа, но способностите са се оказали недостатъчни („помогни на неверието ми!“, Марко 9:24), то неосъщественото същностно, недостигналото, ще трябва да се въплъти и самодокаже в света. И наистина, този от апостолите, който единствен носеше този кръст в себе си през цялото време, бе и единственият, от който не се поиска физическото мъченичество. От този, който носеше този кръст в душата си, не се изиска да го приеме в явно. Тежко нам, които не само че не сме способни да изградим кръста в себе си, но и да го придобием отвън в мъченичество.
[Би било феноменологично некоректно да опитвам да да характеризирам начина, по който се преживява тази сакралност у изповядващите различна от християнството религия. При все това, струва ми се, че този елемент неизменно е застъпен и у тях, и далеч не се изчерпва с боязън от гнева, или опазване на самоидентичността. Ре-лигията е винаги опит за възстановяване на връзката, тоест още самото понятие предполага в себе си актуалното състояние на откъснатост, раз-деленост. Като проекция и персонификация на вътрешни същности, божествата дори и на най- примитивните народи, въплъщават в себе си тази фактическа отделеност от собствената си съкровена цялостност, от центъра на собствената си субектност, или Selbst.]
ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО
ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ
КАКТО НА НЕБЕТО, ТАКА И НА ЗЕМЯТА
В отсъствието на Бога, тук на земята съществуването се изживява като непълноценно не само по отношение на човека, но и по отношение на всеки негов аспект. Утвърждава се необходимостта от възстановяване на увреденото земно битие по подобие на небесното.
Но не се казва „Установи Царството Си“, а „да дойде“ – погледът не се снема да настоящето, хоризонтът се разширява към бъдещето, а „идването“ за разлика от осъществяването, съдържа в себе си продължителността на приближаването, разкривайки битието като процес а не състояние. В това идване е заложена също така реалността му като възможност, като осъществимост, в която и човешкото отношение се разпознава като надежда. Тази надежда в случая е насочена не към собственото взимане „на небето“, а към разширяването на сферата на небесното съвършенство и над земното битие, обхващайки го, но и съхранявайки го посредством неговото у-съвършенстване. В любовта към Бога се разкрива и привързаността на човека към цялото битие.
На кръста на битието човек гледа към Бога с надежда, разкъсван от болката от своята отделеност.
НАСЪЩНИЯТ НИ ХЛЯБ ДАЙ НИ ДНЕС
Съвсем неочаквано молитвата влиза в рязко противоречие с предходните си редове. Оказва се, че волята на Бога вече се разпростира безпределно и на земята! Тя бе пожелана с надежда и идването й бе простряно в бъдещето, но внезапно се признава нейното несъмнено наличие и в самото настояще! Кое поражда това противоречие – ще стане ясно по- долу.
Не просто „хляба“, а „насъщният“ – този, който е безусловно необходим, за да се преживее, макар и това да става „не само с хляб“ (Лука 4:4) и не в някакво неопределено количество, а в неговият необходим минимум – дефинирайки границата на неговата значимост до мярата за съхраняване на физическият живот, който се разкрива като средство, докато самата цел е изнесена отвъд него. „Днес“ отрязва значението на тази нужда до настоящето и с това еднозначно я разделя от насоченият с надежда поглед в бъдещето, установен преди това. Тя е сведена в незначителност и нищожност по отношение на смисъла, насочеността и стремежите на човека. Тя е разпозната едновременно като незаобиколима потребност и като дълбоко несъществена.
Във факта, че дори по отношение на този постановен като най- маловажен за човешкото съществуване елемент, човекът се признава в пълна зависимост от Бога, се крие и съзнанието му за неговата крайна уязвимост. Ако дори и за това най- незначителното в живота можем само да се уповаваме на Божията милост, то колко повече за значимите и наистина важните!
На кръста на битието уязвимият и крехък човек гледа към Бога с надежда, разкъсван от болката от своята отделеност.
И ПРОСТИ НАМ ДЪЛГОВЕТЕ НИ
Внезапно излиза причината за настоящата отделеност, причината, поради която макар и вече волята на Бога да е пълновластна и на земята, то човек е откъснат от нея. Защото тя не е единствената, а редом с нея присъства и човешката. Човекът би могъл да бъде в дълг, да се провини единствено, когато разполага със свободата сам да определя решенията си. Неговата воля се е проявила в противоречие с тази на Бога, като неподчинение някога и като непослушание вече. Човек е в дълг поради разкрилото се като несъответствие на неговата и Божията воля и сега изпитва нуждата от прошка. Човек е в провинение в своята свобода, което и именно е източникът на раз-далечаването и се нуждае от опрощение, за да възстанови своята връзка с Бог.
Тук се установява и същностният център на молитвата. В тези думи се заключава и самата молба, в която е смисълът на цялото обръщение към бога. Страдащият болезнено от своята раз-далеченост от Бога човек, осъзнаващ напълно своята крехкост и уязвимост, съзнавайки провинението си, се обръща към него с молба за опрощение, което да възстанови изгубената им заедност.
На кръста на битието съгрешилият, уязвим и крехък човек гледа с молба и надежда към Бога, разкъсван от болката от своята отделеност.
КАКТО И НИЕ ПРОЩАВАМЕ НА ДЛЪЖНИЦИТЕ СИ
е източникът на дръзновението молитвата да бъде изречена, както и изплуването на това, което именно възпира възстановяването на изгубената връзка. Основанието да се потърси прошка е в наличието на любовта, а в отсъствието на Бога тази любов се доказва в любовта към другите човеци – във вече установеното единство на кръстните части. Нашата прошка към другите може да произтече единствено от нашата любов към тях, а степента на нашата любов към тях свидетелства за степента на любовта ни и към Бога, която свидетелства за степента на искреността с която молим за възстановяване на отношенията си с него. Спасението е в Кръста. Но тук молителят вече е усетил мъчителният неизбежен недостиг, разпознал е сърцевината, от която произтича неговото раз-единение с Бога. Материалът на неговият кръст се е оказал ненадежден и слаб. Той вече може да разпознае доколко е способен да прости на собствените си длъжници, за понесените оскърбления, обиди, несправедливост, отношение; на близките си, на съседите, на тези от които зависи и на тези, които зависят от него. На тези които определят света, които налагат, всички които са в дълг пред него. Прощава ли на всички тях, за всички минали, настоящи и непрестанни несправедливости? Доколко? И точно толкова ще му бъде и простено, и точно в такава степен ще остане една последна част недостатък, който и го отделя от Бога.
Кулминацията на молитвата е отминала, устремът пада надолу, уязвен в самият си източник, осъзнал се напълно като първопричина и крепител на собственото си страдание. В своята свобода човекът е открил своето разочарование от самият себе си, макар че без своята свобода би било невъзможно да бъде себе си. Спасението е в Кръста, изграден от Любовта, а гвоздеите са насилието над самият себе си, за да се удържи на него; над самия себе си, от когото е разочарован и в своята уязвимост вече единствено може да се надява на подкрепата на Бог, разкъсван от болката от самия себе си и своята отделеност.
Завършекът е по- скоро стон, произтичащ от това осъзнаване, и е търсене вече не за опрощаване, а за освобождаване на истинската, разпознатата причина за това болезнено състояние на отделеност – за освобождаване на самия себе си от себе си:
И НЕ ВЪВЕДИ НАС В ИЗКУШЕНИЕ
НО ИЗБАВИ НИ ОТ ЛУКАВИЯ
Съкрушено признание за собствената ни слабост, за неспособността ни да се задържим сами на своя кръст, за разочарованието ни от самите себе си и възлагането на самите нас в ръцете на Бога. Със съзнанието за предварителната неспособност собствената ни воля да ни удържи в това, което е правилно; за ужаса от възможността да се отдалечим още повече от Този, за Когото копнеем поради собствената ни склонност към противоположната посока.
Тук също така се указва наличието на сила, на трета страна, която има способността да предлага изкушението, да носи развала и да срива у нас кръста, изграден от любовта. Но тя също е ясно позиционирана – тя е напълно подвластна на Бога, както му е напълно подвластен и целият свят. Въпреки нейното съществуване, досегът й до нас зависи единствено от волята на Бога, утвърден като вседържител както на небето, така и на земята.
Самото наличие на молитвата само по себе си утвърждава още един факт. Това, че тя не се прави пред идол, изображение, че не се отправя посредством издигащ се в небето дим или аромат, заявява недвусмислено за всеприсъствието на Бога, в своето трето Лице, изграждащо непрекъснатата и животворяща възможност за посредничество между човека и Бога.
–
Цялото битие, цялата вяра, цялата същност на християнската религия са конструирани с лекота и простота в едва няколко реда! Самият въпрос доколко това би било възможно посредством внимателните, целенасочени и догматични човешки усилия, колко време би отнело, колко дискусии и между какво количество ерудирани теолози, изглежда абсурден.
Всичката последваща орнаментика в молитвените обръщения, сложната им архитектура и многообразие, не добавят нищо към тази простичка и окончателна молитва, както ни е подадена от думите на Сина човешки. Всички правила, съставени от многочислени текстове в строго определената им последователност, с всички съдържащи се в тях детайлни и догматично съобразени послания, произтичат единствено от необходимостта да заменят неспособността за вътрешното преживяване на тази молитва с една външна натъртеност. Изместването на молитвата от „скришната стаичка“ в храмовите зали, изместването на понятието „Църква“ от свързаната в любов общност към постройката, трябва да замени вътрешната празнота с демонстрацията на съ-общност, с демонстрацията на любов. Така, както кръстът в света трябваше да откупи недостига на кръста в себе си. О, тежко ни!
2023 ЗАЛЕЗ