Увлечено в динамиката на настоящето, изглежда обществото губи адекватната представа за заобикалящият го свят. В опита си да осмисли безпрецедентно нови явления и процеси, то се опитва да ги интерпретира с понятията си от миналото, които са безнадеждно неадекватни на съвремието. Проблемите, които възникват пред него с императивна неотложност, поглъщат напълно съзнанието му и то, хипнотизирано от тях, е неспособно да погледне отвъд и да възприеме цялостната картина.
Днешният свят е изпълнен с напълно непознати досега феномени, в него бродят причудливи създания и властват непонятни закони, тълкуването на които с помощта на старите категории би ни довело единствено към самоунищожително поведение.
Неолибералните политики от последните десетилетия, доведоха до заличаването на публичния контрол и преразпределението на благата в обществото, и съответно до пълна ерозия на държавното управление като институция, приватизирането на националните правителства и ликвидирането на суверенитета на отделните страни, поставени в състояние на пълна зависимост от частния капитал. Същевременно, за целите на превенцията на обществената съпротива, неолибералите положиха целенасочени усилия за създаване на вътрешни противоречия, поляризация, разделение и морална деградация, паралелно с новопоявилите се възможности за тотален надзор. Реакцията на всичко това понастоящем се канализира в набиращото сили течение на ..неоконсерватизма. Неговата основна теза, извадена от вече прашлясалите рафтове на миналото може да сведем до мотото:
„Да отхвърлим хегемонията на САЩ,
необходима ни е независима политика, която да не е пряко подчинена на нарежданията от Вашингтон (или пък Брюксел). Ние сме за многополюсен свят, в който страните да водят самостоятелна политика, съобразена тясно с националните им интереси!“
За съжаление предпоставката на тази принципно благородна теза, е напълно погрешна. В нея се предполага, че правителството на САЩ действа като суверен, упражняващ политики в удовлетворяване на националните си интереси и в изгода на националната си икономика и капитали – нещо като Британската империя преди столетие, но на друга географска дължина. В това няма нищо вярно. Статусът на това правителство не е с нищо по- различен от този на което и да било друго в западния свят – то е дъщерно представителство на глобалната олигархия, чийто марионетки са напълно зависими от нейните прищевки. Нито капиталът, нито дори производствените и индустриални средства вече се намират в рамките на страната и не зависят от нея, както и тя от своя страна не е в състояние да ги регулира и да се ползва от тях за осъществяване на някакви национални интереси. Средствата за информация и дигитален надзор са извън контрола на политическите правителства, ако може да се твърди че съществува политика изобщо. Всички капиталови и инвестиционни ресурси са извън рамките на държавния контрол. Самият факт, че горното мото е допустимо да бъде заявено, не е нищо повече от следствие от преминаването на капитала на ново, глобално равнище. Пред очите ни се извърши преход към свръхелитаризация, при който едно нищожно малцинство се освободи напълно от всякаква обвързаност с конкретна страна и облада огромно количество ресурси в планетарен мащаб. За него е абсолютно безразлично какво гражданство приема в един определен момент и без колебание би го променило по всяко едно време, тъй като отдавна е изличило у себе си всякаква представа за етническа или национална принадлежност или привързаност.
На това наднационално управление, консерваторите възнамеряват да се противопоставят чрез капсулиране и формиране на „многополюсност“: след като „полюсът“ бе ликвидиран именно от глобалната олигархия, а не въпреки нея. Тъй като са изразители на десните интереси на дребната, географски локализирана олигархия, в своето предполагаемо капсулиране, те изобщо не поставят под въпрос базисите на икономическото и политическо функциониране на системата, което означава че не предлагат нищо, с което да се освободят от зависимостта си от международните капитали, инвестиции и порочното функциониране в интерес на печалбата, натрупването и личния интерес. Претенцията им се заключава в освобождаване от една призрачна зависимост от някое си (фатално компрометираното от самото реално управление) правителство.
В съответствие с поставеното мото, консерваторите предлагат да се върши същото с обратен знак – подкрепа за националната икономика, развитие на местната индустрия и производство и т.н. – една пасторална фантазия, съответстваща на реалностите на XVIII век и безкрайно далеч от съвременния свят на абсолютна капиталова, суровинна, информационна, енергийна и дори отбранителна взаимозависимост, в която очевидната крайна неравнопоставеност на страните и астрономическа стойност на стратегическите продукти, би предопределила новото бъдещо състояние на зависимост, още по- окаяно от настоящото. От нас се иска да повярваме, че сякаш има значение към кого точно ще изградим подобна.
В състояние на привидна вражда, бидейки дясна идеология, консерватизмът върви ръка за ръка с либерализма, водейки тълпите по същия път и към същата цел – на тотален контрол над обществото, било то от страна на национален, или наднационален „елит“. Не че първият би имал някакъв шанс, сам избирайки оръжието, в което неговият съперник притежава огромно превъзходство.
Консерватизмът бе припознат като ресурс от страна на глобалния „елит“, който да му послужи за посяване на още по- мащабни разделения, конфликти и поляризация, възпрепятстващи какъвто и да било процес на обединение на обществото, което като цяло, е неговият истински противник. Жабата не може да победи бика, но може да му послужи, преди да бъде смазана. Сега й се позволява да си поиграе, докато е полезна за целите на „елита“.
Към горното мото, за целите на консолидацията и привличането на електората, консерваторите прилагат лозунгите за „традиционните ценности“ и „патриотизма“. Как бяха ерозирани последните: в името на същата цел за разединяване и поляризация на обществото. За ликвидиране на моралната перцепция, която е в очевиден разрез с идеите на капитализма, за осъществяване на демографска хетерогенност в недрата на обществото чрез миграционните процеси, за предизвикване на поляризация, възбуждайки чувствителни за обществото морални въпроси, за отнемане на правата на мнозинството, уж в интерес на нищожни екстравагантни малцинства, който в своята малобройност са безобидни за „елита“.
Но в каква форма ни се предлага нормализацията според консерваторите? Като завръщане на реакционни идеи, под маската на които се крие стремежът за запазването на status quo на едно национално свръхмалцинство. Определяйки Единна Россия като пионер на съвременния неоконсерватизъм, може да приемем А.Дугин и Е.Холмогоров като ярки представители на тази идеология. Техният „патриотизъм“ не е нищо повече от пропагандиране на един великоруски шовинизъм и ксенофобия, чийто плодове ярко се открояват в руската преса и социални медии, изпълнени с ненавист към чужденците, мигрантите и „враговете“. Техните „традиционни ценности“ не са нищо повече от опит за легитимиране на неофеодализма и социалните неравенства. Идеологията им се крепи върху изкривяването на историята и пропагандирането на митове за „велика Русия“ и нейната съдбовна „мисия“, които замъгляват представите за действителността на олигархичният ред в страната. „Националното единство“ и „духовното възраждане“ са в услуга единствено на заглушаването на всеки опозиционен глас. Реабилитацията и поклонението към едни от най- отблъскващите личности като Иван Илин, Столипин, Ал. Колчак, Деникин и П.Краснов се интегрират отлично в новия прочит на историята, заедно с ненавистта към комунистическият период, чийто постижения лукаво са приписани на „народа“, сякаш откъснат напълно от системата. Печалното състояние на този народ преди 1917-та е напълно изличено, но на настоящето е отредено да го възпроизведе директно пред нашите очи. „Православието“ е сведено до колона на властта, както е било от Петър I до Октомврийската революция. Ярък израз на неговата същност може да открием и в обръщението на патриарх Кирил към В.Путин след неговата инагурация: „сочетание доброты и строгости, принципиальности — та самая «слабая точка», которая иногда мешает людям во власти достойно пройти свой жизненный путь.“ … “ Глава государства должен принимать иногда судьбоносные и грозные решения“ … „Не жалел врагов этот человек [Ал.Невски], но прославился как святой.“ … „Потому что иногда требуется такое дерзновение, когда через многое следует переступить — может быть, через что в обычной жизни и переступить невозможно.“ … и най- озадачаващото: “ дай Бог, чтобы конец века и означал конец Вашего пребывания во власти.“ Патриархът благославя държавния глава да отхвърли добротата, без колебание да взима „страшни“ решения, да престъпва всякакви морални норми, чието престъпване е иначе невъзможно в живота на „обикновения“ човек и сякаш намеква, че по- скоро е допустим „краят на света“, отколкото отстъпването от властта. Като антагонизъм на обръщението на Христос „научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце;“ и „бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец“, пък и на цялото Евангелие – чудно на чие служение е посветен патриарха. Може да допълним и с популярния в Русия протойерей А.Ткачов, който пояснява на вярващите как правилно да бомбят украинците според „християнството“:
Консерватизмът предлага едно чисто ситуационно, или симптоматично решение на елитарния олигархичен модел. В негово лице хората виждат противопоставяне на абсолютната власт на глобалният „елит“ и на продуктите на неговата дейност като моралната ерозия и пропагандата. Отвъд този момент на съпротива обаче, перспективата която съдържа консерватизмът се изчерпва единствено със замяната на лицата на този елит от глобални към национални и експлоатацията на „патриотичните“ идеи за целите на неофеодализацията. В лабиринтите на настоящето, публиката се чувства като тези мишлета, които впрегнали своите умения, интелигентност, воля и способност да намират решение, успяват да „съобразят“ ситуацията и да преодолеят препятствията, за да се доберат заслужено до своята „награда“:
Завършекът, за съжаление е, че им предстои да бъдат сварени живи в горещите води на фашизма. Тяхната борбеност и интелект са се оказали в действителност твърде късогледи, а тяхната самоувереност и доволство – твърде кратки.
Съществува ли алтернатива тогава?
Не и на сцената на политическия театър, който е напълно приватизиран от глобалната олигархия. Вие сте алтернативата, ние сме алтернативата, седемдесет процента от избирателите, които съвсем правилно са осъзнали, че никой не представлява техните интереси са алтернативата и противно на сметките на „елита“, съм уверен че техният глас ще бъде даден решително: не в урните, а на площадите и на улицата, разтърсвайки основите на системата, стъпила върху глинени крака. Елитаризмът и натрупването трябва да бъдат ликвидирани изцяло и глобално, чрез обединението, а не чрез капсулирането на обществата. Ние трябва да осъзнаем себе си като общност, а не като съперничещи си, атомизирани общини. Правото на собствена политика е неоспоримо, но може да се осъществи само сред равни, а в капиталистическото общество равни не съществуват. Във своята визия консерваторите заличават истинското противопоставяне – на олигархичния елит, защото така биха демаскирали и собствената си ситуация. Вместо това ни представят приказката за противопоставяне на някое си правителство, което също така не разполага със собствена воля. Екзистенциалните глобални проблеми, пред които сме изправени изискват глобално преобразование, а не измислен „многополюсен“ модел. Дори и чисто физически ние сме неспособни да оцелеем, ако тези преобразования не бъдат осъществени незабавно. В своята неспособност да се разделят с капиталистическия мироглед, консерваторите не атакуват умишлено-неадекватните решения на екологичните проблеми – те просто ги отричат. Сякаш ако злонамерено управление рече, че „Убийството е престъпление. Затова от днес ножовете ще бъдат с острие от гума“, уморените от безполезните ножове няма да потърсят истински мерки, а бунтовно ще заявят „Убийството не е престъпление, отхвърляме тази лъжа.“ Отвъд-зелената-сделка за консерваторите не е налагането на коренно нова политико-икономическа система пред лицето на самоубийственият провал на настоящата, а оспорване на очевидното, в името на личното и явно краткотрайно „благоденствие“. Все още мога да разбера тези, които избират да умрат на „пиедестал“, вместо да живеят редом с останалите. Не разбирам тия, които избират децата им да не се родят, стига само да останат на фалшивия си пиедестал.
Глобалния елит не си е подготвил подобна съдба. В неговата визия баластът на „излишните“ ще бъде изхвърлен в огъня, за да бъде увековечено status quo на окончателният неофеодален порядък и консерваторите не са способни да противодействат на това, те са само едно от средствата.
2023 ЗАЛЕЗ