или ИСТОРИЯТА С ПАСТАТА ЗА ЗЪБИ
С настъпателното отстраняване на политическия спектър, една част от прослойката на местната (национално локализирана) олигархия започна да осъзнава, че не само вече също е лишена от реално представителство в управлението, и че икономическата и финансова динамика е овладяна напълно от глобалната олигархия, но и че нейното благосъстояние, крепящо се на приумиците и моментните интереси на световния „елит“, със стопроцентова сигурност е на път да бъде заличено.
Разполагайки все още с известни финансови ресурси, тази група впрегна усилия да задържи чергата, която вече се изплъзва изпод краката ѝ. Неспособна да предложи нищо на обществото, освен физиономичната смяна на управляващият го „елит“, локалната олигархия (или топоолигархатът) реши да се обърне към добре познатите десни лозунги за консерватизма, традицията, патриотизма и т.н., в една откровена регресия, водеща го сто години назад. В помощ на това начинание се оказаха действията на глобалния елит от последните десетилетия, който в опитите си за разделяне и деморализиране на обществото, които трябваше да укрепят неговото положение, се показа твърде самоуверен и недооцени резистентността на човешката природа към усилията на евгениката и пропагандата.
В така оформената сцена, политическият театър понастоящем се свежда до противоборството между „консерватори“ и „либерали“ – едно до болка познато съперничество, преживяно не толкова отдавна, със също тъй болезнено познати последици и резултати. Един „сблъсък“ между нюансите на дясното, в чийто завършек нетърпеливо ни очаква озъбеното лице на фашизма – глобален, или пък локален.
Все пак на тази арена съществува една огромна разлика, отсъстваща в репертоара отпреди сто години – реалната глобализация е вече факт. Не става дума просто за капиталовата мобилност, чрез която корпоративния бизнес шантажира националните правителства, осигурявайки си регулативна свобода и пълна абсорбация на световните средства. Става дума за абсолютната енергийна, суровинна, информационна и дори отбранителна взаимозависимост на всяка страна. Дори в личен план – за осъзнатата принадлежност към човечеството, наред с тази към нацията. В тези нови условия консерваторите са в позицията на този, който се опитва да вкара пастата за зъби отново в тубата, след като вече е изстискана навън. Какви са неговите шансове?
Външна политика
Консервативната десница показва стремеж да води самостоятелна и независима външна политика, съобразена напълно с националните интереси на страната и по отношение на това няма как да не спечели безрезервното одобрение на всеки здравомислещ човек. Тъй като обаче става дума за десница, лесно може да осъзнаем между редовете, че националните интереси са сведени до интересите на топоолигархията, каквито и да са те в конкретните обстоятелства. Дори да се припокриват в даден момент с обществените, обслужвайки едно национално свръхмалцинство, те по необходимост ще влязат в противоречие с тези на мнозинството по катастрофален начин, което означава също, че цялата система за контрол, надзор, цензура и пропаганда ще бъдат запазени в своята пълнота, просто обслужващи вътрешният, а не глобалният „елит“. Всъщност тази „горда“ национална и патриотична политика е съвсем неотдавна вече преживяна – в Италия на Мусолини, в Германия на Райха, и дори в по-семплото им deja vu на Единна Россия.
Освен това, несъмнено наложителната, независима външна политика, изисква изключително съзнателно и отговорно общество като цяло. Един пример – познати са ни процесите в Украйна отпреди 10-15 години, позната ни е и настоящата ситуация в Грузия – в момента на нейна територия са регистрирани над 25 000 НПО – по едно на всеки 150 души! Това означава, че поне трима от 120 възрастни са на пряка заплата от фондовете на глобалната олигархия, а неопределен брой други са финансово зависими от тяхната дейност. Глобалният „елит“ отдавна не се грижи за натрупване на средства, той вече е придобил средствата и ги използва стратегически и идеологически, за да завърши и увековечи status quo. Доколко неподатливо на тази мощ може да бъде самото общество.
Дори само безпрецедентното и съсредоточено изключително в ръцете на глобалната олигархия информационно-манипулативното могъщество – детайлните електронни досиета, проследяващите, идентификационни и локализационни способности, съчетани с огромни аналитични, интерпретативни и прогностични възможности, би трябвало да обезкуражат топоолигархията (виж – ДОМЕСТИКАЦИЯ).
Глобалният проблем може да се реши само на глобално ниво! Глобалният олигархат трябва да бъде прекършен изцяло, а всяка форма на капсулиране от неговото влияние е обречена на неуспех, поради вече създаденото несъпоставимо надмощие.
Икономика
Консервативната десница се надява чрез политики на протекционизъм да култивира мощна вътрешна индустрия. Ако допуснем хипотетично, че консерватизмът успее да овладее голямата част от страните, без което би било изобщо невъзможно да се провежда подобна политика (за ограничаване на възможностите за корпоративна мобилност и предотвратяване на международни икономически санкции), то неизбежно ще се завърнем към структурата с един или няколко икономически хегемона, тъй като както съществуващите неравенства в индустриално-технологическото развитие, така и възможностите за абсорбиране на специалисти, икономии от мащаба и осигуряване на суровини, безусловно ще предопределят съдбата на конкретните страни. Системата на патентни и лицензионни права, които и в момента спъват драстично всяко развитие, ще утежнят още повече своето ригидно влияние, тъй като неравнопоставеността, обусловена от индустриалният напредък ще се задълбочи от протекционизма. Особено неизгодна позиция ще имат именно страните от Източна Европа, в която изгражданата в продължение на десетилетия от обществото промишленост, бе ограбена по най- долнопробния начин от издънките на антикомунистическият по същност, неофеодален режим – дори не използвайки я, а разпродавайки я за скрап. Стартът им в подобно междунационално състезание, би ги запратил (отново) в Третия свят.
В модерните условия е необходимо съучастие на много страни, за да бъде възможно да се наложат протекционистки политики. В същото време протекционизмът се нуждае от изключителност, за да има успех, а такава е невъзможна ако останалите страни също поемат по този път. Това води идеята на модерния консерватизъм до абсурд и обреченост в съвременните условия.
Насърчаване на малък и среден бизнес – това е възможно единствено ако се въведат тежки регулации върху едрия и корпоративен бизнес. В модерните условия последният просто ще се изнесе от страната, което ще има катастрофални икономически ефекти в условията на финансова и икономическа неравнопоставеност. В действителност топоолигархията едва ли и изобщо има намерение за някакви решителни стъпки в това отношение, става дума за съпътстващ лозунг, целящ да привлече съответните прослойки.
Противоестествените патентни и лицензионни права трябва да бъдат премахнати в цялост. Корпорацията трябва да бъде ликвидирана напълно като форма. Производствените и индустриални дейности трябва да бъдат максимално фрагментирани в кооперативно съучастие в управлението и труда на всички, включени в тях. Всяка претенция за пряка демокрация се обезсмисля, ако членовете на обществото не участват пряко в управлението на собственото си работно място. Подобно преобразуване също е обречено на национално ниво – това трябва да бъде осъществено глобално, но трябва да бъде поставено открито като цел.
Земеделие и природни богатства
В условията на урбанизация, която е необратима най- малкото като следствие от механизацията на селското стопанство, и земеделие припознато като стратегически ресурс, с който чисто физическите нужди на обществото са пряко обвързани, самата идея земеделската земя и хранителното производство да бъдат в частни ръце, е непонятна. Неслучайно BlackRock активно овладява земеделска земя през последните години – това е пълен контрол над един императивен ресурс, който по „необясними“ причини става все по- нерегулиран на глобално равнище. Вероятно поради вливането на едри земевладелци в топоолигархията, консерваторите изобщо не повдигат въпроса за належащата национализация на земеделието, преработката, хранителното производство и добива и преработката на природни богатства. Те вероятно ще ни представят лъжливия разказ за корупцията в държавните предприятия – с публичната си прозрачност и директна регулация, хипотетичната корупция е безкрайно по- малко вероятна от затворените политики, водени от частния интерес, лобиращ активно и действително корумпиращ държавната политика с помощта на финансовата си мощ. Вместо да разказваме приказки, ще е по- добре просто да погледнем около нас.
Отбрана
По традиция утвърждаващ за своите цели понятия като гордост, сила, патриотизъм, суверенитет и т.н., консерватизмът лесно се плъзва към идеите за отбранителна самодостатъчност и способности, изградени от недрата на собственото ни общество. Това са откровено неадекватни идеи в съвременният свят, и тъй като вече сме хвърлили поглед към тях в друга статия, поставям просто препратка – ТЪРГОВЦИ НА ПЛЪТ.
Една темпорално специфична перспектива – отношението към войната в Украйна
Извън всяко съмнение е, че неутралитетът и миротворческият натиск са единственото разумно поведение от самото начало на конфликта. Това, от което се опасявам е склонността този несистемен сблъсък на идентични по същността си сили, които са в пълно принципно съгласие в политическите си визии, да се схваща едва ли не като системно противоборство, алтернатива или дори „цивилизационен сблъсък“. Тази илюзия става възможна поради припокриването на афишираните лозунги, които са единствено инструмент за постигане на олигархични цели. Отразено и в ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН СБЛЪСЪК или ТЕОРИЯТА ЗА ПЛОСКАТА ЗЕМЯ, отдръпването на димната завеса от взривяващите се снаряди, ни разкрива тъждествеността на интересите на страните, устремени в своя път към тоталитарния завършек на фашизма и пълния контрол. Режисиран или не, както нееднократно е споменавано тук, този конфликт е в пълна услуга и на двете страни, откриващ възможностите за налагането на контрол над населението както никога преди, пропаганда, цензура и небивал надзор. Руски агенти или „инагенти“, руска или западна „дезинформация“, „заплаха“ за националната сигурност – охотно и настъпателно се използват за легитимирането на всеки възможен тип ограбване на свободата. Би било твърде наивно да приемем, че главните участници са склонни да затворят този благодатен извор на власт за „елита“, позволяващ му безпрепятствано да напредва към осъществяването на окончателните си цели. Действително, след изминалите над две години, става възможно горещият конфликт да се консервира в охладен вид, запазвайки всички тоталитарни „изгоди“ и за двете страни, така че не е изключено да започне и преминаване към подобен формат. Още по- абсурден е възгледът за Китай като алтернатива. „Комунистическата“ партия, чиято политика няма нищо общо с какъвто и да било намек за комунизъм, вече успешно е изградила един почти-завършен фашизъм от италиански тип, подкрепен с тоталния контрол на социалния рейтинг. Всички „алтернативи“, които изглеждат да са на разположение в планетарен мащаб, се свеждат до нюансите на фашизма – глобален (неолиберален), национален (консервативен), или тип Мусолини (Китай).
Зелена сделка
Още през 70-те години, капиталистическият „елит“ осъзна, че вътрешните системни механизми, които го определят като такъв, неизбежно водят до катастрофален завършек и изчерпване на възможностите за поддържане на системата по същите правила. Действителните цели на разработките на Римския клуб и неговите наследници, бяха в това, предварително да бъдат подменени причините за бъдещите катаклизми, да бъдат завоалирани истинските виновници и предотвратени истинските решения. Объркан от тяхната манипулация, модерният човек е по- склонен да отхвърли напълно реалните проблеми като „лъжа и пропаганда“, отколкото да потърси начини за разрешаването им. С това само прави услуга на тези „елити“, за пореден път освобождавайки ги от отговорност. Отхвърляйки лъжливите методи за справяне, той отрича и самият проблем.
Не съществува ли наистина?! Екологичната катастрофа е навсякъде около нас и във всякакви форми, но ние просто ще го отречем?
Емисиите на въглероден диоксид придобиват чудовищни размери през последните 80 години:
При това 57 компании са причинителите за 80% от всички въглеродни емисии, зад които стоят лицата на корпоративния „елит“, който сам разработи идеята за „Зелената сделка“. Механизмите й са очевидно и целенасочено неадекватни, което обаче далеч не означава, че проблемът не съществува. Неговото единствено и очевидно решение е в регулацията на производството – съответно и на енергийното потребление и съобразяването му с обществените потребности, а не с поддържането и ускоряването на цикъла на продажби (виж НОВАТА ИКОНОМИЧЕСКА ПАРАДИГМА). Идеята за отрицателен БВП и икономически растеж, разбира се е абсурдна в контекста на капитализма – тя би означавала незабавен икономически срив, банкрути, безработица, държавен фалит. Капитализмът се крепи единствено на разширяването, а не на свиването на потреблението, затова и консерваторите, бранейки личните си интереси, могат единствено да отрекат и лъжливото решение, и самият проблем. Тяхната логика е да бъдат освободени напълно от ограниченията, които в настоящата схема са финансово постижими само за глобалните корпорации, да осигурят личната си възможност да натрупват за сметка на околната среда, здравето и живота на обществото, и да се надяват, че последиците ще станат фатални едва след тяхната собствена смърт.
По същият начин само 56 компании са отговорни за половината обем от идентифицируемите пластмасови отпадъци, а микропластмасата вече е неразделна част от телата дори на новородените. В разгара сме на безпрецедентна, революционна промяна на високочестотната среда на цялата планета, без да имаме каквито и да било проучвания за дългосрочните ефекти на подобна трансформация, но го допускаме единствено в услуга на агресивната нужда от потребление, „реализация“ и (социално деструктивно капиталистическо) съревнование.
Лично заинтересовани в поддържането на капиталистическата система, топоолигарсите нямат никакви намерения да прекратят това безумие, дори на фона на очевидната екзистенциална катастрофа, в която вече сме навлезли дълбоко.
Екологичните и енергийни проблеми могат да бъдат решени единствено с планова, регулирана икономика, насочена към задоволяване на реалните потребности и това е напълно осъществимо (виж и НОВАТА ИКОНОМИЧЕСКА ПАРАДИГМА)
Образователен ценз
Най- вероятно с надеждата да вдъхнат още самочувствие на поддържащите ги псевдоинтелектуалци, голяма част от консерваторите прокламират идеята за въвеждане на образователен ценз в избирателното право – една идея която не резонира по никакъв начин с функциите и принципите на обществената система. Непонятно е, защо някой, завършил някога средно образование и никога не допринесъл с нищо на обществото, би имал повече право да определя националната политика от тези, които са били принудени да започнат работа още от училищните си години и цял живот съвестно са внасяли данъка си в обществената хазна? Нашето съучастие в обществото, ако сме лишени от участие в управлението, се заключава в приноса към публичното благо. Именно този принос ни дава и основание да влияем поне върху избора на управлението. Ако някой е внасял данък по- малко от две години за последните пет, то очевидно се е прехранвал или с престъпна дейност, или е бил на издръжката на обществото. Няма нищо лошо някой да получава подкрепа и през целия си живот, но той просто не разполага с моралното право да участва в определянето на политиките на обществото, от което единствено получава, без да дава. Напълно правилно е и плащащите данъците си в друга държава, да не разполагат с възможността да участват в изборния процес по същите причини. Интеграцията на данните от НОИ и изготвящата изборните списъци ГРАО понастоящем е безпроблемна, но очевидно топоолигархатът също не вижда изгода във въвеждането на подобен тип регулация, без която сме в абсурдната ситуация обществото да бъде в зависимост от тези, които единствено получават от него.
намерението на топоолигархата да противодейства на глобалния „елит“ със средствата и идеологията на консерватизма е обречен на неуспех и е същностно несъстоятелен в съвременните условия. Усилията му най- вероятно ще бъдат усвоени и приложени обратно в интерес на неговия противник, тъй като системните му основи напълно съвпадат с тоталитарните изисквания и структури на глобалната олигархия. Никоя дясна идеология не може да предотврати настъпващият неизбежен изход на напредналата системна патология. Топоолигархията правилно е осъзнала мястото си в цялостната картина и неизбежната си съдба, но единственото решение не е в отчаяния й опит да запази своя „елитарен“ статус, а в противодействието в интерес на обществото и в цялостно унищожаване на всякаква форма на елитаризъм, което може да бъде осъществено само в глобален мащаб. Единствено автентичните леви политики и радикални преобразования са в състояние да предотвратят катаклизмите, към които сме устремени с нарастваща скорост. Ляво, което не съществува в политическият театър на съвременната модерност и чиято липса вещае мрак.
КАК СЕ ФОРМИРА СЪВРЕМЕННИЯТ КОНСЕРВАТИЗЪМ
Необходимостта от асиметрични мерки за легитимиране и запазване на позициите на олигархичния „елит“, неизбежно наложиха провокирането от негова страна на вътрешни обществени противоречия, целящи в програма максимум атомизацията на мнозинството, а също така и пълната разруха на моралните норми, които фундаментално противоречат на принципите на капитализма. Освен това с естественото развитие при освобождаването от натиска на идеологическата заплаха, концентрацията на капитала и съответно неравенствата, прогресивно нарастнаха, поставяйки средностатистическият член на обществото във все по-затруднено и същевременно все по- безперспективно положение.
Приучен, че мерило за значимост и успех са големината на банковата сметка и количеството консумирани продукти, представителят на огромното мнозинство бе смазан от очевидната невъзможност да си извоюва „стойностна“ позиция в съвременната реалност, а собствената му съвест, дори и в условията на непрекъснат натиск, интуитивно му подсказваше неестествеността на действащата система.
Историята и „патриотичната“ гордост са отчаяното убежище на дълбоко комплексирания човек. Отритнат от настоящето и лишен от достъп до бъдещето, той лесно става жертва на лозунгите на топоолигархата, които предлагат значимост, основана на това, с което той разполага – националната си принадлежност. И тя, и историята, към която макар и да няма личен принос, са даденост, негов „ресурс“, който му осигурява статуса на значимост, който иначе е недостижим за него. Това обещание ярко прозира в гръмки названия, като например нелепото „партия Величие“.. Моментите на отнето настояще и бъдеще, като в следвоенна (ПСВ) Германия са най- добрата почва за абсорбиране на подобна електорална маса от заинтересованият олигархат, а благодарение на безконтролната свобода на глобалната олигархия, днес цялото общество попадна именно в такава ситуация.
Естествено нито патриотизмът, нито традиционните ценности са нещо лошо – тъкмо напротив – те са наша присъща и достойна за уважение черта, също както например и стремежът към демокрация. Трябва да можем да разпознаем кога те се превръщат от такива в „патриотизъм“, „традиционни ценности“ или „демокрация“ – в лишени от съдържание лозунги, в инструмент за постигане на цели, които нямат нищо общо със смисъла на тези понятия. Когато усещането за свързаност се замени от гордост, чувството за принадлежност и близост – от това за честолюбие или превъзходство, родолюбието – от надменност към „другите“, когато другият се превърне от друг-аз във форма на untermensch, то тогава прозира цялата нездравост на това състояние. В своята същина национализмът дефинира не само една нация в превъзходство над останалите, той определя нацията като превъзхождаща личността. Това предопределя целият тотален контрол, незачитане на всякакъв тип лични свободи, или права и изискване за подчинение, оправдани в светлината на „националните интереси“, „сигурност“ и „идеали“. Човекът като цел бива изличен, за да бъде изместен от лозунга за тези „националните идеали“, който оправдава всички средства. Разбира се, тази демагогия, тронизираща един идол над живият човек, цели единствено да легитимира така жадуваната пълна власт на самопровъзгласилия се олигархичен „елит“ и успешно да консолидира масите в постигането на тесните му интереси. Този тип национализъм, който съзираме в съвременния консерватизъм, е изиграл своята роля в историята и вече е надрастнат от експлоатиралата го олигархия, която вече е придобила нови глобални мащаби. Подобно на захвърлен инструмент, национализмът е попаднал в ръцете на второстепенната местна олигархия, която оправдано е изплашена за своето благосъстояние – първо в лицето на Единна Россия, чиято олигархия, заграбила националните богатства, изграждани от обществото в продължение на десетилетия, с разочарование осъзна, че няма да бъде допусната в кръга на глобалния „елит“. Този модел, включил поради конкретните обстоятелства и естествената морална съпротива на обществото към агресивните методи на деморализация, самоуверено прокарвани от олигархата, бе оценен и от другите страни и днес печели нарастваща популярност.
За съжаление той е неспособен нито да предложи реални решения на екзистенциалните проблеми на съвременността, нито разполага с ресурсите да реализира целите си да се конкурира с глобалната олигархия. Ако и да притежава ценност дотолкова, доколкото представлява опозиция на дъщерните правителства, приватизирани от глобалната олигархия, то евентуалното му овластяване би представлявало още по- голяма катастрофа и откровен опит за историческа регресия.
Днес става модерно да се говори за „елити“ и „контра-елити“. Не търсете „автентичния контра-елит“. Вие сте единственият контра-елит и вие сте длъжни да бъдете окончателния контра-елит, който завинаги за заличи всяка представа за елитарност. Единствено равния дял в управлението и над ресурсите, пълното ликвидиране на всяка възможност за властово и материално натрупване, които взаимно се обуславят, поставянето на човека като цел на обществото, осъзнаването на общите ни интереси и сътрудничеството ни, е в състояние да ни гарантира бъдеще.
2023 ЗАЛЕЗ