събота, февруари 15, 2025
НАЧАЛООБЩЕСТВОЛИЧНОСТ И СИНГУЛЯРНОСТ

ЛИЧНОСТ И СИНГУЛЯРНОСТ

публикувано:

С известно отклонение от заплануваното, донякъде поради факта, че преди няколко дни ми изскочи тази статия във връзка с Рей Кърцуайл (- при това без последната да е публикувана относно нещо актуално, вероятно просто като пълнеж на изданието -) за да напомни от една страна за тенденцията за набиращата скорост актуалност на проблема, изпъкващ особено с нарастващото публично значение на И.Мъск и последните намерения за чудовищни инвестиции в областта на генеративният изкуствен интелект, и донякъде понеже някои от основните понятия, които използваме и ще бъдат използвани и занапред в нашият контекст, останаха вероятно недостатъчно добре изяснени. Концепцията за сингулярност на Кърцуайл може да послужи в това отношение за добавяне на яснота относно значението, което ние придаваме на последната.

Нека първо обаче да се спрем на взаимозаменимата употреба на понятията „субект“, „цялостна личност“ и „личност“. Вероятно най- естественото следствие от това, е заключението за терминологична слабост, неиздържаност, неяснота и размита еклектика между филосософски и психологически понятия. Стремежът ни е, напротив, да изразим с тази употреба една синтетична перспектива към конкретната, индивидуална психика. (Доколко това е осъществено успешно, разбира се, остава под въпрос.) С това частично излизане от рамките на понятието „личност“, първо, се разграничаваме от широката употреба на понятието за обозначаване на представителната част на индивидуалната психика и второ, от другата разпространена представа като изчерпваща я в сбора на отделните психични елементи. Отвъд последните, я ситуираме като цялост в понятието „субект“, без да напускаме психологическата перспектива, но и без да губим напълно философската връзка. Критиката по отношение на това терминологично решение е напълно оправдана, но не бихме рискували да изгубим автентичността на гледната си точка с корекция в това отношение.

Също така стана ясно, че в определението за „субект“, което изложихме, опирането на концепцията на Уилям Щерн буди повече недоумение, отколкото яснота. Причина за това е фактът, че по непонятни причини, последната се е оказала встрани от грабнатите в потока на популярността теории на именитите съвременници на Щерн като Фройд, или Юнг. Ако в областта на психологията той е познат донякъде, то това се изчерпва в работата му в областта на интелигентността. Въпреки, че прекарва последната част от живота си в щатите, неговият основен труд Person Und Sache никога не бива преведен на английски език. Едва наскоро поглед към него привлякоха работите на Джеймс Т. Ламиел (Beyond individual and group differences, 2003; Uncovering Critical Personalism, 2021), което вероятно и доведе до преиздаването на първите два тома на Person Und Sache, които понастоящем могат да бъдат намерени в Уолмарт – на немски език. (Сам по себе си въпросът за един евентуален превод стои като важна задача, с която се надяваме скоро някой да се заеме.) Критическият персонализъм, въведен от Щерн, се изправя както срещу „външната наивна телеология, която пренебрегва позитивно-научните прозрения на новото време“, така и срещу „едностранчивия механицизъм, който се проваля пред целите и ценностите, действащи в света и живота“. Той заявява ясно „неудовлетвореност от едностранчиво натуралистично-материалистично-техническо-икономическото направление на времето“, без да се оттегля в наивистичен идеализъм, или психо-физичен паралелизъм. Щерн дефинира личността като „такова съществуващо, което, въпреки множеството на частите, образува реално, своеобразно и самостойно единство и като такова, въпреки множествеността на частичните функции, осъществява единно, целенасочено самодейно действие.“ Нейната гещалтна същност като цяло, надхвърлящо сбора на съставящите го елементи, нейното споменато единство „не може да бъде описано положително, а най-много може да бъде описано отрицателно: единно е онова битие и действие, което не може да бъде напълно представено чрез сумата на съществуванията на частите и чрез сумата на действията на частите. Единството не бива да се бърка с простотата; простото е без части, единното е повече от своите части. Смесването на тези понятия е водило във всички времена до грешки в светогледа.“ Личността е същностно уникална. „Тя има свойства, чрез които може да бъде сравнявана с други личности и измервана спрямо тях; но тя никога не е само сумата на тези свойства, а при всяко сравнение остава една последна несъизмеримост.“ Личността е самодейна, т.е. „случващото се в нея не е напълно определено от външните въздействия и от дейностите на нейните части. По-скоро тя самата като цяло е съучастващ причинен фактор в това свое функциониране“. Дейността на личността е целенасочена, а „условията за нейната дейност включват не само миналото и настоящето, но и бъдещето“. „Личността сама по себе си е ценност, вещта сама по себе си е безразлично съществуване.“ (всички цитати са от Person Und Sache, vol I, 1906). Личността представлява модус на действителността, който изключва повторението – което определя нейната същностна и етическа сингулярност. При това, уникалността не е логически атрибут, а събитийна характеристика, свързана с времевата конституция на съзнанието. Сингулярността е резултат от неформализируемия синтез между: биографичен опит, актуални мотивации и социокултурни условия, към които ние добавяме специфичната констелация на универсалната конститутивна база и своеобразният динамичен капацитет  – взаимодействието между всички които не просто се изстрадва, а се преформулира непрекъснато с активното съучастие на субекта (в което безучастието е също модус на съучастието). Личността винаги притежава телеологична насоченост, предопределяща начина на това преформулиране, която наричаме потребност от смисъл. Повторението е онтологична невъзможност – дори при външна прилика, всяко действие носи уникален „темпорален подпис“. Настоящето не е момент, а творчески акт на преосмисляне на миналото и проектиране на бъдещето. В битийният смисъл на субекта, континуумът на времето се конституира от поредица от сингулярни решения, а не от каузални вериги. Да бъдеш свободен, означава да носиш тежестта на своя Избор без възможност за апелация към общовалидни принципи (по- късно ще се фокусираме още по- подробно върху фундаменталните различия между субект-обектните отношения и субект-субектните взаимотношения. Един семантичен проблем е означаването на акта на „избор“ с една и съща дума по отношение и на двете. Онтологично се осъществяват два коренно различни типа преживяване и като Избор тук визираме единствено моралното: което касае взаимоотношенията с другия, припознат като субект): сингулярността предполага един радикален морален анти-универсализъм. (Впрочем, въпреки че М.Хайдегер никога не цитира директно Щерн, в Битие и време можем да открием редица паралели и потенциални влияния, особено в начина, по който двамата разглеждат човешката субективност и нейното отношение към света, обекта и съ-битието. Може справедливо да определим Dasein като радикализация на антиредукционистката позиция на Щерн. Разликата е че това, което при Щерн е психологическо-етическо, при Хайдегер става фундаментално-философско. Ако приемем, че Хайдегер е разголил личността онтологически до самите й кости, то за да я видим отново в плът, е необходимо върху тях да й върнем именно това етическо битие като същностно).

По този начин атрибутът сингулярност, който отнасяме към същността на субекта, се отнася към нея в дълбоко екзистенциален смисъл в нейната недескриптируема уникалност, недетерминистичност и свобода.

В контекста на Кърцуайл, очевидно тази субектна сингулярност е отречена, за да се представи в една бъдеща форма като „сложно обединение на човешкия мозък, биотехнологиите и изкуствения интелект“ при което „човешкият интелект ще се разшири милиони пъти, отключвайки значително увеличени способности за ултрасофистицирано и абстрактно мислене“. (The Singularity Is Near, 2005) Освен това същият термин се прилага и по отношение на чисто технологична сингулярност – точка на „експоненциален прогрес“, при която скоростта на технологичното развитие става толкова висока, че традиционните модели на предсказуемост и управление стават неадекватни -един момент на прекъсване, който може да бъде сравнен с математическата сингулярност – точка, в която познатите правила престават да действат. Съвсем откровено биват смесени един антропологичен, екзистенциален, съответно етичен, и един технологичен въпрос. Създава се един разказ, който смесва в едно научни прогнози, псевдофилософски спекулации и псевдотрансцендентни внушения, за да създаде визия за бъдещето, която звучи вдъхновяващо и едва ли не хуманистично, докато в действителност крие зад себе си дълбоко ахуманно отношение. За този аспект, с цел да не се повтаряме напразно, ще насочим читателя към съвсем наскоро публикуваната статия Ахуманизъм.

Субектът обаче не представлява емпирична даденост или социална конструкция, а онтологичен феномен, който се противопоставя на всякаква редукция. Неповторимостта на човешкото същество е не просто характеристика, а фундаментален модус на съществуване. Тя не може да бъде сведена до обект, система или алгоритъм, защото тя е израз на уникална екзистенциална позиция в света. Неповторимостта на субекта е conditio sine qua non: машината, колкото и сложна да е, функционира чрез повторяемост и предсказуемост, докато личността е радикално непредсказуема. Тази неповторимост не е просто емпиричен факт, а метафизична истина, която се проявява в начина, по който човекът съществува във времето. То е медиумът, в който личността се разгръща. Миналото, настоящето и бъдещето не са просто хронологични точки, а екзистенциални модалности, които оформят човешкото битие. Миналото е памет, настоящето е действие, а бъдещето е проект. Тази триада не може да бъде сведена до алгоритмична структура, защото тя е израз на свободата и действената способност на личността. Редукцията на личността до алгоритъм е опит за онтологично насилие. Това насилие се изразява в опита да се премахне уникалността на човека и да се замени с универсални модели, които могат да бъдат изчислени, симулирани или възпроизведени. Това е не просто интелектуална грешка, а дълбоко неразбиране на самата същност на човешкото битие. Привнасянето на елементи, маркирани било то и като „способности“, под формата на неразличими субектно характеристики, е коренно различно от инструменталната употреба, или използването на „подръчното“, което остава като външно за субекта. Това е нарушаване на равновесието на една система, която е принципно недефинируема, т.е. и последиците от подобно нарушение са непредвидими. Всъщност, в някаква степен може да оценим последиците в процесите на трудно-разграничимо самоотъждествяване със симулацията на личността в дигитална среда.

За Кърцуайл съзнанието не е нищо повече от сложен информационен модел, който може да бъде декодиран, симулиран и пренесен в изкуствен интелект. Тази визия е в основата на неговата концепция за технологичната сингулярност – моментът, в който изкуственият интелект ще надмине човешкия. Той схваща съзнанието като софтуер, който работи върху биологичния хардуер на мозъка. Ако този софтуер може да бъде напълно разбран и копиран, тогава няма пречка той да бъде качен в изкуствена среда. Това предполага, че личността, паметта, емоциите и дори свободната воля могат да бъдат сведени до алгоритмични процеси. За него смъртта не е екзистенциална граница, а „технически проблем“, който може да бъде решен. Чрез нанотехнологии, обратен инженеринг на мозъка и други технологични иновации, той вярва, че човешкото съзнание може да бъде „освободено“ от ограниченията на биологичното тяло. Това е част от неговата визия за „дигитално безсмъртие“, в която личността ще продължи да съществува в изкуствени среди. Така, чрез сливането на човека с машината ще се постигне нова форма на съществуване, която ще надхвърли всички ограничения на биологичното.

Кързуайл вярва, че технологиите ще „освободят“ човека от неговите биологични ограничения – болест, стареене и дори смърт. Тази вяра напомня на религиозните обещания за вечен живот, но е пренесена в светския контекст на технологичния прогрес. Времето в техноутопичната визия на Кързуайл се свежда до обратен брояч до сингулярността. Историческият опит, с неговата уникалност и непредсказуемост, се отрича в полза на една линейна, детерминистична визия за бъдещето. Иронично, въпреки че Кързуайл се противопоставя на традиционните религии, неговата визия за сингулярността създава нова форма на теокрация – тази на алгоритмите. В тази система „спасението“ идва не от Бог, а от извънчовешкото – от изкуствения интелект, който ще поеме ролята на върховен авторитет. Неговата етика, ако изобщо може да бъде наречена така, се основава на идеята за оптимизация – моралът се свежда до техническа задача, в която „доброто“ е това, което максимизира ефективността и минимизира „дефектите“ на биологичното съществуване.

Кързуайловата визия за бъдещето превръща човека в обект на технически манипулации, без всякаква способност да разграничи същностно човешкото, с лекота превръщайки човека от цел, в средство. В трансхуманистичния проект на , човешкото тяло и ум се разглеждат като несъвършени машини, които трябва да бъдат „поправени“ или „подобрени“. Тази редукция на човека до обект на оптимизация е фундаментално анти-хуманистична. Тя заличава истинската сингулярност на личността. Човекът, в Кързуайловата утопия, престава да бъде субект на морални избори и се превръща в продукт на инженерни решения. Уверени сме, че ни предстои да видим много от стъпките по пътя към осъществяването на тази модерна дехуманизация на човека в проекти като Неуралинк, по които стъпки с лекота ще бъде прекрачена заличената граница между корекцията на дисфункцията и „подобряването“ на човека.

Употребата на „сингулярност“ във визиите на Кързуайл е семантично извращение, в което същностната субектност се превръща в крайна форма на обективация. Дори не е необходимо да повдигаме въпросите за евентуалната апроприация на морала в една технофеодална дистопия, редуцираща поведението до оптимизируем параметър, която да надгради вече съществуващите системи за „социален рейтинг“, насочени към автоматизацията на човешкото поведение, превърнало се в набор от данни, подлежащи на подравняване към предварително формулирани критерии. Всъщност настойчивостта на И.Мъск да трансформира Х в „приложение за всичко“, по подобие на WeChat, пряко насочват и към тази линия на сравнително мека (но само в сравнение с трансхуманистичната) обективация на личността. Представена пред публиката под формата на наивен позитивизъм от XIX-ти век, представата на Кързуайл всъщност крие зад себе си не само абсурден редукционализъм, а и сянката на дигитален тоталитаризъм: в западната визия под формата на технофашизъм.

Сингулярността вече е тук. Но не като техноапокалипсис, поглъщащ човешкото в небитието, а като единствената автентична форма на битие.

АБОНИРАНЕ

- НЕ ПРОПУСКАЙТЕ СЛЕДВАЩИТЕ ПУБЛИКАЦИИ СЪС SYGNAL:

ИЛИ TELEGRAM:

ZALEZsite

Или поискайте известия на email:

последни

СВОБОДАТА НА ПУБЛИЦИСТИКАТА СТИГА ДОТАМ, ОТКЪДЕТО ЗАПОЧВАТ ИНТЕРЕСИТЕ НА РЕКЛАМОДАТЕЛИТЕ
=================
НА ТОЗИ САЙТ НЯМА ДА БЪДАТ ПУБЛИКУВАНИ РЕКЛАМИ И РЕКЛАМНИ БЛОКОВЕ

предишна статия

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук