ЛИБЕРАЛИТЕ ЛИ?!

Изглежда сякаш мнозинството от хората намират вината за настоящата социално- икономическа ситуация у либералните, или определяни също така като неолиберални или либертариански идеологии и политики. В общественото съзнание се създава картината за конфликт най- общо между Кейнсианската „демокрация“ и порочната неолиберална доктрина на Хайек.

Само по себе си понятието „либерализъм“ в политиката е напълно лишено от смисъл, тъй като представлява един оксиморон, нещо като „гореща хладина“ или „непрогледна светлина“. То външно утвърждава фундамента си върху идеята за „свободен пазар“, какъвто не може да съществува сам по себе си (конкуренцията на един свободен пазар много скоро създава монопол, който поемата цялата власт), докато в действителност се труди единствено да „освободи“ пазарите от регулаторните обществени механизми и намеси (които единствено могат да гарантират равнопоставена конкуренция, плурализъм и обществена полза). Външно поставя исканията за индивидуални свободи, докато в действителност поставя в окови и пълна зависимост всички, които не са сред числото на малцината олигарси, за чиято единствено свобода от ограничения се бори. Причудливо създание на лукавата демагогия. Но нима може да се разглежда като особено, гротескно течение в руслото на иначе чудесната обществена система?

Струва ми се важно да се изясни, че либерализмът е просто естествената форма на капитализма. Западната „демокрация“ от златните тридесет не е форма на капиталистически отношения, тя е резултат на компромис, една насилствена деформация, постигната единствено под натиска на заплахата от вътрешни сили при наличието на силен външен враг, който би ги подкрепил идеологически. С разпада на СССР и съответно освобождаването от външният натиск, капитализмът бързо зае естествената си форма.

Вътрешната съпротива спрямо античовешките отношения в капиталистическото общество никога не е замирала. Работнически движения, спонтанни стачки, много от които потопени в кръв, опити за парламентарни пробиви. Всичко, което успяха да постигнат за поне 100 години в условията на развитото индустриално капиталистическо общество бе ..да ограничат детският труд в някой страни.

Болшевишката революция в Русия за няколко месеца даде на обществото такива права, които разтърсиха из основи съществуващият дотогава ред. Ето някой от тях:

Можете да си представите ужаса на световния „елит“. Презрените, унижените, смазваните в 14 часов работен ден за кора хляб, държаните в безпросветна неграмотност (за двадесет години след революцията, числото на неграмотните в Русия премина от 79% на 10%!), принудените да проституират, нищожествата, придобиха достойнство, придобиха правото да бъдат хора. Дори в разрухата на Първата световна война „елитите“ успяха да обединят силите си и да изпратят войските си срещу болшевишка Русия в нерентабилна военна операция. Безуспешно.

Така в опита си да избегнат съдбата на Руската Империя, с нарастващото въодушевление на обществените маси, окуражени от идеята че немислимото е възможно, тези „елити“ се видяха принудени да направят значителни компромиси в твърдата си политика.

Ако считате някой от изброените по- горе права за величаво достояние на „демокрацията“ (каквото и да означава тази дума според вас), то просто сте под впечатлението на ловката демагогия от времето на Студената война. Болшевиките не спечелиха само в Руската Империя, през 1917-та те спечелиха битката за човешки права в целият цивилизован свят.

Изобщо ХХ-ти век е време на активна лингвистична експлоатация от страна на политическите режими. Превзета отвътре, болшевишката революция бе използвана да трансформира империята в тоталитарна, автократична система и макар политическият облик на този режим да бе пълно отрицание на комунистическите идеи, а икономическите преобразования само суровина за легитимацията му, той не се свенеше да се самоопределя като „социализъм“ (стъпало под комунизма) по същият начин както неговият опонент нарече себе си „демокрация“ (стъпало над капитализма). Такова самоопределение бе добре дошло за последните, които имаха възможност да демонизират и компрометират комунистическото общество. Разбира се, те не се затрудняваха да използват понятието „социализъм“, наричайки източният си съперник „комунистически“, създавайки впечатлението че това е комунизмът, какъвто е, с неговото истинско лице. В резултат, понастоящем е практически невъзможно дори да се води смислен диалог, включващ тези понятия, поради непредвидимостта на семантичното им тълкуване у различните събеседници.

Дори само горния аспект на саморефлексия говори достатъчно за сърцевината на двете системи. В „социалистическото“ общество целта е поставена извън себе си и настоящето; бидейки повече или по- малко утопична, тя поставя един почти-недостижим идеал, към който сме призвани да се стремим, надмогвайки и преодолявайки нашите недостатъци и несъвършенства. „Демократичното“ общество, напротив, претендира за завършеност, явява се цел на самото себе си, доволно от постигнатият в него образ на съвършенството. Неговият стремеж е да уподоби другите на себе си като им донесе или наложи своята „демокрация“. В името на тази благородна цел всички средства са оправдани. Безкритичността към самото себе си естествено разпростира влиянието си в културната сфера, където персонажите не надхвърлят с нищо особено посредствеността на средностатистическият представител на това общество, не се поставя никакъв идеал, не се изисква нищо, освен преповтарянето на актуалните масови лозунги. Публичната реч в официалните медии и политиката е сведена до максималното ниво на профанност и дори простащина – посланието, проникващо отвсякъде е: не е необходимо да правите каквото и да било, вие вече сте постигнали своя предел и заслужавате да бъдете щастлив в своето съвършенство, подобно на системата, еволюирала до своя краен стадии. Остава ви единствено с нетърпение да консумирате новите и нови, прекрасни продукти, които техническият прогрес ви е приготвил сега и за в бъдеще.

Последиците от 1917-та следва да препотвърдят наученото, че в борбата по пътя на насилието, властта в крайна сметка логично ще попадне в ръцете на най – агресивните и безскрупулни личности, на най – големите майстори на насилието. Трудно бих могъл да критикувам действията на болшевишките ръководители по онова време и при онези обстоятелства. Изводите и последиците обаче не бива да бъдат забравяни. Благодарение на тази революция все още разполагаме поне с остатъците от обществените възможности за радикално изменение на олигархичната понастоящем система без агресия и насилие.

Разпадът на СССР през 1991 и с това унищожаването на принудителният външен натиск върху формата на капитализма бяха многозначително отбелязани от глобалната олигархия през 1992-а с успеха на частният фонд на Сорос да играе срещу и да победи Английската Централна Банка. Подобен удар върху Западна икономика бе очевидно недопустим по време на Студената война. Скоро след това спекулантът, спечелил за един ден над един милиард долара, причинявайки с това на английския данъкоплатец загуби от поне 3.3 милиарда паунда си купи и титлата „филантроп“, превръщайки се в пионер на тази нова мода в олигархичните среди. Очевидно от известно време им бе станало скучно да си купуват благороднически титли.

Не може да продължаваме да живеем с илюзията, че капитализмът може да бъде опитомен под каквато и да било форма. Докато съществува възможност за натрупване, било то наследствено или спекулативно, то винаги ще се стреми към своето окрупняване и ще води до пълно овладяване на властта, подчиняване на силовите й структури на своите интереси и тотален контрол над всеки отделен член на обществото. По своята същност капитализмът по необходимост води до контрол на властта от страна на демографски нищожно малцинство, което по тази причина е принудено да използва асиметрични методи, за да запази системата – идеологизация, принуда, подчинение и контрол. Инструментариумът му се простира от лингвистичната манипулация и пропаганда, през внасянето на разделение и ерозирането на морала, до усъвършенстваните методи за наблюдение, внушение и терор, чийто мащаби се стреми да разшири до краен предел. „Демокрацията на капитализма“ е не по- малко оксиморон от „политическият либерализъм“. Представящо егоизма за водеща сила на обществото, това малцинство се стреми едновременно да легитимира своята самодоволна позиция на върха на социалната пирамида, където същият егоизъм не поражда конфликт в отсъствието на съперници, и да фрагментира поставените на по- ниско ниво слоеве, обезсилвайки тяхната способност за съпротива. Ядрото на неговият мироглед е идеята за съществуването на „елит“ – чийто представител очевидно същностно превъзхожда човека, един Übermensch, който по силата на своето видово превъзходство е освободен от каквито и да било скрупули по отношение на по- нисшите същества, и именно това самосъзнание гарантира безразличието, с което „елита“ обрича милиони на мизерия, болест и война, стига това да отговаря и на най- незначителният му личен интерес. Тъй като очевидно принадлежността към „елита“ не се основава на притежанието в особена степен на каквито и да било морални качества като доброта, себеотрицание, саможертвеност, съпричастност, нито пък на лични такива, наследственият елит посочва като своя гаранция „божествено право“, а автолегитимирането на съвременният се опитва да се обоснове върху „общественото право“. Своята коронация той установява върху мъгляви или нищо незначещи предпоставки като качество на образованието (което произтича от, а не поражда статус), спекулативни умения (познати като „предприемчивост“) задвижвани от егоизъм плюс безскрупулност и умение за поемане на риск (което обозначава напълно външен фактор: късмет – мнозинството от рискувалите не печелят, те са „провалените“ и са лишени от каквато и да било публична симпатия). Потомствената аристокрация, присвоявайки религията в своя полза, бе вплетена в общественото създание в едно цяло с моралните норми и ценности, дори независимо от своето реално поведение. Съвременната плутокрация, в своята революция преди две столетия бе принудена да разруши връзката между наличието на „елит“ и религията, лишавайки се от моралната почва за своето собствено съществуване. На практика обаче тя освободи обществото от догматичната принуда да признае правото й на съществуване и му отвори възможността да отсъди със собствената си съвест правотата на заявеният нов ред. В тази несигурна позиция, на новият „елит“ бе необходимо да упражнява много повече сила, да изразходва много повече енергия, за да удържа позицията си. Пропагандата, наред с цензурата придобиха непознати до момента мащаби, далеч надхвърляйки средновековният опит на католическата църква. Опитите за формиране на „нов човек“, звероподобен, конкурентен, патологично надценяващ себе си егоист и същевременно удобен самопредлагащ се продукт на пазара труда и послушен потребител, подмамван от нескончаемият калейдоскоп на маркетинговите прищевки, крият в себе си твърде много противоречия, за да гарантират устойчивост. В своето обещание за „свобода“, с което целеше да мобилизира обществото в борбата срещу сплавта аристокрация-морал, а днес срещу държавата-и-морала, „елитът“ пропусна да поясни на своите последователи, че това не е борба срещу властта на човек над човека. Остави недоизказано, че просто възнамерява да заеме тяхното място единственото на основанието, че иска това. Този „пропуск“ няма как да остане подминат задълго.

Зародило се от естественото човешко чувство на уважение към проявата на определени човешки качества (изявяващи личен принос), извратеното понятие за „елит“ достига най- гротескните си форми в нашата съвременност. Übermensch не може да съществува без Untermensch, в което и се разкрива цялата действителна човеконенавистност в сърцевината на елитаристкото схващане. Този уродлив мироглед се пропива във всеки елемент на днешната модерност.

=======

Преди доста време бях попаднал на статия, в която авторът изливаше злобата си срещу „комунистическият“ режим в България, като описваше тълкованията си относно една снимка от 1946-та година. Неговото негодувание далеч не е без основания. Авторитарната диктатура и смазващият контрол на партийният „елит“ са извън всяко съмнение поредната античовешка форма на отношения, използвали идеалите за справедливо общество по начин, не по- различен от този, по който потомствената аристокрация е използвала религията.

Но в своята интерпретация, авторът се оказва неспособен да излезе от капана на същата идеология, която се опитва да отрече. Не успях да открия статията, вероятно по- скоро постът, така че ще го представя по памет. Това е снимката:

Съчинителят вижда в човека с пушката вляво, приблизително „малкият, посредствен и неспособен човек, разкъсван от завист, който със злорадство се наслаждава на новопридобитата си власт да стъпче, унижи и ликвидира“ „елита (или алтернативно „цветът“) на нацията“. Нататък в статията, разбира се, стене как прогресът на страната е бил възпрян и т.н. с унищожаването на този „цвят“ (което дори не отговаря на историческата истина, но това не е тема на тази публикация).

Ще си позволя да споделя какво аз виждам, заедно с това, което вероятно може да бъде видяно: Човекът с пушката очевидно се чувства неловко и някак смутен от изпълнението на задачата, която са му възложили. Той изпитва потискаща неравнопоставеност, която не е в негова полза, независимо от оръжието което държи в ръцете си. Тя произтича първо от огромното образователно превъзходство (приблизително 40% от населението е било неграмотно по това време, ако приемем че умението да четеш и пишеш е решителният критерий за „грамотност“), което ни най- малко не е обусловено от интелектуалният потенциал, а от достъпа до такова и на второ място от целия му досегашен социален опит и дори от огледалното възприемане на начина, по който арестантите гледат на самия него. От своя страна, макар и вече лишени от своя социален статус, неговият ореол съвсем не е избледнял у последните. Тяхното самочувствие, култивирано през целият им съзнателен живот, съзнанието за образователното и културно преимущество, прозират през цялото им същество.

Вероятно може да допуснем, че човекът с пушката е завършил второ отделение и навършил 12 години е започнал работа на 12-14 часов работен ден в някоя фабрика, или пък е започнал да пасе стадата в селото. Като пастирче е получавал надница от самунче хляб със сланинка и дрешки (каквито са се намирали у чорбаджията му – момчешки или момичешки, с един или друг размер). На края на сезона е връщал дрешките и е получавал някоя пара да изкара зимата. Баща му е преживял Балканската и Междусъюзническата войни, за да може да се сдобие със син. Има вероятност да е успял да преживее и Първата световна война, където се е хранил с изпражненията на конете, за да може да оцелее в студа, калта и липсата на продоволствия, заобиколен от болните си, кашлящи тежко другари, напъплен от въшки и обут с навързани на краката парцали. Ако е успял, това може да го е тласнало след завръщането си да започне с охота да слуша апелите на местните комунисти за „събаряне на буржоазно-монархическото правителство и за установяване на нова власт, която да изхожда от средата на народа и да не носи греховете на миналото“. Може само брат му, чичото на мъжа от снимката, да е бил убит по време на Септемврийското въстание. Баща му може да е бил убит едва две години по- късно – повикан за справка в службата за Обществена безопасност. Там е бил удушен съгласно добре разработената оперативната процедура, на която са били инструктирани палачите – тихо, по време на разпит, следователят привлича вниманието на разпитвания върху часовник или друга вещ, след което стоящият зад гърба му палач мята връв на врата му и го удушава. Жертвата се прибира в един от приготвените в стаята за разпит чували и той се връзва с връвта, с която жертвата е убита и се изнася. Влиза следващият. Безследно изчезнали. Останал сирак, младежът тръгва по стъпките на баща си и след години се включва в партизански отряд. Някой от приятелите му от отряда са убити от жандармерията, а като спомен може да се открие само снимката на отрязаната им глава, до която засмяно се пъчи героят, горд от своята слука.

Отдясно на човека е „цветът на нацията“, потомството на старите чорбаджии, чийто бащи се отърваха от Стамболийски и които се ползваха с доверието и подкрепата на всички режими от Сговора насетне, доволствайки в своето презрение към Untermensch.

Култивиран в модерния мироглед, макар че едва ли е представител на стотината души, чийто единствено интереси представлява, авторът е способен да проектира не повече от собственото си егоистично светоусещане и да тълкува другият през него. Цялата несправедливост, унижение и болка на един живот могат да бъдат изтълкувани единствено като дребнава завист. Безпътицата и безалтернативността – като леност. Обречеността и безнадежността – като неспособност. В тази проекция безпогрешно е отразена цялата дълбочина на собственото душевно битие.

Бродейки по различни монументи съответно на повода, нито „елита“, нито модерният индоктриниран поклонник се затруднява да прочете Ботев, а ако го стори, го презира и „разграничава“ творчеството му от делото му (??). Патетично опява героите на нацията, но не чете дори и З.Стоянов, а ако го стори, го „тълкува“, както и Левски, спрямо когото е облагодетелстван поради малкото и разпокъсани писмени фрагменти. Доколкото изобщо му е позната, историята е пречупена през самоуверената интерпретация на обитаващият окончателно меродавния Край на историята.

Факт е, че на гърба на общественият порив за „свобода, равенство и братство“ изпълзяха хлебарките, чийто единствен порив бе този за трошица власт, още повече че в България революцията бе повече привнесена, отколкото осъществена, а вносът бе на вече утвърдилият се сталинизъм, вместо на автентичният комунизъм. Днес потомците на същите тези устремени към позицията на „елит“ другари, потомствено запазили самочувствието на своето превъзходство, са най- яростните „борци за декомунизация“. Техните цели също са жалки и се изчерпват до трохите на предоставяните им грантове и разсипничеството, дори не използването, на националните богатства.

=======

Лъжливата приказка за прогреса и развитието на обществата произхожда от несъзнаваната проекция на човешката онтогенеза, физическото и интелектуално развитие и връзката им с натрупването на опит и умения. Фалшивата казуалност между техническият прогрес, развитието на съвкупните умения в различни области и промените в обществените структури и организация целят, според случая единствено да оправдаят възникналите в някакъв момент възможности за задоволяване на определени интереси под формата на „нововъведения“ по пътя на прогреса, или пък да циментират статуквото като Завършек на историческото развитие. Здрави общества е имало през цялата история наред с нездравите, след и преди възникването на други такива и без особена обусловеност от нивото на производствените умения. Препускането по пътя на „прогреса“ на социалния ред е като неспирният бяг на хамстера в неговото колелце. Човешката същност, с която се раждаме остава неизменна и изисква същите неща, както и преди стотици хиляди години, а екстериорът не е нищо повече от екстериор. Ненужно е да продължаваме с нашият безплоден бяг – трябва само да излезем от клетката. Тази проекция за „прогреса“ намира своето опровержение още в своя източник. Ставаме ли по-добри в процеса на своето израстване? По- щастливи? Или с тъга копнеем за „детската чистота“, невинност и непосредствена способност за радост? Ако се чувстваме все по- омърсени, това не е следствие от някакъв „естествен“ процес: с възрастта все повече навлизаме в обществените отношения, все повече се „социализираме“, все повече навлизаме в калта на болната система и нечистотата ни е до голяма степен тази, която тя е оставила по нас. Радикалните промени, които са спешно необходими не се налагат в името на някакъв измислен „прогрес“, те произтичат от нашата собствена същност и природа. Тоталната реорганизация на обществените отношения е наложителна не като илюзорно „развитие“, а като лечение на унищожителна патология. Изглежда невъзможно оздравяването да бъде осъществено постепенно, рецидивите на заболяването са неизбежни, ако му бъде оставен и най- малкият шанс.

Либерализъм е равнозначен синоним на капитализъм и ако нещо в системата не ви харесва, не бива да разчитате козметичните корекции да дадат резултат. Необходими са радикални промени до самите недра на господстващият ред.