ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН СБЛЪСЪК

или ТЕОРИЯТА ЗА ПЛОСКАТА ЗЕМЯ

В своето отчаяние от пресата на тоталитарния режим, цензурата, пропагандата, целенасочената културна и морална деградация, настъпателното ограбване на всякакъв тип свободи, всепроникващият надзор, контрол и манипулация, някои опитват да потърсят мечтателна утеха в идеята за „цивилизационният сблъсък“, който сякаш разтърсва упадащият Запад и традиционният Изток (всъщност конкретно и изключително в лицето на Русия). Дори още в самата формулировка прозира потвърждаването на идеята за същностното съвършенство на модерните обществени отношения (капиталистически). Заявителят предполага единствено ценностното, или морално-религиозно, вероятно и национално-патриотично превъзходство на „алтернативният“ модел, без да осъзнава, че поставени върху абсолютно същият фундамент, последните му служат по същият начин, по който думата „демокрация“ се използва от западният му „съперник“ – като афиш, като флаг, като етикет, зад който не съществува продукт и чиято единствена функция е да абсорбира всяко понятие за „добро, истинно, ценно“, претворявайки ги в празнота, с която да оправдае всяко едно действие, което е в интерес на управляващият „елит“ – обикновено насилие, контрол и агресия.

Вече хвърлихме поглед към начина, по който религията е била присвоена от аристократичните „елити“ в миналото, за да бъде използвана като легитимация на наследственото натрупване и как буржоазните революции по необходимост са били принудени да се противопоставят на религиозните схващания и дори на моралните основи, заложени в самата човешка природа, за да обосноват новото „право“ върху власт и ресурси. Доколкото окончателното отстраняване на вродената човешка съвест се оказва невъзможно, впоследствие може да проследим компромиса, осъществен посредством протестантските течения, които се оказват приспособими към новите социални отношения и много по- успешно заменят феодално-религиозното възприятие отколкото Върховното Същество на Робеспиер. В Русия може да наблюдаваме един пионерски опит Православната Църква да послужи за колона на една олигархия. Основната причина това изобщо да може да бъде прокарано, е ненавистта на съвременният руски „елит“ към комунизма, която ненавист в продължение на десетилетия публично заклеймява, отхвърля и излива презрението си върху него, внушавайки тази омраза чрез всички средства, с които разполага. Тъй като Русия не е претърпяла буржоазна революция, моралното противоречие със старата про-аристократична идеология се е развило в процеса на болшевишката революция. ^{(Като в действителност не съществува каквото и да било реално противоречие между комунистическата визия за обществото и религията, а най- малко християнската. Единственото такова е в процеса на осъществяването на обществената организация – конкретно тогава протичаща с насилие, а фиктивното противоречие се корени във формалните функции на Църквата, опитомена в услуга на наследственото „право“. При все това болшевишката революция ни най- малко не осъществява агресия спрямо Църквата, а Ленин, дори и атеист, определя религията като „лично дело“, в което държавата не бива да се намесва. Репресиите започват в по- късните години, инициирани от Сталин, но както всяка пропаганда, проядена от противоречия, днес в Русия практическият ликвидатор на комунистическите идеи Сталин, се ползва с много повече уважение, отколкото Ленин и автентичните комунисти.)} Това позволява чрез използване на отрицание на отрицанието, парадоскално да се заяви Православната Църква като стожер на олигархичният ред.

Естествено не е възможно да се избегне съответното нагаждане, така че днес Руската Православна Църква е напълно стандартизирана към нуждите на „елита“. Визирам, разбира се, изключително висшето духовенство, а не обикновените свещеници, а още по- малко вярващите. С любопитство може да проследим активната роля, която РПЦ игра по време на ковид и масовата ваксинация. Човек може да остане с впечатлението, че става дума за здравна институция, експерт по медицинските въпроси, с неоспорими познания относно механизмите на заразяване и тяхното възпрепятстване. Вместо да отслужва молитви, да подкани към смирение, милосърдие и други съответстващи й практики, РПЦ дейно подканяше към ваксинация, строго осъждаше неваксиниращите се, вменяваше им дори хипотетична вина за съпричастност към чуждо заболяване и смърт. Не е ясно как днес преосмисля неловкото си положение, след като официално е ясно, че няма доказателство ваксинирането да предотвратява разпространението. Вероятно никак, понеже е изпълнила съвестно истинската си задача – да демонстрира пълната си подкрепа за властта.
Странно, че така чувствителна към чуждото страдание и смърт, днес РПЦ безрезервно подкрепя военните действия на Русия в Украйна, без каквито и да било опити за миротворчество, а камо ли за осъждане. Осъждани и глобявани са единствено свещениците, осмелили се да се противопоставят на тази позиция. С обяваването на „специалната военна операция“ за „свещена война“ РПЦ безспорно се позиционира някъде между радикалния ислям и папизма. Картината може да допълни внушителната култова сграда, в която се появиха и временно демонтираха като в калейдоскоп мозайките на В.Путин, С.Шойгу и Й.Сталин..

Тъй наречените „традиционни ценности“ бяха припознати като удобен инструмент за формиране на фиктивен антагонизъм спрямо „врага“, станали достъпни за употреба с усвояването на религията. С тяхна помощ успешно може да се прокара границата между „ние“ и „те“, да бъде определен „другият“, което да консолидира подвластните и да оправдае цензурата, пропагандата, контрола и ограбването на свободата, особено след започването на ефективни военни действия. Дефинирането на „друг“, по начин, по който това вече не е „друг-аз“, е първата стъпка към дехуманизирането му, последвана от „укроп“ и завършена с „не-човек“, спрямо който може да се подходи свободно извън кръга на допустимите морални норми. Именно образът на такъв „друг“ започна да се изгражда спрямо „деморализираният“, упадъчен и отблъскващ колективен Запад. Ако подобна критика би била напълно основателна, то така поставеният антагонизъм, не е нищо повече от един инструмент в ръцете на руския „елит“. Отношението му към тези ценности с нищо не се различава от отношението на западния спрямо правото на полово самоопределение – те трябва да му послужат да осъществи истинските си цели. Привързаността към традиционните и християнски ценности звучи несериозно на фона на екзотичните концерти в Кремъл и доскорошната популярност на t.A.T.u. – зад „ценностният“ декор прозира сянката на олигархата, в който неравенствата надхвърлят и тези в САЩ, дори според най- снизходителните източници.

„Логиката“ на тази идеология може да се схване с първоизточника на една поздравителна картичка, добила популярност на Великденските празници:

– тя произхожда от емигрантско белогвардейско издание, в чийто брой може да прочетем: „Сегодня мы приветствуем Адольфа Гитлера, как непреклонного противника большевизма, спасшего не только свою страну, но и всю Европу от большевистского нашествия“.

Ако трябва да добавим нещо към това разбиране, може да го сторим ако хвърлим поглед към „философа“, който както сам посочва Путин, е често препрочитан от него и на чието име в момента се именува Образователно-изследователския център в Руския държавен хуманитарен университет – Иван Илин. Да бъде разбрана „философията“ му е несложно, може само да отбележим, че наред с Джованни Джентиле е от основните теоретици на италианският фашизъм на Мусолини.

Модерната идеология на Русия не предлага никаква фундаментална системна алтернатива. Тя е в пълна услуга на олигархията, вероятно разочарована от факта, че не е била допусната да се слее напълно с глобалната олигархия, чиято върхушка се позиционира на запад. Не съм уверен доколко изобщо устойчива може да бъде тази идеология и как се вписват в нея Дерипаска и Абрамович, наред с афишираните ценностни норми. Несъмнено Б.Гейтс, П.Тийл, И.Мъск, Дж.Безос и т.н. могат да се чувстват много по- комфортно в морално-ерозионната среда и културата на Марвел, които са много по- последователни в преследването на елитарните цели. Много вероятно е руският формат да се срине много по- лесно, или да се преформатира в недалечно бъдеще.

Аз напълно разбирам, че за двуизмерния човек е трудно да открие, че единственият сблъсък, който реално съществува в нашата модерност е по вертикала на човешкото общество. Този конфликт е заличен именно поради натиска, упражняван от върха на структурата, но доколко плоски всъщност може да станем? Дали може да бъдем фрагментирани и поляризирани до такава степен, че да се окажем напълно неспособни да разпознаем къде всъщност се поражда конфликта и че нашите недоброжелатели се намират не в тази, или онази страна, а са надвиснали от билото на елитарната система.