След 2008-ма рядко имахме възможност да чуем нелепият глас на либертарианците. Безспорно идеите на тези радетели за освобождаване от противните окови на държавността трудно биха получили подкрепа тогава. Под мотото на Too Big to Fail банки и корпорации се стичаха към държавните институции за да получат подкрепящите пакети. На фона на източването на държавни средства към изпадналите в несъстоятелност именно поради свръхлиберализацията такива идеи биха получили само възмущение. Гласовете на антирегулаторите много бързо пресекнаха и очевидно тогава все още беше налице някаква тревожност да не би държавата да ги зареже сами да оправят кашата, която сами бяха забъркали. Фактът, че днес отново имаме удоволствието да слушаме публично (това, че прокламацията пред обществото секна, въобще не означава че реалното осъществяване на техните щения бе прекратено — тъкмо напротив) безумията на либертарианците, не се дължи единствено на упованието, че съвременното общество е изгубило спомена си за 2008 — именно успешността на реално извършваните през този период трансформации вече е довело държавата до такава степен на импотентност, че това остава просто да се констатира. При все това именно през тези години полузадкулисните трансформации изобщо не забавиха ход, изгризвайки последните остатъци от обществените ресурси. Осъществиха се няколко постъпателни поглъщания („стълбове“) на пенсионните средства, здравеопазването беше приватизирано с опустошаващ ефект, гиг икономиката процъфтя необезпокоявано – формира се маса от пенсионирани и работещи бедни, лишени от адекватно здравеопазване в страни обвързани с дългове, възлизащи на неколкократният им БВП. Длъжници на същите, на които безвъзмездно наливаха обществени средства по време на кризата (!). Днешното впечатляващо публично завръщане на либертариантството не показва някакъв внезапен обрат, или ново начало – то е тук просто за да констатира, че под повърхността си, бавно и незабелязано, държавата вече е била проядена и от нея е останала само една черупка – твърдата хитинова обвивка на силовите структури, сега напълно във властта и в услуга на неполитическият „елит“. Властта е приватизирана.
Абсурдността на гротеската, с която тя се представя, говори ясно за мнението, което имат постановчиците за своята публика. Прокламаторът на либертарианските идеи Хавиер Милей ни се представя като ..пламенен народен герой, опълчил се храбро срещу световният „елит“(?). Този „народен трибун“ долита с обикновен пътнически самолет на свои разноски, един „прост човек от народа“, за да „изпълни мечтите на стотици милиони от цял свят и да каже на Клаус Шваб и неговите глобалисти в лицето“, смело, с плам и дръзновение ..че са социалисти (???) и че ..борейки се срещу пазара (?) продължават да увеличават бедността… Шокът от абсурда на тази реч известно време те кара просто да занемееш. Тълкованието й като шамар, нанесен на глобалистите, в техният форум, покварен от идеите за социализма… е трудно за какъвто и да било коментар. Ако Едуард Бернайс все още беше жив, не бих се поколебал да му припиша сценария за тази сцена, но очевидно има надарени наследници, които далеч да надминат „Факлите на СВОБОДАТА“.
Несъмнено властта направи необходимото, за да залее каналите си с тази „вдъхновяваща“ изява, обвита в подходящите интерпретации и да я направи вирусна. 1По огледален начин на това което правеше по време на ковид-опозицията (триене на видеа, канали, дори медии). Все пак водеща част от „елита“ в Давос са Meta и Alphabet. В действителност медийното отразяване на изявата завоалира и смесва в неясна каша факта, че частта от речта на Милей, която определя „елита“ като „паразити“ и социалисти, е насочена към политическият (държавен) „елит“, а насочената към олигархическият е „Вие сте социални благодетели.“(!) „Вие сте герои. Вие сте създателите на най-необикновения период на просперитет, който някога сме виждали.“ Доколко опитът да се представи съвременната олигархия като зависеща по някакъв начин от демократично „избраните“ политици е адекватен, може да се изясни само с един отново медиен пример – по време на безредиците в Капитолия, когато Доналд Тръмп беше все още действащият президент на САЩ, неговите социални профили бяха блокирани и изтрити под предлог че е подстрекавал към агресия – нещо което впоследствие не бе доказано от нито един съд. Президентът на Съединените Американски Щати бързо и безапелационно бе поставен в пълна изолация, в един социално-медиен карцер – нещо което не е по силите и в правомощията на нито една държавна институция. Действие, осъществено своеволно от медийните компании по собствено, извънрегулативно решение! Един бърз медиен „преврат“. Прозрачността на властовите отношения между олигархията и изборните „управляващи“ още по-ясно се откроиха по време на ковид пандемията и специално ще ги разгледам отделно.
Заявките в речта на Милей са твърде общи и неопределени, така че да се харесат на широката публика – става ясно единствено че настоява за премахване на данъците (кой иска данъци!) най- вече върху бизнеса и повече свобода за пазара. Историко-икономическият преглед който представя е повърхностен и интерпретативен и не си заслужава внимание. За да схванем по- добре какво всъщност желае анархо-капиталистът (както сам се определя) Милей, може да използваме по- конкретно изложение от интервюто на икономиста Даниел Василев в интервю за предаването „България, Европа и светът на фокус“ на Радио „Фокус“. Първо ни става ясно, че би трябвало да намалим корпоративният данък (който само по принуда от европейска директива направихме 15% на фона на свръхпечалбите на тези корпорации през последните години!). Второ – грешка е, че увеличаваме минималната работна заплата. Трето – дерегулация, премахване на налози, т.е. на данъци, на осигуровки и на други форми на всевъзможни такси за бизнеса. Четвърто – изобщо да няма минимална работна заплата, за да има човек свободата да се договаря и за нищожно заплащане.. Целта е – да станем привлекателна следа за инвестиции! Съдържанието може да е всякакво, но ми хареса яснотата, с която Василев, за разлика от Милей представя либертарианското гледище: КОРПОРАТИВНИЯ БИЗНЕС ДА МОЖЕ ДА ПОЛЗВА РАБОТНА РЪКА СРЕЩУ МИЗЕРНО ЗАПЛАЩАНЕ, ДА ПРОДАВА КЪДЕТО И НА КАКВАТО ЦЕНА САМ ПРЕЦЕНИ, ДЪРЖАВАТА ДА НЕ ВЗИМА НИЩО ОТ ТАКА РЕАЛИЗИРАНИТЕ (СВРЪХ)ПЕЧАЛБИ НА БИЗНЕСА ПОД ФОРМАТА НА ДАНЪЦИ, НАЛОЗИ, АКЦИЗИ, И ЛИШЕНА ОТ СРЕДСТВА ЕВЕНТУАЛНО ДА ЗАЕМА ОТ СЪЩИТЕ КОРПОРАЦИИ ПОД ФОРМАТА НА ДЪРЖАВНИ ОБЛИГАЦИИ СРЕЩУ ЛИХВА АКО ПОСЛЕДНИТЕ СА ДОСТАТЪЧНО БЛАГОСКЛОННИ! Е, в основната си част това вече е точно така, а синтезираният смисъл е: ИНТЕРЕСЪТ НА ЕДРИЯ КАПИТАЛ(ИНВЕСТИЦИЯТА) КАТО САМОЦЕЛ, ЕСКАЛИРАЩ СОЦИАЛНОТО НЕРАВЕНСТВО И ЛИКВИДИРАЩ ДЪРЖАВАТА. В този си вид посланието на аржентинеца едва ли би намерило място в сърцата на „стотиците милиони“, който „представлява“. Между впрочем горните изложения авторите умишлено пропускат подразбиращото се пето – премахване на всякакви досадни регулации, свързани с опазването на околната среда, рационалност на потреблението и дългосрочни екологични перспективи.
По отношение на нашата страна като периферна на глобалния фон, оправданието на тази платформа се крепи на априорното определяне на „инвестициите“ като подразбиращо се благо. Вероятно те са такова за един много тесен кръг от хора, но за обществото остава неясно каква е ползата от пращящи от инвестиции промишлени зони, обслужвани от мизерстващи несретници, лишени от възможност да покриват калорийните си нужди, от здравна подкрепа и без надежда за пенсия. Колкото и дебилизирано да е било полученото икономическото образование, простият опит показва, че не съществува пример за успешен икономически растеж, базиран на чужди инвестиции. Нито Япония, нито Корея, нито Тайланд, нито Китай като съвременни примери за икономически напредък, го постигат на базата на инвестициите. (Ограничените и строго регулирани възможности за инвестиции които предоставя Китай през 90те, са предназначени за усвояването на know-how от опита на западните компании и пренасянето му в собствените, които да овладеят и наложат собственото производство. Впоследствие точно това се и случи, като целият икономически растеж се основава на собственото производство и овладяването на външния пазар с новопридобитото know-how). Още в самата идея за „инвестиция“, става ясно че последната търси своята „възвръщаемост“ и реализацията на тази цел става ясна в съпоставката на БВП с Общия Национален Доход – параметър който неслучайно почти не се споменава публично у нас. Това е Брутният Вътрешен Продукт плюс доходите на българските лица от чужбина минус доходите от БВП, изплатени на чуждестранните лица. В нормалните страни балансът БВП/ОНД е приблизително равен – стойността на произведените стоки и услуги е привнесена към националното богатство. В страни като САЩ, Германия, Китай обикновено е с над 2-3% положителен, т.е. страната е забогатяла с повече от колкото е произвела. Поглеждайки съм статистиките на Световната Банка за България – БВП и ОНД, ще открием, че ОНД е с 4 до 10%(!) по- нисък годишно: с толкова по- малко сме получили от прихода от произведеното, или това са приходите който са изтекли от страната ни, за да обогатят някоя друга страна. По същността си това е реалният и очакван резултат от „инвестициите“. Кумулативният ефект през годините е разрушителен – огромни потоци от потенциалното национално богатство се изтичат към задграничния капитал. Единственият курс към увеличаване на националното благосъстояние е не привличането, а недопускането на чуждестранни инвестиции и развитие на собственото стопанство. А за да бъде обществено смислен подобен растеж, приходите от него трябва да се усвояват адекватно от държавата чрез данъчната система и да могат да подържат основните държавни институции. Ако пък местният капитал намери средата за недостатъчно „привлекателна“, съответните сектори следва да се национализират.
Към Давоският театър се прибави и трогателното писмо на свръхбогатите, призоваващи политиците да ги облагат с „по-високи“ данъци. Предвид факта че петимата най- богати са УДВОИЛИ богатствата си през последните ДВЕ ГОДИНИ, какви точно данъци биха могли да ги притеснят? Безспорно 100% данък над разумен праг, гарантиращ невъзможност за натрупване и овластяване чрез натрупаното има смисъл. Но едва ли свръхбогатите имат предвид чак толкова. А и последното има смисъл само ако е комбинирано с широкообхватни мерки спрямо корпорациите2. Същевременно148-тe нaй-гoлeми ĸoмпaнии в cвeтa ca cпeчeлили близo 1,8 тpлн. дoлapa caмo в пepиoдa юни 2022 г. – юни 2023 г. или с 52,5% пoвeчe oт cpeднoтo в пepиoдa 2018-2021 г. В същото време заплатите на близо 800 милиона работници през последните две години не са успели да се изравнят с инфлацията, което според анализа на Oxfam е довело до загуба на годишен доход средно в размер на 25 дни на работник, а пет милиарда души са обеднели. От най-големите 1600 корпорации в света едва 0.4% са заявили публично готовност да плащат на работниците реални заплати за издръжка на живота. Успехите на либерализма през последните години са очевидни и напълно осъществяват синтезираната по- горе теза.
Като заключение Форума набеляза като най – големи съвременни заплахи климатичните промени и дезинформацията. Тази твърдо подържана линия за борба с „дезинформацията“ наскоро бе препотвърдена и от ООН, която определи последната като „екзистензиална заплаха за човечеството„! Ще се съглася напълно с последното, с предварителната заявка, че единственият начин за преодоляване на дезинформацията, е свободата на информацията!
2023 ЗАЛЕЗ