В последно време в руската политическа публицистика все по- напористо бива афиширана тезата, че Русия е длъжна да осъществи премерен ядрен удар в Европа, за да вдъхне нов живот на възпиращата стратегия на ядрената заплаха. От спорадичните подмятания като тези на Д.Кисельов, Медведев и прочее, постепенно се разви цялостна, особено в лицето на Караганов, „обоснована“ концепция за наложителната, „разумна“ употреба на ядрено оръжие. Макар и уклончиво, това се определя като допустимо и в лицето на влиятелният А.Дугин, а в пресата „случайно“ изтича документ от Съвета за външна политика и отбрана, който очертава „възможността за нанасяне на ограничени ядрени удари“ по страни от НАТО. Във оформилата се вече стратегия, в медиите конкретно се посочват „легитимните“ и „обосновани“ цели на подобни удари: това са Полша, Чехия, Румъния и в някой случаи Балтийските страни.
Тази акция е насочена основно към вътрешната публика на Русия, като цели да „свари жабата“ на обществото и да направи приемлива идеята за употреба на ядрено оръжие за самото него. Доста двусмислено послание дава и патриарх Кирил при обръщението си към В.Путин при инагурацията – да приеме необходимостта от вземането на „страшни решения“, а „краят на света, да бъде край на неговото управление“, очевидно съгласувано подготвяйки „православната“ публика. Риториката за „тежкото, но необходимо решение“, съпроводено с оценката за „деградиралата морално и интелектуално Европа“ и сравнението със старозаветното изпепеляване на Содом и Гомор са сами по себе си интересни, но това, което ни касае в случая е друго.
Съдейки по реакциите и откритото предизвикателство с изострянето на речта и повишаването на пряката обвързаност с войната на украинска територия от страна на Запада, изглежда все повече, че двете страни в конфликта са в състояние на взаимноизгодно стратегическо сътрудничество. Идеята за ограничени ядрени удари вероятно изглежда привлекателна за управляващите олигархични „елити“, като в нея се вижда възможност за драстично засилване на системите за тотален контрол, ликвидиране на човешките права по образеца на Украйна и като портал за стимулиране на неопределен брой други регионални конфликти по света, които ще станат възможни и несанкционирани пред лицето на разрушения международен правов ред, норми, несравним ужас от ядреното насилие и шок от неговата употреба. Вълните от ядрените взривове ще отприщят цунами от националистични, сепаратистки, ревизионистки, етнически и граждански конфликти, за които обществата изглеждат вече подготвени.
Единственият въпрос, който изглежда смущава „елита“ е конкретната локализация на подобни удари. Чехия, Полша и дори Румъния вероятно им се струват твърде „в сърцето“ на Европа, с трудно предвидими последици за инфраструктурата, особено информационната, която е с особена важност за последващите мерки за абсолютен контрол.
В проведената Парламентарна Асамблея на НАТО в София може да видим единствено еднозначно дипломатично послание към Русия да насочи своите ядрени удари към далеч по- незначителната и периферна България.
На фона на ясните и конкретни предупреждения на Русия и провежданите от нея учения за употреба на тактическо ядрено оръжие, Асамблеята сне ограниченията за използване на западни оръжия и официално позволи Украйна да ги използва дълбоко в територията на Русия. Същевременно с това България, в лицето на адмирал Евтим Евтимов предложи създаването на щаб на многонационална дивизия „Изток“ и на многонационален щабен елемент за Черно море на наша територия, а неизвестно в каква роля присъствалият олигарх и експремиер на Украйна П.Порошенко, отбеляза изключителната роля на България за войната, още от 2014-та година: присвоявайки ни дълбока съпричастност и съучастие към официалната причина на Русия за интервенцията – гражданските конфликти и „нацисткият“ терор спрямо рускоезичните територии в Украйна и легитимирайки ни по този начин като законна цел на руски удар!
В цялата тази акция не остава никакво място за двусмислие. Трудно мога да си представя мотивите на престъпниците от нашата собствена страна, които открито съучастват активно в нея и не мога да си представя това и бъдещите последици да се разминат безнаказано за тях.
Длъжен съм и да коригирам предходната си позиция – несъмнено има случаи, когато дори и чисто ситуационното решаване на проблемите е безусловно необходимо пред лицето на останалите алтернативи!