От една страна дирекцията на Народният Театър постави една неуместна акцентуация на пиесата на Б.Шоу „Оръжията и човекът“, отваряйки точно с нея сезона и наемайки Дж.Малкович като режисьор с цената на огромен хонорар. Извън всяко съмнение, по този начин насочи светлината на прожекторите върху произведение, което не би следвало да се представя дотолкова натрапчиво на публиката. Едно доста по- семпло и премерено поставяне на пиесата, би било много по-уместно и вероятно би провокирало повече непредубеден интерес към самата творба. Не би трябвало да пропускаме и факта, че в желанието си да се хареса на политическите си покровители, НТ постъпва крайно несъобразително и непоследователно след увенчаването на бурлеската „Хага“ с наградата „Икар“. В действителност „Оръжията и човекът“ представлява нейната антитеза и е презрително отрицание на всеки патетичен възглас от рода на „Слава Украине“, „Героем Слава“ и прочее. Ако политическите комисари биха били в състояние да вникнат в посланието на пиесата, вероятно опитите на театралното ръководство да натрупа активи, подобно на Академичния съвет на СУ, биха им донесли обратен резултат. Едва ли обаче има подобна опасност.
От друга страна имаме една също така прекомерна, но очаквана предвид на състоянието на обществото, реакция. Различни интелектуалстващи, отговорностни и „патриотични“ активисти бързат да заявят своята бурна реакция спрямо пиесата, която според тях е „антибългарска“, „гавра“ и „подигравка“. Шоу проявява изненадваща нетактичност при избора на конкретика за пиесата си, но имайки предвид екзотично-далечният образ на страната ни по това време за сънародниците му и него самият, бихме могли великодушно да му простим тази слабост. В крайна сметка приписването на абсурдна характеристика, води само до спонтанна усмивка.
Уви, масовата реакция съвсем не е такава. Нейната крайност ни говори единствено за дълбоките комплекси, прояждащи голяма част от обществото, заето в агресивна борба за самоутвърждаване. Жадните да получат стойност души, каквато светът на „човешкият капитал“ им отказва, търсят убежище в историята, „патриотизма“ и „националният идеал“. „Патриотизъм“ единствено като източник на гордост, непроизтичаща от личните усилия и победи над себе си, а от получената отвън определена етническа принадлежност. „Национален идеал“ не като саможертвена борба за освобождаване на събратя от гнет и страдания, а като празен идол, оправдаващ всяко деяние и етикиращ „врага“. Това настояще състояние далеч не е характерно само за българите. То се насажда навсякъде.
Този принципно безобиден отзвук от поставянето на една пиеса, подсказва далеч по- дълбоки процеси, които се отразяват в способността на партии с комични имена като величие, могъщество, възраждане, великолепие, възход и всевъзможни подобни, да събират последователи и привърженици, да сеят семената на национализма и „патриотизма“ във форма, напълно противоположна на всяко родолюбие. Подсказва извора на фашизираните ядра, които са във възход почти навсякъде по света и които скоро ще запалят хиляди огньове. Противно на общоприетото схващане, че тези неонационалистически пориви представляват реакция на глобалистките политики, в действителност те са култивирани именно от наднационалният „елит“, за да послужат за осъществяването на целите му.
„Звездите не се боят, че ще ги вземат за светулки.“
Рабиндранат Тагор; „Бездомни птици“
2023 ЗАЛЕЗ