събота, февруари 15, 2025
НАЧАЛОКРАТКИИЗБОРИ 2024

ИЗБОРИ 2024

публикувано:

Преди да се спрем на оживената сценична треска, която тази година успява да привлече зрители от цял свят както никога преди, нека опитаме да систематизираме няколко интересни и на пръв поглед необясними феномена:

През последните десетилетия наблюдаваме прогресивен спад на електоралният интерес към участие в избори.

Различните автори предлагат множество обяснения на тази апатия, които в крайна сметка завършват с повече, или по- малко откритото обвинение към избирателя, който със своята липса на ангажираност и активност съдейства за упадъка на демократичните механизми. Объркан, той виновно свежда глава, поемайки угнетяващото чувство за своите прегрешения, довели до развалата на прекрасния демократичен свят.

Какво лукавство!

Идеята на изборната демокрация се заключава в излъчването на представители на различните групи в обществото, всеки от които да защитава интересите на съответната група и в този диалог между различните и понякога противоречиви интереси да бъде постигнат взаимен компромис, който в максимална степен да бъде удовлетворителен за всички. В зависимост от значението, демографската величина на съответните групи и съвпадението на интересите, някои представители на свой ред се обединяват в по- големи сдружения: партии. Макар и със спорен успех, подобна функционалност донякъде бе поддържана в западното общество през голяма част от миналия век. Днес това е далечно минало, а неговият единствен рудиментарен остатък може да срещнем например в Националния съвет за тристранно сътрудничество – любопитно е, че България е сред малкото страни където изобщо съществува реално работещ под някаква форма подобен елемент на обществената структура.

Политическата власт е монополизирана по подобие на пазарите. Каквито и партии да фигурират в състава на едно правителство и на парламента, те винаги представляват интересите на една- единствена група на обществото, на една- единствена прослойка, демографски незначителна, но притежаваща в изключителна степен икономическите и капиталови ресурси – тази на представителите на най- едрият, корпоративен бизнес и финанси. Това не представлява случайна, конюнктурна особеност, както някои се опитват да го представят – това е структурен елемент на системата.

Тя напълно се отразява в критериите на възприетата обществена ценностната система, според която капиталът е мерило за „успех“, „успешност“ и „способности“, а социалният статус и значение са функция на икономическият потенциал до такава неотделима степен, че самото понятие се е превърнало в „социално-икономически статус“. Всяко различно твърдение би било лицемерно. Дори ако определена фигура се открои в, да речем, културата, дадена научна област или духовният живот, неговият статус има някакво значение единствено в рамките на дадената субкултура, ако не е съпроводена със съответното материално валидиране. Отнасяйки се по този начин до силно ограничен кръг, определянето му като „социален статус“ по отношение на общественото възприятие е неадекватно. Всъщност в подобни редки случаи обикновено съществува съществен спонтанен публичен натиск за осигуряване на „заслуженото възнаграждение“, полагащо се на подобна личност, така че балансът да бъде възстановен, а функцията на материалното „благословение“ като въплъщение и символ на Благодатта да бъде ненакърнена. Така религиозната система на представителя на модерността бива запазена от каквито и да било противоречия с реалността.

Вотът е винаги платен. В България (макар и да я споменавам, искам да подчертая, че разглежданите тук процеси не я визират пряко. Макар и въвлечена в тях, протичащото в нея е на дълбоко примитивното ниво на елементарен, първичен байганизъм, непохватно копиращ и възползващ се от случващото се доколкото и както умее.) звучат нелепо обвиненията за „нечестност“ в изборният резултат, вследствие на „платеният вот“, сякаш опитвайки се да внушат, че принципно изборите са напълно независими от финансовата мощ, сякаш заплащането не е вградена част от самият механизъм на осъществяването им. Едно шизофренично твърдение, наред с откровеното съгласие, че финансирането решава резултата от кампанията. Той се определя от нейният размах, от маркетинга, от медийното време, от журналистическото лоби, от активността в социалните мрежи, от броя на плакатите и билбордовете, от осигуряването на различни „добронамерени“ преживявания за избирателя под формата на концерти, дискусии, съучастие и принадлежност в местната партийна институция; от организацията на митинги и „протести“, социологическите проучвания, отпечатването на брошури и т.н, и т.н. Участието в изборите е ограничено да числото на тези, които могат да си го позволят, а по- точно до тези на които им бъде позволено, предоставяйки им финансовата възможност за това, а способността за подобно осигуряване е по силите единствено на едрият капитал. Медиите са негова собственост. Социологическите агенции са негова собственост. Неправителствените организации и тяхната активност са негова собственост. Най- добрите експерти в определена област, които са необходими за практическото протичане на държавните дейности, са негова собственост – тяхното валидиране и самовалидиране като такива произтича от тяхното материално възнаграждение, а съответстващото такова е в ръцете на капитала. Паричните потоци, които определят финансовата стабилност на страната са негова собственост. Монополът е гарантиран системно.

Това се възприема до такава степен за естествено, благодарение и на посочените по- горе психологически предпоставки, че лобизмът, финансирането на кампаниите, съответно политическата обвързаност с определени финансови покровители са напълно легализирани и считани за подразбираща се норма. Разбира се, най- едрият капитал предпочита да опосредства своята „благословия“ чрез няколко различни свои собствености към различните политици просто, за да бъде поддържан игровият тонус на публиката.

В действителност монополът се съзнава напълно и това ясно се открива в понятие като „популизъм“, което маркира всяка политическа заявка, изразяваща интересите и желанията на мнозинството като неискрена и прикриваща действителният, користен мотив зад себе си. Това понятие разкрива общоприетото съгласие, че е практически невъзможно широкото общество да бъде представлявано във властта, че тя е запазена единствено за най- висшите слоеве на социално- икономическата пирамида чрез самата структура на системата.

Най- видимото следствие, което може да забележим е, че партиите, които претендират да изразяват интересите на широките социални слоеве, на издържащите се чрез собственият си труд, не биха могли реално да осъществяват подобни политики, тъй като в действителност служат на съвсем различен интерес. Съответно дори когато оглавят правителство, действията им в подобна посока са в хомеопатични дози, доколкото е необходимо да бъде запазено минимално благоприличие. Вместо това, те се ангажират в отстояване на правата на различни екстравагантни малцинства, а не на неравнопоставеното мнозинство, в контекста на ролята си на „борци“ за справедливост и равенство, и радетели за правата на дискриминираните. По този начин те успяват всъщност да обслужат своите истински господари, тъй като най- плодотворният начин да отнемеш правата на мнозинството е в името на „защитата“ на незначителен брой „неравностойни“.

Времената на социалните вълнения от първата половина на двайсти век, на появата в парламентите на партии, представляващи интересите на широките социални маси, на мнозинството, са останали далече в миналото, а невъзможността за подобни явления в съвременността е осигурена от вградените принципи на системата. Този дестабилизиращ импулс е овладян и е напълно осуетена евентуалната му повторна поява.

В крайна сметка съвременният избирател се явява в ролята на някой, пред когото е представено огромното изобилие от възможности в шумно препоръчван супермаркет. След отварянето на всяка покупка обаче, той неизбежно установява, че независимо от опаковката, надписите й, цветовете, рекламата и цената, която е трябвало да заплати, вътре винаги и неотменно открива единствено една и съща стока в едно и също количество. Понякога появата на нова, невиждана до момента опаковка е способна да възроди у него надеждата, но тя се оказва измамна и веднага щом я разопакова намира вътре същото съдържание. Освен всичко останало той гузно поема и обвиненията, че единствено поради факта, че не посещава вече този супермаркет, качеството там започва да спада.

Ролята на САЩ като световен хегемон и влиянието на международните организации запада.

Това предизвиква овациите и екзалтацията на широката публика, която го възприема като заслужен резултат от арогантната намеса на последните във вътрешните политически процеси на страните, особено на тези от Третия свят. Те си обясняват този феномен с „отслабването“ на САЩ в икономическо и военно отношение, вероятно като следствие от ускореното развитие на останалите страни и най- вече Китай, а едва ли не и от някакво надигащо се обществено недоволство от политиките, осъществявани от управлението през последните десетилетия.

Фактът че подобни причини са неиздържани избягва от тяхното внимание. Щатите в началото на деветдесетте ознаменуваха грандиозната си победа в Студената война, усвоявайки както всеки победител, огромно количество придобивки – ресурсни, властови, финасови, разширяване и овладяване на пазара и т.н. Войните в Персийският залив и Босна само утвърдиха техните доминантни позиции в регионите на бившата Източна Европа и Средният Изток. Вътрешната устойчивост на управлението е абсолютна в резултат на описаните по- горе същностни елементи на системата и за никакви междуособици не може да става и дума. Не е имало каквито и да било икономически, политически или природни катаклизми, които да предопределят упадъка на „империята“.

Това, което в действителност се случи бе окончателното преминаване на едрият капитал на наднационално ниво. Той се освободи от всякаква обвързаност с дадено национално правителство, овладявайки в своята власт всички правителства, поне в т.нар. западен свят. Вече не му бе необходимо да използва държавните механизми на определена страна за осъществяване на интересите си – можеше да контролира всички. Именно по този начин ролята на САЩ на международната сцена затихна, уравновесявайки се с тази на всички останали – превръщайки се в хомогенна част от цялостен механизъм, а не като износен ключов елемент, на когото му предстои да бъде заменен. На сцената не излиза нов актьор, последната само се разширява.

Паралелно с това отслабва и значението и влиянието на международните организации, чийто постановления и нареждания напълно се пренебрегват и остават без каквито и да било последици, що се отнася до политически актове. Нито едно решение, свързано с финансови перспективи не е било подминавано. Но наред с тази правеща впечатление политическа импотентност, в тези организации бавно и неусетно се вграждат глобалните институции на капитала. Както бе официално обявено преди пет години обявено във визията им: „Мултинационалните корпорации и организациите на гражданското общество трябва да бъдат признати като пълноправни участници в глобалната система на управление„. Самото финансиране на ООН е вече дълбоко зависимо от частният, а не от публичният капитал. Настоящата ситуация следва да се разбира не като „отслабване“ на авторитета на международните организации, а като процес на замяна. Тя се осъществява не като революция, конфликт, противоборство, а плавно и контролирано. Това е замяна на политическият субект (този който е изборно определен, демократично легитимиран, съпроводен с публична прозрачност и отговорност) в тези организации, с икономически субект (частният капитал, който не е отговорен пред никого за своите действия, неизбиран от никого, но очевиден приемник на несъмнената „Благодат“, като тя е разбирана днес). Управление, по техните думи от „коалиции на желаещите и способните“, с което „проблемите могат да бъдат решени по-бързо, без колебливи правителства и несъгласие в гражданското общество.“ (пак там)

Регулярните прояви на Световния Икономически Форум получават широко отразяване пред публиката, в противовес на предходните десетилетия, когато предпочитаха те да се провеждат далеч по- незабележимо. Всъщност биват популяризирани самите събития, нелишени понякога от зрелищност, докато например информацията в страниците на уикипедия за тази организация и свързаните с нея институции и личности става все по- оскъдна. Въпреки крайно негативното отношение на обществеността към Форума, явно е налице разбирането че ползите от привикването с факта на неговото съществуване и активност, от приемането на неизбежността на неговото съществуване, далеч надхвърлят евентуалните отрицателни реакции. На първо място е нуждата от възприемането му като част от нормалното.

Наблюдаваме възраждане на консерватизма в световен мащаб.

Като такова, това политическо течение има за цел развитието и налагането на най- едрият, съответно най- перспективен национален частен капитал с мерки като протекционизъм, облекчение на публичните задължения спрямо този бизнес или сектор, ограничаването на конкурентността на сходните продукти с чужд произход и т.н. Съпроводен е с изнасяне на цялата публична финансова тежест върху останалата част от населението, засилен контрол върху пазарните процеси, и политики за налагане на този стратегически продукт в други страни.

Когато това бъде успешно осъществено, съответната облагодетелствана компания е в състояние да наложи монопола си върху този продукт с помощта на мащаба си. За това съдейства преминаването към либерализъм, който да действа и в останалите страни, в които вече е изградена зависимост от този овладял монопола продукт. Той се характеризира с отсъствие или занижена регулация, които позволяват на монополиста да упражнява свободно всички практики, защитаващи неговата позиция и лишава останалите държави от възможност за протекционистки мерки спрямо собствената продукция.

Смятам, че не е особено необходимо да демонстрираме наивност и да разглеждаме сериозно съпътстващата публична манифестация на двата типа политики, които са не повече от два етапа, обслужващи един и същ процес на акумулиране на капитал. Познати като „традиционализъм“, „защита на традиционни ценности“, или съответно „свобода“ и „защита на свободата“, те са не повече от звънки, лишени от съдържание лозунги, целящи да абсорбират електоралната маса. Те следва да я убедят в значимостта на строгата държавна регулация, в смисъла на понасянето на данъчното и пазарно бреме, и ограничените възможности за социално-икономическа мобилност в периода на консерватизъм (по подобие на нормите в патриархалното семейство, установеният ред и йерархия, спазването на традициите и придържането към ценностите, чието изстрадване донася и последващата заслужена отплата), и в абсолютната значимост на свободата, възможностите и „естественото право“ на конкурентната борба в периода на либерализъм. Афиши без постановка, етикети без продукт, опаковки без съдържание. Само за няколко години успяхме да проследим как в Русия при едно и също управление се премина от разюзданият либерализъм, гарниран с „освободени“ концертни изпълнения в Кремъл до „защита на традиционните ценности“ и маргализиране на същите, покровителствани до тогава изпълнители, в пълно съответствие с конкретните потребности на властта – в случая предизвикани от принудителната изолация от свободният международен пазар, необходимостта от затягане на фискалната политика и най- вече консолидацията на масите и създаване на илюзия за идеологическо противопоставяне. Предишните либерални образи бяха заменени от който дойде подръка – момчето, съобразително подело патриотичната нотка, с недотам патриотично име, изписано при това със съвсем нетрадиционните латински букви – Shaman, чийто облик се допълва от смущаваща арийска външност, подкрепена често от кожен шлифер в стил Гестапо. На сцената добиват популярност и повърхностни, но дълбоко националистични „философи“ като А.Дугин и се „възраждат“ старите профашистки врагове на съветска Русия като И.Илин. Скалъпената набързо драматургия в услуга на текущите нужди е очевидна.

От тази гледна точка, на глобално равнище ясно може да разпознаем консерватизма като несъстоятелен в настоящата ситуация на утвърдени монополи и изключителна ресурсна и енергийна взаимозависимост. Дори да допуснем конкурентната заплаха Китай, то това би обосновало единна, цялостна политика спрямо този външен за западният блок и неговите сателити играч, но не и възхода на консерватизма в отделните страни, съставящи този блок. Възможно е някой представители на националният капитал, т.е. изключително далеч от мащаба и възможностите на наднационалните компании, да хранят илюзиите, че посредством протекционистки мерки, по подобие на тези от деветнадесети век, биха били способни да прогресират и да се развиват. Подобни представители вероятно захранват някои от консервативните партии с такава надежда, но всъщност само изпълняват желанието и плана на своите глобални съперници. Истинският смисъл на възраждащият се консерватизъм се разкрива в естествено съпровождащите го засилен държавен контрол, цензура и национализъм, евентуално достигащ до фашизъм. Те предполагат затвърждаването и легитимността, от една страна на надзорните механизми, а от друга страна са способни да послужат като катализатори на различни военни и етнически конфликти.

Защо обаче глобалният капитал, при положение че е овладял напълно пазарите, финансовите потоци, ресурсите, дори идеологията, би искал да постави край на този омаен свят на либерални, пазарни свободи, нескончаемо потребление и неограничено производство? Именно затова. Играта е приключила и печалбата е у печелившите. Капиталът, който беше заложен на масата е в ръцете на своите собственици. Същевременно става очевидно, че производството и съответното му потребление и отпадък, са достигнали своите граници. Системата съществуваше единствено благодарение на растежа – растеж на производството, разширяване на пазарите, разширяване на „потребностите“, присъединяване в този непрестанен цикъл на всеки един индивид на планетата. Но тя е само една и растежът достигна своите окончателни граници. Пред лицето на неизбежната промяна на системата, печелившите играчи не са склонни на реванш, на ново раздаване и нови залози. Те искат да запазят своята позиция на печеливши в състояние на окончателност.

Формирането на БРИКС

След като с оглед на изчерпването на системата, промените са необходими в глобален мащаб, съответстващо на интересите на глобалния капитал, остава отворен въпросът с изоставащите и маргинални зони, които не притежават нито идеологическият, нито икономически ресурс за адаптация към новата среда. Същевременно дори само оставането им на сцената като въплъщение на някаква идея, възможност за алтернативност би било силно нежелателно. Да бъдат подготвени за преход с ресурсните и политически средства на развитите страни би погълнало твърде много енергия и би изисквало продължителна работа. По „щастливо стечение на обстоятелствата“ в момента назря почвата и се успешно се разви, по идеята на анализатора на Голдман Сакс, Дж. О’Нийл, новият икономически блок на страните от Вторият+ Свят. Въплъщение на епичната битка между Давид и Голиат, той вдъхновява тези страни и техните общества и ги мотивира, катализирайки успешно паралелните аналози на процесите във водещите страни, които иначе биха срещнали сериозна съпротива срещу налагането им от по- силният.

Освен всичко останало, двете системи се изолират една от друга, запазвайки основната от поражения в случай на провал, предизвикан от все още неустойчивите икономики и недостатъчно добре опитомено население на паралелната.

Тъкмо в настоящият момент на сцената се появяват представители на едрият капитал, способни да привлекат симпатиите на публиката към себе си.

Невероятно странно съвпадение. Затруднявам се да предвидя обществената реакция след последните икономически кризи, особено причинената от COVID, на факта че неколцината най- богати удвоиха своите състояния на фона на драстично намалените доходи на всички останали, ако тези фигури отсъстваха от публичната сцена. Най- висшият пласт на капитала винаги е предпочитал да остане в сянка, но винаги се е нуждаел от неколцина по- скромни и услужливи представители, които да стоят в светлината на прожекторите и да осъществяват връзките му с обществеността. Ако всичко, с което разполагаха в този момент бяха и без това одиозните фигури на Джеф Безос, М.Зукърбърг и Бил Гейтс, да не споменаваме Дж.Сорос, вероятно бихме станали свидетели на неочаквани обрати. За щастие звездите на И.Мъск и Д.Тръмп бяха вече изгрели на хоризонта и обилно поемаха общественото одобрение. Двамата следва да олицетворят човешкото лице на Капитала. Някой би могъл да определи Тръмп като политическа фигура, но той не представлява такава, а ролята му, дори напротив – е на антиполитик, както разбира се и на Мъск.

Това, което Тръмп символизира и начинът, по който бива възприеман нямат никаква връзка с реалните му действия, с осъществените по време на първият му мандат политики, с неговата обвързаност с най- едрият капитал, който е същевременно господар на т.нар. „дълбока държава“ и нейните структури. Нищо от това няма никакво значение, затова и не си струва да го разглеждаме, както сме се опитвали да направим на друго място. По същността си пред нас се разгръща не прозаичната панорама на действителността, а едно митологично, символно преживяване. Тази сцена не се разполага в досадното делнично ежедневие на реалността, а на коренно различно митологично равнище и макар зрителят вътре в себе си да си дава ясна сметка, че протичащите там събития нямат нищо общо с неговият личен живот, че техните последици не се разпростират никъде освен на самата сцена, той е запленен от митологичният разказ и неспособен да откъсне поглед.

Зад ексцентричната външност, своеобразие и предизвикателно поведение, това, което се поднася и жадно се поема от публиката е символичната роля на „бунтар“, „борец срещу статуквото“ и дори герой, комуто смъртта се размина на косъм. А статуквото е всъщност самата политическа система, такава каквато я описахме и каквато с основание предизвиква нарастващото негодувание на все по- угнетяваното, все по- контролирано и все по- утеснявано общество. Срещу нея се изправя обаче не някой представител на мнозинството, не народен водач, не трибун, или въстаник-„свинар“, а представител на едрият капитал. Сходна роля изпълнява и Мъск – украсен със същата самобитност, която следва да го позиционира като антагонист на установеният (политически) ред, открито отправящ своите критики към системата, носител на прогреса, новаторството, развитието и Новите Светове – един истински Прометей, снизходил до редовете на простосмъртните и, разбира се, представител на едрия капитал.

Каква истинска находка са тези двамата, или каква удачна култивация и майсторска режисура.

Ако всичко, което разгледахме би било пиеса, чието послание е в дискредитацията на политическата система в нейният демократичен вариант и постулирането на нов тип управление като негова превъзхождаща алтернатива, в която „проблемите могат да бъдат решени по-бързо, без колебливи правителства и несъгласие в гражданското общество“, то как би завършила тя?

Вариантите всъщност са много, а сценаристът има една изключителна възможност, за която всеки негов колега би могъл единствено да мечтае – да внася неограничени корекции в реално време в зависимост от конкретните реакции на публиката и евентуалните непредвидени обстоятелства. Във всеки случай, публиката трябва да остане омерзена до краен предел от „политическото“ в неговият демократичен аспект. Подобно омерзение би предизвикала в най- голяма степен една ужасяваща вълна от безсмислено насилие и жестокост, предизвикани от политическата неспособност, своеволие и неадекватност. Всъщност ние вече сме свидетели на нейното надигане.

Възможно е Тръмп да спечели, но враждебните „политици“ със средствата на тромавата, бюрократична държавна машина, все да не му позволяват да осъществи вдъхновяващите си планове и идеи.

Възможно е да не спечели, благодарение на ловките „машинации“ на вота от страна на управляващите и това да предизвика вълна от справедливо народно негодувание, насилие, кризи и разпад на политическата система.

Възможно е да приеме образа на герой-мъченик при последващ успешен опит за покушение, със същите последици.

Гражданска криза в САЩ ще бъде последвана от кървава вълна от конфликти и насилие по целият свят. Когато тя се отдръпне, изтощените оцелели с надежда ще умоляват да бъде сложен край на извратеното политическо управление, чието място да бъде заслужено заето от „коалиции на желаещите и способните“ – от частният капитал, който е заслужил своето място благодарение на личните усилия, талант и предприемчивост на своите представители.

Всъщност обществото вече е подготвено за това. Все пак именно тези личности са несъмнено приемниците на Благодатта и като такива, единствено те могат да бъдат и са, източникът ѝ за останалите.

Възможно е, разбира се, всички тези крайности да останат само под формата на заплаха, неофашизмът с ограничени прояви да послужи само като плашило, без да се сметне за необходимо да разгръща с пълен размах своите способности. В зависимост от благоразположението и умисъла на сценаристите.

Обществото има и пълната готовност за преход към нов тип икономическа система, отвъд основаващата се на потреблението, независимо дали го осъзнава или не. Той вече е гузен от замърсяването и унищожението на природата и климата, от разхищението на енергийните ресурси, от огромните маси отпадъци които генерира непрекъснато, от безсмисленото насилие на което е способен. Той, той, той. Отчаяно се опитва да се поправи, като се превърне във веган, като ползва електрически автомобил, „екологични“ опаковки, като следи да не изхвърля отпадъци и внимателно пести всеки един ват, но никога не го прави достатъчно добре и неизбежно остава дълбоко и неизкоренимо виновен. Едно митологично преживяване, към което е предразположен, защото разбира се най- вероятно е в състояние да си даде ясна сметка, че дори в своята целокупност отрицателното му въздействие върху света като потребител е нищожно, несъществуващо в сравнение с резултатите на нефтодобивните компании, индустрията, технологичните гиганти, производството на бърза мода, хранителната индустрия и т.н., и т.н. Но може би те са принудени да правят всичко това, единствено за да угодят на неговите нужди и желания – така в крайна сметка вината отново пада върху него, и смазан от това той виновно и унизено се свива. Каква гротеска. Сега, след като първо са станали част от средата му, той вече напълно е интернализирал следящите поведението му камери, следящите звуците които издава и неговото местоположение устройства, анализиращите неговите статуси и харесвания алторитми и сам настоява за повече и повече контрол, цензура и надзор който да го спасят от собствената му мерзост, която е приел за свой неизкореним атрибут.

Вече го усеща и от екраните на своят телевизор и устройства. Отшумява времето на прелъстителните реклами, протегнати към най- първичните му инстинкти, възбуждащи страсти и желания, които да прикрепят към поредната стока. Рекламите стават насочени все повече към особеностите на отделителната му система, към нечистотиите които непрекъснато отделя по най- неподобаващ начин, към сексуалната му неспособност и към непрестанната му уязвимост за различни заболявания. Дори в рекламата на продукти свързани с красотата и страстта, дори във филмите, на мястото на екзотични и полуразголени образи навлизат „боди-позитивни“, с противоречив, или отсъстващ пол, непривлекателни и дори отблъскващи такива. Идеологията измества изчезващата необходимост от продажби. Очевидно е дошло времето да бъде кастриран, каквато е съдбата на всяко домашно животно. И той много добре схваща това, послушно запътил се накъдето го насочва стимулът.

АБОНИРАНЕ

- НЕ ПРОПУСКАЙТЕ СЛЕДВАЩИТЕ ПУБЛИКАЦИИ СЪС SYGNAL:

ИЛИ TELEGRAM:

ZALEZsite

Или поискайте известия на email:

последни

СВОБОДАТА НА ПУБЛИЦИСТИКАТА СТИГА ДОТАМ, ОТКЪДЕТО ЗАПОЧВАТ ИНТЕРЕСИТЕ НА РЕКЛАМОДАТЕЛИТЕ
=================
НА ТОЗИ САЙТ НЯМА ДА БЪДАТ ПУБЛИКУВАНИ РЕКЛАМИ И РЕКЛАМНИ БЛОКОВЕ

предишна статия
Следваща статия

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук