Този малък, случаен набор от фрагменти отразява напълно цялостната лингвистична среда, преобладаваща в един социален сегмент на обществото.
В тази форма бихме могли да оприличим българският език като обсипван с безброй шрапнели, разкъсващи неговата цялост, в кръвотечението от които бавно се излива неговата вътрешна съдържателност, взаимосвързаност и консистентност, предаващи по естествен път многократно по- дълбоки значения и разбиране от непосредственото съдържание дори единствено по пътя на етимологичната интуиция.
Както и да бъде определена подобна „реч“, каквото и отношение да предизвиква, фактът че успява да се наложи така широко, възприемчивостта на обществото към нея, нейната устойчивост и упорито разширяване на обхвата й, заслужават своето внимание, което може да ни се отплати с по- дълбоко разбиране за социалните процеси в цялост. Нека проследим неговите аспекти.
Ако би могло да бъде определен като „сленг“, на коя обществена група принадлежи и какъв е неговият произход?
В своята масовост днес подобен речник е най- характерен за възрастовата група между 17 и 35 години, за принадлежащите към всички социално- икономически пластове с изключение на най- необлагодетелстваните прослойки и за всяко образователно равнище, с изключение на най- високите и най- ниските му пластове.
Ако се върнем между петнадесет и двадесет години назад, неговата употреба бе ограничена до сравнително малка група, чийто представители бяха основно перспективни, млади, с над средното ниво на образование, обикновено свързани с областта на IT технологиите и комуникациите, отразяващи за пръв път в модерната история на България некриминалния, автентичен образ на икономическа мобилност.
И така, започвайки отзад напред, ние бързо разкриваме неговата реална, социална, екстралингвистична, но социално- комуникативна функция – на символ на определен социален статус, на елемент служещ за социална диференциация (в конкретният случай – в рамките на средната класа), на принадлежност към определен слой на обществото и отразяващ стремежа и въплъщението на социално- икономическата мобилност. В тази своя функция той се изявява подобно на моден аксесоар, или марково облекло, обозначаващи статуса на своя притежател и неговото положение в обществото. Съответно тези, позиционирани по- ниско в социалната йерархия и стремящи се да достигнат това равнище, постепенно си присвояват по пътя си към него отделните елементи, които го удостоверяват. Специфичната реч е един от най- достъпните подобни компоненти, което и обуславя бързото й разпространение в низходящите социални слоеве, като справедливо може да очакваме възприемането й плътно до най- долното стъпало на обществената пирамида, какъвто е и пътят на всеки подобен социално- комуникативен елемент, изпълняващ ролята на статусен идентификатор.
Принадлежащите към по- висшите слоеве на обществото очаквано се дистанцират от подобен аксесоар, присъщ на средната класа, освен в случаите, когато искат да подчертаят митологизираният ореол на осъщественото социално придвижване, символизирано от този елемент, загатвайки за обладаването на изключителни качества, талант, способности, под формата на мистична „благодат“, чието притежание обуславя заслуженото им издигане в социалната йерархия – т.е. при тези, които по някакъв начин са променили своят статус, започвайки от някакво по- нископоставено положение – обикновено представители на развлекателната индустрия, музиканти, творци и прочее.
Това от своя страна предполага, че постепенно този символ ще започне да избледнява в горните слоеве на средната класа, за да диференцира тези, които се стремят към по- висшите слоеве на обществото, разпростирайки последователно този ефект надолу по социалната стълбица. Още повече, че вулгарния характер на нейната изява, разкриващ повече простащина, отколкото култура, неминуемо ще се сблъска с осъзнатата претенция на мигриращите в посока нагоре слоеве за „изтънченост“ и „цивилизованост“. Така за разлика от статусните символи, които водят началото си от най- висшите социални кръгове, тази своеобразна реч е с ограничена жизненост. Доколкото, разбира се, съвременното българско общество изобщо разполага с времето за развитие и повторение на социалните процеси, протекли в други части на света.
Тази функция на символ на определен социален статус обяснява факта и посоката на неговото разпространение в обществото, но не ни говори нищо за характера на неговата първоначална поява и останалите слоеве на неговото конотативно послание, които я обуславят.
На най- самоочевидната позиция е използването на английските думи и изрази като изхождащи от езика, утвърдил се като международен, глобален, наднационален. Употребата му загатва, че комуникаторът активно общува с представители на Света, а не на някоя конкретна страна до такава степен, че е „придобил“ навика да го използва и в речта на собственият си език.
Тук имаме, разбира се, не реална предпоставка, а опит за рационализиране на чисто символна функция. Познаването и употребата на друг език никога не е водила до нелепата смесица между двата, освен в случаите когато майчиният не е усвоен в задоволителна степен (на което също ще обърнем внимание). Именно този език се вклинява в речта, независимо дали употребяващият го владее също така чудесно и немски, френски и т.н., дали живее в щатите, Холандия, или Испания. Думите и изразите, които се употребяват не са специфични термини, а имат своите утвърдени български аналози. В сленга, който разглеждаме, подобна обосновка просто се опитва да оправдае символната употреба, която се заключава в посланието, че комуникаторът, използващ международният език, е надрастнал ограниченията на националният си произход и се е превърнал в „гражданин на света“, т.е. е придобил една по- висша степен на свобода, независимост, непредубеденост и съответстващото им щастие. Това се разкрива още по- ясно в цялостният модел, който този образ на осъществената социална мобилност представя: той е модерен, прогресивен, толерантен, глобалистки настроен, свободомислещ, в пълна хармония с тенденциите на модерното общество. И как иначе, след като именно благодарение на правилата на актуалната игра, той е заслужил своето издигане в социалната стълбица, което възприема като ценност и което сега регистрира и с този свой езиков атрибут.
Като роден език на модерната цивилизация, тази на Мики Маус, МакМоналдс и зрелищното кино, неговата употреба създава у комуникатора представата за принадлежност към Цивилизация-та, за придобиването на ранга на Римски гражданин, или посветен в знанието на Египет. В степента на неговото непознаване, английският едва ли не се сакрализира, усеща се невъзможността за достъп до Знание-то и Култура-та, в едно отношение, подобно на това към латинския през Средновековието и чувствайки това, овладелият го не пропуска да импонира своят събеседник с неговата употреба – нещо, което не би му хрумнало да прави с португалски, или урду.
Всъщност това „израстване“ от националното до глобалното, прикрива така характерното за българската душевност чуждопоклоничество и отричане, самоотграничаване, дистанциране от произхода, българското, „българщината“, богато отразени в нашата литература още почти непосредствено след Освобожението до днес. Другото лице на този угнетителен, вкоренен комплекс за непълноценност, намира своята комичната изява в свръхпатриотизма, в твърденията на който българите са „първата цивилизация в света“, създали са първата писменост, родоначалници са на цялото човечество, са това, или онова и т.н., и т.н., в един непрестанал и до днес безконечен опит за изтръгване от това мъчително чувство за малоценност спрямо останалите. Тъй като не представлява предмет на този анализ, ще вмъкнем единствено, че в този процес на разграничаване, заявителят се поставя в парадокса да представлява в изключителна степен именно това, връзката си с което се опитва да заличи. Проявява именно това, с което се опитва да демонстрира, че няма нищо общо.
Колкото и нелепо да звучи, в тази езикова смесица се съдържа и заявката за притежанието на определено образователно, съответно „интелектуално“ равнище.
Критериите за последните са рухнали до началото на миналият век, когато показател за грамотност е представлявало владеенето на „четмо и писмо“. Подхвърляйки чуждоезикови шрапнели, комуникаторът гордо се заявява като принадлежащ към числото на тези, които не поставят кръстче на мястото, където трябва да се подпишат, а интелигентно изписват с букви своето име. Въодушевени от това си умение, те бързат да го демонстрират при всеки удобен случай, било то и за да подпишат указа за собствената си присъда.
Оттенъците на тази претенция се простират от най- ниските социални слоеве, където е достатъчно притежанието в речниковият фонд на подобни англоезични отломки, до вече по- рафинираните стандарти в първоизточника – новоформиращата се средна класа, която интегрира през последното десетилетие в своят модел различни квази и псевдоинтелектуални елементи като четенето на модерна литература, проследяване на театралните постановки и изложби, практикуване на йога, медитация, познания по популярна психология и особено в областта на ефективното родителство и личнстното „развитие“, интерес и ангажираност с политическите събития, разбирани в дясноцентристка перпектива и т.н., оформящи повърхностният и лековат индивидуалистичен мироглед, внимателно избягващ всякаква задълбоченост, но абсорбиращ достатъчно песъчинки схематично „познание“, за да може да демонстрира своята културна, съответно неизбежно свързана с образованост, принадлежност.
Уви, възникнал някога с подобна конотация, настоящият сленг изпада във все по- тежко противоречие с качеството, което би трябвало да демонстрира. С разширяването на икономическият, съответно образователен потенциал на представителя на средната класа, за него става все по- очевидно, че езиковата смесица изразява липсата, а не притежанието на културата, към която той се опитва да се причисли. Вероятно скоро като диференциращ признак ще се установи отсъствието, а не употребата й, която както вече предположихме, ще се отлее в по- ниските социални слоеве.
Почвата, която направи възможен този езиков феномен и в която той успя да се развие, не може да бъде подмината. Индивидуализмът и повърхностността като структурни елементи на системата вече бяха добре интегрирани в обществото, обучението в отговор на нуждите на бизнеса вече беше заместило образованието. Особено обстоятелство представлява и факта, че конкретните икономически условия раздвижиха социалната мобилност тъкмо в средите на хората с подготовка в областта на информационните и програмни технологии: специалистите в тях поради споменатият характер на образователната система нямаше как да се похвалят с особено богата хуманитарна и особено езикова култура. Моделът на асоциалния темерут, щракащ неуморно на клавиатурата, подобно на инструментален придатък, който бе наложен към края на деветдесетте и началото на новия век, неизбежно се отрази на асоцииращите се с него представители на тези професии. Невладеещи добре собственият си език, принудени да актуализират непрекъснато познанията си в собствената си област от английски източници, атакувани впоследствие от псевдореалността на социалните мрежи и попиващи разгръщането на глобализацията, беше неизбежно да допуснат навлизането в речта им на фрази, които просто да попълнят отсъстващото или недобре усвоеното и схванато в родния им език. Ако това бе станало присъщо на професионална прослойка, която е изключена от социалната мобилност като например бармани, или дърводелци, би получила единствено забавна изява в комедиите, подобно на образа на “ усмихнатият китаец“ от недалечното минало, или клатушкащият се моряк.
Празнините в познанието и отсъствието на социална интелигентност се запълват с клишета, които са оскъдни като комуникативна стойност и имат по- скоро експресивен характер подобно на междуметията и възклицанията, изразяващи наличието на определено отношение и невъзможност то да бъде формулирано посредством вербалните умения на комуникатора. В този случай няма никакво значение на какъв език са клишетата, които сами по себе си са лишени от денотативна стойност.
Наред с очевидната липса на познавателни и езикови умения, тази опростена, клиширана реч изразява пренебрежението към това обстоятелство. В този случай подобно пренебрежение става задължително като сигнал за вътрешноприсъща повърхностност, отразяваща удовлетвореността от живота, в светлината на която всичко останало се превръща в незначително. Комуникаторът е нехаен по отношение на собствените си качества, понеже доволства в една изключителна степен, засенчваща всичко останало. По подобен начин милиардерът идва да представи на евентуалните си инвеститори своят проект, носейки кожено яке вместо костюм, или пък просто в последният отсъства вратовръзката. Този вид не отразява бунт или критика към нормите, условностите, или протоколизма – той е сигнал единствено за пренебрежението към тях, произтичащо от статуса, който ги е надхвърлил, който е изградил едно стъпало над тях без и да помисля да руши съществуващата стълбица. И такъв сигнал винаги бива възприет именно в съответствие с неговият замисъл.
Понесеният нагоре в потока на социалната мобилност се чувства задължен да демонстрира лековатост и повърхностност, които отразяват неговият просперитет и общо доволство, удостоверяващи факта на това придвижване. Те се интегрират с позитивното отношение към системата, която им предоставя тази „заслужена“ възможност и възприемчивост към нейните принципи.
Нерядко употребата на английски аналог се използва и с претенцията за терминологичност, каквато разбира се отсъства напълно, но в споменатият контекст на квазисакрализация, подобна употреба става възможна особено пред по- необразованата публика. Тя невинаги е в служба на прикриването на липсата на професионализъм, но със сигурност представлява опит за свръхоценката му пред публиката и същевременно загатва за (натоварен с митологизиращ оттенък) опит натрупан от „цивилизационният източник“ в едно ирационално внушение.
Последните предпоставки, в противовес на основната символна стойност и конотации, разгледани по- горе, правят възможно допускането и за вероятна устойчивост на това явление.
То е в своята същност спонтанно, в конкретните условия формирало се като маркер за социална диференциация и символ на социална мобилност. За това способства качеството на образованието и ниските социални стандарти в индивидуалистично ориентираната среда. Не смятам, че отразява по- глобална или едва ли не целенасочена тенденция за деконструкция на идентичността в процеса на асимилация на националното, макар и да е повлияна от факта, че такава вече е осъществена в пълна степен по отношение на други аспекти на културата. Имаме и всички основания да очакваме, че този сленг постепенно ще се „отлее“ в най- ниските стъпала на социалната стълбица.
2023 ЗАЛЕЗ