DE LINGUA OBSCENA

Преди няколко дни мой познат ми сподели, че понякога разсъжденията ми му напомнят за Р.Уилсън, така че прочетох неговата „Квантова психология“. Не успях да открия сходствата, но друго което заслужава внимание, привлече вниманието ми.

Поразително е, че Уилсън изказва нещо, но сам пропуска да успее да осмисли собствената си мисъл.

В деветата глава на книжката той дискутира наличието на седем забранени от Федералната комисия по комуникациите думи (към 1990-та година), медийната употреба на които е (била) законово недопустима и всяко нарушение е водело до юридическа санкция. Причината за подобна забрана за него остава „епистемологична мъгла“ и „мистерия“. Става дума за думите „fuck“, „piss“, „shit“, „cunt“, „cocksuccer“, „motherfucker“ и „tits“. Авторът е изключително объркан защо тези думи са счетени за неприлични и вулгарни, и защо наред с това употребата например на „полов акт“, която обозначава според него същото като „fuck“, не се определя като такава. Започва да се лута, вероятно преднамерено, в абсурдни основания за причината за стигматизацията на думата като англосаксонски спрямо латински произход, употреба от „низшите класи“ и псевдорелигиозни нагласи, само за да заключи че става дума за една ирационална безсмислица. По-късно ще добави, че просто думата fuck изглежда неприлична на Х процента от населението по напълно неизвестни причини, което и единствено води до съответната възбрана.

Е, именно тази гледна точка успя напълно да се утвърди в последващите години, така че днес напълно свободно може да се употребява всякаква реч без каквото и да било притеснение и дори с известна гордост от своята „непосредственост“, „непрестореност“ и „свободомислие“. Дефиницията за нецензурност е отхвърлена като лишена от основания приумица и това притежава своето естествено основание, също както и предхождащата го недопустимост.

Нека помогнем на Уилсън да си изясни за какво става дума. Вероятно няма да бъде трудно, тъй като самият той говори за umwelt, което всъщност в неговият контекст се явява weltanschauung, или светоглед с оглед на неговата специфика – определимо също и като перспектива, когато става дума за отнасянето към конкретен елемент откъм този светоглед. Нещо повече – самото начало на книгата започва с известната амбивалентна илюстрация „Моята съпруга и майка ми“.

За Уилсън личността е широкопрограмируема, като нейната пластичност е еквивалентна на невропластичността на кората на главния мозък. Нейната интерпретация не се съотнася с нищо освен със самата себе си, тя изгражда своята собствена действителност без необходимостта да я съобрази с нещо по-дълбоко, вътрешноприсъщо, от което тя е действителна част. Тя е освободена в свободата на въображаемото в смисъла на Киркегор. Въпреки че споменава наследствеността, очевидно в числото на последната за автора се съдържа не повече от рефлексивно-физиологичното начало, определянето на чиято цел е изцяло предоставено на „информационния софтуеър“ на мозъка. Дори невербалните рефлексивни цялостни нагласи, които изброява, цялата пред-понятийна база, се свежда до заученото, но просто в началната фаза на живота – запечатани някога от „бебешката система за биооцеляване“. Авторът не просто не задава въпроса „Какво е смисълът в това да си човек?“, той отрича съществуването на подобен въпрос – той е заключен в същото това „биооцеляване“ и независимо от претенцията, Уилсън не успява да надходи в нищо физиологизма на Фройд – просто му навлича информационни одежди. Практически личността е колапсирана до Аз-а. Естествено той бързо полита към всевъзможностите на метапрограмирането и не-локалните аз-ове.

Завръщайки се към „загадката“ на Уилсън, с лекота може да забележим, че посочените думи касаят междуполовото отношение (с изключение на shit, на която ще обърнем внимание накрая). В действителност почти всичко, което някога е определяно като „неприлично“ и „нецензурно“ се съдържа в същата категория. Защо? Очевидната причина е крайъгълната роля, която тези отношения имат в себеразгръщането на личността. Те имат ролята на ключов тригер, който открива автентичната възможност за надхождане на етапа на естественият егоцентризъм, преориентация към другият и – в това – към собствената същност. Те съдържат потенциала да завъртят насочеността на личността от очарованието ѝ от обектите, към откриването на субектите, включително и самият себе си. Същевременно това е изключително уязвима точка, тъй като в специфичната си роля тези отношения притежават двойствен характер и е съвсем вероятно възможността за отключване да бъде пропусната. Тъкмо по тази причина около достигането на полова зрялост в практически всички общества са съществували особени форми на инициация, разграничение и установени норми, насочени към фокусиране върху този житейски момент (както потвърждава например https://www.britannica.com/topic/rite-of-passage/Initiation-rites), с повече или по-малко ефективна грижа за ориентиране към благоприятно за личностното развитие осмисляне. Именно с достигането на половата зрялост и съответно вхождането във възможност за този тип отношения – емоционални, познавателни, ориентационни, се вдига и покривалото на така наречената „детска невинност“. Детето до този момент не се възприема като невинно поради някаква естествена доброта – напротив, мнозинството от тях са напълно съпричастни на всичко, за което по-късно вече могат да бъдат морално отговорни – лъжа, егоизъм, агресия и т.н., но при все че с чисто възпитателна цел те биват укорявани и назидавани за подобни прояви, то те се възприемат като произтичащи от една спонтанна невинност, недостатъчна осъзнатост – и с право. Приписването на тази невинност на „незапознатост с правилата“, която евентуално изисква отпускането на период за „запознаване“ е елементарна рационализация. При това тя подвеждащо създава впечатлението, че моралното поведение произтича отвън, от принудителен натиск или социално – назидателно личностно институционализиране с чисто обществени, практически цели. Тя води до абсурдното очакване, че детето е напълно способно и от него се очаква да научи чужд език, да придобие изключително сложни (за възрастта си) математически и лингвистични познания, танцови и други умения, да наизустява дълги стихотворения, но същевременно е в своят „пробен морален“ период, поради предполагаема неспособност да запамети съответните норми. Същата рационализация касае и „слабият самоконтрол“, въпреки че способността за пълно овладяване на физиологичните нужди отдавна му е вменена като отговорност, както и очакванията да спазва най-разнообразни дисциплинарни и социално изискуеми норми. При все това, каквото и да стори, то остава загърнато в своята детска невинност. Отвъд рационализациите, последната се корени в практическата невъзможност както за реална самоосъзнатост, така и за пълна съзнатост за другия като друг-аз, за субект. Каквито и решения да взима, каквито и действия да предприема, те произтичат от състоянието на първичен егоцентризъм, разтворен в света около него – непознаващ себе си като такъв, понеже това себе си е несъпоставимо с все още неосъзнатият друг. Физиологичното съзряване служи като юзда, която естествено завърта вниманието на подрастващият към другият и с придобиването на тази възможност, той придобива своята отговорност за начина по който ще подходи към нея и бива лишен от покривалото на своята невинност. Тук достигаме до двойствеността на перспективата, в която чрез тази възможност другият може да бъде засрещнат, до амбивалентната картина и нецензурната реч.

Другият може да не бъде разпознат като друг-аз, като личност, като субект. Той може да бъде приет като обект, приобщен към множеството обектни отношения, в които тяхното значение се определя спрямо инструменталната им пригодност за задоволяване на личните потребности. В този случай личността остава затворена в себе си, капсулирана в егоцентричната форма на съществуване характерна за нея и до момента. Тя стазира и нейното себеразгръщане бива осуетено.

Другият може да бъде познат като такъв, увличайки цялата личност към себе си, което увличане минава през дълбочината на самият себе си, с когото сякаш едва сега познаващият се среща. Единствено откривайки другия, той открива и себе си. Отдавайки себе си, запазва себе си и разгръща себе си.

Голяма част от думите не представляват просто произволни елементи със способност за взаимозаменимост стига да обозначават един и същ обект. Този тип думи съществуват в някаква конкретна контекстуална цялост, представяща една своя обособена перспектива към този обект. В науката е прието да бъдат наричани „термини“, като всяка различна област борави със своя собствена терминология (контекстуална цялост или дискурс) дори ако разглежда същият обект като някоя друга. Тези специфични думи са като части от определен конструктор, несъвместими с частите от друг. Жаргоните, сленгът и различни други форми на ненаучни контекстуални цялости също така разполагат със свой обособен комплект от думи и изрази. В своята цялост той носи допълнителен смисъл, допълнителна интерпретация, допълнителна нагласа и подход към това, което обсъжда, извън пряката денотация на самата дума.

Употребата на подобен компонент, принадлежащ на определена дискурсивна цялост е като подчертаването на елемент от горната рисунка като уста или огърлица; като ушна мида или око; като ноздра или челюст. В крайна сметка – предпоставя начинът, по който тя ще бъде възприета съгласно прилежащата на дискурса интерпретация. Към каква контекстуална цялост принадлежат изброените думи в отношението си спрямо своят обект, който са междуполовите отношения. Те еднозначно акцентират върху обектната, физиологично-насочена, безличностна интерпретация. Предложени от авторитетен източник, те предпоставят засрещането на другият в тези отношения по съответният обектен и безличностен, инструментален начин. Същото се отнася до думите, разкриващи другият в презрителна, унизителна, подчовешка светлина. Към тях се причислява и shit, която генерализира това отношение спрямо човешкото изобщо. Тя свързва човека с неговият „продукт“, претендира да го разкрива като неизбежно, следователно и изключително приравнен със своята физиологична функция в нейната най- отблъскваща форма. Представянето на другият и взаимоотношенията (всъщност отношението) в този контекст, подсилват възможността основополагащ ключов момент от развитието на личността да бъде изгубен и тя да остане в примитивно егоцентричен жизнен стадий. В своята масовост – съдействат за цялостната личностна деградация в обществото. Така че решението на Федералната комисия по комуникациите изглежда напълно оправдано и вероятно би продължило да съществува, освен ако собствениците на тази и останалите комисии не са преценили, че евентуален личностен стазис би бил в тяхна полза. Употребата на „полов акт“ не е равнозначна на fuck в неговата контекстуална принадлежност, макар и да обозначават едно и също нещо. В съответната употреба е привнесена далеч по-широка интерпретация, надхвърляща самото означаване. По думите на У.Блейк „Глупакът и мъдрецът, гледайки едно едно и също дърво, виждат различни дървета.“ – но и двамата са способни да пре-дадат своята гледка на тепърва проглеждащият. Що се отнася за „учудващата“ Уилсън допустимост на привидни синоними, „полов акт“ е перспектива, която е отцепена от оценъчното отношение, предполага индиферентност спрямо същностно междуличностните взаимоотношения и преживявания. По същият начин „коитус“ предполага перспектива откъм медицинска или правна интерпретация, също извадена напълно от всякакъв личностен контекст. „Мистерията“ на д-р Уилсън започва да се разплита, а загадката е в неговата неспособност да го направи, още повече че би трябвало да е специалист в областта на човешката психология с претенциите да окуражава личностното развитие. Или всъщност не – само с тази да го метапрограмира в реещи се всевъзможности.

^{[За да не бъдем обвинени в претенция за меродавност по отношение на процеса на себеразгръщане както се осмисля тук, във всеки случай е несъмнено, че предпоставянето на подобно отношение към другият е така или иначе ерозивно за моралното развитие изобщо. Неговата вреда, естествено, е най-силна по отношение на подрастващите, на които тепърва предстои да усвоят и изградят взаимо-отношенията си с другите. Буквално във връзка с последиците от излагането на нецензурна реч, разполагаме с изследването на Сара М. Койн и сътр., 2011, Profanity in Media Associated With Attitudes and Behavior Regarding Profanity Use and Aggression. Става и все по-очевидно, че „преходите в ранното морално развитие интегрират генетични, средови и социално-когнитивни фактори. Моралът и неговата база не могат да бъдат разделени на характеристики, които са вродени, и такива, които са научени.“ (Аудун Дал, Мелани Килен, 2018, A Developmental Perspective on the Origins of Morality in Infancy and Early Childhood) – т.е. наличната предразположеност, предзаложеност, се разгръща с подкрепата на средата и личностната ангажираност. Ако средата предлага противоположна интерпретативна матрица, тя ще действа потискащо върху развитието. Изводът, че „средата е от решаващо значение, що се отнася до моралното развитие“ (Парис и сътр., 2021, Environmental Factors in Supporting Social and Emotional Development) става все по-очевиден, наред с разбирането, че това значение не е формиращо, а подхранващо по отношение на самият фундамент на морала. Без да опитваме да отричаме цялата пластичност на последващото надграждане или стазис, трябва да сме наясно, че както е демонстрирано например от Хамлин, още бебетата естествено проявяват изненадващо сложни и гъвкави поведения и морални оценки, а способността да се прави разлика между намерения и резултати в морално значими събития е налице на възраст от 8 месеца. (Дж. Кайли Хамлин, 2013, Moral Judgment and Action in Preverbal Infants and Toddlers: Evidence for an Innate Moral Core). С други думи – дори извън контекста на себеразгръщането, както то е представено в настоящата визия, трябва да бъде изоставена всякаква наивистична представа за абсолютната релативност на морала. А след като той притежава своята конкретна база и непроизволен фундамент, то влиянието на средата (и най-вече интерпретативното значение на субектните отношения, което се пре-дава на подрастващите особено от страна на значимите и авторитетни фигури, към които за съжаление понастоящем се числят и медиите, вкл. дигиталните) може да има благоприятстващ или потискащ развитието ефект. Подобно на физическото и познавателното развитие, моралното притежава своята несъмнена ценност за личността, представлявайки интегрална част от цялостното себеразгръщане.]}

Подвеждащо за Уилсън, и вероятно не само за него, е в преживяването на подобна употреба като акт на „свобода“. Логиката е: различни думи обозначават едно и също нещо (което, както видяхме не е така, защото не става дума за информативно обозначаване, а за съпътстващ израз на цялостно отношение и интерпретация), съответно би трябвало свободно да мога да избирам коя да употребявам. Тъй като това е очевидно невярно, свободата евентуално се търси в „да мога да изразявам каквото и отношение да имам“. Уилсън не се одързостява да достигне до последното твърдение, вероятно съзнавайки ефективността на социалното учене особено посредством авторитета на медиите. Днес подобни задръжки вече не съществуват. Така че защо да е лошо да афиширам публично своят егоцентризъм, презрението си към другите, пренебрежението си към тях. Защо да е лошо да демонстрирам своята личностна инфантилност или деградация. Защо да е лош марвелският „героизъм“. Защо да не мога да предпоставям обективиращо значение на уязвим и ключов момент в отношението към другия. Публичната допустимост предполага снизходителност, а снизходителността потенциално, или дори открито одобрение. В своят заучаващ период, човек неизбежно попива пре-дадената му интерпретация на действителността. Значенията в социалната действителност идват първоначално като даденост, приети в техният предварително изтълкуван вид. Преосмислянето на тези значения е толкова по-вероятно, колкото по-напреднало е себеразгръщането на личността, но когато самите те възпрепятстват, а не благоприятстват това развитие, толкова по-трудно би било то да се осъществи. Получава се circulus vitiosus, отскубването от който става почти невъзможно. Така че публично снизходителната манифестация на отклоняване от личностното развитие е очевидно корозивна. Предотвратяването на подобно въздействие не е „ограбване на свободата“, а загрижена защита за най-уязвимите. Напомняме, че при това става дума не за някаква репресивна нормативна система, а за недопускане на едва седем конкретни, контекстуално натоварени думи!

Следващото, широко прието в съвременната модерност основание, е в „естествеността“ на личностният примитивизъм, егоцентризъм и аморал като цяло. В неговият статус на „първи по ред“, над който всичко останало е произволно, външно наслагване. В която перспектива отсъства вътрешно принадлежаща ентелехия с конкретна телеология, а формата на съществуване е свободно определима от „програмируемият“ аз. Да, изброените особености са естествени. Но само за един конкретен жизнен етап. Застиването в тях е патология в развитието. За тези, които страдат от нея, е съвсем естествено да възприемат недопускането на нейната демонстрация публично като „несвобода“, като престореност, като морализаторстване без морал – тъй като те дори не подозират за неговото актуално вътрешноприсъщо съществуване. Но само за тях.

Накрая – може би изглежда абсурдно да бъде провеждан спор с една книга, публикувана преди тридесет и пет години. Но само ако пропуснем факта, че перспективата, която тя представя е в своят апогей именно понастоящем. Може да се каже, че Уилсън е успял да изпревари времето си, или поне е пионер на съвременната модерност. В практиката когнитивно-поведенческият подход е в разгара си. В теорията невронауките представят картина за човека свеждаща го до информационният софтуер, както го вижда автора. Техногенният футуризъм сякаш направо е почерпил идеите си от представите му за метапрограмирането. И разбира се, отдавна никой не смята за уместно да цензурира думи, принадлежащи към същностно аморални контекстуални цялости. Всъщност напротив – цензурират се тези, които застъпват отсъствието на пълен морален релативизъм, което е доста парадоксално. Особено що се отнася до междуполовите взаимоотношения – спрямо агресията се подхожда сравнително традиционно, но тя не се отнася пряко до личностното развитие. Сексуалното общуване се предлага в ранна възраст в образователна форма, което го профанизира, физиологизира и го лишава от съответната му потентност на катализатор на личностното развитие. Неговото забулване в тайнство, съдържа в себе си интуицията за удържането му в сферата на сакралното, която съхранява жизнената му енергия за отключване на съответният етап на себеразгръщането. Разбулването му може да съдържа позитивен ефект единствено откъм неговата автентична перспектива, докато всяка друга представлява не просто обезсилваща го профанизация, а и закриване на истинската му същност – очевидно то не се прави по такъв начин. Публичната нецензурна реч отива дори още по-далеч, директно предоставяйки го в най-закритата, примитивна, физиологична и сляпа форма. Бихме могли да кажем, че всички тези културални „нововъведения“ в западната модерност съдържат в себе си едва ли не осмислена целенасоченост за възпрепятстване на личностното развитие, освен ако не вземем предвид че тези, които са в състояние да управляват тези процеси, сами са безкрайно далеч от всякаква осъзнатост и разбиране за тях. Очевидно става дума за спонтанен развой, който ще предизвика също така спонтанна реакция в обратна посока, опитвайки се да налучка баланса в едно полуосъзнато състояние. Както винаги е било.