ЦИВИЛИЗАЦИОННИЯТ ИЗБОР на БЪЛГАРИЯ

Е ОТДАВНА НАПРАВЕН

На фона на пламтящите протести в университетите в цял свят, на палатковите лагери, на масовите арести на студенти и преподаватели, на изключването на учащите, отстраняването на преподаватели и ректори, протести, които продължават въпреки репресиите и натиска на властта, българските университети също обявиха, че започват стачни действия и дори ще блокират пътища ..за увеличение на заплатите.

Последното, което са тези протести (в случай че българските медии, които не следя, ви го внушават), е антисемитстки или „палестински“. Протестите са срещу нечовешките зверства на едно престъпно правителство, против което застават както голяма част от еврейския народ в страната му, така и извън нея. И протестиращи са не „арабски“ или абсурдното „палестински“ студенти и преподаватели, всички заедно, неспособни безучастно да наблюдават изстъплението на една дивашка касапница.

Не че заплатите са нещо лошо, но просто се надявам да не попадаме точно в този момент и в чуждите медии, ние така или иначе си се знаем.

Академичната общност у нас несъмнено счита, че е има своите заслуги към управляващите, защото ако хвърлим кос поглед (понеже не са за четене) към коментарите под статиите за предстоящите стачни действия, не среща особена подкрепа от обществеността. Тя държи да реализира тези натрупани активи които споменахме и в друга статия:„те (Академичния съвет) натрапливо държат да демонстрират своята политическа вярност, например с Декларация, че се разграничават от личното мнение на проф. Д.Григорова. Дали СУ не е вече политинститут? Очевидно да, но едва ли тези напъни ще спасят безнадеждно изоставащите от съвремието си политпреподаватели. Бездруго „науката“ у нас от тридесет години е превърната в специфична публицистична форма, изчерпваща се с превода и адаптацията на чуждестранни разработки“.

Въпросът обаче е, че този мироглед изобщо не се изчерпва до тази специфична гилдия, те са просто представители на цялата ни култура. С безразличие и апатия българското общество посрещна гласът против резолюцията на ООН за подвеждането на Израел под отговорност за военните престъпления, извършени в ивицата Газа и въздържал се за пълноправното членство на Палестина в ООН.

От една страна захласнат в дезориентиращият калейдоскоп на неопределеност и поляризиращи „борби“ в политиката, българинът вероятно не може да си даде сметка, че в отчетеният в ООН глас не стои записано „ГЕРБ“, нито „ПП“, а БЪЛГАРИЯ. Да, фактически едно мерзко, слугинско правителство подкрепи друго, престъпно правителство. Но българинът не може да си даде сметка, че когато на идващите избори даде своя глас за ГЕРБ, той ще потвърди и своето съучастие в одобрението на продължаващите масови убийства на цивилни, жени и деца. Защото в момента именно тази партия има пълната отговорност за това петно.

От друга страна, това малко го засяга. На пищните срещи с избиратели, които тепърва започват, ако зададе някакъв въпрос, той ще е дали ще му повишат заплатата, което е и вълнението на българската академична общност, но по- вероятно е изобщо и да не зададе никакъв, освен къде му е кебапчето и кога започва концерта. Какво е отношението на партията към касапницата в Газа е безкрайно далеч от неговите интереси. Колкото и демонстративно да посещава паметници (край които да купува кебапчета), да кичи портрети на Ботев и Левски, неговият истински повод за гордост, неговите емблеми, които със задоволство и помпозност демонстрира на всеки чужденец – в България и в извън нея, са именно шопската салата, ракията, кебапчетата и шкембе чорбата, евентуално пачата и здравото друсане под „народната“, както той я разбира, музика на „Бяла роза“, съпроводено с мощни изсвирвания и възгласи „Уу-бре!“. „Не знаят как да си правят веселото!“ – доволно заключава той за зяпналите го чужденци, докато доволно си изтърсва шкембето, запъхтян от показните рипаници. „Героите“ му са точно там, където винаги са били – окачени на стената, хербаризирани в прашлясалата Епопея на забравените – забравени още през 1890-та, никога непрочетени, получили единствено статута на стенни украшения.

Неговата драма и политическа претенция се заключава във въпроса дали ще може да си купува достатъчни количества кебапчета и да ходи на достатъчно дълги почивки в Гърция. Отговорът е не, няма. Настъпващите катаклизми ще преобразят изцяло живота му и ще срутят из основи света, какъвто го познава. В това, между впрочем, няма нищо лошо. В отрезвяващите дълбини на задалия се мрак, той ще разполага с времето да преосмисли себе си и заобикалящият го свят, ще има възможност да се опомни и осъзнае.

Мъртъвците в Газа обаче не разполагаха с това време. Умиращите всеки ден, разкъсваните от снаряди, лишените от вода и храна, заплашени всеки момент да бъдат бомбандирани, застреляни, или заклани, не разполагат с това време. На кадрите не са актьори, на които предстои да се преоблекат и приберат усмихнати в приветливите си домове. Не са персонажи от видеоигра. Не са разкази от дълбините на далечната и непонятна история. Тези хора умират тук и сега, а касапницата е открита и арогантна, по начин немислим дори за нацистите, които някога „деликатно“ откарваха комунистите и евреите в неизвестна посока с неясна цел.

Ако считате, че правителство или партия, безрезервно подкрепящи това зверство, правителство или партия за които човешкото страдание и смърт са нищожни, стига да са в угода и на най- малкият им интерес, правителство или партия, с готовност угодничеща някому, за сметка на труповете на жени, деца и невинни, ако считате, че такова правителство или партия изобщо ще се замислят, преди да смачкат и собственият си народ, то напълно си го заслужавате.