BABEL

„И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на́, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят;

нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго.

И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата).“

Шепа безумци са се самозабравили до степен да започнат да възприемат себе си като богоподобни, опиянени властта и господството си над ресурсите, информационните и паричните потоци. В своето умопомрачение, ужасени от идеята, че заграбеното може да им бъде отнето, афиширайки безумната си претенция в екзотични архитектурни решения, те са впрегнали сили да преборят тази опасност, като правят всичко възможно да разрушат възможностите за осмисляне, общуване и обединяване на всички останали.

Понастоящем е практически невъзможно в процеса на комуникация да бъдат използвани понятия, свързани с политически реалности. На подобни термини целенасочено е отнета всяка яснота и нееднозначност, необходими за протичане на общуването. Нашите езици са „разбъркани“ и вече не сме в състояние да се разбираме един друг, понеже субективната интерпретация на адресата и адресанта почти сигурно ще бъде различна.

СКРИВАНЕ НА ОРИЕНТИРА

За да може да бъдат обезсмислени понятията, първо е необходимо да се разруши отправната точка, спрямо която определяме тяхното значение. В политическо и социално отношение съществува само една нееднозначна отправна точка, спрямо която да може да конструираме обществените отношения – точката на конфликт между наемащите работна сила и отдаващите работна сила. Този конфликт определя фундаменталното противоречие на интересите на двете групи:

възможно най-ниското заплащане за възможно най-голямо количество усвоена работна сила <–> възможно най-високо заплащане за възможно най-малко количество отдадена работна сила

възможно най-ниското заплащане за възможно най-много време <–> възможно най-високо заплащане за възможно най-кратко време

Целта на първите е с помощта на наетата работна сила да създадат продукти, който да продадат с печалба, а на вторите – със средствата, получени от отдаването на труда си, да придобият продуктите, които считат за необходими. Това предопределя противоречието между:

възможно най-високата цена <–> възможно най-ниската цена

възможно най-кратък експлоатационен срок (за да се преповтори печалбата) <–> възможно най-дълъг експлоатационен срок

абонаментен тип (за да се преповтори печалбата) <–> окончателна покупка

най- евтиното възможно производство <–> най- доброто възможно качество

монопол и маркетинг <–> възможност за избор и реална оценка

Първите са в състояние да мултиплицират печалбата си, понеже тя се явява принадена стойност съм всяка единица продукт и не съществува ограничение за наетия брой работна сила. Вторите, очевидно, не са в състояние да мултиплицират себе си, което и обуславя натрупването на капитала у първите. Различните форми на натрупване оформят различни източници на основната принадена стойност, например индустрията набляга на мултиплицирането на работната сила (печалба от труда), докато дигиталния капитал, при който наетият труд е пренебрежимо малко – от мултиплицирането на продажбите (печалба чрез противоестествените патентни, лицензионни и авторски права). С оглед на очевидният конфликт на интереси, означаването на двете групи като две диалектични класи допринася за осмислянето на обществената структура.

Какво се случва в съвременната социология?

Представя ни се една възможно най- многослойна картина на различни „класи“ – богати, супер-богати, висока средна класа, ниска средна класа, работещи, бедни работещи, декласирани.. един необозрим спектър, в който принадлежността към определен оттенък следва да се определи на базата на ..полученото образование (очевидна тавтология само по себе си), рутинност на работната дейност или размер на доходите: следствието, се представя като причина! (Gilbert, D. (2002) The American Class Structure: In An Age of Growing Inequality, Pearson, Allyn & Bacon; Beeghley, L. (2004). The Structure of Social Stratification in the United States и т.н.). В тези „теории“ няма и намек за противоречие – липсва каквато и да било отправна точка.

ЗАВЪРТАНЕ НА 90 ГРАДУСА

Ако не губехме посочената по- горе отправна точка, лесно бихме могли да определим политическите партии, изразяващи интересите на наемащите работна сила/продаващи продукт с добавена стойност като десни, а изразяващите интересите на отдаващите работната си сила – като леви. Тъй като концентрацията на капитала е в ръцете на демографски нищожна част от населението, десните са елитарни, а левите – егалитарни. Десните се стремят да благоприятстват натрупването (на капитал–>ресурси–>власт), левите – да благоприятстват равномерното разпределение. Десните се стремят да премахнат държавните регулации (едрият капитал е от монополен тип и липсата на регулации му осигурява абсолютен контрол над пазара), евентуално да ликвидират напълно държавата като обществена институция и да я сведат до силова структура в пряко подчинение на капитала, левите се стремят да максимизират регулациите с цел равномерно преразпределение на ресурсите и поне повишаване на реалната конкуренция. Ако погледнем политическата действителност на последните тридесет години в тази светлина, лесно ще установим, че най- лявото представителство, което сме имали е някое маргинално дясноцентристко течение: интересите на поне 70% от обществото нямат представителство в управлението на която и да било страна в цивилизованият свят и това много точно се потвърждава от електоралната активност в глобалния север.

В конкретните обстоятелства на предвоенна Европа и за известен период от Студената война, десните партии обикновено са включвали в своята риторика апологично-патриотични мотиви, подсилени с доза ксенофобия. В своят отчаян опит да предложат нещо на избирателите, те са експлоатирали тези афиши, наред с християнските или традиционни ценности – в противен случай, с оглед на техните политически програми, обслужващи интересите на ултрамалцинството, те просто не биха имали електорат. Освен това този лозунг дава добри основания за консолидация пред лицето на врага (били те евреите, подлите чужди държави, който и да е друг) и легитимиране на силовия контрол, до степен на терор – последният решително подчинява масите на целокупното общество, което в противен случай евентуално би се възпротивило на налаганата социална структура. Този национализъм е случаен, конкретно-исторически и нехарактерен атрибут. Днес, заинтересовани от евтина работна ръка, инжектиране на политически неориентиран електорат и фрагментация на обществото, именно десните партии са анти-националистически, про-имигрански и приветстващи всякакъв тип диверсификация на обществото. Парадоксално обаче, така че да бъде изгубен всякакъв семантичен смисъл, публичната реч определя про-националните партии като десни. Тъй като никак не е задължително те да са леви, а обикновено са някъде към десния център, това е едно обръщане на координатната система на деветдесет градуса, така че да изгубим всякакъв ориентир за мястото, на което се намираме.

В същите конкренто-исторически обстоятелства, левите партии, съзнавайки ясно ресурсното превъзходство на натрупания капитал, са се стремели към международно обединение на основните маси на обществото – трудещите се (под формата на Интернационала, ликвидиран от диктатора Й.В.Сталин) и са се борили за равнопоставеност на жените по отношение на техните избирателни, трудови и юридически права, с които последните не са разполагали. Тези насоки за обединение и равнопоставеност нямат нищо общо с моралната деградация или половата неопределеност, но отново парадоксално, днес се използват за „ориентир“ спрямо лявото. Стига се до абсурда заинтересованите от ликвидирането на морала десни партии (понеже капитализмът е фундаментално аморален), да бъдат определяни като „леви“ благодарение на приветстването им на имиграцията и сексуалния абсурдизъм. (По отношение на последния се използва същата техника, като се ликвидира функционалния обективен биологичен ориентир на половата принадлежност – създаването на потомство, и се заменя с неопределени субективни псевдохарактеристики).

Както става ясно, горните два критерия за дясно и ляво дори не попадат на една и съща ска̀ла. Заличен е както конфликта, така и факта, че лявото е напълно изтрито от координатната система. Бившите леви партии са структури, придобити на безценица от второстепенни олигарси и ако понякога предлагат на публиката откъслечни про-обществени елементи като увеличение на пенсиите, те са в хомеопатични дози и напълно откъснати от всякаква идея за цялостно преструктуриране на социалните структури.

СЕМАНТИЧНА ПОДМЯНА

Диктаторът Й.В.Сталин, изгрял в котела на насилието на Руската революция и последващата я Гражданска война, вероятно е изиграл най- решаващата роля за ликвидирането на комунистическото движение като цяло. По същия начин, по който автентичната десница експлоатира някога националните идеали като оправдание за контрол, терор и диктатура, Сталин използва комунистическите идеи, за да оправдае въдворяването на режима на своето фактическо самодържие.

Егалитарните идеи за овластяване на широките маси на обществото, за управление на Съветите като представителство на работническите и селски микроколективи, се претворява от пряка демокрация в пряко подчинение на едноличната власт. Постът на Генерален Секретар с чисто представителни функции на пръв сред равни се превръща в императорски жезъл. Стремежът за предотвратяване на всяко натрупване на власт и ресурси, се превръща в преврат и пълно усвояване на последните. Като деспотична система, надолу по всички нива на обществените институции се влагат доверени васали, претворявайки я в квазифеодализъм, а съответният контрол над средствата за информация – в тоталитаризъм. Тази поразителна метаморфоза, осъществена през втората половина на двадесетте и през тридесетте години на миналия век заслужава задълбочено изследване от обективна перспектива, каквото съвсем естествено, липсва до момента.

Така или иначе, назоваването на тази система като „комунистическа“, се оказа изключително удобно както за капиталистическият Запад, който можеше да демонизира по този начин истинските комунистически идеи, така и за източните неофеодали, потвърждавайки пред собственото им общество претенциите им, че те действително осъществяват такива. Тази лингвистична замяна позволи на капитализма да се облече с понятието „демокрация“ като антитеза на тираничния „комунистически“ режим. Между впрочем самото понятие „демокрация“ първоначално бива използвано именно в речта на комунистическите теоретици и деятели. Днес наследниците на същите неофеодали са сред най- яростните борци за „декомунизация“ в източноевропейските страни, като очевидно нямат предвид разрушаването на наследствената феодална обвързаност с властовите структури и заграбените публични ресурси по време на „прехода“, а ликвидирането на автентичните комунистически идеи. Всъщност това е доста последователно, тъй като и техните бащи посветиха целия си живот на същото, поглъщайки лакомо власт и блага, упражнявайки безмилостен терор и прогресирайки в неподозирани висоти на слугинажа и раболепието.

Действително е поразително, че икономиката на страните от СИВ, в която действително до голяма степен бе осъществена комунистическата визия, при съпътстващите я патологични политически форми, се оказа далеч превъзхождаща капиталистическия модел.

Скритият под одеждата на „демокрация“ капитализъм, може да си позволи да претендира, че „либерализмът“ е своеобразна антитеза на „класическият“ такъв, прикривайки факта, че това е естественото развитие на патологията, когато възможността за натрупване е отворена. Самото понятие „либерализъм“ е напълно абсурдно по отношение на своя обект. Претенцията му за дерегулации води до това, търговията напълно да се овладее от монопола на най- едрия бизнес и изцяло да се ликвидира всякакъв „свободен пазар“, незащитените отдаващи работната си сила да попаднат в абсолютна зависимост и лишение, свободата на словото да бъде напълно ликвидирана с претенцията за оскърбяване чувствата на екзотичностите.

ДЕКОМПОЗИЦИЯ

Доколкото реалните проблеми и решения на нашата социална, икономическа и личностна действителност са твърде очевидни, за да могат да бъдат откровено отречени дори и в лингвистично осакатена среда, последният прийом на девербализиращата революция е хаотичното слепване на различни части истина, лъжа и откровена глупост, необходимо и нежелано, привлекателно и отблъскващо в единно послание.

Откровената лъжа по същество представлява теза, която евентуално може да бъде оборена. Скриването на истината евентуално може да бъде разкрито. Критиката на подобна смесица от глупости и истина, обаче, нито предразполага към дискусия, нито е особено резултатна по отношение на заявяващият я. Периодично в публичния фокус се появяват фигури, които обезценяват и проблемите, и произтичащите от тях решения, използвайки този тип декомпозиране на реалността. Д.Тръмп е точно такъв, а у нас лесно може да бъде посочен В.Сидеров. Техният тип послания правят почти невъзможно артикулирането на действителните проблеми, поради вероятността артикулиращият да бъде свързан със съпътстващите ги абсурди, афиширани от популяризирания декомпозитор.

Постепенно публичната комуникация се превръща в един шум, лишен от смисъл и невъзможен за интерпретация, а мнозинството – в безсловесна тълпа, в стадо, направлявано от остена. Както на всяко стадо, към тях се отправят не логични и смислени послания, а емоционални подвиквания и им се предлагат разноцветни етикети, под които няма продукт. Изглежда сякаш целта, обозначена от Бил Кейси преди почти четиридесет години, е вече изпълнена: „Ще разберем, че програмата ни за дезинформация е завършена, когато всичко, в което .. обществеността вярва, е невярно.“ Изглежда все пак, че дори девербализирането на обществото не е в състояние да постигне пълен успех, щом въпреки това драстично нарастват предпочитанията към комунистически, марксистки и социалистически форми на управление – в САЩ тази подкрепа вече се движи около 30-те процента и то въпреки, че няма никакво подобно представителство нито в политиката, нито в медиите. Фактът, че на публиката се предлагат основно лъжи и целенасочени заблуди, води само до пълен отлив от доверие в официалните медии, презрение към фактчерският Reichspressekammer и взрив на конспиративните теории, чието основно принципно вярно послание е: „управляващите ни лъжат за всичко“. Програмата на директор Кейси за дезинформация не изглежда да постига очакваното.

Тази дезинформация цели единствено да прикрие очевидния факт, че живеем в един

ТОТАЛИТАРЕН РЕЖИМ

дотолкова всепроникващ, че неговите алтернативи дори не се предполагат, не се артикулират, напълно са изтрити от погледа на обществото. Политическият живот и лексика са изцяло абсорбирани от ултрадясното, в безропотно подчинение на олигархията. Нюансите на това дясно ни се представят като антитези, в които трябва да вложим своят ентусиазъм. Митологемата за „свободния пазар“ като икономическа основа изобщо не се подлага на съмнение, деструктивното конкурентно поведение като двигател на личностен растеж не се оспорва, натрупването като мерило за „успех“ не се опровергава, а възражението срещу допустимостта му изобщо, би се счела за абсурд. Самопредлагането на „пазара на труда“ е достойна цел на инструментализиращото образование, и неговият „продукт“ се „реализира“ – придобива съществуване – именно като такъв, така че всеки младеж „инвестира“, оправдано очаквайки да възвърне „инвестицията“ си със съответната „печалба“. Обществото – нашите синове и дъщери, братя, сестри, бащи майки и приятели – са „човешки капитал“ и ако сме достатъчно отговорни, ще го „използваме“ максимално. Съвестта и произтичащите от нея морални ценности, не са вродени, неотменни елементи от човешката природа, а въпрос на субективни предпочитания и приумици.

Резултатите от този тоталитарен режим са очевидни – натрупването е свръхконцентрирано, безогледно експлоатираните ресурси са на изчерпване, планетата е токсична клоака, правителствата са приватизирани, публичните средства са заграбени. Цялостните социални обстоятелства на обществото са вече толкова тежки, че се налага използването на все по-насилствени методи за потискане на недоволството, отнемане на свободите и информационен свръхконтрол. В услуга на тази необходимост идват възможностите за технически и дигитален контрол и манипулация, навременно легитимирани чрез „заплахата“ от външния „враг“ – първо като вирус, после като „военен противник“. След пълното заграбване на световните ресурси и силови структури, на олигархията не е необходимо повече да поддържа капиталистическа система, която вече е изчерпана. Стремежът й е само да увековечи своето положение. Може да наречете целта й фашизъм, или неофеодализъм, или както пожелаете, но огромната част от обществото няма място в тази дистопия – „човешкият капитал“ е изконсумиран и като всяка вече ненужна вещ, му е отредено да бъде захвърлен.

Аз намирам това за твърде самоуверена визия, за причудливо убеждение на тумора, че може да съществува без поглъщания организъм или на агресивно „защитаваща се“ йерсиния, считаща че ще продължи да съществува без своя приемник-„противник“. При всички положения този тумор е твърдо решен да се освободи от нас, убеждаващ ни че разрастването му, натрупването, се нарича „прогрес“, докато всъщност развитието е развитие единствено на болестта, възникнала случайно само преди няколко хилядолетия и хипертрофирала до гротескни размери. Да отричаш лечението под предлог, че историята не се връща назад е ексцентричен предлог за самоубийство. Възстановяването на здравето е неотложна екзистенциална необходимост предвид на достигнатият стадий и е нужна радикална, неконсервативна намеса.