В ПОПУЛИЗЪМ § ДЕМОКРАЦИЯ накратко обърнахме внимание на озадачаващото негативно смислово натоварване на термина „популизъм“. Една съпътстваща „полза“ на такова натоварване е контаминацията на всяко политическо желание, масово подкрепяно в обществото. В публичният живот вече съвсем естествено се подразбира, че ако нещо е подкрепяно, или желано от мнозинството, то е, следователно, лошо и води до негативни последици. С такава предпоставка определянето на обществената система като „демократична“, би извело единствено парадокса на „свободата е робство“. Ако като „популизъм“ се определят всякакви обществено желани актове, поставени като въпрос от страна на политическите представители, то налице е и огледалният вариант на същата негативизация: когато групи от обществото поставят своите искания, определянето им като „политически“ незабавно ги дискредитира, независимо от същността на самите искания. Общо взето при предприемането на какъвто и да било протест, на каквото и да било обществено желание, инициаторите всячески се опитват да изтъкнат неговата аполитичност. Налице е очевиден парадокс: на всички нива съвсем естествената връзка между политическите партии и широките обществени групи се счита за недопустима. Подобна връзка се определя като порочна и наличието на подобна се счита за недопустимо.
Налице е едно априорното разбиране, че обществото или народът няма представителство в политическата власт. Не съществува народен трибун. Според общественият консенсус политическото отстояване на каквито и да било обществено желани промени е корупционно по същност и просто използва публична подкрепа, целейки в действителност придобиването на властови позиции. Като крайна цел – монетаризирането на тези позиции с цел лично материално облагодетелстване. Съпътстващо това разбиране е и схващането че обществото не притежава интелектуалният или експертен капацитет да взема правилни решения.
Това ни води до съвременното разбиране за необходимите качества на политическите ръководители. За да бъдат определени като „добри“, те следва да попадат в категорията на „експертните“ ръководители, или т. нар. „технократи“. Създава се измамното впечатление за „професионализъм“, бил той в дадена област или в управлението. Сякаш технократите са аполитизирани „специалисти“; вещи в политико-икономическата сфера „философи“, направляващи ни умело сред дребните рифове на иначе постигналата окончателна зрялост и съвършенство държава.
Да обобщим – представата, която се създава е, че и обществото, и политиците са аполитизирани, като политиците притежават експертният потенциал да управляват, за разлика от профанната маса. Не съществуват никакви съмнения относно съвършенството на системата, съществуват единствено дребни краткосрочни проблеми, или дребни външни такива (като околната среда например). Консеснусът е толкова вкоренен в публичното съзнание, че нищожни ендосистемни оттенъци се представят като системни различия.
(КРАТКО ОТКЛОНЕНИЕ: почти не съм коментирал войната в Украйна, най- вече понеже последната е незначителна по отношение на разглежданите до момента проблеми. Без съмнение тя е събитие от значителна важност и до голяма степен определящо геополитиката на близкото бъдеще. Но тази война е фундаментално незначителна по отношение на съществените обществено-икономически отношения и проблеми. Сблъсъкът в Украйна не е системен, нито „цивилизационен“, както някои, изглежда с известен успех, се опитват да го представят. Няма никаква разлика между несъществуващата на запад „демокрация“ и несъществуващата такава на изток. Конфликтът е породен единствено от изолирането на руската олигархия от глобалният пазар. Тези, които осъществиха вътрешният преврат в края на 80-те се надяваха свободно да могат да овеществят своето властово положение и да се слеят със своите западни „партньори“. Създадената от Сталин гротескна и анти-комунистическа, тиранична и затворена политическа система, роди своите естествени отроци – една политическа олигархия, живееща в разрез с изповядваните от самата нея ценности и идеали. Почувствала се ограничавана в свободното практикуване на потребителската си и грабителска жажда, тази малка клика – не обществото, не масови движения, не революционни вълни като тези в началото на века – една малка клика постави край на политическият „социализъм“. Техните надежди не се оправдаха, те не се присъединиха към глобалния олигархичен елит въпреки заграбените държавни богатства. Не бяха приети радушно и се оказаха изолирани местни велможи. Упоритият натиск на западният глобален елит ги постави пред алтернативата или да потънат към дъното, или да започнат тази война, надявайки се да останат поне като важен сътрудник на оформящият се нов световен лидер – Китай. Без социалистическата икономика, Русия бързо и безвъзвратно се върна там, където винаги е била – една треторазрядна страна с никога неизкоренен напълно полу-феодален манталитет и чорбаджийско самодоволство. Може би някой ден ще оцени напълно грандиозността на постигнатото икономическо чудо – потънала в разруха от опустошителните гражданска и световни войни, осакатена от изгубеното население, инфраструктура, индустрия, глад; изправена срещу натрупалият печалби от войната запад; натоварена с изостаналите и също опустошени от основният военен фронт източни страни, докато западът лакомо глозга ресурсите на колониите си; крайно неравностойна суровинно и ресурсно и принудена да търгува с манипулирана от конкурента си валута.. тази страна зае положение на световна сила, на водеща в научните и космически постижения и разработки, лидер в медицината, образованието и възпитанието, въпреки уродството на политическото си устройство. В надпреварата този инвалид с напълно парализирана половина бягаше редом със щедро спонсорираният си противник, а накрая болната половина реши, че ще трябва да ампутира здравата си част. Съвсем естествено, очакванията й се оказаха абсурдни. Днес това е страна, чието устройство по нищо не се отличава от това на западните й партньори /именно, а не противници/. Социалното неравенство е дори още по- ярко изразено, а деспотството на Яндекс храна например, не е с нищо по- различно от това на ДиливъриГо. Цензурата не е по- различна, нито пък пропагандата – а целта им е една и съща: да погълнем „истината“ на „елита“. Няма да отречем лекият фашистки оттенък на руското управление – той изхожда от относителната самостоятелност на политическото управление спрямо олигархията, но в крайна сметка служи единствено на същата. Едва ли фокусирането върху дотолкова незначителен оттенък може да се определи като „системното противоречие“. В опита си да ни накарат да намерим такова се намират и абсурдисти, наричащи „червена“ страната, в която става модерно да се строят десетки паметници на Столипин, и всякакви подобни „герои“ и чийто лидер В.Путин не пропуска да изрази отношението си към Ленин. Много удобно, за публиката може да се пусне по някое напомняне за постиженията на СССР, което трябва да прозвучи патриотично, но така, сякаш те нямат нищо общо с тогавашната система, и са плод не на нея, а на руския народ! Любопитно докъде я докара този народ преди и след това. Не съществува и никакъв цивилизационен сблъсък. Будят единствено почуда подхвърляните отвреме- навреме твърдения как руското общество е не „икономо- центрично, а човекоцентрично“(!) докато в края на седмицата има служители, които се оказват почти длъжници на работодателя си, със задълбочаващо се неравенство дори и според най – снизходителните източници, а фактът че хомосексуалните бракове не са узаконени едва ли говори много за общество, в сърцето на което регулярно се правят екзотични концерти и чието висше духовенство се явява пропагандна колона както по време на ковид- монетаризацията, така и по време на войната. Стойността на подобни твърдения е същата като на Хавиер, „обвиняващ“ запада в социализъм. Изпитвайки пълна съпричастност към жертвите, не е възможно да имаме каквото и да било отношение към някоя от страните в този класически олигархичен конфликт, а самата Украйна определено не е страна в конфликта.
По сходен начин ни се представя и надпреварата в президентските избори в САЩ, сякаш капиталистът Тръмп е народен водач на път да преобърне „демокрацията“ в страната и света. Ако изобщо гледищата на висшия олигархичен сговор и „индивидуалиста“ Тръмп относно пътищата за постигане на определени интереси не се припокриват напълно, то самите интереси са безспорно идентични. Възможно е за глобалният елит де по- лесно управлението чрез един декор, отколкото чрез своеобразен и непредсказуем егоцентрик, но в никакъв случай не би могло да има каквато и да било същностна, системна разлика. Цялата „драма“ около тези избори по- скоро се използва като отдушник на реалното обществено и геополитическо напрежение. Неясно е защо и как здравомислещ човек би бил оптимистично настроен към избора на Тръмп, който облекчи данъците за богатите, оряза достъпа до здравеопазване на и без това малката част, които имаха такъв, неглижира напълно екологичните проблеми и продължава да фрагментира обществото. Човек които би развързал напълно ръцете на глобалната олигархия. С неясната надежда, че този човек ще води смислена външна политика? Не бих залагал на това. Ще трябва да се престорим на истински наивници, за да повярваме че в САЩ зад Демократичната и Републиканската партии стоят различни групи и интереси. Относно настоящият президент, откровено имам съмнения дали изобщо когнитивното му състояние му позволява напълно да осъзнава че е такъв предвид на безбройните му публични неадекватности. Но в един по- широк смисъл нашите собствени „управляващи“ също са неспособни да осъзнаят това. Тяхната воля се простира колкото тази на отрядните председатели, педантично заучили клишетата на Другарката. Ако бъдат подтикнати да вземат самостоятелно решение, отговорът би бил „Но как така!?! Ние сме малки, трябва да слушаме Другарката!“.
Всъщност в интерес на истината, Доналд Тръмп и други като него, биха могли да донесат неизбежната промяна, макар и не директно. Хипертрофията на неравенството е довела до по-ярка сепарация и във самите върхове на олигархията. Първите са почти неограничени в глобалното си господство, вторите като Бил Гейтс доволстват в облагите от изпълнението на поръченията на първите, а третите започват да си задават въпроса: „Защо ние да не бъдем първи?!!“ Единственият път да осъществят подобна промяна е да яхнат общественото недоволство и мощта на масите. На следващият етап и те биват пометени от отприщената стихия. След Първата Република идват якобинците, след Февруари – Октомври. И това не е, което би ни изпълнило с оптимизъм. Революция през насилие никога не е носила нещо добро. Отроците на насилието са гротескни като Робеспиер и Сталин. МАКАР И ЗАМИСЛЕНИ ДА БЪДАТ БУТАФОРНИ, МЕХАНИЗМИТЕ НА ДЕМОКРАЦИЯТА ВСЕ ОЩЕ СЪЩЕСТВУВАТ И СА ЕДИНСТВЕНАТА НИ НАДЕЖДА ЗА ЗДРАВА ПРОМЯНА. Те са дело на глобалната революция в началото на ХХ-ти век; създадени единствено под натиска на обществото и заплашителната сянка на Руската Революция; последните остатъци от „човешкото лице“ на олигархичната държава. Наближава времето когато неотложно трябва да бъдат използвани, въпреки че това изглежда почти невъзможна задача.)
Доста би било абсурдно да се вменява на обществото липса на капацитет за вземане на политико- икономически решения предвид на факта че съвременните „технократи“ са образец за пагубни, непоследователни, недалновидни и разрушителни политики. Дали ако гражданите имаха възможност да участват активно в държавното управление биха изобщо могли да допуснат „грешките“ на политиците в западните страни от последните 30 години. Дали лобистичният и корупционен натиск би могъл да управлява пряко и безпрепятствено. Със сигурност не би било допуснато разрушаването на здравеопазването в западна Европа, унищожаването на пенсионната система, земеделието, образованието и дори общественият транспорт. Претенцията за експертност, която предявяват политическите лидери в тези страни е нелепа и в груб разрез с действителността.
Не е възможно да схванем добре както парадокса с които започнахме, така и илюзорността на технократското управление, без да използваме понятието „класа“ и „класово противоречие“, нито бихме могли да си изградим адекватна картина на обществото без подобно разбиране. Напоследък се появиха няколко различни класификации като на Гилбърт или Бийгли и още няколко, които не се различават съществено. Те разграничават класите спрямо нивото на доходите, образованието (което съответно е тавтология), и неясни характеристики като рутинност на работа и подобни. Подобно класифициране не обяснява каквото и да било, не ни помага да си изясним очевидното напрежение и противоречие в обществото. Подобни класификации в действителност са в служба на установения ред. Разликата в дохода би могла да предизвика известна неудовлетвореност, неясно преживяване за несправедливост което да бъде отнесено към късмета, личните особености, каквото и да било, но в никакъв случай не говори за противоречие. Ако разгледаме класовото разделение като резултат на отношенията към работната сила, картината става кристално ясна. От една страна са тези, които наемат чуждата работната сила (физическа или умствена) и от другата – тези които продават своята работна сила. Целта на едните е да максимизират своята печалба, като заплащат по- малко, за повече време и за повече труд. Вторите се стремят да получават повече, за по- малко време и по- малко труд. Противоречието става очевидно, а последиците във всяка сфера – логични. Колкото повече първите успяват да наложат своите интереси, толкова по- малка обществена полза има от продуктите на тяхната дейност, понеже те представляват незначителна част от обществото.
Ако здравеопазването е бизнес, чиято цел е печалба, несъмнено ще съкратите персонала, ще увеличите работното му време, ще съкратите престоя в болницата, който е свързан с разходи, дори ако прекрачите минимума, ще отстраните отделенията които лекуват заболявания нискозаплатени от здравната каса, ще се специализирате в скъпоплатените интервенции, дори ако са по- малко резултатни, ще приемате пациенти само с висока платежоспособност и т.н. Между впрочем, природната находчивост на българина все още му позволява да крета на ръба на съществуването на здравеопазването – и когато отново чуете как се вписват мними операции и процедури, лечението се администрира по различна клинична пътека и т.н. не се възмущавайте. Радвайте се, понеже някой общински (разбирай публични) болници все още мъждукат единствено благодарение на това жонгльорство. Така все още не ви се налага да изминавате стотици километри, понеже нискобюджетно отделение не се подържа в близката частна болница и не ви режат крака набързо, вместо да го лекуват с месеци. Ако сте сложили ръка на пенсионните вноски с цел печалба, плащате огромни суми за реклама на пенсионното си дружество, комисионни на агентите ви, разбира се че ще се борите за по- висока пенсионна възраст, за по- рисково изразходване на средствата, за възможно най- нисък размер на пенсията. Вие сте „предприемач“, а не „балък“. Ако ви е необходим работник, то той би трябвало да има „дотолкова общо с разума, колкото да разбира, но не u дa го притежава“1 – да схваща инструкции и да има практически умения и колкото по- тясно специализиран, толкова по- добре. Способността за критическо мислене би била крайно нежелана. Едно фрагментарно, идеологическо и дебилизиращо образование, насочено към пазара на труда. Ако произвеждате медикаменти с цел печалба, ще бъдете идиот ако продавате такова, което лекува бързо и окончателно, ще скриете страничните му ефекти, ще го въведете възможно най- бързо с минимум изследвания. По- скоро ще търсите като страничен ефект развитие на друго хронично заболяване, за лечението на което също продавате медикамент.. Ако сте автомобилен производител ще манипулирате тестовете, ако сте собственик на частни затвори, ще се борите ефективните присъди да се увеличават като брой и тежест, ако сте застраховател.. ако сте фабрикант.. ако сте превозвач.. земеделски производител.. безпредметно е да изброяваме всеки един тип дейност, безкрайно корозирал от идеята за пазара. Ако сте какъвто и да било предприемач. Ако сте от страната която наема работната сила на хората, ще се опитате да платите възможно най- малко без всякакви регулации, а после ще опитате да вземете обратно и това малко, което сте заплатили, заграбвайки държавните средства, формирани от данъците на тези работници. Докато и държавата и обществото ви станат длъжници за години напред. Ако живеете с горните принципи и съответно сте застанали срещу всяко понятие за съвест и морал, то всячески ще потиснете всяко морално развитие в обществото. Това не са хипотези – това е действителността, в която живеем.
Поне от тридесет години широката обществена маса, мнозинството, продаващо своята работна сила, няма никаква представителност на политическата сцена. Не съществуват политически партии, движения или обединения, които реално да отстояват неговите интереси. Т.нар. „социалистически“ партии не поставят по никакъв начин въпросите, пораждащи се от това основно обществено противоречие. Единствено за да запазят някакви гласоподаватели, периодично водят някаква привидна „борба“ за социални придобивки в хомеопатични дози. По същество те са в пълно съгласие с доминиращите възгледи за социално- икономическото устройство и в пълна услуга на глобалните си господари. Това политическо единство се отразява и в нищо незначещите наименования на съвременните „партии“ – Право и Справедливост, ГЕРБ, ПП, Отбор Черешка. Изборите биват наричани „състезания“. Практически всички западни правителства са ръководени от една и съща наднационална олигархична група, изповядват една единствена идеология – тази на „либерализма“, а държавните лидери са обикновено отгледани в доктринални инкубатори като Young Global Leaders. Различните национални партии отразяват локалните интереси на малки групи местни олигарси от второ ниво, с което се изчерпват и всички междупартийни противоречия. В тази следа става ясно, че определянето на „популистките“ актове като негативни е автентично, понеже действително не съществува никаква реална представителност в политиката на мнозинството, състоящо се от гражданите, зависими от продажбата на своята работна сила. Става ясна и причината, поради която мнозинствата в западният свят въобще не взимат участие в изборите: техните интереси не се представляват от никого. Малцината, които все още гласуват, могат да бъдат определени по- скоро като спортни запалянковци, разнообразяващи свободното си време с интересни вълнения, отколкото като политически съзнателни личности, очакващи успех на своите възгледи. Така или иначе подобни възгледи е почти невъзможно изобщо да бъдат формирани, предвид на „хранителната среда“, създадена в образованието, медиите и развлекателните индустрии. При все това именно този отказ от гласоподаване, говори че съзнанието на обществото упорито отказва да бъде промито и редуцирано до аристотеловият минимум за разбиране на инструкции. Нарастващото напрежение, интуитивното схващане за неадекватността на пропагандният натиск, изразяващо се в нелепи конспиративни теории, готовността за отпор, която видяхме по време на ковид, ясно говорят, че опитът за пълна доместификация на човека е обречен на неуспех. Парламентарният пробив на интересите на мнозинството ще отприщи потоп.
Може да разберем автентичното определяне на партиите като десни или леви като страна в основното противоречие – изразяващите интереса на ползващите чужда работна сила (капиталът, буржоазията, олигархията) са десни, а изразяващите интересите на продаващите своята работна сила – леви. Всяко друго определение е косвено или случайно. Поради съвременното отсъствие на леви партии, „дясна“ ориентация се приписва на тези с националистически уклон, а леви е вече изобщо неопределено и може предполага напр. уклон към ЛГБТ утвърждаването.
Поради традиционни особености БСП не се вписва в последното, но това, което разбираме от десетилетните и програми е, че е европейски ориентирана, за борба с корупцията и реформи в правосъдната система – нищо определимо като ляво. Несъмнено никога не е представлявала ляво ориентирана партия, никога, въпреки представянето си в управлението не е търсила леви реформи или предлагала леви решения. Симптоматичните й решения като незабележими увеличения на пенсиите са с електорална насоченост, тъй като не предполагат ляво решение за например финансирането на такова увеличение. Самият факт, че се определя като наследник на БКП говори достатъчно. За щастие България отново е облагодетелствана като една от много малкото страни с работещи и активни профсъюзни организации.
Ако в миналото десните партии са имали националистичен уклон поради специфични потребности, то днес е тъкмо обратното. Вносът на евтина работна ръка в интерес на капитала тласка тези партии към противоположни политики и внушения. Прехвърлянето на понятието „десен“ според неспецифичната му характеристика, води до парадоксално разбиране за носителя му. „Либералните“ партии се определят като такива поради разбирането им за „свободен пазар„, докато социалните им схващания са за пълна неограниченост (дерегулация) на действие за капитала, съответно пълна зависимост и несвобода на работната сила. Същевременно публично се намеква за тяхната либералност именно по отношение на личните свободи(!). Създава се неопределена и безформена маса от нищо незначещи политически определения, зад които стои единствената, тотална и всепроникваща идеология – на управляващата реално олигархия.
Поради своята демографска нищожност, олигархията е принудена да налага интересите си чрез асиметрични способи и днес тя в пълнота е овладяла правителствените органи и пропагандните инструменти, подчинила е на тях образованието и „културата“. При демократично управление и реално представителство на гражданските интереси, тя би била обречена. Допълнителна подкрепа тя намира във фрагментацията на огромната маса с противоположни интереси и изместването на основното противоречие. Изглежда успешно успява да отгледа поляризация спрямо незначителни (не и за жертвите си) в политическо отношение военни конфликти, да поражда демографска хетерогенност чрез миграционните процеси, да насажда недоверие и да канализира общественото недоволство към всякакви причудливи обекти, маркирани от пропагандната машина.
Несъмнено може да заключим, че е налице една „тиха“, всевластна идеология, дотолкова тоталитарна, че чуждите й идеи дори не се порицават – тяхното съществуване въобще не се признава. Изобщо не се допуска предположението, че може да ги има. Един режим, който е пуснал корени на всяко равнище и във всяка обществена институция. Един привидно недосегаем колос ..който по същността си е глинен великан, който ще се разпадне на парчета от първото камъче.
- Аристотел, „Политика“ ↩︎
2023 ЗАЛЕЗ