Преди доста години фотографията беше увлекателно занимание и притегателно хоби. В своята художествена форма бе предизвикателство за творческият усет и умения както по отношение на улавянето на момента и постигането на точното му отразяване, така и при обработката и проявяването на самата снимка. Масовата й употреба също бе ориентирана предимно спрямо този ореол, така че постигането на „перфектната снимка“ се предполагаше в стремежа, застанал зад всяко щракване на фотоапарата. Кадрите на една лента бяха ограничени до около тридесет, а последната, както и превръщането й в хартиени снимки във фотостудиото бяха свързани с финансови разходи – възможността за правенето на снимки бе ограничена, не подлежеше на последваща редакция и съответно притежаваше реална ценност, далеч надхвърляща съвременната, ако такава изобщо съществува. Човек трябваше да направи избор какво от всички съществуващи възможности ще снима и да го направи добре. На туристическите екскурзии, фотолюбителите, разбира се винаги носеха фотоапарати. Какво снимаха, щом всяка снимка притежаваше ценност и изискваше оценка? Най- вече забележителностите – природни, архитектурни и групови снимки с приятели. Така че да бъде съхранено впечатлението, запазен общ спомен и да стане възможно споделянето с тези други близки, които в момента не са с тях. Освен това, естествено, неизменно и опитът да бъде хванато нещо уникално, да се попадне на рядка находка като измъкваща се от какавидата си пеперуда, или ъгъл, от който Слънцето изглежда че разрязва скала.
Любопитно е, че само три-четири десетилетия след като групичките от японски туристи не преставаха да снимат екзотиката около тях, 58% от фотографиите, или поне 33% според други данни, представляват т.нар. селфита. Независимо от причините за тези драстични разлики, били те в подбора на извадката, или начина на обработка на данните, то очевидната среща със самозаснемащите се със своите телефони младежи, говори безспорно за експлозията на този феномен. Разбира се, и преди се е случвало някой да се снима някъде си – толкова често, колкото да изпълни нормата за изключение от правилото. Какво точно провокира това изместване от света и ние към мен?
На пръв поглед почти нищо не се е променило – японците и фотолюбителите, снимайки наоколо желаеха впоследствие да споделят преживяното. Би било разхищение да снимат себе си, които ще бъдат така или иначе налични в момента на споделянето на проявената снимка пред този, на когото я показват, включително и във формата на съхранение на спомена за себе си – във всеки бъдещ момент, припомняйки си, те биха били бездруго налични пред самия себе си. Освен това най- въздействащият начин за споделяне на впечатление е експресията: така че днес, запечатвайки света, най- ярко бихме го представили в съчетанието с нашето експресивно отношение на неговият фон, нямайки старите ограничения върху броя изображения. В своите детски години фотографията е била също почти изключително портретна – под формата на семейно завещание на нашият образ за нашите потомци. Може да открием обаче няколко дребни нюанса, които обаче са в състояние да променят напълно качеството на цялата картина.
Светът с неговите забележителности и уникалност е изгубил напълно своята ценност. Той е непосредствено достъпен. Отсъства какъвто и да било смисъл от още една фотография на Фонтан ди Треви или на водопада Виктория, тъй като всеки един би могъл във всеки момент да отвори безброй техни фотографии при това във всяко едно тяхно състояние, обстоятелства и перспективи, заснети и заснемани безспирно. Всякаква уникалност е заличена напълно, дори неповторимостта на извънредното е претворена във формата на своеобразен поп-арт, потопила го окончателно в тривиалното, серийното и безличното в своята многоликост. В разхищение се е превърнало да бъде отразяван света, дори наред с факта, че това отразяване вече не струва нищо.
Превърнат в сериен, светът се свежда в естествената форма на това състояние – за консумация. Тъй като в него отсъства уникалността, той е достъпен за всеки, а начинът по който става достъпен е посредством неговата употреба – като фон, който да използваме за себе си, като продукт, който да добавим в хладилника на нашите пътешествия, като своя собствена презентация, като нещо усвоено, приобщено към числото на нашата собственост. Ако предприемем някакво туристическо пътуване, неговият смисъл вече не е в преживяването, в докосването до нещо непознато, неподозирано и оказващо ни въздействие по един нов начин, предизвикващо някаква вътрешна промяна или осъзнаване, било със своята историчност, било със своят интензитет, било със своята съвършена другост, а в неговата употреба, в неговото придобиване така както се придобива всеки сериен продукт. Фотографиите на срещнатото вече и не съдържат в себе си претенцията за изключителност, тяхната последна функция е да бъдат лични, а по този начин лични притежания. Ако бъде предложено някому едно безплатно пътешествие, съпроводено с всички възможни първокласни удобства и услуги, но с единственото условие да не направи нито една снимка, то най- вероятно на това ще се отговори решително отрицателно, при това с възмущението, съпровождащо разпознатият опит за издевателство над него.
Светът е лишен от ценност, достъпен и предоставен за употреба. Но това разбира се не се отнася за истинският свят. Нито саваната, нито Арктика, нито океанът са станали преносими, те не могат да бъдат доставени до мен, нито аз бих могъл физически да ги пребродя. Всичко което мога, е да разстеля пред себе си техните отражения, техните изображения, техните симулации. Те са тези, които са обезценени в тяхната серийност и достъпност. Тъй като те не са нищо повече от симулации, моята увереност в тяхното приравняване представлява моята увереност в света като симулация, моето възприемане на последният като илюзорен. Още повече, че платното на което той бива разстилан е същото, на което редом се разстилат и множество симулакруми на несъществуващи, фантазни образи и светове. Реално и нереално, действителност и въображение, пълнота и абстракция, присъствие и отсъствие се сливат в неопределима аморфна маса, сред която се рее смътното усещане че съществувам. Светът не просто се е обезценил, всъщност той е бил пренесен в ново символно съществуване.
Ако снимането на света е станало безсмислено освен като опритежаване, това единствената причина ли е за този напор в себепортретирането? Така характерният за модерната личност егоцентризъм несъмнено присъства, но това далеч не изчерпва, нито дори е най- съществената причина за този изблик. Подреждането на проявените снимки в аблума, добавянето на посетените места в личният списък, показването на така натрупаните лични „собствености“ на познатите и приятелите е също такова опритежаване, макар в него да отсъства персоналната снимка. Но сега споделянето се осъществява непосредствено в същата тази симулативна среда. „Приятелите“ всъщност са там – в амалгамата от отражения, в социалните мрежи, в дебрите на антикатастасията, която е превърнала симулацията в самата „реалност“. Отчаяното внасяне на собствените отражения в тази псевдореалност, преживявана вече като действителността, е и антикатастасията на мен самият, преходът ми към „истинското“ съществуване. Защото за разлика от преди, аз повече не съм наличен непосредствено в общуването, за да бъда, е необходимо да бъда привнесен там. Моите „спомени“ са тези, които са представени там, моята „история“ е тази, която се фиксира там, „Аз“ съм единствено този, който може да бъде открит там, където се разиграват и всички „лични“ „взаимоотношения“ между „нас“. Моето истинско присъствие в света е обезценено, от истинско значение е единствено моето присъствие в псевдореалността, а аз съм само негов невзрачен призрак. Това още по- ярко се откроява у публичните личности, ползващи ореола на своят имидж в псевдореалността. Срещата им на живо е като среща с тяхната невзрачна сянка, а съдбата им – да пребивават в своята незначителност под блясъка на техните сияйни образи, разгръщащи се в една или друга медия или „социална мрежа“. Но в някаква степен същото се отнася и за всяка модерна личност. Показателен е фактът, че в анкетата на Американската Академия по Пластична и Реконструктивна Хирургия от 2019-та година 72% от анкетираните клиенти посочват като причина за желанието им за интервенция „да изглеждат по- добре на своите селфита“! Не самите те да изглеждат по- добре – техните дигитални отражения да изглеждат така! Там, където се разгръща „истинският“ живот! Нараствайки настъпателно от 2013-та година (за дума на която бе обявена selfie), този процент се запазва в същото число и до 2021-ва година, след която този въпрос престава да се появява в анкетата – станал е безсмислен, разликата между реалност и дигитален образ е била вече окончателно заличена. Антикатастасията е осъществена и това, което преди е било наричано непосредствена реалност, вече е само бледият, рудиментарен придатък на „истинската“ такава!
В нишките на тази неистова напористост за втъкаване на себе си в дигиталното платно, се преплита освен непосредствеността, липсата на усилие, възможността за преднамерено изкривяване, удобството, също така и онзи стремеж, заложен в споменатите първи семейни портретни снимки: но ако у тях мнимото обезсмъртяване все още е насочено към потомството, към бъдещето, към поколенията, то това на краткия човек е насочено към обезсмъртяването, затворено в едно безконечно настояще. Неговата посока не е спрямо идващите след нас, не е в предаването някому, а в предаването на себе си в обезсмъртяващата псевдореалност, която сега се запечатва завинаги в едно безконечно осъвременяване без продължителност. То не е стремеж към някой друг, който да ни спомни, а към пренос на нас самите в средата на извънвремевото вечно настояще. Колкото първото е самозаблуда в отчаянието си, толкова второто е окончателно самозаличаване без надежда за обрат.
Това, което се осъществява пред очите ни, е не само символното преминаване на аз-образа от другата страна на плоското огледало. Там преминава единствено той, а не субектът. В този преход личността приема двуизмерността на екрана, в който се заселва, нейната дълбочина остава отвън като ненужна черупка, но цялата екзистенция на субекта е всъщност единствено в нея, а не в повърхността на аз-образа. Отстоянието, което осигурява селфи-стикът – около две стъпки, отдавна е служило за метафора на разграничението между живота и смъртта – сега само ориентирът е сменен от повърхността на земята до собственото ни лице. Същността на потребността от смисъл е пренасочена – ориентацията и познанието за света е заместена от същностно неподатливата на рационална ориентираност аморфна символно-симулакрумна маса на псевдосвета; консистентността на съществуването е заменена от псевдоисторията, каквато е запечатана, а не преживяна в тази псевдореалност, по начина по който е отразена там, неподатлива на вътрешната асимилация, обработка и автокорекция от субекта, нейната историчност е мнима, защото е била фиктивна още в момента на своето създаване; проектирането на себе си в своите възможности в бъдещето е изместено в непосредствената проекция на себе си в псевдореалността. Личността е неспособна да се проектира в бъдещето, нейният хоризонт е заличен, защото тя се проектира сега, във всепоглъщащото настояще. Нейният смисъл е станал плосък и директно отсрещен. Основната екизстенциална потребност в модерното настояще се сблъсква със своята най- силна преграда в лицето на псевдореалността. Разбира се, начинът по който хората осмислят себе си и света, така или иначе, изключително рядко е адекватен. Но тук е отсечена самата възможност за неговото полагане. Той е задушен още в зародиш и пренасочен в една симулация, лишена от хоризонт.
И все пак у извънфантазният аз все пак нещичко остава. Недоразвит, раздразнителен от нахлуването на тривиалната екстрареалност, в която за него се е превърнала действителността, неуравновесен, неспособен за концентрация и т.н., но все пак нещичко свое. Разгръщат ли се вече пред нас и нови степени на това съществуване, чието най- близко определение е деперсонализацията?
Ще споделя два съня, първият е отпреди няколко години: В него не бях себе си, а някой друг. Вървях през град, грижовно насочван от директно обръщащ се към мен глас в главата ми. Това бе мой личен изкуствен интелект, с когото общувах директно с мислите си. (впрочем преди десетина дни Мета публикува резултатите от напредъка си с Brain2Qwerty, която развива възможностите за неинвазивна интерпретация на мисловна реч; следващата стъпка е в превръщането на процеса в двупосочен и облекчаването на обема от съпътстваща апаратура, т.е. техническата възможност е вече само въпрос на време). Бях израснал с неговото присъствие, с неговото менторство, съвети и напътствия. Бе нещо повече от съвършеният иконом на моето съществуване, той бе опората, която ме съпровождаше навсякъде и по всяко време. Той бе с мен, за да осигури възможно най- доброто преживяване на.. преживяването на живота. В момента ме насочваше по улиците на града накъде да отида – трябваше да се срещна с приятели, или да открия приятели, или да достигна място, където бих могъл за завържа приятелство. Не съм сигурен кое точно от изброените, но съм сигурен, че той знаеше, и съм сигурен, че той знаеше че именно това е, което е най- добре за мен в този момент измежду всичко останало. Това не бе чужд град, бе мой град, но бе непознат за мен. Никога не бях научавал коя улица накъде води, до кое място как се достига – не ми бе необходимо. Моят персонален вграден асистент винаги ме навигираше по най- добрият начин с оглед на актуалните обстоятелства. Достигайки до последната указана точка – края на улицата, го попитах „А сега накъде“.. но нямаше отговор. Попитах отново и отново, невярвайки, с все по- нарастващ ужас.. но отговор нямаше. Нещо се бе случило и плътта на света бе разкъсана. Трудно може да се опише формата и мащаба на ужаса от това отсъствие. Всепоглъщащ, абсолютен, сковаващ, вледеняващ и окончателен. Като да бъдеш грабнат внезапно от кревата си и за миг да бъдеш захвърлен в непозната ледена пустош накрай света. Съпроводен с объркване, отчаяние и безпомощност, до крайният предел, до който могат да бъдат изпитани. Един чудовищен кошмар, в който разбрах, че този, който го няма е не персоналният ми асистент, а съм аз самият. Отсъствието, което бе останало незабележимо под воала на неговите грижи, бе моето собствено. Аз никога не бях съществувал, той го бе правел вместо мен.
Вторият сън, който имах преди доста повече време е невъзможно да бъде описан. В него също не бях себе си, но не бях и някой друг. Бях някаква другост в напълно другостно битие. Не съществуват понятия за формите на това битие, донякъде са вписва известно наличие на пространственост и времевост, но не напълно, не точно, може би единствено доколкото те някак се прикачат по-скоро в прехода към събуждането. Не бих казал, че го „помня“, тъй като няма в каква форма да бъде запомнено – помня завръщането в будността, в което все още, в намаляваща степен знаех сънуваното, понеже все още излизах от него, понеже все още, но все по- изтъняващо живеех, пребивавах в онова. Всяко понятие е неадекватно, включително и относно преживяванията – не мисли, не емоции, нещо, но нищо сравнимо, нищо приблизително, нищо общо. Единственото, податливо на превод, бе това че съществувах. Някак съществувах в своята другост сред другостта. Осъзнаването ме озари внезапно не веднага, а известно време след събуждането. Осъзнаването за най- неразличимото, най- неуловимото, най- неразпознаваемото поради своята непрекъсната непосредственост. Подобно на начина, по който сме неспособни да чуем някакъв тихичък тон, ако неговият звук ни съпровожда винаги и навсякъде. Подобно на начина, по който сме неспособни да разграничим някоя точка в картината, ако нейният цвят се слива с този под нея и тя внезапно се откроява само ако сменим целят фон. Неговата подмяна се осъществи когато не само всичко останало, но и самият аз във всяка своя форма бях заменен в този сън. И на новият фон ясно се открои недвусмисленият факт, че аз не бях сам. Съществувайки, аз не бях сам. Едно постоянно присъствие е винаги налично във всеки момент от живота, на всяко място, при всяко действие, при всяко обстоятелство. Това не е самосъзнанието, а нещо много по- дълбоко. Не е аз-образ, или референция отразяваща невидимата интроекция на другите, както бива тълкувано понякога, а нещо много по- фундаментално, нещо неизменно, предонтологично и абсолютно. Това присъствие винаги е с нас от момента на раждането, неотклонно и непрекъснато, в съня и в бодърстването. Докато съществува, за човека е невъзможно да бъде сам и тук изобщо не става дума за интегрирани смисли и асимилации,, а за една базисна не-изоставеност. В това присъствие няма нищо натрапчиво, нищо оценъчно, нищо изявяващо се, нищо обгрижващо, то е преди всичко останало. Просто е тук редом и не мога да си представя нищо по- ужасяващо от неговото отсъствие. А единственият случай, в който то би отсъствало, е да отсъства самият човек. Ако никой не съществува, ако е била заличена всяка екзистентност, то няма кой да бъде съпроводен. И колкото по- нищожна е степента на съществуването, толкова по нищожно е съ-присъствието. То бе несравнимо по- важното, което бе отнето на човека от първият сън, много по- ужасяващата липса от тази на самия него.
Антикатастасията, която представлява обгрижването на невидимият асистент, чието осъществяване вече съвсем не е мотив от фантастично произведение, не е антикатастасия просто на интелекта, нито на способностите, нито на уменията, нито дори на самият субект. Това е антикатастасия на неуловимото съ-присъствие. В рудиментирането на изброените, всъщност е заложено заличаването и замяната на това предонтологично съ-съществуване, а не съществува нищо по- ужасяващо от неговото отсъствие, от захвърлеността, лишена от последната си нишка със себе си, вратата на което е затръшната и ключът окончателно завъртян.
2023 ЗАЛЕЗ