ТЪТЕН

Тазгодишната политическа пиеса успя да събере повече публика отколкото когато и да било, да я увлече в интригуващият сюжет и да я вживее напълно в разиграващите се етюди, напомняйки за някогашната всеобща въвлеченост по време на излъчването на първите сезони на Туин Пийкс. В съответствие на собствените си склонности, зрителите възторжено отдават своите предпочитания на този, или онзи от главните действащи лица, други, с по- аналитични нагласи, се опитват да вникнат в замисъла и скритите послания в думите на актьорите, а най- прагматичните отвреме – навреме опитват да успокоят развълнуваните си събратя, припомняйки им че това е само пиеса и всички реплики в нея са написани от един и същ сценарист. Някой, разбира се, просто подрямват, успокоени от заобикалящият ги непрестанен глъч, уверяващ ги в близостта на техните себеподобни. Извън стените на театъра, по безлюдните улици на града, вече може да се дочуе нарастващият тътен от издигащият се на хоризонта вулкан и да се видят черните вълма дим, издигащи се от неговият кратер все по- високо. Но там няма никой, който да го забележи.

През последните няколко хилядолетия човешкото общество, социален ред и отношения с действителността бяха променени драстично, формирайки нова ценностна система, в основата на която стои натрупването на благата. Това стана възможно с превръщането им в абстракция, в консервацията им, посредством абсорбиращата стойността им унифицираща валута – ценни метали, впоследствие банкноти. Натрупването, с неговата способност да се предава през поколенията, се превърна в диференциращ принцип на социален статус и значимост, напълно независим от конкретната личност и нейните особености по същият начин, по който златото е индиферентно към особеностите на всяко конкретно благо, което може да бъде придобито с него. Петте столетия преди нас поставиха под съмнение предпоставката, че натрупването може да се осъществява единствено чрез постепенното прибавяне на съществували и съществуващи блага, чрез отнемане на стойност от действителността в един продължителен и бавен процес, ограничен от естествената времеемкост на подаването на благата от света, позволяващо съществено изменение единствено в продължение на поколения, или чрез насилствено отнемане на акумулираното от други. Реализира се възможността натрупването да става посредством добавяне на стойност в акта на обмен на благото. Тази склонност към изгода в сделката е съществувала винаги, но доколкото е била възможна, то това е било едва в минимална степен поради равното противодействие на отсрещната страна. Няколко нови фактора в този исторически момент благоприятстват драстичното увеличаване на добавената стойност. Сред тях е възможността за търговия с екзотични стоки от далечни пазари, в която простото непознаване на реалната себестойност на стоката в условията на нейния роден пазар, съчетано с нейната рядкост, правят възможна свръхоценката ѝ. На второ място е новопоявилият се потенциал за генериране на блага в непознати до момента количества посредством техниката. Минималното количество добавена стойност, умножено по големият брой на продажби е вече способен да осъществи значителни числа. На последно, но не по важност, място, е възможността същата технология на присвояване на стойност да бъде осъществена на входа на процеса – в използването на човешкият труд като суровина, чиято цена с по дефиниция е занижена. С индустриализацията този производствен метод бързо надхвърля възможностите на търговският и добавянето на стойност посредством преработката на ресурсите скоро прекроява напълно лицето на планетата.

Наблюдаваме няколко прехода в т.нар. западно общество –

• превръщането на благата в абстрактна стойност, изнесена в свое собствено битие, независимо от преходната природа на реалността.

• това прави възможно постепенното натрупване на тези абстрактни блага, които са иззети от непосредствената реалност и консервирани, макар че продуктите, от които са извлечени отдавна са били консумирани, изядени от молци, или превърнати в прах.

• абстракцията на стойността прави възможна манипулацията при акта на обмен на благата, създавайки добавена стойност, надвишаваща себестойността на продукта – абстрактното битие надхвърля това на реалността.

• мултиплицирането на този акт води до възможност за съществено разширяване на обема на абстрактните блага спрямо реалните.

Тяхното отражение в социалните отношения предопределя съответно:

• превръщането на социалния статус в абстрактна стойност, определена от натрупаните блага, независима от личността.

• превръщането на този статус в наследствен, следвайки пътя на натрупаното.

• ставането осъществимо на значителна промяна на количеството на натрупани блага в рамките на един живот, разкъсването на необходимостта от наследяване като преимуществен начин на придобиване.

• абстракцията на социалният статус спрямо личността се задълбочава до превръщането на обществото в маса, в мултиплициран индивид, лишен от уникалност.

Като субективно преживяване

• Личността е следствие най- вече от нейните вътрешни преживявания, от уникалните ѝ особености и заложби, и собствената ѝ интерпретация на връхлитащият я душевен свят. Той многократно надхвърля по значение външната действителност, тя се схваща като вторична, подчинена на живото, духовно, определящо начало и съответно ѝ се приписва някаква степен на одушевеност, анимизъм. Отношенията между субектите произтичат от тяхната уникалност и екзистенциална сакралност. Душата е вечна, а материята е преходна и илюзорна.

• Личността започва да се схваща като позиционирана между две отделни битиета – външното и вътрешното. Те вече са разграничени, преустановена е инфлацията на вътрешните, душевни феномени в действителността, която в една или друга степен се схваща като притежаваща съответната автономност. Изгражда се структуриран социален ред, определящ начина на протичане на взаимоотношенията, вдъхващ сигурност и предоставящ ориентация, но той бива възприеман като обстоятелство, част от външната действителност, докато личната отговорност, нейната интерпретация на външното, действия и постъпки са определящи, решаващи за независимото от външните обстоятелства душевно битие и съдба. Душевното и материалното са автономни.

• Личността се възприема като следствие на заобикалящата я среда и нейните условия. Външната материална действителност започва да придобива надмощие над вътрешните преживявания и да поема ролята на водещ принцип. Осъзнава се нейната податливост на манипулация, която е осезаема и проверима, и като такава предлага възможност за ясно структуриране и ориентация, проследяване на причинно- следствени връзки и съответно предсказуемост. Стойността на дефинираната социална структура става определяща и за личното битие. Субектът се превръща в несъществен придатък на външните атрибути. Материалното тържествува над душевното, и същевременно се трансформира в своята абстрактна, хиперматериална форма.

• Личността се разтваря напълно във външният свят. Приема се изцяло като следствие на външното въздействие. Нейното сливане с обектите е дотолкова дълбоко, че нейният основен атрибут – смъртността, или прекратяването на съществуването в това битие, напълно е изличена от съзнанието. Хиперматериалното е непреходно и вечно, а вътрешните преживявания – илюзорни следствия на външното. ¹

Тези промени в интерпретацията на феномените, постъпващи в съзнанието от вътрешният психичен свят и средата, са предопределени от спонтанната необходимост от ориентация, от изграждане на картина, дефинираща света, субекта, другите субекти и обектите в него. Без да разполага с подобна ориентация, съзнанието не би могло да предвиди последиците от своите действия, да разграничи правилно от неправилно, добро от зло. Основният въпрос, който възниква пред събуждащият се (придобиващ съзнание) е кой съм и къде се намирам. Без неговият отговор, той не би могъл да знае какво да предприеме. Тласъкът към определящото значение на външното, се определя от неговата способност да бъде регистрирано със сетивата колективно – да бъде потвърдено. Вътрешното, психичното, душевното, е винаги индивидуално, то е неспособно да бъде потвърдено колективно в достатъчно еднозначна степен, което днес достига дори до приравняването на „субективно“ с „илюзорно“, недействително. За съжаление, по този път съзнанието попада в капан, във вълча яма, в недрата на която се изгубва напълно, отричайки самото себе си. Тези преходи и тяхната посока са специфични, на тях не бива да се гледа като на „прогрес“ или „развитие“. Те представляват вид мироглед на общественото съзнание, което като такова оказва влияние и на индивидуалното. Този мироглед може промени своята перспектива в една или друга посока в зависимост от различни обстоятелства и също така трудно може да бъде определен като абсолютен, доколкото в едно и също общество винаги съжителстват субкултури с различна степен на влияние, представящи различна от общата тенденция. Излишно е да бъде коментирана „валидността“ на едно или друго интерпретиране на света и човека, доколкото тя се заключава единствено в общественият консенсус, но за сметка на това могат да бъдат проследени последиците ѝ – както върху външният свят, така и върху човека, с целата функционална предопределеност на неговите особености като такъв.

Всеки такъв социален преход е цялостен, тъй като представлява генерална карта за структуриране на битието. Той въвлича в своето осъществяване и съответните му идеологически принципи, възпитание, религия, изграждащи завършена карта на реалността, в която позицията, поведението и посоката на индивида биват мислени като произтичащи по силата на естествен, природен, или свръхестествен, но винаги категоричен закон, макар да произтичат единствено от волята и консенсуса на обществото относно нейната валидност.

Основният принцип на социална диференциация постепенно се поема от натрупаното абстрактно благо, което същевременно решава проблема за намирането на социален междуличностен ориентир във формиралите се големи човешки конгломерати – градовете, в които преките впечатления и познанство с голямата част от останалите стават невъзможни, и символично удовлетворява човешката жажда за победа над тленността, за „надживяване на себе си“ в една илюзия за прекрачване на границите на своето съществуване чрез оставеното в наследство. Катализатор се явява и „правото на завоевателя“, победителя, като феномен във военно-завоевателните конфликти. Съответно окончателната социално дефинирана цел на индивида е неговото натрупване и окрупняване. Основното средство за придобиване му впоследствие става добавянето на стойност при обмена, измествайки бавното наследствено натрупване, а неговият механизъм – мултипликацията на акта на производство и обмен на произведеното благо за абстрактно. Името на тази добавена стойност е „печалба“, а на превръщането на суровините от реалността в продукти – „експлоатация“, тъй като тяхното създаване не цели задоволяването на определена потребност, а преследва само една цел – печалбата, явяваща се изключителният източник на висшето и окончателно благо на социалното битие.

По своята дефиниция като „допълнителна стойност“, надхвърляща себестойността на обменяното, всяка една печалба представлява измама, кражба, присвояване на стойност без нищо в замяна – замяната се изчерпва със себестойността. Фактът, че е социално приемлива се дължи единствено на нейният особен статус на самообосноваващо се върховно обществено благо. То води до цялостна система на религиозни последици, включващи увереността от нейната необходимост като реинвестиция с цел осъществяване отново на печалба, като така бива поддържана и цялата социално- икономическа система; от използването ѝ за създаване на реклама, последната под формата на религиозно пожертвование, въздействаща на ирационалните възприятия на човека и „освещаващи“ продукта, натоварвайки го с мáната на нейната стойност и социална разпознаваемост; на предполагаемата ѝ незначителност спрямо общата цена, въпреки акумулиращият ефект на масовото производство; на вярата в нейната неизбежност като единствен източник на съществуването. Последната рационализация се явява еквивалентна на защитата на всеки дребен престъпник, преживяващ се като принуден да извърши престъплението поради своята безизходица, и които аргумент е неспособен да го оправдае в съда. Основната критика, която марксизмът отправя към капитализма, е спрямо печалбата, която използващият чуждият труд като суровина, по необходимост си присвоява, за да го превърне в добавена стойност. Но драматичните последици от формирането на печалба далеч не се изчерпват в това.

Кражбата на печалбата не е единствено кражба от труда – както стана ясно по- горе, добавянето на абстрактна стойност е кражба от реалността. Ако си представим общият човешки обмен целокупно, като пазарът в цялост, то сумарният обем на покупателната способност в края на пазарният обмен ще надхвърля общия обем на благата, поради добавената към тяхната себестойност печалба. Така във следващият цикъл, съответно на своите натрупани нови възможности, производството ще търси по- голям обем суровини от първия – такава система не може да съществува като затворена, тя трябва да бъде отворена, винаги трябва да се добавя външен ресурс, за да продължи съществуването ѝ. При това във всеки нов цикъл следва да се добавят в обръщение все повече и повече ресурси, тъй като абстрактната покупателна сила (покупателна сила на капитала, формираща се от печалбата) се натрупва отново във все по- голям обем. В крайна сметка се достига до невъзможност за възпроизвеждане отново на цикъла, поради факта, че никоя суровина не се съдържа в безгранично количество. Покупателната сила в своята абстрактна форма като финанси, или капитал „увисва“, неспособна да се овеществи в реални блага, към които спадат и суровините, тъй като нейният потенциал ги надхвърля. Той започва миграция към друг тип производство, започва да създава, а не да задоволява потребности. Тъй като надхвърля възможностите на реалността, започва да поглъща все повече и все по-разнообразни ресурси, суровини, технологии, чиято употреба е повече социално наложена, отколкото функционално необходима. В числото на суровините, естествено, се включва и трудът, което е осигурено последователно от урбанизацията на селското население, включването в трудовата дейност на жените, на населението на третият свят, до самите демографски предели на човечеството. С разширяването, докато все още е възможно компенсирането на добавената абстрактна стойност с нови и нови ресурси стабилността на системата се запазва.

На следващо място, за да бъде осъществена печалбата, е необходимо да се реализира самата продажба. За това е нужно не само внушаването на необходимостта от подобно действие, а и наличието на покупателна способност на обществото, чиято мажоритарна част обаче, се състои от тези, които придобиват подобна способност единствено чрез съучастието си в производството със собственият си труд. Когато разширението на обема на суровини се окаже недостатъчно да покрие нарастването на капиталовата покупателна способност от последният цикъл, обществената покупателна способност намалява, понеже тя се формира изключително от това суровинно съучастие в производството, което сега е ограничено поради недостатъчно нетрудови суровини. Това води същевременно до отлив на капитала от реинвестиция и трансформирането му във финансов, т.е. абстрактен, актив, който започва да се възпроизвежда без каквито и да било ресурси, единствено по силата на своето съществуване (под формата на лихви). (Този абстрактен, финансов капитал води своето съществуване под форма, наричана от някои „инвестиционен“, или „фондов“ пазар и банков капитал. Каквито и процеси да се извършват там по подобие на пазара на реални блага, е без значение. Това остава в едно отделно, абстрактно битие на парите в себе си.) Инфлацията, която е неизменен спътник на система, базираща се върху печалбата, се предопределя от една страна от разликата между капиталовата покупателна способност и общият обем на благата, и от друга страна, от спонтанното самовъзпроизводство на финансовият капитал.

През последните десетилетия дейността на тази социално- икономическа система се разпростря да границите на цялата планета. Те не е в състояние да продължи да бъде отворена, което единствено поддържа съществуването ѝ, те вече става затворена от границите на човечеството и неговото единствено обитание. За да колабсира не е необходим недостигът на суровини (реални и трудови), достатъчно е те да не могат да бъдат увеличавани прогресивно.

Направи се опит за решаване на проблема чрез формиране на дълг, който реално представлява включване в общият оборот на блага, които все още не са произведени. Естествено подобно темпорално разширяване няма как да бъде безкрайно.

Като форма на самовъзпроизвеждащ се капитал могат да се разглеждат и технологичните компании от последните десетилетия, които нямат суровинен разход (той е нищожен, в еднократното разработване на продукт, който след това се размножава неограничен брой пъти чрез безразходно копиране), а лихвата при тях е заменена от лицензионни и авторски права. В тях отсъства съучастието на труда при формирането на продукта, съответно не се формира никаква нова обществена покупателна способност. Така те решават проблема с необходимостта от постъпателно увеличение на суровините, чийто граници по отношение на производството на реални блага чисто екологично са вече достигнати, но задълбочават още повече проблема с необходимостта от наличност на обществена покупателна сила със самовъзпроизвеждащата се форма на стойност. Автоматизацията по същият начин утежнява същият проблем, тъй като възпрепятства придобиването на обществена покупателна способност.

Това води до рязка ескалация на неравенствата и тенденция за миграция на капитала към реални блага. Така се формира и настъпателното приватизиране на публичният сектор, предоставянето на целеви средства, програми и „помощ“ за държавите от третият свят с условието за същият тип приватизация, в края на който, по правилата на системата всички жизненоважни и реални блага ще останат в ръцете на най- големите играчи.
Тези процеси ни помагат да си обясним деиндустриализацията на запад през последните десетилетия и формирането предимно на един пазар на никому ненужни услуги, който обаче да формира обществената покупателна сила: по същество това представлява едно ново разделение на труда, в което изтокът трябваше да участва със своята производствена сила, а западът – със своята обществена покупателна сила, която да реализира печалбата на капитала, силно наподобяващ търговията на подправки в късното средновековие.
С нарастването на неравенствата, става очевиден и успехът на компаниите, предлагащи луксозни стоки, като на Бернар Арно: масовото производство със стотици милиони потребители вече не е способно да достигне печалбата на бутикови продукти за тесен кръг от купувачи. Единствените проспериращи компании са b2b насочените, сред които Google и FB, чийто клиенти са единствено рекламодателите – тези, които оперират с печалба, с капиталова покупателна способност.
Производствено-потребителската система е напълно изчерпана първо поради достигането на прага на суровинните възможности, и второ – поради обема на отпадъчните продукти и страничните ефекти върху екосистемата на планетата.

Системата е обречена, и това много ясно се съзнава от т.нар. „елити“. Те не са заинтересувани повече да убеждават обществото да купува, тъй като този процес е вече невъзможно да бъде поддържан. Тяхната капиталова покупателна сила отдавна надхвърля общият обем на всички блага – единствените въпроси са как да им бъдат продадени и как да променят мирогледната система на модерният индивид, за който потреблението представлява еталона за свобода и щастие, предопределен в последният преход. И в двете отношения успяват да постигнат напредък. Публичният сектор, източникът на реални и жизненонеобходими блага е практически напълно овладян и неговият последен рудимент – демократичната форма на управление е почти напълно дискредитиран в своята бутафорност, в пълна готовност да бъде безпрепятствано отстранен. Натоварена с вината за последиците от нейната дейност и консумация, към които бе настойчиво вдъхновявана и практически принуждавана, модерната личност доброволно и отговорно ограничава собственото си потребление, което възприема като единствен източник на унищожението на природата. Тя е напълно срастната със средствата за контрол и наблюдение на нейното местоположение, поведение и състояние, те се приемат като даденост, тъй като самата тя отдавна възприема себе си като обект, а не субект. В своята претенция за индивидуалност, тя е станала по- безлична от всякога.
Идеологически трансформиращите послания и убеждение са преимуществени във всяка обществена сфера – образование, наука, култура. Вече е стартиран опитът за преход към постпотребителско общество, което най- добре може да бъде описано с думата „неофеодализъм“, а неговата единствена цел е запазването на привилегированото господско положение на настоящият олигархичен „елит“. В числото на неговите инструменти са дигиталният надзор, цензурата, пропагандата и псевдокултурната манипулация, чийто възход е успешно катализиран посредством пламъците на военни конфликти, застрашителният облик на дехуманизирания „враг“ и демографската фрагментация.

Неговите цели са жалки. Те са предопределени от остарелият вече светоглед, чиято несъстоятелност е вече доказана от неговите последици. Светоглед, в чиято перспектива субектът е сведен до незначителен придатък на обекта; според който той се изявява единствено като отражение на материята, и е не само лишен от значение – лишен е от екзистенция и облик. Надеждите му изглеждат неоснователни, доколкото всичко, на което разчита, се корени в остарелите принципи, които са на път да станат нищожни.

Неговият най- голям успех се заключава в приковаването на погледа на публиката към незначителното зрелище, чийто развой няма никакво отношение към неизбежните и непредотвратими катаклизми, които вече са започнали. Дискусията се върти в рамките на пиесата, а решенията се свеждат до начините, по които да продължи да съществува настоящата система, която продължава да се схваща като част от природните закони, и която впрочем не бе поставена сериозно под въпрос дори и в бившите т.нар. социалистически страни, които дори и да оформиха свой специфичен нюанс, не бяха в състояние да подложат на съмнение самите фундаментални принципи, на които тя се базира – печалбата в икономическият сектор на държавата, производството и съответстващото му потребление и необходимост от растеж, а масовизацията и човешката стандартизация, превръщащи субекта в придатък на обекта, дори надминаха тези в останалия свят. Тази „самоочевидна“ карта на реалността обаче е на път да се разпадне, да изгори в последиците от нейната употреба. Любопитно е накъде ще поеме човечеството, принудено да се изправи пред разголената реалност, такава, каквато действително е.

1. Депресията, особено при младежите, взема все по- големи размери. Тук няма да се спирам подробно за естествените причини за това, а искам да използвам обществената интрепретация относно психиката, разкриваща се, когато подобен младеж потърси съвет или помощ публично – в коментар, или форум. Подобни могат да бъдат намерени незабавно с търсачката, няма да конкретизирам заради интимния им характер. Всички съвети се свеждат до консултация с психолог/психотерапевт, хранене и хормонален баланс и спорт. Особено шокиращ за мен е несъразмерно преобладаващият обем на съветите относно „правилното хранене“ и диети, при това с изключителна прецизност. Към „психологът“ задължително бива добавено „професионален“, или „сертифициран“: на личността еднозначно се гледа като на механизъм, като автомобил, който трябва да посети „оторизиран сервиз“, където увредените части ще бъдат подменени с „оригинални“ и той ще може да завърши целият пробег, отреден му от производителят. На личността се гледа като на механизъм, като на следствие от най- примитивните си биологични компоненти, тя е заличена напълно като понятие. Разбира се и многобройните психологични течения в своето мнозинство гледат на личността като на „повреден“ елемент в един здрав, самопотвърждаващ се обществен механизъм, който трябва да бъде поправен, за да може да заеме отново мястото си в апарата, което и би следвало да го направи щастлив и удовлетворен. ↩︎