Ако наименованието Homo Sapiens не бе присвоено на човека в средата на осемнадесети век, във времето на тъй нареченото Просвещение, на екзалтацията по рационализма, научното развитие и „прогреса“, бихме го намерили за неприкрит сарказъм.
Днес вече сме много далеч от подобен ентусиазъм. Човек, разбира се, не е разумен в степен която да го характеризира. Това не е неговото основополагащо качество, нито пък особен атрибут, който да го разграничава от останалите живи същества.
Той правилно разпознава своите потребности като външни за личността, макар и индивидуални, в тяхната определяща мотивацията роля, а не като част от субекта. Целият „рационализъм“, на който се уповава неговото поведение, се заключава единствено в адаптацията й спрямо конкретиката на неговите обстоятелства и приоритизацията на тези потребности спрямо генералната си смислова ориентация.
Да се питаме как би действало в Света едно рационално същество е безсмислено, тъй като подобно поведение е напълно извън нашите конструкти, то е метапсихично във всеки смисъл на тази дума спрямо нас като хора. Очевидно поведение, чиято цел се изчерпва в индивида е нерационално предвид на неговата смъртност, така че подобно същество не би го предприело. Но същото се отнася и изобщо за Света като такъв: подлежащ на безмилостна ентропия или Срив, той неизбежно намира своят край като битие. Какъв рационален смисъл би имало което и да било действие в тези условия. Това е като писане върху платно, на което предстои да бъде захвърлено в огъня. Но дори и да набележи някакви неподозирани за нас, рационални цели, ако те не са съвсем непосредствени (а очевидно колкото по- непосредствена е една цел, толкова повече се отдалечава от самото понятие за рационалност, каквото е то за нас), то не би могло да предвиди истинският реален резултат от своите действие в един по- далечен хоризонт. Дали едно рационално същество не би прекарало времето си просто в един съзерцателен ступор, осъзнавайки ирационалността на всяко свое евентуално действие? Така или иначе, за нас този въпрос е безсмислен, тъй като се отнася за съвсем различно качество на екзистенция. Нашите желания, страсти, потребности, в емоционалната си окраска ни спестяват тази смазваща рационалност. Те ни спохождат, те идват отвън, като Света, постъпващи с него на малки, смилаеми порции.
Разумността, както я разбираме, се основава на нашата човешка способност да откриваме взаимовръзките между феномените от света, което ни позволява да познаваме причинно- следствените връзки и да бъдем способни да предвиждаме резултата от своите действия. Това е една напълно споделена с животинският свят способност, макар и да имаме своето предимство: колкото по- дългосрочна е, толкова повече може да бъде определена като рационална. Действително, ако я проявим и разгледаме внимателно елементите на един капан, най- вероятно не бихме влезли вътре, за да вземем сиренцето, понеже сме успели да вникнем в структурата и да предвидим крайният резултат. Но това едва ли е повод за надменност спрямо гризачите. Както в индивидуален, така и в обществен план, непрестанно се сблъскваме с нежеланите последици от нашите действия, разминаващи се драстично с целите, на които те са били посветени, или водещи до страничен резултат, останал непредвиден и в противоречие с основните ни цели. Различията ни в това отношение от мишките, са се оказали твърде незначителни, а гордостта ни – само самонадеяност.
Разумността като умение да променяме Света, да го пригаждаме към нашите потребности, е доста съмнително качество. Инструментариумът е естественото следствие на вникването във феноменните взаимоотношения, но резултатите от отсъствие на достатъчен хоризонт на предвидимост е довел до актуалното унищожение на собственият ни хабитат, което едва ли е било стремлението на първите откриватели на колелото.
Нашата способност да се отграничим на някакво отстояние от Света е предпоставката за нашата действителна отлика от крехките ни приятели от животинското царство, както и нашата драма. Това е едно фундаментално отстояние, способност да бъдещ едновременно в света и извън него. Форма в която човекът не само съществува, но съ-съществува със себе си и Света. То не се заключава в личното „притежание“ на времето отвъд настоящето – в достоянието на миналото като спомен и бъдещето като способност за предвиждане. Животните също разполагат със своят опит и съобразяване напред. Не е и в самата автореференция, наречена самосъзнание, като такава. Това също не е изключително наша характеристика. Единствено у човека тази автореференция е оценъчна. Единствено у човека Светът се представя като подлежащ на оценка. Единствено нашето съзнание и самосъзнание са способни да осмислят и съответно да оценят битието – а единственият начин да бъде осмислено нещо, е посредством сравнението и тук не става дума за сравнение между различни региони на битието, а между наличното битие като такова и битието-каквото-би-трябвало-да-бъде. Това битие-каквото-би-трябвало-да-бъде, майката на всяко творчество и изкуство, източникът на всяко религиозно чувство, подтик и копнеж към промяна на наличното битие, сякаш изхожда от принадлежащото изключително на човека „предотнологично битие“, с което той разполага по- скоро като форма, отколкото като съдържание, което се отнася и към него и към света, което служи за двигател на ентелехията, и наличието на което в своята форма на битието-каквото-ми-се-иска-да-бъде става податливо на изместване в различна перспектива.
Homo Sapiens ако би съществувал, не би могъл да бъде свободен. Разумът, трезвата преценка, рационалността, не оставят място за свободата, те задължават, те определят единствено правилното и изключват всяка друга възможност. Подобно устроение, доколкото изобщо може да го срещнем, намира своето определение като „бездушност“ – отсъствие на това, което е присъщото, същностното на човека. Светът се случва на човека, той попада в него и това, което го определя като човек, е свободата да има отношение към него. Не самите действия определят човека в неговата недалновидност относно техните истински последици, а неговото отношение. Това отношение, основаващо се на оценката на Света и собствените действия в него, има винаги морален характер. То винаги касае неговото битие като съ-битие, което определя съ-битийният акт като „добро“ или „зло“. Битието на животните е безалтернативно, то се разгръща пред тях такова каквото е, неподлежащо на оценка и съответно на отношение. В стихийния калейдоскоп на възникващите потребности и обстоятелства, животното реагира непосредствено. Ползвайки собственият си опит, на базата на своята индивидуалност и лична история, предвиждайки резултатите, способно да организира поведението си, да проявява самоконтрол, да учи и дори да ползва инструменти – и неизбежно безалтернативно, принципно детерминистично, разполагайки с едно битие и следователно в пълна тъждественост на света-какъвто-е и битие-то. Човешката ситуация на съ-битие е фундаментално различна. Човекът непрекъснато е изправен пред състояние на избор, на свобода, съотнасяйки всяко свое действие със битието-каквото-би-трябвало-да-бъде. Неспособен рационално да създаде своите потребности, той е способен субектно да ги организира, формирайки сам своята основна мотивация и посока. Характерът на тези потребности е дуален и принципно антагонистичен, формиращ понятията за добро и зло, егоизъм и алтруизъм, господство и отдаденост.
Афективната подкрепа на тези избори в своята позитивна част се разпределя между удоволствието от задоволяването на обектните потребности и удовлетвореността от задоволяването на субектните. Ако изборът би бил между удоволствието, доволството, комфорта и удовлетворението, то той би бил доста лесен. Изборът на удовлетворението обаче обикновено е съпроводен с потискане и пренебрегване на обектните потребности и означава неудоволствие, неудобство, страдание – именно това го прави Избор. Обратното пък съчетава обектното предпочитание с неудобството от така наречените угризения на съвестта.
Свободата по отношение на този избор семантично се отнася за характеристика от съвсем различен порядък от „свободата от ограничения“. Тази свобода не претендира да формира своеволно, а да предпочете, да направи избор в дилема, която тя приема като предсъздадена и й се случва независимо от самата личност. В нейните рамки се осъществява изборът между свободата-от, гарантираща безогледното осъществяване на егоистичните цели, и свободата-да, отваряща възможността за разгръщане на индивидуалните особености в съ-ответствие на съ-битието. Отхвърлянето на съществуването на самата дилема не представлява акт на свобода, а на слепота, каквото е отхвърлянето и на всяка предзададена целе-съ-образност.
Ирационален, съ-битиен и „осъден да бъде свободен“, същност пренебрегната, нежелана и неназована в официалното му име, но неспособна да бъде прикрита – Homo Liber.
2023 ЗАЛЕЗ