Първи ноември е Ден на народните будители. Като такива се имат предвид дейците, способствали за изграждането на национално самосъзнание у българския народ (книжовници, просветители) и тези, които вследствие на развитието на това самоосъзнаване са осъществявали на дело съответстващата му борба за самостоятелна българска църква и политическо национално освобождение (революционери). Празникът е интересен, защото надхвърля централната си възрожденска историческа рамка (всъщност празникът целенасочено е определен да се отбелязва в деня, в който се почита паметта на св. Йоан Рилски) и включва в себе си също редица обществени дейци, включително християнски светци от предходни епохи, както и творци и политически дейци, способствали за културния възход и след Освобождението. Това е така, защото в него всъщност се почита Идеята за Българската Националност и всички, активно способствали за формирането, развитието и осъществяването на практическите последици на тази идея, както и тези допринесли за културното и цивилизационно развитие, бидейки представители на българската нация и спомагащи по този начин за затвърждаването на националната гордост, укрепваща националното самосъзнание и идентичност. Просветителите и Революционерите. Основоположниците и Строителите. Предшествениците и Наследниците на Свободата. Но с това не се изчерпва неговата двойственост. В контекста на националноосвободителното движение, той се превръща и в ден за почит на Идеята за Свободата и Независимостта. Съвсем правилно атмосферата на този ден е по- скоро като такава при упокой, отколкото като празничният дух, царящ например на 24-ти май. Усърдието, саможертвата и пламъкът на борците за национално освобождение не успяха да разбудят никого, и запалиха едва няколко припламнали пламъчета, сбрани по- късно в обединяващото понятие „Априлско въстание“. Политическото освобождение на страната се осъществи въпреки апатията и резервираността на българският народ, със скромното съучастие на едва седем хиляди опълченци, немалка част от които живеещи извън пределите ѝ. Идеята за Свободата пък, която тласкаше голямата част от революционерите по пътя им, не се осъществи никога.
По стечение на обстоятелствата, с Григорианската календарна реформа, празникът разкъсва своята връзка с деня на Св.Йоан Рилски, а с настъпването на най- новото време, неговото навечерие се оказва честване на неговото отрицание. Halloween не просто се явява олицетворение на глобализма, на безкритичното приемане на чуждото като отрицание на свойственото, националното и присъщото, като опровержение на Идеята за Национална Идентичност, представляващ Денят на Народните Будители. Halloween е в най- висша степен представителен като Празник/ът/ на Модерността, което е и причината за неговата повсеместна популярност. Това не е „сатанински“ празник, както бива определян от някои. В него не присъстват нито сатанинското, нито божественото като такива; нито християнското, нито езическото като такива; в него е заличена каквато и да било реална същност и противоречие между Добро и Зло – и двете са изведени извън своята дълбочина, извън своето битие и мумифицирани, са превърнати в игрови символи, между които не съществува никакво логическо противпоставяне. Кръстът е знак по същият начин, както е знак зловещо озъбеният череп, или образът на Смъртта. Същественото е, че тук няма никакво „приемане“, осъзнаване, или рационално отношение към смъртта. Напротив – в това преживяване тя е напълно отречена, както впоследствие и в целият живот на модерната личност. Тя е претворена в необвързан с реални отношения знак, в игрови атрибут, и не на последно място – в стока, в продукт, чиято функция е да бъде употребен, консумиран, и който съществува единствено за да удовлетвори желанията на потребителя. В това „примирение“ между Добро и Зло, Живот и Смърт, модерната личност изравнява своето съществуване с това на животното, което също съществува извън тези категории. То е направлявано единствено от своите инстинкти, подобно на съвременният човек, неразделно сраснат със своите желания и потребности, удовлетворението на които е основно негово „право“. Зад „приемането“ на смъртта като част от живота, се крие безразличието, бездушието и отчуждеността ѝ дори спрямо най- близките ѝ хора. Зад „примирението“ между доброто и злото, които се приемат еквивалентно в тяхната привидно игрова форма – неговият егоцентризъм, за който няма място за морални понятия в стерилизирането на другите за неговото съзнание. И така, екзалтираното посрещане на този „празник“, отразяващ напълно цялата повърхностност, лаодикийска хладина и празнота на съвременният човек, предшества невзрачният, непонятен и неадекватен за нея Ден На Народните Будители.
Любопитното е, че този ден същевременно е обявен за неприсъствен за всички учебни заведения, без да бъде част от официалните национални празници, които са неработни дни за цялата страна. Това може да се разбира като намек за свързаност между образованието, схващано като „просвещение“ и свободата, културата и духовността. Всъщност в своето слово при обявяването на празника през 1922, тогавашният министър на Просветата, Стоян Омарчевски заявява, че „Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното.“ – идеализмът, отхвърлящ незначителността на дребнавото, прагматичното, егоистичното, вкопчено в непосредствените изисквания на всекидневното, и който се предполага че се придобива благодарение на просвещението.
Доколко е заслужен подобен намек в съвременността?
В съвременният контекст, в който „младежта е капиталът на нацията“ представлява твърдение, безусловно прието от всеки, образованието цели единствено да увеличи стойността на този капитал. То се превръща в производство, чийто продукт е обработената човешка суровина, съобразена с нуждите на бизнеса, който е неговият краен потребител, така че да бъде оптимално пригодена за употреба в съответствие с конкретните му изисквания. Няма дори никакъв опит за евфемизация, или завоалиране на това, напротив – като основна цел на образованието единодушно се определя успешната „реализация на пазара на труда“ (както е известно, „реализация“ на дадена стока се нарича нейната продажба).
От своя страна образованието също се превръща в стока, така че учащият „инвестира“ в него. Така бива възприета и цялата му очаквана функция. То не се възприема като процес на развитие, на придобиване на знания и умения, на просвещаване и осмисляне по- дълбоко на действителността, а е единствено процес на покупка, чиято крайна цел е възвръщаемостта на инвестицията, с добавена към нея възможно най- голяма печалба. Резултатите на тази инвестиция – уменията на лекаря да лекува, способностите на инженера да решава сложни технически задачи, сръчността на шивачката при ползването на шевната машина – всички те се превръщат в продукт, който се предлага на пазара на труда и към който човекът е само придатък. Мисълта се превръща в продукт, чиято крайна цел, „реализация“, без която тя е лишена от екзистенциално право, е монетизацията, продажбата. Тя е грижливо защитена от авторското право, строго охранявана частна собственост, „похищението“ на която автоматично води до съдебно дело. Подобно на имот, по оградите на който висят предупредителни табели с надписи „Не влизай! Частна собственост.“, печатните и онлайн произведения, филмовите и музикални продукции и т.н., продукти на личностният „капитал“ и „инвестиции“, са оградени от заплашителни предупреждения „Копирането забранено“, „Забранено е разпространението“ и т.н.
Превърнат в стока, този продукт престава да бъде такъв на обществото, на културният и интелектуален напредък, той е отграничен, отчужден и приватизиран, възпрепятствайки всяко по- нататъшно развитие. Но същевременно бива отчужден и от своят създател, става външен за него под формата си на продукт и изгубва своята уникалност и взаимосвързаност с личността от която произлиза. Той спира да ѝ принадлежи, и придобива определена цена, срещу която може да бъде употребен от съответният платец. Нищо не може да бъде „безценно“, „уникално“ или „неповторимо“, когато е снабдено с етикета, обозначаващ конкретната му цена. Неговата цел е изнесена извън собствените му качества и функционалност, тя се определя единствено от евентуалната пазарна стойност и се съобразява само с динамиката и особеностите на пазара. Качеството му престава да се определя от характеристиките на самата му същност, а единствено от пазарните условия. Възхищението и впечатлението, което са предизвиквали някогашните майстори и творци не може да бъде осъществено в тази среда, първо защото съвременните творби не се стремят да осъществят собствената си функция, а крайната им цел е заложена в постигането на „реализирана“ стойност, която е мерилото на цялата модерност, и второ понеже бидейки стока, връзката им с техните създатели е разкъсана.
Целите и задачите, които си поставя образователната система и образоващият се, напълно си съвпадат и се заключават в усвояването на тясноспециализирани умения за извършване на частни оперативни задачи, умствени или физически, които в даденият момент са търсени да бъдат закупени на пазара на труда на добра цена. Образованието тук се изчерпва в „обучение“ на продаващите своят труд, ориентирано към нуждите на купуващите труд. Като естествен резултат набират популярност понятия като „функционална неграмотност“ – сиреч неспособност за осмисляне – на текст, твърдение, логическа конструкция и т.н., а по- просто казано: обикновена тъпота. Обучителната система обаче в действителност изпълнява напълно успешно своите и на обучаемите цели, като произвежда тъпи младежи, които притежават необходимите оперативни умения необходими на бизнеса.
Нещата, които вълнуват децата в училище са техните устройства, дрехи и грим, тъй като вече са навлезли успешно в играта за социална диференциация и придобиване на статус. Наред с тях са тикток и мобилните игри, които им осигуряват изход от социалното напрежение, като и насилието и наркотиците, които изпълняват и двете посочени роли. Аплодираната роля на учебните заведения като фактор за „социализация“ се заключава в идеологическото въвеждане на подрастващите в нормите на конкурентността и съревнованието, поставени в координатната система на социално- икономическите неравенства. Образованието и знанията изобщо не фигурират в света на децата и младежите. Те не се преживяват като ценност, а като даденост, или като стока, която трябва да им бъде предоставена не по силата на собствените им усилия, а поради заплатената цена. От своя страна, за да предостави съответстваща на желанията и търсена услуга, обучителната система се стреми да представи познанието по „интересен и увлекателен начин“, който да не натоварва излишно клиентите ѝ. Този първи антиурок ги учи, че „ще правят това, което им е приятно“, което им носи удоволствие, и само ако им го поднесат както би им допаднало, възпитавайки паралелно, както системно желателният егоцентризъм, така и системно изискваната потребителска нагласа.
Ученето е труд, ученето е отговорност, ученето е насилие над себе си. Ученето не е лакомство, което бихте предпочели единствено ако отговаря на високите ви гастрономични стандарти. Но няма как да бъде възприето като такова от днешните младежи, защото освен всичко останало липсва и отговорът на въпроса „Защо да полагам тези усилия?“. Отсъства стимулът за това насилие над себе си. Очевидно е, че в съвременното общество „успехът“ няма никаква връзка нито с образованието, нито с усърдието. Той е притежание на ловките предприемачи, спекуланти, или фамозни в очите на младежите блогъри, които живеят, заснемайки как играят игри в канала си в ютуб. Именно в такова поприще са изкушени да видят себе си децата, а играенето на популярни игри очевидно няма каквато и да било връзка с образованието. Претенциите на родителите също вече не са насочени към децата, те са фокусирани върху качеството на „услугата“, която им предоставя училището или университета и зорко следят дали им се предоставя всичко, за което са платили и дали се изпълнява задължението децата им да станат по- конкурентни на пазара на труда.
В едно здраво общество, основано на сътрудничеството, а не на конкуренцията, основание за подобно насилие би бил, освен всичко останало, дори само осъзнатият личен дълг към това общество. В епохата на индивидуализма, отговорността няма особено място в ценностната система. Не съществува дълг към близки, родители, общество. Ние сме каквито сме, трябва да следваме мечтите си, имаме право да сме щастливи. Но така или иначе, какъвто и труд да положим, той няма да бъде в полза на другите. Каквито и постижения да осъществим като професионалисти, те ще облагодетелстват в основната си част някой конкретен предприемач или корпоративни акционери.
Както всяко производство, обучението е стандартизирано и в еднаква форма се предоставя на всяка отделна личност, независимо от нейните особености, интереси и наклонности. Системата на акредитиране гарантира усвояването на едни и същи оперативни умения от всеки, преминал през цикъла на производство. Внушава се идеята за догматичност на познанието, абсолютизъм на преподаваните норми, монополизъм върху картината на реалността по подобие на пазарните монополи, окончателност и неоспоримост на истината и пътят към нея, ограден от предпазните мантинели на регламентираните учебни планове и утвърденото им съдържание.
Лесно може да определим в каква степен съвременната картина съответства на намека, съдържащ се в определянето на първи ноември за неучебен ден: в никаква. В противовес на цитираните думи на министъра на Просвещението, днешната обучителна система е крайно прагматична, възпитаваща в егоцентризъм, универсализираща и глобализираща, догматична, активно възпрепятстваща творческото, логическо и критично мислене и предоставяща единствено усвояването на фрагментарни оперативни умения. Едно масово производство – производство на маси, които да бъдат употребени на пазара на труда.
Не на последно място е и „връзката“ на тъй наречените „консервативни“ партии, с афишираното от тях „преклонение“ към народните будители, националното и патриотизма. Стръвно отстоявайки в своята икономическа визия идеята за социално- икономическото неравенство като основа на обществото, те „възпяват“ борците срещу същото това неравенство. Превърнали любовта към родината в ксенофобия, надменност и враждебност към другите, те не пропускат да сложат венци пред написалия „Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност“. Какво братство в перспективата им за прехвърляне на конкурентното начало от индивидуално на държавно равнище. В своите крайнодесни въжделения, те съзират своите врагове – революционерите и просветителите, като суровина за легитимиране на шовинизма и консолидацията, за оправдание на свръхконтрола и надзора на държавата, защитаваща „нацията“; за принуда спрямо враговете си, които се превръщат в „предатели“ по силата на своята нелюбов към управляващите. В своите лозунги за „традиционализъм“ и „защита на традиционните ценности“, търсят да убедят в значимостта на строгата държавна регулация, в смисъла на понасянето на данъчното и пазарно бреме, и ограничените възможности за социално-икономическа мобилност (намеквайки за нормите в патриархалното семейство, спазването на ред и йерархия и послушанието пред властта). Може само да се надяваме да се увенчаят един ден с лаврите на жадуваната власт, за да предизвикат идването на някой съвременен Левски, който да се изправи срещу им. За тях е без значение – днес едва ли ще постигне повече отколкото първият.
Нека на първи ноември почетем народните ни будители, да събудим у себе си любовта към родината си, която като всяка истинска любов предизвиква такава и към другите. Да възжелаем свободата, за която са се борили и която все повече бива ограбвана. Която като всяка истинска свобода се крепи не върху заробването на останалите, или омразата, а върху уважението им. Които две не съществуват във взаимната надпревара, а единствено в сътрудничеството. Да се привържем към своята идентичност, чийто „таланти“ не са повод за презрение към останалите, а задължение за споделянето им с тях. Да осъзнаем своята принадлежност, която ни свързва и в чиято светлина ясно различаваме другият като друг-аз.
2023 ЗАЛЕЗ