Понятието „дигитален“ (digital) се използва в английския език от средата на 15-ти век и първоначално е означавал „отнасящ се до числа под десет“, т.е. тези които могат да се преброят с помощта на пръстите. Коренът на думата идва от латинското „digitalis“ – „свързан с пръсти“, което произхожда от „digitus“ – „пръст“. (Online Etymology Dictionary)
По-късно, терминът започва да се използва за описание на изчислителни системи, базирани на отделни, дискретни единици (цифри). В математиката и изчислителната техника, „дигитален“ означава система, която използва дискретни стойности (цифри), обикновено в двоична форма (0 и 1), за да запазва и представя информация, в противоположност на непрекъснатостта в представянето на информацията в аналоговите системи (като пропорции и съотношения). Днес „дигитален“ е понятие, обозначаващо като цяло компютърните технологии, включващи цифрови данни, устройствата свързани с тях, както и медиите, информационните и комуникационни данни, опосредствани от тях.
Същият корен (digitalis) споделя и едно друго наименование, което принадлежи на растението Напръстниче (Digitalis), познато в някои части на България като „бесниче“ – красиво, силно отровно растение, което съдържа сърдечни гликозиди, най-важните от които са дигоксин и дигитоксин. Те влияят върху сърцето и могат да имат както терапевтични, така и токсични ефекти, в зависимост от количеството.
Всички части на растението са силно отровни. Дори и поглъщането на малки количества от него могат да бъдат фатални, особено за деца. То притежава медицински потенциал, но подобна употреба изисква прецизен контрол върху дозировката, тъй като терапевтичната му доза е много близка до леталната такава. Фактът, че въпреки потенциалните му лечебни свойства, в името му не присъства обозначението Officinalis, тоест му бива отказан статута на билка, говори за това, че рисковете от него съществено надвишават възможната медицинска полза.
В Доместикация и Изплуване разгледахме дигитализацията като инструмент за надзор, контрол и манипулация, но в крайна сметка всички тези особености имат системен и конкретноисторически характер, който като такъв се явява временен и представлява епифеномен, а не същностна характеристика. Наред с това са налице и редица вътрешно присъщи елементи на взаимодействието човек-дигитална среда, чийто фундаментален характер заслужава по- голямо внимание.
Дигитализацията, в съвременният смисъл на това понятие, се появява в условията на една специфична и своеобразна почва, която предопределя начина, по който протича интеграцията й в човешкото общество и облика, който придобива за него. Тя настъпва в свят, в който вече няколко поколения се възпитават в краен индивидуализъм, и у които предварително са били посяти семената на съответстващата му „самодостатъчност“ и произтичащото от нея социално самодистанциране. Не би могло да бъде иначе в общество, което смята за своя фундаментална движеща сила егоистичните желания и стремежи, а конкуренцията – за най съвършеният си „естествен“ инструмент. Социалният живот вече бе заменен от социална междуособица, така че появата на дигиталният му сурогат бързо му осигури позицията на приемлив, и дори превъзхождащ оригинала заместител.
Какво по същество представлява дигиталният „свят“ от чисто човешка гледна точка – като разгръщащ се зад екраните на всевъзможните дигитални устройства? Един от термините, наложили се широко, доста сполучливо изразява неговата същност, или поне претенцията за такава – „виртуална реалност“: „която притежава същият ефект като реалността, без да бъде такава фактически“ (от лат. virtus – сила, ефективност; букв. мъжествен). В това понятие е заявена, а в употребата му потвърдена, претенцията за еквивалент на действителността, притежаващ по същество идентични на нея съдържания по отношение на ефекта им върху взаимодействащият си с тях. Основанията за подобна заявка действително съществуват, но нека очертаем както тяхната истинска природа, така и границите, в които се простират.
Първоначално елементите на дигиталната действителност представляват отражения, символи на съответстващите им елементи от реалната действителност и като такива изпълняват функцията на знаци, каквито са например думите. Със своето развитие и усъвършенстване, постепенно те надхвърлят тази функция в своят цялостен контекст. Например емотиконите следва да изразят различни емоционални преживявания, но всъщност колко пъти поставящият : ) се усмихва в действителност? Колко пъти се изчервява, намръщва гневно, повръща..? Постепенно употребата им се е превърнала в „реакция“ на дадено съдържание, без при това да отразява евентуалната пълнота на съответното преживяване у взаимодействащият – последното е било иззето в средата на дигиталната „реалност“. В този момент последните се превръщат в отражения на нещо което не съществува в действителността (симулакрум), репродукции без оригинал, изграждащи по този начин, по определението на Жак Бодрияр (Simulacres et simulation, 1981) хиперреалност, в която отсъства връзка между реалните обекти и техните символи. Макар и удачно от гледна точка на семиотиката, това понятие би било по- скоро подвеждащо и създаващо погрешна представа в употребата си по отношение на виртуалната реалност на дигитализацията, за която по- точно би било използването на „псевдореалност“ (лъжереалност). Нейната динамична изява е не съществуването, а антикатастасията (αντικατάστασης – заместването), пред лицето на която апокатастасията (ἀποκατάστασις) днес ни изглежда не по- малко апокрифна и същевременно безнадеждна идея от учението на Ориген.
В „еволюцията“ на емотиконите и превръщането им в отражение на несъществуващото, се осъществява и отчуждаването на комуникиращият от своите собствени преживявания. Тяхната реалност е прехвърлена във виртуалният свят, чийто символи, неизразяващи реалността каквато е, се превръщат в самата „реалност“, осъществявайки процеса на антикатастасия. Виртуалната „реалност“ поглъща истинските преживявания на участника, изпразвайки го от неговата емоционалност. Разбира се този дребен елемент, който взехме само за пример, не е в състояние да осъществи подобна подмяна сам по себе си. Ние го разглеждаме като компонент, който се изявява качествено различно в цялата комплексност на псевдореалността, едновременно поемаща функцията на източник на психичните и емоционални преживявания, и същевременно изземваща в себе си тяхното изстрадване от субекта. Във виртуалната среда личността намира източник на забавление, информация (предимно визуално), общуване, одобрение, разбиране, подкрепа, себеизява, харесване, потвърждение, възможност за освобождаване на негативни преживявания като гняв, ненавист, омраза и т.н., и т.тн., като всички изброени и неизброени такива би следвало да се разбират като поставени в кавички, доколкото се разгръщат не в реалният свят, а в псевдореалността. Всеки тип реакция, всяко „селфи“, което следва да „изрази“ състоянието, преживяванията, статуса или „качествата“ на взаимодействащият, всяко публикувано видео, което следва да „предаде“ същите, всяко споделяне, което „онагледява“ нашият мироглед, или ценности, всичко това протича като антикатастасия през екрана на устройствата, усещането на чиято амортизираща защита е винаги присъстващо у „потребителя“. Последната му позволява както да получи много повече свобода от необходимостта от личен самоконтрол и сдържаност, така и възможността умело да гримира своят „образ“ пред другите, „представяйки“ го по начина, който счита за удачен. Дигиталният екран се превръща в платно от японски театър на сенките, което в неопределена степен възпроизвежда тези контури, които актьорът желае да покаже по начина, по който желае да го направи. Осъзнато, желано, целенасочено или не, това усещане и този ефект присъстват при всяка една опосредствана комуникация, дори и с най- близките ни, с които може така или иначе да се познаваме до дълбината на душите си. Същественото, което се случва при тази антикатастасия, е самообективирането на взаимодействащият, изграждането на навика да възприема самият себе си като обект, представен във псевдореалността, с който същевременно да се самоидентифицира. Това, разбира се, не представлява някаква коренно нова човешка склонност, изграждането на персона (К.Юнг), поддържането на социалната драматургия (Ъ.Гофман), тенденциозното представяне пред другите, винаги са присъствали като елемент от човешката психика и социалното взаимодействие. Опосредстваността обаче на социалното взаимодействие в псевдореалността, предоставя неимоверно по- голяма свобода от всяко реално социално взаимодействие. Степента на тази свобода в своето изобилно количество се превръща в ново качество, в антикатастасия на аз-а, на самосъзнанието, на представата за себе си, претворени подобно на аватар със свои собствени качества в псевдореалността. Усещането на възможностите за контрол над този аватар, неподозирани и недостижими спрямо персоната в реалността, мобилизират психичната енергия и усилват многократно ефекта на самоидентификация с него, но тъй като той е прехвърлен в псевдореалността, това е същевременно по същността си и отливът на тази енергия, самообективиране, антикатастасия на аз-а, отчуждаването му от самия себе си. Колкото повече се самоидентифицира личността с този външен аватар, толкова по- неадекватен е аз-образът спрямо реалността. Дали реалните други ни харесват, или не. Дали ни одобряват, или не. Дали ни се възхищават, или не. Дали споделят широко нашето мнение, или напротив. Тези отговори се отдалечават все повече от нас и стават все по- незначителни в степента, в която придобиват значение харесванията, споделянията, или неодобренията, които натрупваме в псевдореалността. Качествата, които не представяме там изгубват своето значение за нас, а тези които демонстрираме, дори и ако не ги притежаваме в достатъчна или никаква степен, започваме да браним и възприемаме като „свои“. Срещите с реалността, която все по- слабо познаваме, чрез реалният аз, който ни е все по- непознат, са объркващи, потискащи и ни причиняват когнитивен и емоционален дисконфорт. Понеже необходимостта от самоконтрол е драстично занижена в псевдореалността, става все по- трудно да владеем поведението си, засипвано от непознатите ни емоции, предизвикани от неподозираните реакции на другите спрямо нас.
Същевременно с това протича и обратният процес, на хиперобективизация на другия. Доколкото и останалите участници в псевдореалността се реализират чрез своите тенденциозно и контуросъобразно моделирани „аватари“, или хиперперсони, участникът си взаимодейства с техните идеализирани образи, в блясъка на които назрява потискащото усещане за собствената незначителност, посредственост и „неуспех“, превръщащо се в гориво за собствената му депресия.
Но защо виртуалната реалност е наистина виртуална? Откъде черпи своята изкусителност?
Човек е свикнал да се отъждествява до голяма степен със своето съзнание, разум и рационалност. Естествено това не отговаря на действителността. Съзнанието бива връхлитано от стимули, чийто произход е външен спрямо него. Той не посещава тоалетната вследствие на ехографско изследване, нито дори заспива, понеже така е преценил за удачно. Той изстрадва един или друг вътрешен стимул като необходимост, а разумът е само сценарист на поведението, водещо до задоволяване на потребността, предизвикваща стимула. Когато това бъде успешно осъществено, съзнанието получава своята награда под формата на доза допамин, ендорфин или окситоцин в зависимост от характера на потребността. Един от най- важните приоритети, които психиката има при формирането и осъществяването на своите планове е тяхната ефективност. С колкото по- малък разход на енергия се осъществява задоволяването на определена потребност, толкова по- добре.
А на неврофизиологично ниво органичната реакция на симулакрума е идентична с тази на феномен от реалността. Именно в това се заключава виртуалността на дигиталната среда. И с това се изчерпва. Мозъкът ще получи своята доза допамин от „харесването“ в псевдореалността по същият начин, по който би го получило от усмивката на другия в реалността. Ще го получи без да се налага наистина да бъде вежлив, радушен, отзивчив, културен или възпитан, без да е изграждал в себе си едни или други личностни качества. Без да се налага да бъде с другия, да стори нещо за него, да действа; без дори да става от дивана. Енергийно свръхефективно. Без самоанализ и усъвършенстване, без каквито и да било усилия, жертва и страдания. Как би могъл да устои? Защо би станал изобщо от този диван? И действително, в някой случаи на зависимост може да се достигне до различни хранителни разстройства, причинени от невъзможността на развилият подобна зависимост да се отдели от псевдореалността, разгръщаща се пред него на устройството му. Не бива да забравяме, че освен всичко това, дигиталната революция се разразява в среда, в която отчуждението и социалната дистанция вече са утвърден факт, роден от агресивната системна идеология на конкуренцията и егоцентризма. В условията на вече формираната социална изолация, виртуалният свят може да бъде познат като едва ли не последният шанс за „социален живот“. И защо това да е проблем, ако целите, които в крайна сметка се заключават в доставката на невротрансмитера, са реално постигнати? Е, това е постижението и на всеки наркотик.
Всъщност съзнанието е натоварено и с една друга задача – приоритизацията на стимулите, които никога не идват един по един и достигането на максимален хоризонт за последиците от едно или друго поведение. А тук то не се справя особено добре. В повечето случаи успехите му могат да се определят като печални, а максималното му постижение се изчерпва в рационализации, които следва да оправдаят собственото му безделие. Функционалното несъответствие между реалността и нейният сурогат спрямо човешката личност, води до функционална непълноценност в развитието на социалните и психични качества у последната, в тяхната деформация, атрофия и дегенерация, а антикатастасията на аз-образа – до неадекватност на последния, тенденция към занижени самокритичност, емоционален и волеви самоконтрол, повишен риск от развитие на тревожни и депресивни състояния и ниска степен на социална интелигентност и компетенции. Но това далеч не е всичко.
Ако дори личността, изградила се посредством реалният житейски опит е заплашена от подобен процес щом се потопи твърде дълбоко в екрана на устройствата си, то доколко пагубен би бил ако преживяванията във виртуалната среда предшестват богатият социален и психичен опит?! Ако става дума за подрастващите.
Все още е живо поколението, израснало без псевдореалност, без социалните мрежи като източник на общуване, клиповете в YouTube и TikTok като източник на забавление, селфитата и статусите като източник на самоутвърждение и харесване. Притежавайки достатъчно богат социален опит, предхождащ този от псевдореалността, за тях в една или друга степен неговите симулкруми представляват все още само символи, обозначаващи конкретни реалии от действителността. Така за тях виртуалната реалност все още пази донякъде качествата си на проводник на реалността през пространството, на медиатор, осъществяващ просто достъп до информация, мнения, преживявания. Тя все още се осъзнава, в една или друга степен, като непълноценна, като сурогат и своего рода протеза, компенсираща, но никога заместваща напълно оригинала.
За тези обаче, които навлизат в дигиталната псевдореалност преди да са придобили подобен достатъчно богат социален опит, нещата не стоят така. Нейните елементи се изявяват паралелно с, или дори предхождайки тези на реалността, приемайки по този начин образа на феномени на самата реалност, а не техни символи.
В естествената среда на реалността, стимулите служат да мобилизират психичните и физически ресурси, с които личността разполага, да я подтикнат към вътрешна и външна активност, при което се разкрива, развива и укрепва цялостният индивидуален потенциал. Биологичните и психични елементи и комплекси осъществяват своето функционално предназначение до предела на своите дадености. Личността постига своята зрялост и пълноценност. В средата на занижените изисквания на псевдореалността това не може да бъде осъществено. На нея повече не се налага да усъвършенства своите социални умения, емпатия, усет и качества, за да натрупва набъбващ брой „приятели“ или „последователи“. Не се налага и да стори каквото и да било за последните. Не се налага да спортува и да се бори с обезитета си, за да бъде „харесвана“. Не се налага да развива интелекта си, да чете неразбираеми учебници и да упражнява логическото си мислене за да постигне следващото игрово ниво, нито е необходимо издържано и смислено да доказва която и да било ексцентрична идея относно действителността, за да открие достатъчен брой „поддръжници“ на нейната „истинност“. Не е необходимо да изразходва каквато и да било енергия за да се разтуши в забавления – те са на един клик разстояние – в забавните клипчета, достъпните порносайтове и мобилни игри. Ненужно е да развива своите умения за справяне в конфликтна или стресова ситуация, за намиране на компромис и решение, самоусъвършенстване, развитие, себепреодоляване и усъвършенстване – ако някой не й харесва, просто го „блокира“, ако в някоя група се конфронтират с нея, напуска я и се включва в следващата, ако стане твърде неприятно – просто отваря смешни клипове с хора, които падат нелепо с велосипедите или ролерите си. Тази лекота може да бъде прекъсната единствено, за да задоволи някоя архетипна нужда от преживяване на епична „драма“, пресъздаваща „жертвата“, или „героя“, попълвайки списъка на „удовлетворяваните“ потребности. Не е необходимо да развива особено комуникативните си умения и дори правописа си – разполага с функция за автокоригиране. Ако й се прииска каквото и да било, и вече разполага с кредитна карта – купува го за няколко мига, без да става от мястото си. Ако се сети за някого – свързва се с него на момента. Всичко става достъпно, незабавно, безпрепятствено, в една неистова динамика, в която digitalis оправдава своето название „бесниче“, а едно от най- фундаменталните му особености е: без особени усилия.
Не бива да пропускаме още един аспект, осъществяващ се в псевдореалността, дълбоко свързан с конкретната обществена среда, където се разгръща нейното развитие – ликвидирането на несигурността по отношение на стойността на екзистенциалните феномени чрез придаването им на количествена измеримост, или мяра на неизмеримото. „Приятелствата“, „харесванията“, „споделянията“ имат съвсем конкретни стойности, в които въпроси като „той наистина ли ми е приятел“ изгубват напълно своето значение. Стойността на единицата одобрение е винаги единица и въпросът дали зад нея стои експерт или невежа, насилник или поет, идеалист или циник, губи всякакъв смисъл. Човешките стойности са вече веднъж претопени и обезсмислени чрез мистификацията на хиперперсоната, а сега са заличени напълно при преминаването им в количество. Реалността е била умъртвена при преминаването й в псевдореалността и от другата страна се намират единствено нейните кости, сред които не може да бъде разпознато „кои са на царя и кои – на слугата“. Те могат единствено да бъдат преброени, разсейвайки окончателно цялата драма на несигурността относно ценностите на човешкото битие. Какво екзистенциално облекчение!
Психиката в тези условия заприличва на физиката на някой, израстващ в условията на безтегловност – мускулите бавно атрофират, или не се развиват, вестибуларният апарат не постига функционално развитие, а евентуалната среща със здравата почва и земната гравитация го превръща в инвалид. Всъщност изследванията показват това съвсем буквално – употребата на дигитални устройства от подрастващите води до различия в структурата на мозъка – по- малка кортикална дебелина и по- малка дълбочина на мозъчните бразди. Открива се пряка връзка между употребата на дигитални медии и по-слаби когнитивни умения и свързаната с тях микроструктура на бялото вещество – (Associations between digital media use and brain surface structural measures in preschool-aged children, John S. Hutton и др., 2022), а изграждането на невронни връзки се затормозява у подрастващите, толкова повече, колкото повече време прекарат пред дигитални устройства (обратният ефект се наблюдава при четенето на книги) – Tzipi Horowitz-Kraus, John S. Hutton, 2017. Буквално – кората на главният мозък остава по- малка и неразвита пропорционално на времето, прекарано с дигитални устройства. Тези структурни изменения дори не се отнасят до конкретен дял, а са хомогенни, предопределящи цялостната непълноценност на развитието на психичните функции. Образно казано псевдореалността е „погълнала“ част от мозъка, в една необратима по отношение на подрастващите антикатастасия.
Псевдореалността има тенденцията да мимикрира под формата на източник на информация – рудиментарен остатък от нейните първоначални функции, които отдавна са атрофирали. Със самочувствието за информираност и „социалност“, представителят на модерното общество бива заливан от информационен поток, който обаче не пренася звук и смисъл, а единствено монотонен ромон, лишен от значения. Руслото му е оформено от цензурата, по неговото дъно бавно се влачи тинята на официалните медии, съдържаща единствено идеологически послания, пропагандни и тенденциозни отражения на действителността, а флуидната течност по- нагоре е съставена от аморфни течения, чиято тежест, аргументация и издържаност за потребителя е невъзможно да определи, а тяхното многообразие в тази изпразнена от авторитети „реалност“ елиминира всяка тежест, способна да ги диференцира. Визуалното и, макар и в по- малка степен, аудио представяне на съдържанието, потиска изграждането на асоциативни връзки и възпрепятства вместо да стимулира усвояването и разбирането му. Но увлечен от „динамизма“ на модерността, потребителят предпочита именно такива източници, които попива, същевременно вършейки важните си задачи от ежедневието. В резултат остава единствено с впечатления, които смята за убеждения, с повърхностно мнение, което смята за дълбока увереност и приумици, които счита за ценности – всички те неустойчиви и мимолетни, готови да рухнат при всяка издържана аргументация на противното, или пък просто упорито да бъдат поддържани, независимо от очевидната им неадекватност.
Съдържанията в псевдореалността имат тенденцията да стават все по- кратки, фрагментарни и сетивно въздействащи, което се обуславя от факта, че дозата допамин се освобождава в края на всяко дигитално преживяване пропорционално на силата на изпитаната стимулация. Сценаристите на дигиталните платформи, с пълното съзнание за този факт, умело декорират тяхната сцена в пълно съответствие с него, така че да привлекат и задържат възможно най- дълго своите потребители в рамките на цифровия си театър. (Макар че в началото набелязахме целта да формулираме единствено същностните, извънсистемни характеристики на взаимодействието човек – дигитална среда, това не е напълно възможно, тъй като двете се примесват в единно цяло в неопределимо съотношение. Виртуалните качества на псевдореалността са добре познати и неминуемо се подсилват и манипулират допълнително, усилвайки техните ефекти в неподатлива на измерване степен). Така елементите на псевдореалността стават все по- минимизирани, ярки и без особена тематична взаимовръзка: поредици от кратки клипчета, поток от статуси, постове, картинки, често от различни автори. Това постепенно води до регресия на устойчивостта и концентрацията на вниманието, които повече не са нужни в подобна среда (Renata Maria Silva Santos , 2022). Подобна безсистемност прави невъзможно изграждането на асоциативни връзки, цялостност и усвояване, а интензитета на експресивното визуално съдържание, съчетана с неговата фрагментарност бързо водят до безчувственост и дистанцираност.
Този безкраен поток притежава и тенденцията да превръща в идол настоящото, моментното, последното по ред. Клипът от преди няколко месеца, или дори дни вече не предизвиква интерес и изобщо не се гледа, тъй като е вече „остарял“, „твърде неактуален“: и тук не става дума за новинарски емисии – нагласата се превръща в стереотипна по отношение на всяка информация. Настоящето хипертрофира до абсолютни размери, „старото“, или паметта се заличава напълно, създавайки една личност (по скоро индивид), живееща единствено в този момент, съвсем не в позитивното значение на този израз. Безпаметна, лишена от опит, принципи, устойчиви убеждения, а също така и от перспектива към бъдещето, дългострочни цели, стремежи и съответно – въобще умения за адекватно целеполагане и воля. В едно с динамизма и безпроблемността при незабавното удовлетворяване на всяка появила се подбуда тук и сега, личността се сраства напълно с припламващите в нея пожелания, от които е неспособна да се диференцира, тъй като няма причина за отлагането им или съобразяването им с компонентите на действителността, а в своето самообективиране постига и жадуваната окончателна и тотална стерилност на битието, в което и самата тя е освободена от „нечистотата“ на живота. Изчерпано до настоящият миг, времето практически бива заличено и претворено не в безвремие, а в окончателност, препотвърждаваща императива на възникващите желания, които вече не се възприемат като такива, а като абсолюти на битието – обективни, самопотвърждаващи се със силата на своето съществуване, чийто произход е не извън личността и подлежащ на преценка, а представляващи самата „личност“ – субектът, заменен от обект в един окончателен апотеоз на егоцентризма.
Модерната личност не може да бъде мислена без контекста на дигитализацията по начина, по който личността от епохата на индустриализацията не може да бъде мислена без контекста на производството, потреблението и разделението на труда. В своят масов представител – схематизирана и стилизирана по подобие на елементите от псевдореалността, повърхностна и двуизмерна по подобие на екраните, които я представят, фрагментарна като съдържанията които преглежда, емоционално нестабилна, неспособна да се контролира и същевременно изчерпана и дистанцирана, лишена от адекватна самооценка и дори самоосъзнаване като субект. Напълно сраснала се с възникващите у нея желания, пластично предоставяни й под формата на „потребности“ в безконечния конвейер на производството, един доведен до съвършенство потребител, който не подозира, че му предстои да се сблъска със свят, в който потреблението е престанало да бъде структурен императив на системата. В който той ще бъде ненужен такъв, какъвто е оформен в своята тоталност.
Дигитализацията е прекрасен инструмент, осигуряващ множество възможности, които е трудно дори да бъдат изброени. Когато е използвана рационално. Уви, не само че по своята същност човек е дълбоко ирационален, но и нейната поява идва в свят, в който социалната патология е навлязла в най- тежките фази на своето развитие. Не може да изключим вероятността отровата на digitalis да послужи като антибиотик, който да способства лечението на агонизиращият организъм, но начинът на употребата му и неговата дозировка трябва да бъдат много точно премерени. Поне за момента подобно нещо не се случва. Наличието на псевдореалността утежнява състоянието и катализира още повече патогенните сили, които действат върху обществото, което се извършва с доброволното и безкритично съдействие на последното.
Ще завърша с малък фрагмент, построен от тухличките от резултатите на няколко експериментални изследвания. Би могъл да бъде огромен, но го намирам за достатъчен да изгради представа за цялостната картина:
Времето, прекарвано пред екраните (освен на дигиталните устройства, в това изследване е включена и класическата телевизия) е в корелация с развитието на психични проблеми у подрастващите. Дори умерени нива на използване на смартфон са достатъчни, за да намалят чувствително положителните преживявания от социалните взаимодействия. Използването на телефон е свързано с по-малко положителни социални впечатления (Vanden Abelee и др., 2016), по-ниско качество на взаимодействието с приятелите (Brown и др., 2016; Misra и др., 2014) и по-ниска удовлетвореност от отношенията с романтичен партньор (Roberts & David, 2016). Прекъсването на употребата на Фейсбук само за седмица, се отразява драстично позитивно върху психичното благополучие. Времето, прекарано зад екраните на дигиталните устройства и телевизора, е в пряко отношение с вероятността за развитие на анхедония, повишен риск от употреба на наркотични и квазинаркотични вещества (J. Adolesc, 2021) и депресия (Liqing Li и др., 2022).
Всъщност всичко, което би било полезно да запомним от тази статия е един любопитен факт от ботаниката:
2023 ЗАЛЕЗ