Едва ли решението на доц. В.Вацев да се насочи към романистиката – било то поради криза на възрастта, или поради някакъв спонтанен творчески ентусиазъм – би трябвало да провокира критика извън тази на литературните среди. Ако не бе предизвикало такъв мощен изблик на ентусиазъм у неговата публика. И особено – ако не бе представено като някаква, eдва ли не, квазинаучна разработка.
Вацев прави едно фино описание на един тип личност – в исторически план тя е тази, която първа се очарова от света на „благоденствието“, до което успява да се докосне през средата на деветнайсти век с помощта на зараждащите се нови икономически отношения; за която омаята от това „благоденствие“ е с нищо несравнима – пред нея не означават нищо нито род, нито родина, нито това, че се постига на гърба и кръвта на събратята им. Постига правилен паралел със съвременните представители на този тип личност, опиянените от която и да било идеология, стига да им отваря възможност да се докоснат до изобилието на благата и властта. Когато възможност за това им дава Османската империя – те са нейни върли привърженици, събират данъците за султана и строят гайтанджийници и фабрики, битието на чийто работници е добре описано от Захари Стоянов. Когато след Освобождението осъзнават, че нищо не се е променило, продължават усърдните си дейности – търговци и фабриканти, консерватори, или либерали до 1945-та, партийни функционери до 1990-та, неолиберали днес и тръмписти, каквото и да значи това, утре. В момента, в който консерватизмът стане изгоден за личните им интереси, те ще се превърнат в най- яростните му привърженици. Целта им оправдава за тях всякакви средства, сред които основното са другите. Тази мержелееща, бленувана цел, за пръв път съзряна в лишеното от феодална аристокрация общество в утринната мараня на деветнайстото столетие: социално-икономическото благоденствие; но не само по себе си, а като социално-икономически престиж; и колкото толкова повече от него, толкова повече и власт, която да го увековечи, гарантира, запази и утвърди. Вацев е прав, че тази личност вижда в останалите заплаха за себе си и за своето малко, престижно общество – свободата и равенството са последното, което би искала, тъй като нейната цел може да бъде потвърдена единствено посредством придобиването на превъзходство, на изключителност, на този престиж, който тя в своята вътрешна празнота усеща че може да произтече единствено от обемът на нейните външни притежания. Неравенството е единствената й жизнена среда. Всякаква идея за братството е напълно неадекватна спрямо нея – тя дори не подозира за съществуването на някой друг освен нея като субект. Очарована от обектите, по същият начин възприема и другите, които експлоатира, консумира, потребява, оценява, които могат да бъдат твърди и съпротивляващи се, или пластични и податливи, и сред които единственото й желание е да се разширява, да ги овладява и подчинява. Да ръзгръща своята свобода от ограниченията, които поражда субектното съществуване на другите. Свобода, с която няма какво да прави, защото зад нея не е останал никой, останала е единствено огромна зееща празнина, която тя отчаяно се опитва да запълни, запращайки в нея все по- големи количества продукти за консумация, все по- пикантни, своеобразни, усъвършенствани; залива я с образи, впечатления, преживявания, пътувания, представления, все по- зрелищни, все по- въздействащи, все по- мощни и ексцентрични. Но нищо не е в състояние да запълни тази бездна, защото единственото което може да го направи са другите; и не просто другите, а другите, идвайки като друг-аз; и идвайки не просто като друг-аз, а като повече-аз – за които отдавам себе си, на които посвещавам себе си, за които вече живея. Всичко, което тази личност е отдавна с погнуса отстранила от себе си, посвещавайки се на онзи блян по престижа на обектното благоденствие като осмисленост на съществуването, като алегория на спасението. Разбира се, че ако тази личност има някакви религиозни схващания, те са атеистични или спиритуалистични според степента на егоцентризъм, до който е достигнала и според силата на хладния полъх, долитащ от вътрешната й бездна, който й напомня че там нещо живее и че там на нещо му предстои да умре.
След това сравнително точно описание на тази личност обаче, Вацев внезапно го нарязва в пъзел, разбърквайки всички парчета в гротеска и добавяйки странни, причудливи елементи, така че вече вдъхновения читател или зрител да изгуби всяка представа за реалност. Остава загадка как образът на Бай Ганьо би трябвало да представлява едва ли не антипод на описаната като „българянин“ подобна личност. Ако трябва да бъдем точни, той се вписва поразително именно в нея. Без всякакво съмнение Бай Ганьо не би се поколебал ни най- малко да се погаври с всичко национално, ако би получил и най- малката изгода от това. От „неуместната му национална гордост“ не би останало и следа. Бай Ганьо жито не произвежда и не би го направил – твърде мудно е за целеустремената му към облагата душа; той е търговец, или по- точно спекулант. Е, оръжие разбира се, би могъл. Веднага щом натрупа достатъчно от спекулата или корупцията. Той е ясно ориентиран към достигането на това жадувано благосъстояние, по пътя към което нищо няма значение. Стойността на държавността и политиката за него ясно си проличава в неговото изборно дело. Той е всичко, което доцента описва като „българянин“. ..Въпреки това обаче за българянин е обявен този, който го критикува – Алеко Константинов. Това е мистериозно преобръщане, дори без изобщо да вземаме предвид душевната нагласа и личните качества на писателя в реалният живот. Защо тогава Вацев, който изглежда че критикува българянството, да не бъде причислен също към неговото число по начина, по който това става с А.Константинов? Може би поради наличието на уред, чиято светлинка удостоверява кой какъв е като в Кин-Дза-Дза?
Остава загадка защо ако ти е противен целият дух на модерната идеология, с нейният неолиберализъм, аморал, догматика и пропаганда – всъщност всичко произтичащо от онази античовешка ориентация в съвременните условия, то би трябвало да харесваш вулгарната и самодоволна фигура на Бай Ганьо? Ако той е българин, може би героите на Елин Пелин са българяни? Защото те са тези които „произвеждат жито“, докато Ганьо се занимава с търгашество; те притежават простодушие, докато Ганьо само простащина; те са способни на състрадание, докато Ганьо единствено на самодоволство; те са отрудени, гостоприемни, откликващи и емоционално деликатни, докато Ганьо е груб, безцеремонен, лукавстващ и способен на жестокост. Ако изобщо зададем въпроса Бай Ганьо православен християнин ли е, рискуваме да стигнем до някаква форма на подигравка с тази религия. Може би е зомби-християнин, което вероятно е похвално за Вацев? Кой кой е? Кой какъв е? Тук вече тъй нареченото българянство не произтича от описаната по- горе личностна характеристика, а от някакво собствено предпочитание? Понеже и Вацев критикува хора с българско гражданство, каквито са неолибералите да речем, по подобие на критиките на Константинов и то с не по- малко омерзение. Тогава как се определя принадлежността към едната група? Вацев ли е българянин или Алеко, байганизмът как се отличава от неолибералгбтетщината, може ли да критикуваме българин, или не? Българин ли съм, понеже държа на страната си, и се опитвам да я представя добре, или българянин, понеже байганизмът ме отвращава?
Може да приемем, че цялата тази каша се дължи просто на липсата на литературен усет и разбиране у един човек, отдаден на съвсем различна област. Но следващата му теза ни тласка в още по- голямо объркване. Оказва се, че става дума не за личностна нагласа и характеристика, а за различен етнос. Тези особености, за доцента всъщност се дължат на етническа принадлежност и имат генетичен произход. Сега се досещаме, че вероятно разполага с генеалогията на Алеко, така че става разбираемо позиционирането му като българянин.. вероятно.
Всъщност на социално-политическите възгледи и поведение, се приписва етнически характер. Това, което не ни допада като политическа теза бива определено като генетично заложено у противника. Като вътрешноприсъщо, като неотделима индивидуална характеристика. Следствията от подобна теза са две – отпада всяка необходимост от диалог, от опит за убеждаване, компромис или консенсус – тъй като тези убеждения са вградени, те не могат да бъдат променени; политическият противник става част от не-ние, той бива понижен в по- долно равнище на екзистенция, частично дехуманизиран спрямо ние. Последното и позволява всеки тип екстра-морално отношение и взаимодействие. Тази форма на дехуманизация винаги е била особено плодотворна по отношение на етническите взаимоотношения при които на базата на морфологичните разлики се създава внушението за фундаментално субстанциално различие – благодатна почва за дефинирането на враг, за насочването на омразата, агресията, ненавистта и напрежението, породени всъщност от съвсем различен социален източник. Да бъде прехвърлен политическият опонент в ентическа категория е мечта за всеки дирещ саморазправа режим. А ненавистта ярко струи от думите на доцента, неспособна да бъде смекчена от формалната денотация. Той говори за едно малцинство от четири до десет процента, което мрази българският народ и се страхува от него, ненавижда страната си и не желае нейното развитие и дори суверенитет, което не критикува, а жлъчно и детайлно излива своето отвращение от българите ..но предлага да се „договорим“ с този тъй наречен етнос. Това е недотам изтънченото лукавство на интригант, който бясно сее ненавист с кротички думи, уж уговаряйки за разбирателство с така описаният злонамерен противник.
Тук не става дума да защитим описаната първоначално личност, тя е последната която заслужава симпатии. Става дума за процес, при който нейните характеристики се абстахират, изнасят извън нея и се прехвърлят там, където считаме за угодно, по начина по който счетем за угоден, като същевременно тя бива дехуманизирана и пригодена за обект за саморазправа.
Въпреки че развитието на тази личност еднозначно произтича от създаването на условия за неравенство в обществото, от приписването на обектното благосъстояние на статут на основна житейска цел, от превръщането на човек за човека в средство, и съответно от обществото със всичките му характеристики също в средство, то това изобщо не се загатва. Няма и как да бъде загатнато от човек, който смята че е необходима „буржоазна ревоюция“, „формиране на националноотговорна буржоазия“ и подобен „елит“. Той не би могъл да признае, че буржоазията никога не е „националноотговорна“, тя не може да е такава не поради конюнктурни, а поради фундаментално структурни особености. Буржоазията е отговорна единствено към своят капитал и печалбите, които го създават. Ако не бъде, тя ги губи и престава да бъде буржоазия. Вацев говори за характеристиките на реалното чорбаджийство и как то е „създавало пречки“ на националноосвободителното движение, но в своята изкривена перспектива дава примери и на такива, които са подпомагали последното. Разбира се, имало е такива – към половин до два процента. Има и толкова, да речем, онкоболни в авиоиндустрията, но предполагам никой не смята, че работата в авиоиндустрията е белег за онкологично заболяване. В ония, от днешна гледна точка нищожни неравенства, чорбаджийството все още не е насъбрало достатъчно магнетизъм за своите носители. А тези, които тогава са жертвали източника на своето неравенство спрямо другите, така или иначе не биха продължили дълго да се ползват с него – очевидно не са му достатъчно верни, защото то изисква всичко. Чорбаджийството и буржоазията придобиват своето съществуване във времето единствено като олигархия, а тя е винаги в опозиция, „изпитваща страх и ненавист“ към цялото останало общество, било то от българи, французи, монголци, славяни, англосаксонци, индо-европейци, или просто „тях“. Не би могло да бъде иначе – те са източникът и заплахата, средството и противникът, благодарение единствено на които се поддържа припознатият и постигнат смисъл на съществуването, и които биха могли да го заличат.
Еднозначната реалия зад описаната личност се измества, като се превръща в псевдоетническа принадлежност, която пък е достатъчно аморфна да се приложи към който и да било политически противник и особено към всеки който критикува нещо, своевременно обявено за символ на „българщината“, било то и простащината. Всъщност ако не се лъжа, именно Вацев въведе и друга подобна категория – троцкизъм. Впоследствие бе подета от мнозина други с претенцията вероятно за интелектуалстване. Едно понятие напълно лишено от смисъл, както е лишено от смисъл, последователност и обособеност творчеството на Лев Троцки – нейният единствен фокус е критиката към Сталин. Би било любопитно да се чуе дефиницията за „троцкизъм“ – дали тя се изчерпва в оспорването на възможността за постояване на социализъм в една страна, или пък в тактическите прийоми за овладяване на властта, които се приписват на Троцки, дали е в уклона към дребнобуржоазно застъпничество, което впрочем е почти неразличимо близко до тъй наречения консерватизъм, дали е в опита да се внуши несъществуваща задълбоченост в познанията относно историческо-политическите процеси, дали удобен начин да се маркират всякакви извращения като леви, дали е в нещо друго? Или просто се изчерпва в своята безкрайна аморфност, позволяваща да се маргинализират и дискредитират априорно всякакви идеи, срещу които сме неспособни да защитим позиция?
Вацев се хаби напразно. Вече сме достатъчно технологично напреднали, за да избегнем необходимостта от формулиране на трудно доказуеми етнически групи и съмнителни отличия на субстанциално различие. Стигат ни само малки устройства с червена и зелена лампичка, които да удостоверяват нашата същностна принадлежност. Както и разбира се, „кодовете“ да се държат от капиталоотговорната буржоазия, защото друга не може да съществува. Всеки критик трябва да може да бъде предефиниран, а ако попита защо е пацак, а не чатланин, ще му отговорим: „Ти какво пацак, да не си далтонист? Не различаваш ли зеления цвят от червения?!“
2023 ЗАЛЕЗ