УСПЕХ

Би било твърде несправедливо след като дефинирахме основополагащите понятия, които определят отношението на личността към обществото, да пренебрегнем това, което предпоставя оценъчната му ска́ла.

„Успех“ означава „постигане, осъществяване на целта“. В помощ за по- доброто му разбиране са и неговите антоними, сред които се числят „провал“ и „неуспех“, но най- важен в социалният и психологически аспект, на които именно се фокусираме тук, е „грях“. „Грях“ означава буквално „пропускане, неулучване на целта“ и в този антагонизъм се разкрива фундаменталното екзистенциално значение на понятието „успех“. То съдържа в себе си както целта, така и координатната система, в която последната е разположена и която определя позицията на личността спрямо осъществяването на самият смисъл на човешкото съществуване. Житейският неуспех не се преживява под формата на обикновено разочарование, а именно като вина и греховност.

Действително, след първоначалните младенчески години, посветени на ориентирането в действителността, пред човек неизбежно възниква императивният въпрос за смисъла на неговото съществуване. Неговият драматизъм бива смекчен единствено от степента на безкритичност, с която бива приета подадената от социалната среда готова концепция относно неговият отговор. Религиозният характер на понятието прозира особено ясно в българският език, който го е предал като наследство и на повечето славянски езици. У|спе-х буквално означава „заспиване“, което изглежда изненадващо, но само за съвременната личност, откъсната отдавна от християнският мироглед. Успехът, или у-спе-ние-то в неговият контекст обозначава състояние, противоположно на смъртта. То може да бъде определено едва след края на житейският път и отразява придобитата гаранция за преминаването в Божието царство, което все още предстои и ще бъде осъществено след Страшният Съд в края на времето. Тази гаранция не може да бъде присвоена благодарение на безгреховността в протежението на живота, която е невъзможна, но чрез осъзнаването и разкаянието за допуснатите неизбежни грехове, произтичащи от човешката природа, и стремежът към тяхното недопускане, които пък от своя страна произтичат единствено от любовта към Бога и другите. Заспиването е гаранция за събуждане. Умирането е допускане за окончателната смърт, за отпадането на човек във „външната тъмнина“ след Съда. В този контекст успехът притежава дълбоко морален характер. Неговото придобиване се определя от естеството на човешките взаимоотношения и подбудите за тях. В него става очевидна и ролята на съвестта като вроден фундамент на последните, а в постепенният процес на секуларизация на християнството от самото себе си, се разкрива и силата на противоположната тенденция.

Действителността е твърде сложна, нееднозначна и с лекота позволява разнообразни интерпретации относно моралната правота на едно, или друго действие и поведение. Това превръща целта в твърде субективна, неопределена концепция, или най- малкото достатъчно пластична да се поддаде на различни тълкувания с неопределена степен на валидност. Когато подобно дефиниране касае фундаментално екзистенциалният характер на самото ни съществуване, тази несигурност е невъзможно да бъде претърпяна. Религията предлага решение и кооординатна система, и колкото по- обхватен е консенсусът относно нейната валидност, толкова по- голяма е степента на успокояване на личността относно смисълът на нейният живот и критериите, по които може да бъде измерено неговото индивидуално осъществяване. Но дори и така изглежда остава достатъчно количество неопределеност, което да изисква още по- ясни, недвусмислени, осезаеми и регистрируеми знаци за придържането към правилният курс: преживяването, като твърде субективно, се заменя с видим външен символ или действие, любовта – с прекръстване в точно определените моменти, смирението – с поклон, взаимността – със стриктно протоколиран литургиен ред, спонтанността – с канонично определена последователност, общежитието – с изграждане на масивни храмове, а вярата – с камбанен звън. Личността се освобождава от необходимостта да преживява религията, спасението не е в любовта, а в спазването на съвсем конкретни изисквания и правила. Специално християнството изпада в един необичаен парадокс, тъй като Христос проповядва именно това отхвърляне на мъртвият фарисейски закон в името на живото преживяване на вярата. Оказва се субективно, твърде субективно, за неспокойната човешка природа. Тази спонтанна формализация на самосекуларизиралото се християнство, впоследствие дава лесна възможност то да бъде удобно пригодено към нуждите и интересите на обществената организация, да бъде авторитетно изтълкувано като легитимация на елитарният феодален ред, дори и ако по самата си същност напълно го отхвърля. С различна степен на успех по- късно се ползва даже за обосновка на другата форма на елитаризъм – олигархичният порядък, който при това е в пълен разрез с каквито и да било морални и съвестови принципи. Тази недостатъчна способност за подобна противоречива адаптация предопределя минаването му на заден план, давайки път на новата религия на атеизма (за негово щастие, тъй като по този начин го освобождава достатъчно от социално-догматичнният системен натиск, давайки му известна възможност да се завърне към по- автентичните си форми).

Атеизмът в неговата модерна форма не е просто отсъствие на вяра в свръхестествени, извънсетивни сили или принципи. Той представлява религия с обратна насоченост (religare – свързване, възстановяване на връзката) – към обектното, видимото, възприеманото чрез сетивата и съответно в отхвърлянето на всичко субективно, вътрешно и чувствено като несъществено и недостоверно, до такава степен, че самото му съществуване изобщо, е под въпрос. В тази перспектива вътрешните преживявания са вторични, те са следствие на въздействието на външният свят и обекти. Не могат да съществуват нито съвест, нито вродени принципи на човешките взаимоотношения – те са само резултат на външно въздействие, учене и възпитание, а моралът е напълно релативен, исторически обусловен от конкретните условия. Значението на субекта е заличено напълно. Обектът, наблюдаемото, става меродавно, което дава възможност окончателно да бъде разсечен гордиевият възел на всяка екзистенциална несигурност, създава се принципната възможност успехът в постигането на смисъла на човешкото съществуване да бъде измерен, изчислен и конкретизиран. В това отношение в своята модерната форма, атеизма е еквивалентен на всяка формализирана религия и отразява дълбоката човешка нужда от сигурност по отношение на собственото си битие. Но не бива да бъде свеждан единствено до това.

Атеизмът като религиозна система, възниква в един определен момент – възходът на производствените възможности и индустриализацията, осигурили възможност за замяната на феодалната социална структура с капиталистическа в западноевропейското общество. Тъй като старата религия е била превърната в опора на феодалното общество, внушавайки идеята за неоспоримостта на социалната йерархия и произтичащите от нея отношения, „изхождащи от волята на Бога“, то за легитимацията на новите отношения е била необходима замяната й с друга координационна система, потвърждаваща правото на натрупалите богатство предприемачи, лишени от благороден произход, да заемат мястото на потомствената, „богопомазана“ аристокрация. Изкуствените опити като вярата във върховното същество на революционна Франция бързо се провалят, а протестантизмът не е в състояние да покрие в достатъчна степен необходимостта от пълно изличаване на етичните норми, породена от новите конкурентни и експлоататорски принципи. С индустриализацията и разширяването на производството, и съответно потреблението в широки мащаби, в живота навлиза едно сравнително ново и необичайно явление – парите и съответстващите им цени. Макар и да са съществували от хилядолетия, тяхното участие във всекидневният живот на масовото общество е бил нищожен. Сред преобладаващото селско население обменът е бил до голяма степен натурален, касаел е инцидентното придобиване на извънредни стоки, докато личните стопанства са покривали всички непосредствени нужди и пазарите са представлявали събития с определена регулярност, а не постоянно присъстващ източник на блага. Масовото производство и настъпващата урбанизация променят драстично този сравнително автономен начин на живот и заедно с разделението на труда налагат императивната необходимост от потребление, единствено възможно чрез употребата на парите, като унифициращо средство за размяна. Стойността на продуктите придобива своят съвсем конкретен и определен израз в тяхната цена. Хаотичният свят на обектите, всеки от които натоварен със свое собствено функционално предназначение, с релативно по отношение на конкретната личност и обстоятелства значение, със своя собствена неповторимост и уникалност, бива окончателно структуриран и дефиниран чрез тяхната цена. Тази абстракция на стойността по отношение на самият обект впоследствие полага основата на преданимистичният аспект на атеизма, в който паричната стойност се възприема като мáна, с която е натоварен даденият предмет, а неговото притежание е еквивалентно на притежанието на амулет, или талисман, чиято свръхестествена „сила“ осигурява както закрила, така и статус за своят притежател. Това, ведно с маркетинговата манипулация, определя и използването на разпознаваемите с тяхната парична стойност продукти на определени марки, притежанието на последните модели на технологични продукти, на даден тип блага и различни услуги, далеч отвъд тяхното функционално значение и практическа стойност за индивида, а като магически предмети, демонстриращи съответно и мáната, която е във властта на техният притежател. С разширяването на производството и стоките, за пръв път материалният свят изобщо, получава своята завършена определеност, а заедно с нея и своето превъзходство над субективното, неопределено и непостоянно мнение. За пръв път свързаните с особеностите на личността понятия като чест, достойнство, честност, отношения с другите, изгубват своето значение като критерий за успение. На тяхно място застава измеримата и недвусмислена стойност на придобитите обекти. Атеизмът на модерността задава една добре разчертана и ясна координационна система на битието. За разлика от неверието, което е индиферентно в това отношение, атеизмът е дълбоко свързан с прагматизма и разбирането за материалните блага като единствена ценност за човека.

В тази координатна система успехът получава своята еднозначна дефиниция: той се заключава в придобиването на най- големият обем от обекти, чиято стойност лесно може да бъде пресметната. Частичният успех е в разширяването на първоначалният обем от такива обекти, с които някой е разполагал в началото. Неговата личност, особености и отношения с другите нямат абсолютно никакво отношение към успеха. Така, както социалните мрежи премахват всяка несигурност по отношение на приятелството или одобрението с помощта на напълно еднозначната числова стойност, класацията на Форбс премахва всякакво съмнение относно успеха. Източникът на спасението е обектът.

Разрушаването на връзката между успеха и личността и привързването му към притежанията, става възможно с премахването на феодалните отношения, утвърдило превъзходството на капитала над потомствената аристокрация като обществен „елит“. В предходното общество социалният статус е предопределен от произхода и като такъв не може да служи като критерий за успех, той си остава неизменяема даденост, спадаща към особеностите на действителността, която не би могла да бъде цел, тъй като не може да се придобие. Отговорността за постигането на успех остава върху личността, развитието на нейните морално позитивни качества и избори. В условията на новият ред обаче, се създава и възможността за промяна на индивидуалното икономическо положение, а с оглед на новата му, статусно предопределяща позиция, това превръща икономическото придвижване и в социална мобилност. Именно това предопределя прехвърлянето на смътните, относителни и трудно доказуеми личностни критерии за успех в икономически с тяхната достъпна и ясна измеримост. В новото общество социалният статус вече е еднозначно социално- икономически. Всяко друго твърдение би било лицемерно. Дори ако дадена личност придобие авторитет в определен кръг по други критерии, това би касаело единствено дадената субкултура, би имало силно ограничен, а не социален характер. Посоката към целта, успеха, осъществяването на смисъла на съществуването е зададена – тя се заключава в умножаването на притежанията. Спасилите се достигат техният максимален обем, а грешниците пропадат в ада на нищетата.

Както християнското успение бива валидирано от Църквата, така и всеки успех, изисква своето социално потвърждение. Силата на всяка религиозна система извън, разбира се, редките случаи на пряк духовен опит, е в степента на консенсус на социалното обкръжение относно валидността на нейните догми. Това изисква атрибутите на успеха да бъдат демонстрирани и потвърдени от религиозната общност, така че простото натрупване на богатство не е нито достатъчно условие, нито задоволително преживяване само по себе си, освен в редки психично девиантни случаи. Успехът се верифицира под формата на социален статус, който в неразривната си връзка със стойността се предефинира като социално-икономически. Така се формира сложната социална система, изградена от множество фини диференциращи принципи, определящи както „благопристойността“ на притежанията, подобаващи на съответният социален статус, така и съответният протокол на поведение, начин на прекарване на свободното време, занимания, обхващаща живота на отделния индивид в неговата тоталност, пред лицето на което най- озадачаващото е степента, в която той съвестно се съобразява с всяко едно подобно социално предписание.

Дефинираната цел се представя на подрастващите по всеки възможен начин, с подтикването към успешна „реализация на пазара на труда“, което е изтъкнато като висша цел на образованието, с подхранването на убеждението, че би могъл да бъде „успешен“, с изтъкването на всевъзможни примери за „успелите“, с представянето като образец за успех и авторитет на икономически „преуспелите“ герои на своето време, чрез изкуството във всичките му форми, в които идеализираните образи, насърчаващи към превъзмогване на недостатъците, са заменени от вулгарни или двусмислени подхвърляния, но най- вече чрез единодушният обществен консенсус. Единствено неговата категоричност е способна да накара младежите да поемат по своя път към „успеха“, възприет като „благородният път“ на човешкото съществуване, да предадат своите физически и умствени способности за постигането на чужди цели, да фрагментират и пренебрегнат личният си живот и близките си, да посветят времето си на обектите, а стремежите си – на обладаването на многобройните предмети, служещи за статусна стратификация, потвърждаваща оставането им на правилния път. Същевременно тъй като личността е нищожна по отношение на критериите за успех, това ги освобождава от всякаква необходимост за личностно самоусъвършенстване и развитие, и отваря портите за безкритично идентифициране с всяка възникнала потребност, завършвайки облика им на съвършени елементи на господстващата система.

Успехът като постигане на замисъла на съществуването се преживява не като право, а като задължение и отговорност, но в модерното общество неговото тълкуване е трагично по отношение на индивида. Този успех не само не може да бъде гарантиран поради самите принципи на системата, но би могъл да бъде единствено относителен, проявен в степента на изкачване на социалната стълбица, но нейните върхове, ако изобщо биха могли да бъдат дефинирани, са ограничени до единици. Това предопределя „успеха“ да остава винаги неудовлетворителен, а личността да бъде винаги съпроводена с дълбоко вкорененото чувство за непълноценност, произтичащо от този факт. В търсенето на отдушник, тя с лекота приветства всяка възможност за компенсация, която му се открива в демонстрацията на статусните диференциатори, художествените и филмови произведения от типа на „Борат“, показващи превъзходството му като представител на „прогресивно“ общество и същевременно доказващи системната обоснованост, принуждаваща го да води начина на живот, който води.

По ирония на съдбата днес понятието „успех“ в българският език постига едно много удачно отразяване на своя обект: като състояние, противоположно на бодърстването, в което субектът, съзнанието, се разтваря напълно в обекта.