Не би могла да съществува демокрация1 там, където съществува социална йерархия. Демокрацията предполага равнопоставеност, независимост и тъждествено уважение спрямо всеки отделен член на обществото. Йерархичната структура определя отношения на зависимост, подчинение, пренебрежение и покорство, в нея се формират различни равнища на достъп и контрол върху информацията и разпространинето й, а неравномерното разпределение на благата позволява те да бъдат използвани като инструмент за влияние. Въпросът доколко едно реално демократично общество би било адекватно на възникващите пред него проблеми остава хипотеза, която никога не е била проверена на практика по отношение на мащабни човешки общности и ние ще я оставим като такава. Това, което е от значение, е ясното осъзнаване, че самата идея за демокрация без да се поставя под въпрос съществуването на социална йерархия изобщо, е заблуда, самозаблуда, или манипулация. Тази уязвимост на подобен тип управление в условията на съществуващо социално неравенство е бил разпознат още в неговите най- прости форми в Древна Атина. Непостоянната, неустойчива и условна презентация на демокрацията, по същество е представлявала единствено параван за противоборството между наследствената аристокрация и олигархията, използваща своите материални възможности, демагогията и връзките си на зависимост за влияние върху мнозинството. Тъкмо тази вътрешно присъща ѝ черта бързо води до заключението на Аристотел, че подобна система на управление е извратена, а Платон я счита за несъвършена, поради нейният, както той си го представя анархистичен характер, който скоро я трансформира в тирания. Независимо дали го осъзнават, двамата имат предвид едни и същи процеси, едни и същи предпоставки, едно и също допускане, което се заключава във факта, че човешката съвкупност притежава спонтанната тенденция да кристализира в йерархична, подредена структура. Че всяко друго състояние би било неустойчиво и кратковременно. Че е възможно при формирането ѝ да действат сили с различна насоченост, но крайната цел е винаги завършването на вертикална, повече или не особено по- малко централизирана, устойчива обществена конструкция. Че на самоорганизиращото се човешко общество априорно е отречена възможността за изграждане на стабилна мрежова структура от хоризонтален тип.
Платон по същество разглежда като основна причина за това егоистичната нагласа за безогледно удовлетворяване на вродените потребности (смътно разграничавайки ги на „необходими“ и „вредни“), това, което по- късно Фройд нарича „принцип на удоволствието“ и което в широкото съзнание на модерността бива определено като изключителен мотиватор на всяко човешко поведение. У Аристотел пък имаме едно „ентомоложко“ схващане за човешкото общество, чиято централна идея е най- ясно изразена в „робите биват различни, както има различни видове труд“, чието очевидно противоречие с отсъствието на връзка между някаква вродена, едва ли не физиологична диференциация между хората и техният социален статус и функция, води впоследствие както до стоицизма, така и до концепциите за tabula rasa и всички свързани с определящата роля на средата концепции, от които се очаква да го редуцират. Всъщност става дума за едно и също отношение. Първичният физиологичен стимул представлява единно цяло във връзката си с определен обект. Глад-храна-удоволствие от храненето, се явява един цялостен конструкт. Свръхоценката на храната неминуемо води до преекспониране на значението на глада и на стойността на удоволствието от храната, и обратно. Това са субект-обектни отношения и колкото по значими са те за личността, толкова повече се превръщат в индивид-обектни, защото техният източник и насоченост са изключително индивидуални, егоцентрични по природа. В своето многообразие те са в състояние да увлекат работата на съзнанието и да подчинят вниманието му на обектите, а техният непрекъснат ритъм на възникване и удовлетворяване поражда нуждата от овладяване, от контрол над обектите, който се очаква да донесе контрол над изстрадваните желания. Уви, колкото повече удоволствието е самоцел, а не породено от проста необходимост, толкова по- „превъзходен“ следва да бъде обектът, с който то се задоволява, съотнесен с предходният, за да се получи същата степен на удовлетвореност. Вместо контрол, индивидът изгражда зависимост, изискваща все по- висока и по- висока доза, а обекта заема все повече и повече от съзнанието на субекта. Контролът над обектите трябва да бъден решен с тяхното притежание, а тяхната естествена ограниченост поставя въпроса за тяхното разпределение. Колкото по- обектно насочен е индивида, толкова по- обектно се възприемат от него и останалите индивиди, което му позволява да „оперира“ с тях, с оглед на стремежа си за овладяване на възможно най- голямото количество от значими за индивидуалните му зависимости обекти, а закономерностите на този процес неизбежно формират вертикална обществена структура с различна степен на неравенства. Непропорционалният, ограничен брой на благата, действа като зародиш, около който кристализира социалната йерархия. Обектът предопределя битието на субекта съответно на неговата позиция спрямо него, скрепена от валентността на неговите потребности, а добродетелта се заключава в адекватната настройка на субекта спрямо предопределеното му така битие. Това обаче далеч не е процес, предопределен от непреодолими физични закони. Той съществува като потенциална възможност, като евентуален избор, но не и като неизбежен факт. Той не е характерен за човешките общества като такива, а е конкретно обусловен от стечение на определени обстоятелства и е ограничен до определен исторически хоризонт, който разбира се, далеч надхвърля възможностите на древногръцките мислители. Той дори не е обусловен от естествената връзка потребност-обект в степента, която й се приписва – напротив, след достигането на възможност за насищане на обществото с определено необходимо благо, изкуствено се придава ценност на друг тип блага по силата на техният дефицит, напълно независимо от наличието или не на реална потребност от тях. Потребността е единствено от поддържането на скелета на социалната конструкция, от предпазването й от разпад. В тази светлина изглежда повече, сякаш социалната йерархия не се поражда дотолкова от егоистичните пориви към благата, а нуждата от социална йерархия поражда свръхоценка на определени обекти и така поражда егоистичният стремеж към тяхното придобиване. В това участват в еднаква степен всички обществени слоеве и ние ще се опитаме да разберем природата на това неистово усилие за удържането на структурата, за да може и да преценим адекватността на нейното съществуване.2
[ Паралелно с тази линия се развива и съответното тълкувание на действителността в различните форми на материализма, заключаващи се в определящата роля на обекта, схващан като конкретен, дефинируем, потвърдим, недвусмислен и предсказуем в своята абсолютна подчиненост на причинно- следствените връзки. Субектът е напълно подчинен на неговото въздействие, производен, второстепенен, обусловен, присъстващ в една действителност, в която „битието определя съзнанието“. Очевидното логическо противоречие на картината, в която на пасивното и инертното бива приписвано действено и формиращо влияние върху активното, динамичното и творческото, се прикрива с категории като „социална“ и „икономическа“ материална действителност, сякаш последните могат да произтичат на практика от самите себе си, доколкото на субекта е отказана всякаква автономност. Диалектиката не се проявява в отношението на субекта с обекта, а под формата на своеобразна автореференция, която обаче без идеалистичният си характер, както е у Хегел, става напълно неубедителна. Това обаче не е основната слабост на тази линия. В своето заличаване на субекта, тя се основава на характеристики на обекта, които той не притежава като такъв, а които представляват единствено субективната му интерпретация на макроравнище. Един много тесен прозорец, оформен от особеностите на субекта, които били те и материално обусловени, вече безусловно го позиционират като диференциран и определящ спрямо обекта. Последният е достъпен само такъв, какъвто е трансформиран в представата на субекта. За да влезе в съзнанието, той е длъжен да приеме правилата и изискванията му, да се облече в определените за него одежди и да изостави навън неуместното. В своята основа обектът не е нито конкретен, нито предсказуем, нещо повече – неговата определимост е изключително следствие на наблюдателя, на субекта. Неговата плътност е относителна, неговата позиция – приблизителна и дефинируема единствено спрямо субекта. Той притежава загадъчни, извънсетивни характеристики като „спин“, които могат да бъдат обосновано предположени и опосредствано регистрируеми, но остават непредставими, а също и хипотетични като „цвят“, които почиват единствено на теоретични постройки. На базата на последните, с основание може да предположим и наличието на други, които, бидейки напълно извън зоната на припокриване на отношенията със субекта, са непознаваеми. Колкото повече се приближаваме до обекта, какъвто е, толкова по- малко сме способни да го разбираме. Той остава мистериозен в себе си, а неговото отражение в нас – повече илюзия, отколкото реалност.
Този кратък преглед цели да ни разкрие процеса на очарованието на субекта от обекта, достигащ в своята крайност до абсолютизация на външното, обектно (т.е. материално. Тук избягвам този термин поради нежеланието бъде схванато като част от опозицията „материално-духовно“, която не представлява предмет на анализ в настоящата перспектива. Тук се визира изключително опозицията „субектно-обектно“) битие. Да ни подскаже проекционната потентност на обекта в неговата абстрактна форма – като представа, сиреч символ. А символът е творение и съдържание на субекта. ]
СУБЕКТ, ОБЕКТ, СЪЗНАНИЕ
Какво имаме предвид в настоящият текст с понятията „субект“ и „обект“: Под първото не разглеждаме някакъв автореферентен, затворен в своята монада субект, нито пасивното отражение на обектите, изчерпано до своята екзистентност, а активно взаимодействащият, повлиян и повлияващ от и на света такъв. Нито го ограничаваме в рамките на съзнанието и самосъзнанието, които разглеждаме като негов екзистенциален, актуализиран фокус, който в акта на взаимодействие се явява представителство на субекта, но далеч не го изчерпва. Субектът за нас се явява като цялостна Личност, включваща своите безсъзнателни, несъзнавани и съзнателни съдържания, изграждащи се в нейните вродени, универсални психични форми, в тяхното уникално, специфично и неповторимо съчетание и своеобразен динамичен капацитет. Тя притежава целенасоченост, която не е задължително да бъде презентирана в обхвата на съзнанието, и съответната й проактивност, която то при все това осъществява. Развитието и усъвършенстването на първоначалният й фундамент са следствие на динамичните процеси на взаимодействието му с външните фактори (измежду които причисляваме и актуализираните потребности), с активното съучастие на Личността, която не ги изстрадва пасивно, а е деятел в тях, а в определени случаи и инициатор. Субектът, или Личността винаги действа като цялост, като единен, а не представлява сбор от различните свои характеристики, или динамична последователност от прояви. Нашата представа се доближава до Selbst на К.Г.Юнг, но не в аспекта на цел на индивидуацията, а като екзистенциален факт, както и до тази на Уилям Щерн (1906, 1918, 1924, Person und Sache) за личността (Person). Терминът „субект“ е предпочетен пред „личност“, понеже употребата на последната се свързва най- често с представителната психика, което впечатление желаем да избегнем. Където текстът позволява това без създаването на подобна алюзия, или без съществено изменение на смисъла, може да бъде употребено и понятието „личност“. Освен това, използването на „субект“ дава възможност да се дефинират по- точно и на по- фундаментална основа отношенията му със „обект“ -а, като това понятие считаме за по- удачно в настоящата перспектива от Нещо (Sache у Щерн). В известен смисъл бихме могли да го оприличим на динамичната проява на кантовият разум (Vernunft), докато съзнанието в своята най-първична изява се изчерпва в разсъдъка (Verstand). Това разграничение намалява с развитието на субекта, като следствие от по-голямата интеграция между различните аспекти на личността. Съзнанието (рационалният ум), е арената на сблъсък между актуализираните потребности, особеностите на външния свят и генералните цели на субекта (сами по себе също перманентна потребност), съвместяването на които предопределя динамичният стремеж за разширяване на неговият обхват по отношение както на външната действителност, (което да му позволи да осъществява максимално адекватни оценки и да предвижда последиците от действията си), така и по отношение на цялостната личност, (което да му предостави смисълът и правилната преценка за поставяните цели, така че да ги съобрази с тази действителност). Една от базисните физиологични потребности, с които се сблъсква обаче, е тази за пестенето на енергия, чийто основен консуматор са мисловните процеси и тази потребност влиза в остро противоречие с породилият се стремеж за неговото разширяване. Нейното коварство се състои във факта, че тя рядко се презентира открито в съзнанието, а се актуализира перманентно и удовлетворява в рамките на предсъзнанието, пред-разсъдъка, тихомълком преминавайки в съзнанието най- често под формата на рационализации. Субектът е сингулярен – в своята уникалност и потенциал неговата екзистенциална стойност е безкрайност, а всеки негов конкретен акт е недетерминиран, единствено вероятностно предвидим дори ако разполагаме с пълният набор от предпоставки, а обусловеността му може да бъде проследена единствено ex post facto.
„Обект“ наричаме не физическият обект, или феномен, а физическият обект, така както е представен в субекта.
Съзнанието може да бъде разбрано като процес, който възниква в резултат на взаимодействието между различни потребности на индивида и необходимостта от тяхното съвместяване, приоритизация и адаптация спрямо действителността, както тя е представена посредством възприятията. Голяма част от психологията, особено нейната най- популярна част, дълго време е била в плен на редукционисткото разбиране на Фройд за неговото формиране в резултат на антагонизма между тъй наречените от него „принцип на удоволствието“ и „принцип на реалността“. Като пионер, физиологичната перспектива на медика от началото на двайсти век оставя дълбок отпечатък върху тази дисциплина през следващото столетие. Тя предопределя схващането за естественият, вроден и определящ характер на физиологичните потребности, докато на всички останали се гледа като на вторични, случайни и съответно фактически несъществени, подлежащи на корекция и пренебрежими. В по- късното развитие на науката, сякаш по неволя се включват различни социални потребности, но на тях се гледа по същият начин, недоизказано или не, или като културно обусловени, или като на „еволюционна придобивка“ – т.е. завоалирано се запазва нагласата да бъдат възприемани като повече, или по- малко вторични. Това схващане се отразява дори и върху популярните версии на представянето на „пирамидата“ на Е.Маслоу, така сякаш базисните, физиологични потребности притежават по- голяма стойност, или дори че тяхното удовлетворяване е необходимо условие за пристъпването към следващите. Факт е, че потребностите възникват непосредствено в субекта, докато обектите, които способстват за удовлетворяването на физиологичните от тях и получаването на наградата на удоволствието, изискват първо определена активност за достигането им, и второ съобразяването с други потребности, които могат да бъдат също физиологични като самосъхранение или избягване на физическата болка, или пък нефизиологични като справедливост, или страдание причинено от способността за състрадание и т.н. Нефизиологичните потребности от своя страна изискват активност, насочена не към обекти, а към взаимоотношения с други субекти. Тези нефизиологични потребности ще наречем личностни (субектни), тъй като те произтичат от субектната природа, така както както физиологичните произтичат от физиологическата природа на човек като организъм. Считаме определението „социални“ за подвеждащо, тъй като тяхното представяне и преживяване не се осъществява в някакво неопределено множество, нито задоволява нуждите на такова, а се изявява и удовлетворява индивидуално. Те имат също толкова вроден и априорен характер, колкото и физиологичните потребности и именно те са тези, които оказват решаващото влияние върху развитието на личността и нейните способности. Ако физиологичните потребности изискват основно външна активност към придобиване на обекта и съответно водят до физическо развитие, то субектните потребности стимулират вътрешна активност и водят до развитие и усъвършенстване на личностните способности и заложби. Употребата на понятието „социални“ е произтекла от факта, че тяхното удовлетворяване не се осъществява във отношенията субект-обект, а предимно във взаимоотношенията субект-субект, т.е. в социалната среда. В противоречието и съвместяването на разнообразните потребности от различен характер в контекста на действителността, а не между удоволствието и болката, протича формирането на съзнанието и развитието на потенциалните способности, стимулирани от възникващите пред тях предизвикателства. Дефинирането и диференцирането на различните потребности в тяхното многообразие не е предмет на това есе, но вероятно най- първичната, генерална и съответно основна субектна потребност е тази от смисъл. Освен нея такива са потребностите от взаимоотношения, справедливост, саморазвитие, насочено към принос. Като очевиден факт ще оставим признанието, че удовлетворението на физиологичните потребности действително носи удоволствие и нищо друго: преживяването на щастие не произтича от него. Колкото по-стеснена е границата между възникването на потребността и нейното удовлетворяване, толкова по- малко място остава за възникване на противоречие между нея и някоя друга потребност, толкова по- малка е и необходимостта за планиране и съобразяване с други фактори, съответно толкова по- малка е необходимостта от съзнателни, енергоемки мисловни процеси и наличие на съзнание изобщо.
На базата на тези уточнения ще опитаме да систематизираме факторите, чието комплексно въздействие е довело до изграждането и затвърждаването на социалните структури във вида, в който ги познаваме през последните хилядолетия.
На елементарно-психично равнище
Физиологично предпоставеният конструкт субект-обект притежава способността същевременно да изпълнява ролята на проекция на някои субектни потребности.
В необходимостта от контрол над натиска на физиологичните потребности, самоконтролът, дисциплината и самообладанието може да бъдат изместени от осигуряването на наличие на съответстващите обекти, така че те да бъдат своевременно употребени за незабавно удовлетворяване на тази потребност. Това вече създава илюзията за победа над нея. Служи като проекция на свобода, сигурност, надмогване над физиологичното, над императивните изисквания на действителността. Тук личността попада в първия си капан. Степента на удоволствие съответства на степента на интензитета на потребността, който нараства с продължителността между възникването и удовлетворението ѝ. Ако тя бива задоволявана незабавно, или дори още преди да се е появила, за да се получи желаното удоволствие, предоставяният обект трябва да превъзхожда в някакво отношение всеки предходен, да бъде все по- своебразен, все по- пикантен, все по- рядък, изключителен. Свръхоценката на потребността, на която съответно е посветена неизбежно упоритата работа по осигуряване на свръхзапас от съответстващи ѝ обекти, води до свръхоценка и на ценността от удоволствието, което съпровожда нейното удовлетворяване, което пък изисква един безкраен процес на „усъвършенстване“ на обекта. Един безрадостен, безконечен цикъл, в който „победителят“ се оказва роб, доброволно споделящ съдбата на данаидите.
В придобиването (тъй като стават собствени, лични; не се има предвид използването) на различни инструменти, позволяващи по- лесното и бързо извършване на определена дейност, се проектира развитието на личните способности и умения. В цялостното разширяване на обема от притежания се проектира цялостното развитие на личността, на нейните заложби и способности.
Удовлетворяването на физиологичните потребности е недвусмислено и самоочевидно. Такива са и обектите, чрез които то се постига. Наличието на обекта е явно, проверимо и потвърдимо, за разлика от субективните качества, които могат да бъдат доказани единствено в специфични ситуации. Видимото създава основа за консенсус и верификация, съответно за фактологическа сигурност. Дефинирането на знаци, признати от цялата общност, се превръща в категорично потвърждение пред останалите за проявата първо на изключителни способности – като пряк отпечатък на събитието под формата на белег от рана, сетне превърнал се в резки върху копието, или брой на орловите пера. Постепенно в сложните общества, в които непосредственият контакт е станал невъзможен, знакът, като следствие, се превръща в символ сам по себе си, предшестващ, или изобщо несвързан с определена личностна проява. Същевременно обектите, свързани с потребности, заемат ролята на свидетелство за развитието на личностните качества и постигането на себереализация. Притежанието на подобни обекти е свидетелство пред другите за „победата“ на техният собственик над стихията на връхлитащите потребности, над „света“. Демонстрацията им, проектира в себе си признанието, одобрението и възхищението им към достиженията на притежателя в неговата борба с възникващите нужди вече не само в персонален, но и в социален план.
И така, доколкото удовлетворяването на личностните потребности е неспособно да послужи като проекция на удовлетворяването на физиологичните (макар несъмнено съществено да отслабва тяхната значимост: увлечени в пълноценно общуване сме напълно способни да „забравим“ глада си, или нуждата от сън; в застрашаваща детето ни ситуация напълно забравяме за болката и т.н.), то това вече осигурява преимуществото на обектно насочените, които съвместявайки удовлетворяването на няколко потребности (макар и фиктивно), са енергийно по- ефективни. Тези проекции се формират спонтанно и предопределят склонността към натрупване и демонстрация на изобилие, които са характерни в различна степен дори и за примитивните култури. Тя едва в минимална степен се оправдава с практическата необходимост, а по отношение на манифестациите на свръхизобилие, напълно е лишена от такава – нейната същност се заключава в проектирането на вътрешното израстване, себеовладяване и самоконтрол и в отчаяната необходимост от неговото потвърждение от страна на другите субекти, произтичаща от неудовлетвореността и интуитивното усещане за неговата недостоверност: истинската цел не е била осъществена, а е била заменена с проекция.
Удовлетворяването на физиологична потребност се извършва с окончателен акт. Ако изпитваме жажда, изпиваме чаша вода и потребността е задоволена. Личностните потребности обикновено не притежават подобна крайна точка, те представляват непрекъснат, необозрим процес, изискващ постоянно усилие и намеса. Те са крайно разточителни от енергетична гледна точка. Поне на пръв поглед. Понеже за разлика от тях, физиологичните се характеризират с периодичност и възобновяемост. Тяхната поява наподобява тази на фолклорните чудовища, които изискват регулярната жертва на девойките, докато накрая не дойде ред и на царската дъщеря – анима, или връзката с личността, със себе си, с другите, свързващото и обединяващо начало. Тогава става необходима появата на Героя, който да отхвърли безропотното, самоунищожително жертвоприношение, да победи ненаситният звяр и да запази личностното битие. Това може да бъде извършено само от съзнанието, което единствено притежава структурирано възприятие за време и е способно да разпознае безконечната периодичност на завръщането на физиологичните потребности. Това е неговата поява и пробуждане, както Героят винаги идва от някъде другаде, или от незначителна житейска позиция. Истинската победа е в способността за противопоставяне. За да бъде разпознато чудовището като заплаха, е необходимо да се сблъскаме с неговата мощ, с неговият интензитет. Ако то е винаги сито, ако своевременно му е поднасяно неговото угощение, дори още преди да го поиска, то би било лъжливо възприемано като безобиден домашен любимец, а героят би останал незначителен странник в едно поглъщано от небитието невладение. И в своята новопридобита царска позиция, неговата власт се простира дотолкова, доколкото е способен да удържа чудовищата и техният нестихващ глад, на което не винаги се оказва способен.
На личностно равнище
Непосредствената задача на събуждащият се, е ориентацията. Нуждата от нея е перманентна, тъй като представлява основата, върху която се планират, развиват и осъществяват всички останали действия на субекта. Тя от своя страна е предизвикана от необходимостта на базата на тази ориентация да се открие правилната обща насока на цялостната дейност и поведение – техният окончателен смисъл. Само наличието на такава, прави възможно организирането, приоритизацията и съчетаването на разнородните потребности, които стихийно се изявяват пред личността, и без която тя би била тласкана от тях в хаотични, несвързани прояви, чийто краен резултат би бил непредвидим. С други думи, у субекта е заложена априорната базисна потребност от осмисляне на собственото съществуване в Света, за което е необходима и ориентацията в него. Тази телеологична потребност на субекта е била разпозната и концептуализирана в различни перспективи в работите на К.Г.Юнг, А.Адлер, В.Франкъл, в определен смисъл от Е.Маслоу и Р.Мей, а базисните потребности от автономност и компетентност, определени в Теорията за самоопределянето (SDT) на Е.Деси и Р.Райън могат да бъдат мислени като произтичащи от тази необходимост от смислено, базисно организиране на цялостното индивидуално съществуване. И именно тя играе решаващата роля за изграждането на социалната структура.
Величината на шока от сблъсъка с действителността, ни е минимизирана благодарение на факта, че нашето съзнание, което е точката на този сблъсък, се разширява стъпка по стъпка, потребностите се актуализират постъпателно, давайки възможност, да си изградим и следваме общи принципи, да организираме и подготвим себе си без да губим общият смисъл и насока. Действителността на човек е на първо място социалната и той се оказва запасен с архетипни предварителни форми, в рамките на които да вмести Майката и Бащата, образуващи с него първият му малък Свят. Постепенно той се усложнява все повече, докато достигне границите, до които е податлив на осмисляне за субекта. Тези граници се простират до възможността за непосредствено общуване и познанство. Субектът е познаваем за друг субект поради факта, че техният общ фундамент е еднакъв, и си остава принципно такъв независимо от уникалността, своеобразието или чудовищността на надстройката. Единствено това прави възможно адекватното осмисляне. Субектът е истински познаваем единствено в своята уникалност. За разлика от него обектът е непознаваем в своята неповторимост, той е познаваем единствено чрез множеството, като абстракция и набор от общи качества. В опита си да подходят наукообразно, някои психологически школи се опитват да опишат субекта именно като обект, класифицирайки го, определяйки го на базата на набор от абстрактни, общи характеристики. Едно напълно абсурдно начинание, в разрез както с факта, че същността на субекта се заключава в индивидуалността му, така и с това, че той е качествено различен от простият сбор на своите характеристики. Естествено, подобна типизация може да има функцията на една най- обща предварителна представа, но нищо повече.
Когато потенциалът за осмисляне на Света (който, както казахме за човека е преди всичко социален свят) е надхвърлен, човек се изправя пред катастрофален проблем. А този потенциал се изчерпва още при формирането на първите обществени конгломерати. Ако субектът е неспособен да осмисли света, не би могъл да прави адекватни преценки, не би могъл да предвиди последиците от своите действия, а това означава че не е в състояние да предприеме нищо. Не би могъл да разграничава правилно от неправилно, съответстващо на ситуацията, или не. Т.е. не би могъл в никакъв случай да осъществява принципите на своето съществуване и да следва осмислящата го обща насоченост. Спомням си как като прогимназист от долните класове, отнякъде ми бе попаднала една ръчна граната. Разбира се, обезопасена, някакъв учебен инвентар. Играехме на улицата разделени на отбори, вероятно на фунийки или нещо подобно, но аз използвах и гранатата в играта, като отвреме навреме я хвърлях и „унищожавах“ по няколко от противниците, което беше съществено преимущество на нашия отбор. При един такъв случай бях забелязан от един възрастен минувач. Човекът се нахвърли срещу мен с особена агресивност и изключително крайно изрази своето възмущение и презрение към пропаднали нехранимайковци като мен, които не си дават сметка какви ужасни последици могат да причинят. Не можех да си избия от главата една абсурдна фраза, която натрапчиво ми се искаше да му кажа: „Но аз съм отличник!“. Смисълът, който тя трябваше да изрази следва да е нещо като „Наистина съжалявам! Аз съм умно и добре възпитано дете. Разбирам, че явно съм постъпил безотговорно, но това е единствено инцидент и няма да го повторя.“ Минувачът, разбира се, бе напълно непознат. Ако човекът ме познаваше, най- вероятно не би подходил толкова грубо спрямо мен, а ако би, то тогава и аз бих го познавал и изтълкувал поведението му спрямо неговите собствени особености. Смятам че именно след този случай доста занемарих своята дисциплина в социалната среда. Несъзнателно стигнах до заключението, че няма особена причинно- следствена връзка между това какъв си ти и отношението на останалите, което обикновено произтича от случайни и стихийни фактори. Ако тогава съществуваха особени отличителни знаци за „добрите деца“ и аз бях горд носител на един такъв, вероятно човекът би се обърнал по съвсем различен начин към мен и, кой знае, може би щях да бъда много по- благовъзпитан младеж впоследствие. Означава ли това, че подобни знаци са нещо положително в социалната среда? Естествено, че не. Положително би било съществуването в рамките на непосредствено, а не символно познаваема среда. Символът е абстракция, която често губи връзката си с реалността, която трябва да обозначи. Връзката е социална, основана на консенсус относно значението, а придобиването й е конюнктурно предопределено. С други думи, може би в онзи ден не аз, а някой друг щеше да носи този символ на „доброто дете“ по силата на своя произход, икономически статус, или каквото и да било случайно пристрастие. Това се отнася още за определянето на самите критерии, по които да бъде „заслужен“ и би изисквал една констелация от съпътстващи символи, които едва в своята комплексност да придават някакъв смислен контекст на човека отсреща. Но най- вече – каквито и колкото и особености да „отразяваха“ подобни символи, те не биха били способни да изразят адекватно динамичната и свободна същност на самият човек, която в своята необхватност обикновено възприемаме повече интуитивно дори и в непосредственият си контакт. Вероятно една такава комплексна система за „символно описание“ ви напомня за системата на социален рейтинг, защото тя представлява именно такъв опит. Нейният най- голям недостатък не е възможността за идеологизиране или политизиране на критериите, нито в контролиращите й функции. Самата й същност е в обезчовечаването, в опита за ликвидиране на уникалността, за класифициране на некласифицируемото, за осъществяването на колапс на сингулярността на субекта, в който той да бъде напълно заличен и заменен с опис на елементи.
Така или иначе, този тип неподатлива на осмисляне действителност се случва на човешкото общество преди няколко хиляди години. Предвид на предпоставките, изброени по- горе, и с оглед на безсилието, с което се сблъсква в опита си за ориентация, обществото не след дълго възприема обектите с тяхната проективна потентност като плодотворни източници за изграждането на цялостна координатна система, която е в състояние да дефинира позицията на всеки един в действителността.
Еволюцията на обекта
В смисъла си на нехомогенност по отношение на доверието, авторитета и компетентността, социалната йерархия е присъща на човешките общества още от техните най-ранни форми. В първобитните общества този тип социална йерархия е била пряко свързана с практическите нужди на групата. Лидерството е било динамично и контекстуално – в различни ситуации различни членове на общността са заемали водеща роля, в зависимост от техните способности и опит. Например, ловецът с най-добри умения е ръководел лова, докато в случай на конфликт лидерството е било предоставяно на най-опитния в разрешаването на спорове. По подобен начин го описва например К.Бьом в „Hierarchy in the Forest: The Evolution of Egalitarian Behavior“ (1999), като подчертава, че тези общества са били предимно егалитарни, но са допускали временни йерархии, основани на компетентност и доверие. Изследванията на Ричард Лий върху племето Кунг в Калахари (описани в „The Dobe Ju/’Hoansi“, 1993) показват, че лидерството в тези общества е било неформално и временно. Ловецът с най-добри умения е ръководел лова, но това не му е давало траен авторитет извън тази конкретна дейност. Подобни наблюдения са направени и от антрополога Джеймс Уудбърн, който описва егалитарните общества, в условията на които човечеството е съществувало през 90% от своята история и в които властта е разпределена и временна. Робин Дънбар в „Grooming, Gossip, and the Evolution of Language“ (1996) подчертава, че в малките групи социалният статус е бил пряко свързан с приноса на индивида към общността, а не с наследствени или символични фактори. В своята естествена форма социалната йерархия е била неабсолютна, гъвкава и основана на личностни качества, които са били видими, доказуеми, признати, но същевременно и оспорими в рамките на малката общност. Тя не е създавала трайни неравенства, тъй като лидерството е било временно и зависело от конкретната ситуация. В този контекст не е имало нужда от символи или обекти, които да удостоверяват авторитета – той е произтичал от действията и резултатите на индивида. Както отбелязва антропологът Тим Инголд в „The Perception of the Environment“ (2000), в ранните общества социалните отношения са били изградени върху лични взаимодействия и доверие, а не върху абстрактни символи на власт. Въпреки това, разбира се, абстрактната способност на човек вече е намирала своите първи социални прояви. Антропологът Виктор Търнър (The Ritual Process, 1969) подчертава, че дори в егалитарните общества ритуалите често включват символични елементи, които временно подчертават статуса на определени индивиди. Например, в ловно-събирателските общества ритуалите, свързани с успешен лов, могат да включват символично „увенчаване“ на ловеца, което обаче не води до трайно неравенство. Тези символи са били временни и контекстуални, отразявайки динамичния характер на лидерството в пряката му връзка с личност и проява.
Окрупнени общества
С нарастването на размера и сложността на човешките общества, непосредственият контакт между всички членове става все по-труден. Това води до необходимостта от символи, които да удостоверяват авторитета и качествата на индивидите. В този преходен период те все още са тясно свързани с реални лични качества и постижения, но започват да играят и ролята на посредници между личността и обществото. Те служат като гаранция за качествата на индивида, дори когато тези качества не могат да бъдат пряко наблюдавани. Символите, ги удостоверяват често са обекти, свързани с конкретни постижения. Например оръжията или трофеите от битки са служили като символи на храброст и воински качества и са били разпознаваеми за останалите членове на общността. От първостепенна важност за обществото е вземането на решения и символните обекти трайно се свързват с тези, които притежават признанието за авторитет. Археологически находки като украсени оръжия от бронзовата епоха (например в Европа и Близкия изток) показват как тези символи са били използвани за утвърждаване на авторитета на успешният военачалник. Появяват се и символи за други типове функционално, базирано на способностите разделение. В много ранни общества шаманите са били фигури с изключителни познания за природата, лечението и духовния свят. Техните символи – като ритуални маски, дрехи или инструменти – са били пряко свързани с техните способности и опит. Както отбелязва Мирча Елиаде в „Шаманизмът и архаичните техники на екстаза“ (1964), тези символи са служили за легитимиране на шаманската роля, но са били неразривно свързани с реалните умения на шамана. В общества като тези от ранния неолит, ритуалите често включват дарове, които символизират приноса на индивида към общността. В погребенията от Варненския некропол (около 4500 г. пр.н.е.) са открити златни предмети, които вероятно са символизирали статуса на индивидите. Робин Дънбар в Grooming, Gossip, and the Evolution of Language (1996) подчертава, че с нарастването на размера на групите езикът и символите започват да играят все по-важна роля за поддържане на социалния ред. В този контекст символите, свързани с лични качества, са служили като „визитни картички“, които са позволявали на индивидите да демонстрират своя принос и статус в по-големи групи, където личните взаимодействия са били ограничени.
Големи общества
В още по-големите общества символите постепенно изместват личностните качества като основа за авторитет. Обектите, които първоначално са служили като доказателство за способности и постижения, се отделят напълно от връзката си с личните качества и способности и започват да функционират като самостоятелни източници на власт. Те повече не са следствие от проявата на субекта, а предопределят как той да бъде възприеман. Притежанието на символният обект става достатъчно, за да се създаде социалният статус, независимо от реалните способности на индивида. Причинно- следствената връзка между субекта и обекта се обръща, благодарение на способността за абстракция и символизация.
Тази трансформация води до създаването на наследствени елити, в които властта и привилегиите се предават от поколение на поколение и това изглежда напълно естествено, следвайки начина, по който навлезлите в живота разнообразни обекти се предават на потомството. В крайна сметка символните обекти, са също така и предмети, както и тези от бита и инструментите. В този контекст обектите се превръщат в основен механизъм за поддържане на социалната йерархия, чиято най- съществена функция касае вземането на решенията и създава различни равнища на свобода по отношение на този процес. Това води до отчуждение между управляващите и управляваните, тъй като авторитетът вече не произтича от личните качества, а от притежанието на обекти със символна стойност. Интуитивно, заместването на субектно произтичащата диференциация с обектно произтичаща е било закриляно с физическата дистанция между натоварените с висок статус и обществото. Владетелят не бива да се поглежда в очите, той е дистанциран от обществото и не се смесва с него, създава се жизнена дистанция, отразена и архитектурно, а участието му в масовите събития е в специфична, уникална позиция. Неговата мистериозност следва да защити неговото символно произтичащо право. В пораждащото се противоречие между естествено заложените норми и символно структуриране, легитимиращите обекти се разширяват до обширна комплексност. Тя включва множество от дефицитни и новодефицити обекти и разбира се, първоначалните блага, чието изобилно притежание от знак за победа над природата, се превръща в знак за контрол, за свързаност с първоизточника на благата. На мястото на спонтанно признатият авторитет, произтичащ от субекта, се заражда идеята за произтичащият отвън, от обекта, под формата на „божествена благодат“. На мястото на субектно ориентираното самоорганизиращо се общество, се утвърждава разбирането за божественият ред – неоспорим, сръхчовешки (не-субектен), неведом. Религията винаги е представлявала цялостна система за ориентация в Света и осмисляне на човешкото битие в него. До този момент нейният регламентиращ аспект се е простирал до природните стихии и феномени, в които се е проектирал субективният живот и неговите процеси. Те са въплъщавали и различни изисквания към субективния (личният), но не и към социалният живот, който е бил самоочевиден, спонтанен и самоорганизиран, съобразно явните субективни прояви и качества. В своята загадъчност, обектите от външната действителност са играли ролята на актьори, представящи вътрешната, субектна действителност и процеси – както по- късно го прави алхимията. Субектът е представлявал центъра на битието. В новите, по- големи общества, религията за пръв път започва да се слива с властта, която от динамично предпочитание при вземането на решения, се превръща в статична функция, произтичаща от обект. (виж напр. Е.Сървис, 1975, Origins of the State and Civilization). Субектът е трябвало да изиграе ролята на символизираното от обекта. И това бива сравнително безпрепятствено възприето, поради належащата необходимост от ред изобщо, чието непрекъснато реорганизиране би било практически невъзможно за огромните човешки общества. (още относно тези процеси може да се открие в М.Вебер 1922, Economy and Society; П.Бурдийо 1986, The Forms of Capital; Е.Дюркхайм 1912, The Elementary Forms of Religious Life; Н.Люман 1984, Social Systems )
На този етап тази карта на реалността не съвместява и функцията да предоставя цел, тя служи основно като познавателна база на Света. Изключителността и дефицита на определени обекти, благоприятства тяхната служба като скелет на основната конструкция, скрепен с контрола над благата и легитимацията на религията. Около него се ситуира цялото общество, а с разширяването на достъпа до определено благо, тази функция се пренася върху други, все по- дефицитни обекти, които да осигурят стратификацията. Утвърдената символна потентност на обекта, се разпростира широко в общественият живот. Тя далеч надхвърля пределите на легитимиращите обекти като облекло, накити, дом и т.н. и навлиза в поведенческите прояви на човека, предписвайки му определен тип външни действия, ритуали и комплексни поведенчески алгоритми, които следва да потвърждават наличието на едни или други субективни съдържания и преживявания. В противоречие с вродените жизнени принципи и потребности на човек, това няма как да се осъществява безпрепятствено през цялото време и те регулярно влизат в сблъсък с така формираната символна система. (Развитието на символният, или театралният живот на субекта извън контекста на ролята за вземане на решения и структурирането на социалният свят, е извън пределите на това есе. Въпреки това не може да се въздържим да не обърнем внимание на едно от събитията, разтърсили особено силно основите на този обектен свят – християнството. Да бъде използвано спрямо него понятието „религия“ сред останалите „религии“ би било абсурдно. В своето радикално противоречие с принципите на всички други, едното от понятията би трябвало да носи представката „анти“. Християнството отхвърля значението на всеки обект тотално и безрезервно. Цялата символна структура, всяка обрядност, външна ритуалност, значението на социалната йерархия са сведени до нищожност спрямо ориентацията и смисъла на човешкото битие. Не е учудващо, че в изключително толерантната към всички вероизповедания Римска империя, се надига ненавистта и пълната нетърпимост единствено спрямо християнството. Всички останали религии се свеждат до едни и същи принципи, до символизъм, обектност, структурност спрямо обекта. В своето многообразие те са в абсолютно съгласие по отношение на уредбата на съществуващият ред. Християнството го разрушава из основи. Необходими са повече от три столетия, за да бъде „опитомено“ и пригодено за употреба.)
Тук не се цели някакъв елементарен редукционизъм. Разбира се, че в процеса на натрупване и неравномерно разпределение на благата играят роля и множество най- примитивни склонности като алчност, жажда за контрол, стремеж към запасяване, егоизъм и т.н. Но спрямо всички подобни винаги е съществувало мощно обществено противодействие, те са били изобличавани и осъждани още в зародиш, осмивани, презирани, отхвърляни. За да стане приемлива изобщо диференциацията на притежанието на благата, решаващата роля принадлежи на необходимостта от организиране на Света, от осигуряването на Ред: подреденост, яснота, съответно познаваемост и ориентация. Съчетана с практическото оптимизиране посредством разпределението на различни отговорности и функции, тя успява да надмогне вродените принципи за справедливост, сплотеност, сътрудничество и взаимност. И макар това противоречие почти непрекъснато да е било извор на вътрешно напрежение, в цялост тази система се запазва и утвърждава. Това структуриране дефинира света, освобождава субекта от необходимостта непрекъснато да идентифицира на кого да възложи определена отговорност съответно на неговите лични качества, и му дава възможност да се концентрира в собствената си, непосредствена действителност и конкретни предизвикателства. Спестява му много енергия, която безплодно би пропилял, опитвайки се да осмисли необхватният вече заобикалящ го свят. Ако и образуването на йерархичната социална структура да се задейства от егоизма, то нейното формиране бива изобщо допуснато от иначе мощните противодействащи сили на обществото като цяло, единствено в големите общности, поради възникващата в тях необходимост от ориентация. Такива съвместни струпвания възникват едва преди осем-десет хиляди години. Те не представляват естествената социална среда, за която човек да притежава вродена, архетипна готовност и предопределят използването на видими, конкретни обектни символи на личностните особености и произтичащият от тях функционален статус.
Зараждат се причудливи идеи като собственост върху земята, която като източник на блага гарантира тяхното притежание и статус, а нейната оразмерена територия парцелира самото общество. Първоначалната общност колапсира до рамките на семейството и характерните за нея отношения се ограничават само до неговите граници. Това е едно спасително „изхвърляне на баласта“, един доброволен отказ от съучастие пред лицето на станалият твърде обширен, неподатлив на осмисляне свят. Прехвърлянето на отговорността за взимане на решенията от наличието на лични качества към наличието на обекти, легитимиращи тази функция, води до тяхната свръхоценка. Стремежите на така придобилите отговорност, се насочват от развитието на собствените способности, с които да допринесат за другите, към умножаването на легитимиращите обекти. Неспособно да донесе удовлетворение само по себе си, натрупването води до стремеж към осезаемо доказателство за своето личностно превъзходство – към власт над другите. Когато човек си отива от този свят, той съвсем естествено оставя от себе си най- много на тези, които са му най – близки. С формираната свръхоценка на обектите и разширяването на обема на лични притежания, това става все повече не придобитият опит, любовта и споменът за близостта, а обектната собственост. Тъй като тя вече е натоварена със символно-статусна функция, тя също се прехвърля автоматично върху наследника. Едно огромно облекчение за обществото, което е освободено от отговорността да вземе решение, което е неспособно да направи поради простият факт, че просто не познава своите членове в цялост. Дворцовите преврати се извършват винаги от най- близките кръгове, не само от жаждата за власт и облагодетелстване, а със самочувствието, че са способни да преценят истинските качества на владетеля и претендента.
Така обектите, първоначално под формата на блага, а постепенно преминавайки към различни дефицитни предмети, изземват структурните функции и отговорност на обществото. Паралелно с това се очертава фрагментацията му в посока на податливи на осмисляне клетки като семейството и други спонтанни или съсловни групи, в които се осъществяват процесите на субект-субектното взаимодействие. Именно в стремежа си към неговата пълноценност, тъй като тя е неосъществима в твърде големите вече човешки конгломерати, членовете на обществото осъществяват тази непринудена самосепарация. Отликите в социалният живот с всичките му компоненти и взаимоотношения между градовете и малките населени места са очевидни поне до средата на миналият век, когато настъпват друг тип промени в света, на които ще бъде обърнато внимание другаде. Тези разлики, макар и пропити и всестранно повлияни от цялостното структуриране на държавното впоследствие устройство, говорят достатъчно за пред-урбанистичната организация и отношения в обществото. В рамките на своята структурираща функция, обектно-статусно изнесената субектност не оказва съществено влияние върху осмислянето на индивидуалното съществуване. Тя единствено осигурява познавателната мрежа на огромният свят и по- скоро осигурява възможността за фокусиране на усилията върху последното. Разбира се страничните ефекти като овластяването над човека, стремежът за натрупване на дефицитни и повече обекти посредством заграбване, завладяване, експлоатация и неадекватността на личностните особености спрямо статуса, замърсяват изцяло социалната атмосфера, която е и без това изкривена от символното представяне на субекта. Но пред него остава достатъчно свобода за самоопределяне и посока, тъй като тази структура за него е даденост. Тя е статичната карта, на която да начертае сам своята посока.
Тази посока най- често се определя от възприетите религиозни принципи и норми, и е насочена към естествената потребност от субективно развитие и растеж: равенството пред Бога, или боговете, удовлетворява в себе си принципът на равенството между всички, насърчават се качествата и поведението, допринасящи за другите и се осъждат егоистичните прояви, като цяло личността се тласка към самоусъвършенстване и развитие, което да принася плодове за всички. В тясната религиозна общност и нейните регулярни прояви се осъществява взаимността и сътрудничеството в тяхната максимална за съпътстващата действителност пълноценност. В центъра на Света е Бог, но зад него прозира другият човек като цел. По късно на негово място ще застане човекът, засенчил всички останали хора и превърнал се в своя едничка самоцел. На този етап социалната йерархия, изградена около символизма на обектите, е давала наготово социалната ориентация на човека, а религията му е предоставяла целта, която е съответствала на вродените му стремежи и принципи. Това е една онтологична диференциация, чиято диалектика е била източник на непрекъснато социално напрежение с различна интензивност.
Олигархията, като алтернатива на потомственият метод за придобиване на обекти за социална диференциация, е съществувала още от времето на първите антични полиси. При все това, нейните способи за придобиване и натрупване се оказват все още твърде слаби в сравнение с наследственото, и като цяло обществената система се запазва в описаният вид до буржоазният възход в средата на второто хилядолетие, предизвикан от търговските възможности и механизацията, позволила мащабното производство. Появява се възможността за значима социална мобилност посредством обектно натрупване, превъзхождащо наследственото. Това е моментът, в който
Обектът съвместява в себе си и координационната система и посоката
Тъй като изобилието от обекти, както проследихме, изразява първоначално властта над природата, а впоследствие и над хората, неговата съразмерна концентрация в ръцете на такива, които не се сдобиват с него потомствено, а самостоятелно, поставя под въпрос правото на аристокрацията относно тази власт. Балансът притежание на благата-символна власт-религия <–> вродени субектни потребности и принципи се изгубва. Благата са слезли от везната и тя започва да се накланя в другата посока. Буржоазните революции, произтекли от това неравновесие, неслучайно издигат лозунги като „Свобода, Равенство, Братство“, макар и още отначало да е очевидно, че целите им нямат нищо общо с тях. Властта се поема от буржоазията, като носител на признатите за блага обекти, които и определят степените на свобода, равенство и братство, с които разполага техният притежател. Все пак, в обществото се появява и едно напълно ново явление – социалната мобилност, възможността за която е различна в различните периоди, но е винаги потенциално съществуваща. Тази възможност, на фона на утвърдената символна стойност на обектите по отношение на социалната йерархия, се превръща и в посоката, способна да осмисли съществуването на всеки член на подобно общество. То е вече подготвено, признавайки ценността на обекта като легитиматор за социалният статус и функции. Личните качества отдавна са потънали в незначителност по отношение на последните посредством социалната дистанция, неподатливият на осмисляне човешки обем и символното значение на обектите. Придобиването и натрупването на повече, по- дефицитни, признати за статусен идентификатор обекти, изглежда най- естествената възможност за осмисляне на субектното съществуване. Макар и да е в противоречие с вродените нагласи, архетипна подготвеност и психодинамична насоченост на субекта, безкритичното приемане на тази исторически формирана картина на действителността, спестява огромно количество енергия и усилия на личността.
В тази перспектива необходимостта от религията, каквато е позната през последните хилядолетия, отпада. Тя е съчетавала в себе си свръхестественото „право“ на наследствената власт, която е оспорена от новият ред и смисълът на съществуването като развитие и усъвършенстване на субективните качества, които сега са напълно заменени от придобиваните обекти. Представлявала е своеобразен компромис между необходимостта от ориентация посредством устойчива социална структура в условията на свръхнормните общества и другите субективни потребности от смисъл, справедливост, усъвършенстване и развитие. Нейната тясна връзка с морала във втората й функция, я вкарва в противоречие с новоформиращите се норми на конкурентност, егоизъм, стремеж към придобиване и натрупване. Подмяната на субективното преживяване с външно поведение така или иначе вече е започнал дори и в нейните граници. Така тя с лекота е заменена от обектно насоченото осмисляне и развитие. Оттук насетне развитието на личността ще бъде заменено с разширяването на обема от притежанията. Парите като абстракция на стойността ще заменят психичната енергия за осъществяване на съзидателният личностен потенциал. Изискванията за алтруизъм ще бъдат заменени от такива за егоцентризъм. Човешката общност ще се свие още повече от микросемейство до предела на отделният индивид. Консенсусът относно смисъла и целта на човешкото съществуване се свежда до стремежа към символите, потвърждаващи възходящата посока на социална мобилност. Както проникновено е представено във фразата от твърде недооцененият и до днес филмов шедьовър „Кин-Дза-Дза“: „Когато в обществото няма цветова диференциация на гащите, то няма цел! А когато няма цел – няма бъдеще!“ Цветът на тези жадувани гащи е абсорбирал в себе си всички останали цветове, целият живот на планетата, превръщайки я в пустиня, опустошавайки я социално, културно, субектно и екзистенциално.
Тържествуващият обект като носител на удоволствие, статус и километричен камък, удостоверяващ правилната житейска посока, изисква все повече и повече усъвършенстване. Подобно на необходимостта от усъвършенстване на обектите, задоволяващи физиологичните нужди, за да се получи същото удовлетворение, статусно верифициращите също така изискат подобно „развитие“, за да се запази усещането за движение в „правилната“ посока. Те се разгръщат в комплекси от обекти, увенчават се с дефицитност, легитимират се чрез стойност и нито един от тях не притежава особено оправдано практическо предназначение извън основното – социално статусното. Неусетно от света на обектите се формира един хиперобект – технологията, която заслужава отделно внимание на друго място. Субектът се превръща в причудлив рудиментарен придатък на своите обекти, в който се разгръща цялата динамика на неговият живот.
Любопитни са и факторите, които определят успехите в социалната мобилност, „осмисляща“ човешкото съществуване. Те са три: способност, риск и късмет в неопределено съотношение. Понякога е нужна само съобразителност и мъничко късмет, понякога късметът посещава и най- неспособните, а понякога високият рискован залог се отплаща изключително щедро. Очевидно става дума за не повече от една игрова рамка, а малцина биха се отказали животът им да протече „като на игра“, при това без да се налага приемането на каквато и да било лична отговорност, вътрешни усилия и избори. Не е нужно да бъдеш какъвто и да е – достатъчно е да притежаваш съответните обекти. Някогашната сцена за проекция на вътрешното битие се е превърнала в проектор на своето небитие. Субектът е погълнат безвъзвратно от обекта. Той е станал напълно безличен в доброволният си отказ от вътрешно развитие, така както архитектурното многообразие на града би било изтрито, ако сградите бъдат лишени от цялата си надстройка и сведени до фундамента на основите си. Хипертрофията на индивидуализма ражда масовият индивид, свенливо прикриващ безличието си зад облака от обекти, който трябва да изживее живота му. Заличен е не само екзистенциалният смисъл на отделната личност, заличен е екзистенциалният смисъл на човечеството.
Несъответствието между тази обектна ориентационно-смислова действителност и вътрешните, вродени потребности, принципи и динамичен интензитет предпоставят постоянен източник на субективно напрежение, което както в споменатите буржоазни революции, се проявява при всяка появила се пролука, слабост на системата. По подобен начин избухва и революцията от 1917-та година, за да реализира общество от коренно различен, макар и противоречив тип. От една страна то успява да разруши йерархичната социална система и опитва да формира нова, хоризонтална, мрежова структура чрез представителството на Съветите. От друга страна обаче постепенно се формира паралелна на обществото властова структура, един екзоскелет, който не е интегриран в него под формата на социална йерархия, но го лишава напълно от участие във вземането на решения. Сливането отсъства, понеже участието и напредъка в партийната структура не се възприемат като стремеж, самоосъществяване или смисъл, освен като особено изключение. Повечето партийни представители дори не се ползват с личен авторитет в обществото, те се ползват единствено с респект поради властта, с която разполагат. В този смисъл тази властова конструкция наподобява аристократичната, в която тя се приема за даденост, а тежестта за осмислянето на битието се прехвърля предимно върху субектното развитие. Обществото е лишено от неравенства, или те имат съвсем малък релеф. Идейно се подкрепят и утвърждават субектните потребности: сътрудничество, колективизъм, мир, съзидателност, алтруизъм, себеотдаденост и целият спектър от позитивни морални качества. Но липсва достатъчно свобода, което е коварно, когато субектът в материалистическият мироглед е прикован към рамките на земното си съществуване. Субектът бе реставриран като цел: безусловно му бе предоставено образование, здравеопазване, сигурност и значимост на междуличностните отношения. Но връзката му с обектите никога не бе подложена радикално на съмнение. Тя вече е била твърде задълбочена. Напротив – целият фокус, цялата перспектива, е била съсредоточена върху достъпа и разпределението на обектите, чието не практическо, а привнесено значение, никога не е било подлагано на съмнение. Логическото следствие е последвалият потребителски калейдоскоп, който бе предложен в замяна на отказа от съучастие във вземането на решения и представянето на обектното благоденствие и просперитет като цел на съществуването: в пълно съгласие с принципите на останалият свят. Дори и крайно непълноценен, трябва да признаем, че социалистическият модел все пак предоставяше по- автентичен за субектните потребности и динамика социален свят, а наличието му провокира обществените преустройства на запад, довели до сходни нагласи през златните тридесет, били те и на гърба на третият свят.
Остатъците от бунта срещу обекта днес се представят в най- жалката си форма по време на екзалтираните потребителски щурмове по време на големите празници, сред които особено силно изпъква „Черният петък“ – центъра на модерното мироздание. С чувството за победата си над властта на обектите, повалени от пиадестала на недостижимата си стойност посредством безумните намаления, потребителят бърза да ги присвои в обхвата на своите притежания. Социалната йерархия изглежда рухнала, потопена в един вакханален световъртеж, в който всичко изглежда достъпно, изливащо се от безконечното преизобилие, в което обектите са престанали да бъдат защитавани от непристъпните стени на социалният статус, произтичащ от икономическият потенциал. Субектът опиянено трупа жадуваните притежания, като всъщност единствено умножава броя на своите притежатели.
Демокрацията в условията на неравенства, на социална йерархия, е абсурдно не само понеже различната степен на контрол върху това, което е определено като ценност, позволява то да бъде използвано за манипулация. Не само понеже нивата на достъп до образование и време са разпределени ирационално, обектно предопределени и субектно индиферентни. Не само понеже възможностите са концентрирани. Не само понеже тази концентрация предопределя контрола върху медиите, като източник на действителността (на което ще се спрем другаде), върху ресурсите, силовите механизми и надзора. Не само понеже като „източник на благодатта“, обществото като цяло е подчинено на върха на социалната йерархия. Тя е психологически недостоверна. С приемането на тази обектно ориентирана йерархия, с изживяването й като екзистенциален смисъл, допускането че решенията в обществото няма да бъдат взимани единствено от и изключително в интерес на „елита“, който тя формира, е нелепо. И това отношение е естествено за всеки социален слой, доколкото е приел общият консенсус за структурирането на обществото и легитимността на стремежа за човешко осъществяване в обема на неговите обекти.
Поглъщането на субекта от обекта не облагодетелства никого. Обществената и личностна деградация е тотална. Самите представители на този обектен „елит“, са не по- малко жертви на тази всепоглъщаща бездна, алчно засмукваща цялата им същност. Те неизбежно се сблъскват със своята уникална драма: „постигнали са“ заложената цел на човешкото съществуване, осъществили са всепризнатият образец на успеха, смисъла на живота. Би трябвало да отразяват превъзходният образец на Човека.. но се сблъскват с болезненото усещане, че нищо не се е променило, че по нищо не се различават от който и да било друг, че в много отношения са далеч по- недостойни, несхватливи, непохватни, некрасиви от безброй други. Тяхното израстване никога не се е осъществило, нараснал е единствено броят обекти, които са станали тяхно притежание, но дори и те да обхванат целият свят, това с нищо не променя тях самите, тяхната личност и преживявания. Засилващият се контраст между обема на притежаваното и Аз-а, само разраства усещането за празнота и неудовлетвореност. Усещането, че разполагат с „капитал“, възможност, но го пропиляват, пропускат всички ползи, не го реализират, защото той не им носи нищо. Единственото утешително доказателство за тяхното несъществуващо превъзходство, би могло да бъде раболепието на околните и упражняването на власт над тях и техните съдби. Демонстрацията на способност за оказване на ефект върху другите, би трябвало да изпълни ролята на успокоителен балсам върху дълбоката рана от усещането на собствената си несъстоятелност спрямо образеца за осмисленост и пълнота на живота. Властта е неизбежно свързана с „преуспелите“ в тази координатна система, понеже представлява тяхната единствена утеха пред лицето на разкрилата се пред тях празнота. В тази потискаща картина на реалността, те приемат ролята на онези измежду затворниците в концлагерите, които са били „назначавани“ за надзиратели. Тяхната неизбежна участ не се различава с нищо от тази на останалите, и цялата награда, която получават междувременно в мрачното си битие, е допълнителната паница супа.
- ↩︎
- (приемаме за такава формата на управление в общество, в което всеки негов член има равно участие във вземането на политически решения)
[ Паралелно с тази линия се развива и съответното тълкувание на действителността в различните форми на материализма, заключаващи се в определящата роля на обекта, схващан като конкретен, дефинируем, потвърдим, недвусмислен и предсказуем в своята абсолютна подчиненост на причинно- следствените връзки. Субектът е напълно подчинен на неговото въздействие, производен, второстепенен, обусловен, присъстващ в една действителност, в която „битието определя съзнанието“. Очевидното логическо противоречие на картината, в която на пасивното и инертното бива приписвано действено и формиращо влияние върху активното, динамичното и творческото, се прикрива с категории като „социална“ и „икономическа“ материална действителност, сякаш последните могат да произтичат на практика от самите себе си, доколкото на субекта е отказана всякаква автономност. Диалектиката не се проявява в отношението на субекта с обекта, а под формата на своеобразна автореференция, която обаче без идеалистичният си характер, както е у Хегел, става напълно неубедителна. Това обаче не е основната слабост на тази линия. В своето заличаване на субекта, тя се основава на характеристики на обекта, които той не притежава като такъв, а които представляват единствено субективната му интерпретация на макроравнище. Един много тесен прозорец, оформен от особеностите на субекта, които били те и материално обусловени, вече безусловно го позиционират като диференциран и определящ спрямо обекта. Последният е достъпен само такъв, какъвто е трансформиран в представата на субекта. За да влезе в съзнанието, той е длъжен да приеме правилата и изискванията му, да се облече в определените за него одежди и да изостави навън неуместното. В своята основа обектът не е нито конкретен, нито предсказуем, нещо повече – неговата определимост е изключително следствие на наблюдателя, на субекта. Неговата плътност е относителна, неговата позиция – приблизителна и дефинируема единствено спрямо субекта. Той притежава загадъчни, извънсетивни характеристики като „спин“, които могат да бъдат обосновано предположени и опосредствано регистрируеми, но остават непредставими, а също и хипотетични като „цвят“, които почиват единствено на теоретични постройки. На базата на последните, с основание може да предположим и наличието на други, които, бидейки напълно извън зоната на припокриване на отношенията със субекта, са непознаваеми. Колкото повече се приближаваме до обекта, какъвто е, толкова по- малко сме способни да го разбираме. Той остава мистериозен в себе си, а неговото отражение в нас – повече илюзия, отколкото реалност. ↩︎
2023 ЗАЛЕЗ