В настоящата перспектива понятието „интерсубективност“ е лингвистично подвеждащо и онтологично безсъдържателно. Именно това налага въвеждането на „съ-знание“, което да означи на пръв поглед сходен феномен.
В най-опростения си вид, широко използваният днес термин „интерсубективност“ представлява сферата на споделеното познание, значение и дори преживяване, която съществува между отделните съзнания. В някой по-радикални възгледи индивидуалната субектност дори не предхожда интерсубективността, а напротив – интерсубективната структура (разбирана преди всичко като езикът) предхожда и създава субекта!
Подобна „интерсубективност“ не съществува онтологически. Единствената реалност, която тя притежава, е реалността на отделният индивид, който я възприема и употребява. Интерсубективността представлява интерпретация на света, а езикът е символната система, чрез която основно се представя пред отделния индивид. Тази интерпретация, идваща почти изключително като мнение (повърхностно, необосновано познание под формата на „факт“ сам по себе си), бива в различна степен възприета като Истина в зависимост от степента, в която рефлектира с неговата собствена субектност. Тя заема и най- повърхностният слой на съзнанието, с което е в евентуална корективна динамика. В споменатите концепции не само че съзнанието се приравнява със субектността изобщо, но и тази интерпретация се приравнява със съзнанието. В нашата перспектива съзнанието е пресечната точка на вплитане на обектната реалност със субективността, която се простира отвъд съзнанието по посока на субектната реалност през несъзнаваните до най-фундаменталните процеси и феномени. Употребата на подобно понятие би била неадекватна, поради което се налага тази на „съ-знание“ – индивидуално усвоената и приета интерпретация на действителността, съответстваща на най-характерните общи нагласи, споделяни от останалите индивиди в дадената общност.
То е разграничено от езика, който макар и също усвоен и възприет в неговата готова форма, остава средството, а не самата интерпретация. Самият език дава свидетелство за ясното разграничение между субектността и обектността – бидейки обектен символ, той е е превъзходен инструмент за съхраняване на познание за обектната действителност. Особено в своята писмена форма той консервира, запазва, и прави възможно натрупването на фактите без изкривяването, загубата, и тенденциозността на говоримата реч, играейки решаваща роля за разширяване на познанието. Но неговата способност рязко избледнява, когато трябва да предаде преживяване, субективно състояние и отношение – по отношение на тях той е само външна препратка към вътрешна реалност, която изисква по необходимост предварителното им преживяване у реципиента: не е необходимо предварително да предприема пътешествие по стъпките на Магелан, за да възприема точно твърдението, „Земята е кръгла“ (необходимо е да съм възприемал външни обекти с приблизително свойство „кръглост“, да съм извлякъл екстрактно общото им свойство „кръглост“ и да разполагам така с абстрактният концепт за нея – операции, които не се съдържат и извършват в езика, но за който той е прецизно разработен външен инструмент, който изключително улеснява тези субективни операции. Накратко – по отношение на обектите езикът е в собственото си, естествено поле на действие: той е пригоден да изгражда ново знание и ново значение от базови конструкти, извлечени от елементарният рецептивен опит и способности за абстракция, категоризация и т.н., като е способен да изгради и разгърне по този начин огромна системна конструкция), но независимо колко точно бъде описано настръхването на косата, студените тръпки, разтреперването на крайниците, отдръпването на кръвта и т.н., до всеки най-малък детайл, това няма да ми предаде нищо за преживяно състояние на уплах, освен ако вече не е било преживявано от мен. И при това ще бъде предадено във вида и само във вида, в който е било вече преживявано, а не по начина, по който е описано. Езикът е неспособен да изгражда и предава преживелищен опит сам по себе си, за разлика от познавателният обектен опит. Той посредничи, но не изгражда и не предава субектен опит, спрямо него е етикет без съдържанието, което се активира само като вече преживяното – като припомняне (ἀνάμνησις). Дори и тогава, колкото по-интимни, субектни, цялостни стават феномените, които биват споделяни, толкова повече той губи дори и тези възможности, прехвърляйки необходимостта към широк обем от екстралингвистични и паралингвистични средства като поглед, експресия, интонация и т.н.
Фиксирайки този факт, лесно откриваме, че същото касае и голямата част от не-обектните категории: абстрактните, етическите, онтологическите спрямо които езикът не е и не би могъл да бъде неутрален, прозрачен инструмент. Въпреки тези си слабости, той все пак, разбира се, е системно използван в опит да послужи и за тази цел. Така той бива постепенно исторически наслоен, инерционен, запълнен с клишета и изкривени значения поради естественото разминаване между неподатливата на точно предаване субектна и субективна реалност и спецификата на субективната й интерпретация. Той представя свят, който вече е интерпретиран в своеобразна перспектива и в момента, в който се превърне в система от застинали понятия, той спира да разкрива и започва да закрива реално съществуващата субектна действителност. Той се превръща в завеса между съзнанието и реалността. Езикът по отношение на субектното е символ, който не може да съвпадне сам по себе си с означеното от него, което съществува реално. Затова, когато опитваме да достъпим до субектното, езикът се налага да бъде насилен, да бъде разкъсан, за да се разкрие реалността която следва да бъде предадена в него. (Когато „съществува“ е било откъснато от породилото го „сушти“ – „истинен, истински, реален, който онтологично е“ и е сведено до „който е наличен“ и то схождайки постепенно в историята от „на-личен като разкриващ се в непосредственост“ все повече до „наличен като обект, не просто в неговата откритост, а в неговата обективна наблюдаемост, измеримост, емпиричност и дисретност, то тогава сме длъжни да разкъсаме тази структура и със „съ-ществуване“ да върнем както онтологичната плътност, така и нейната сърцевина, положена в противоположната на обектното посока; когато „со-знание“ е абсолютизирало представата за региона на съзнателното, ние трябва да насилим понятието, за да просветлим реалното разграничение между тях; когато „субект“ измамно слива в себе си съзнателно, несъзнателно, субективно и субектно, а атаката срещу несъстоятелността на изявата на едното от тях по определен начин поразява всички, то ние трябва да преосмислим смисъла и същността на тези понятия; и т.н.)
Неговата непригодност обаче, вместо да бъде разбрана като принципно такава, бива пренебрегната, което става и с отхвърлянето на реалността на самата непристъпна за него субектност – Истината и дори самата субектност се приписват в езика, а не в самите себе си! Те биват търсени в анализа и структурата на езика, тяхното реално битие не само не се търси – то се отрича. Всъщност самият факт на съществуването и разпространението на „интерсубективните реалности“ говори достатъчно за това, че те са само рефлексия на една действителна, различна от тях реалност. Много малко хора биха възприели интерпретация, в която действителността се представя като забравен мръсен чорап в чекмеджето на гигантски космогущер (и което е не по-малко важно: някои биха могли – това показва способността да бъдат влагани проективно вътрешни съдържания под формата на „по-дълбок смисъл“ в образи, достатъчно отворени, за да позволяват подобни „скрити“, т.е. проективни пластове и отново ни разкрива първоизточникът на „интерпретацията“) – фактът че определена интерпретация, а не някоя друга се възприема и споделя като истинна от огромен брой съзнания, говори единствено за това, че тя съответства на определени реално съществуващи, индивидуални нагласи, феномени, процеси – говори ни за наличието на реална субективна основа.
Разбира се, ни най-малко не може да бъде омаловажавана ролята на съ-знанието върху субективността и особено върху съзнанието. За мнозина интерпретацията, която им е била предадена, се възприема в по-голяма или по-малка степен безкритично и се приема за тъждествена на самата реалност. Същевременно: а. Тя е приета толкова неоспоримо като истина, доколкото максимално рефлектира с действителни, реално съществуващи субектни и субективни структури и динамика. б. Но обикновено не описва самите тях пряко, а го прави в неопределена степен алегорично, прехвърляйки ги в елементи на обектната действителност (митология, историография, религия, политическа динамика, натурализъм, различните научни интерпретации). в. И по този начин обектната действителност е забулена от субектни проекции, а субектната реалност се закрива напълно. Това изкривяване на действителността, оставащо неразпознато в интерпретативната рамка на „здравият разум“, придържащ се към възприетите общоприети значения не е единственият негативен ефект от съ-знателният слой. Другият е „издърпването“ на съзнанието в него. Съзнанието започва да възприема самото себе си не откъм самото себе си, а откъм съ-знанието. То „забравя“ своята тоталност, започвайки да се възприема като елемент от интерпретативната цялост на съ-знанието, неговата онтологичност се превръща в псевдоонтология. Съзнанието действително не е фрагмент, което то интуитивно схваща и в-същност принадлежи на целостта на субектността и като съ|знание неговото звено е в съ|четаването /вплетеността/ на субектното битие с обектната реалност. Издърпвайки възприятието на себе си откъм съ-знанието то се поставя в противоположната позиция – като съ|причастен елемент от множествената обективна реалност. То започва да гледа на себе си като на „един от“ множеството обекти на действителността, сред които дори и ако прави денотативно разграничение на „обекти“ и „субекти“, то от тази гледна точка вторите на практика са вече сведени до обекти, просто притежаващи евентуални специфични свойства за този „клас“ обекти като „воля“, „автономност“, „активност“ и прочее. Сред които нарежда самото себе си – сякаш не живее собственият си живот, а е зрител на филма, посветен на него. /Като вметка си струва да се отбележи, че този процес на себеобективация достига своята кулминация в „прехвърлянето“ на себе си върху „собственият“ двуизмерен дигитален образ във виртуалното „пространство“/. Макар това издърпване да е налице във всяко едно взаимоотношение и отношение (аз съм -> „аз това е:“ „икономист“, „привърженик на партия Х“, „цветнокож“, „прогресист“ и т.н.) неговата дълбока онтологична неадекватност се откроява най-ярко в разполагането на себе си в историчността, която изземва основната субектна изява – времето. Историята, която научавам от другите, не е моята история, която е единствената реална история. Историята за Големият взрив, възникването на човека, или народите, както и евентуалното бъдеще на „човечеството“ след Х години, не е историята. Единствената история започва с първите ми спомени и ще завърши със сигурност в един /обикновено неопределен, но несъмнен/ миг, потенциално всеки следващ. Всяка история-за е онтологично реална единствено като конструкт, като някакво познание, в степента в която то е налично у мен и ми влияе в самата История. Това онтологично несъответствие на съ-знателната гледна точка касае и всяка форма на съотнасяне с времето. Пространственото /обектното/ време не е Времето. Петнадесетте минути, отчетени от часовника, не са моите петнадесет минути докато чакам Бърза Помощ до безпомощен близък, нито са моите петнадесет минути от разговор с приятел, а моите петнадесет минути сън изобщо разкъсват смисъла на пространственото време. Превръщането на онтологичното в псевдоонтологично закрива допира до откритата яснота на съществуването. Но в коварството на нашето съвремие това влияние е удвоено, тъй като в самата господстваща концепция на съ-знанието, самото съзнание бива представено като обект. То бива мислено като случаен епифеномен на обектите или структурите, като дори и малкото претендиращи за онтологичност и дори феноменологичност теории се изчерпват в „превод“ на съмнителните феноменологични основи, които пред-полагат, в обективни конструкти, които да бъдат математизирани. В най-добрият случай те представят моментната снимка на едно рецептивно съзнание, изправени пред парадокса на Зенон, или изгубвайки себе си при опита да достъпят същността на това съзнание като негова времева, онтологична цялост с насоченост, целенасоченост, смисъл, и „интегритет“ не на някаква моментна „информационна“ база, а на целостта на действената субектност. Тяхното срутване е пълно пред лицето на екстатичните състояния, които се преживяват като по-наситени, по-съзнателни и по-присъствени от обичайното будно съзнание. Това коварство в съвременното съ-знание съвсем не е повърхностно. То е тотално. Зад привидната алтернативност, която то предлага, зад „богатството“ на алтернативни концепции, спрямо които съзнанието притежава „свободата“ да избира, се намира един общ, неподлежащ на никакво съмнение, неоспорван фундамент – човекът е обект, индивидът е обект, съзнанието е обект. В политическото, икономическото, общественото, психологическото и дори философското „разбиране“ /всъщност познание или по скоро претенция за познание/, той се подчинява и управлява от обективните, биологични, неврохимични и т.н. закони. Господстващите концепции по един или друг начин представят пред съзнанието самото него като функция на една (или максимум две) измерими оси – принадлежащи на обектното.
Ние го откриваме обаче в триизмерното пространство, където оста на субектното е принципно недостъпна за дефиниция, измерване и обективиране. Това прави всяка редукция невъзможна и всяко описание – винаги частично: точно което се наблюдава във всеки функционалистки, позитивистки и натуралистичен подход, които не само „прескачат“ самата същност на субектността, но и са „успешни“ модели само в частни, конкретни случаи и при определени условия. Тези съ-знателни модели на съзнанието затрудняват още повече неговото излизане от тази отчуждаваща го от самото себе си перспектива.
На фона на тези потенциални негативни влияния, съ-знанието същевременно играе и конструктивна роля за изграждането на съзнанието, предоставяйки му оперативните елементи за подхождане и отношение както към обектната реалност /с езика/, така и към субектната /в общуването, както уточнихме предимно екстралингвистично/ – но без да забравяме, че преживяването предхожда назоваването. Първото съ-общение е съпреживяването, пробуждането на преживяването откъм съпричастността: усмивката, разбуждаща усмивка, смехът пробуждащ в отговор смях и т.н. Също така съ-знанието несъмнено има и удържаща роля, без която съзнанието би могло да се „откъсне“ в хиперницшеански или солипсистки пориви, преди да о-съзнае и проживее напълно своята съ-причастност. Без свързващата нишка на Ариадна, която да може да го върне чрез нея към дома му, победата над зверочовешкото остава смърт за съзнанието в дебрите на безкрайните, празни коридори на обектното.
2023 ЗАЛЕЗ