КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ „БИТИЕ И ВРЕМЕ“ НА ХАЙДЕГЕР
В „Битие и време“, което хвърля нова светлина върху фундаментални аспекти на съществуването, човека и начина, по който той се съотнася в и със света, става фермент за огромно плодоносно множество от разработки, подхващащи различните, показващи се от него нишки, и цялостно динамизира последващата критическа мисъл, далеч отвъд „чисто философската“, при все това се открива едно съществено пропукване, една цепнатина, която нарушава цялостната му издържаност. Наличието й не дискредитира цялостно разработката, а по- скоро трябва да бъде разглеждано позитивно като възможност за осмисляне от открилата се така перспектива и преминаване отвъд поставените заключения. Тази пукнатина касае начинът, по който Хайдегер дефинира съвестта. По отношение на нея откриваме следната интерпретация:
„Разбирането на зова /на съвестта/ разкрива автентичното Dasein в страховитата бездомност на уединението“. Тя представлява призив към „най-автентичното можене-да-е“, което е в изтръгнатостта от „шумния брътвеж на разбираемостта на Das Man„. Изявата й е своеобразен екзистенциален зов, който извежда човека от неавтентичността на публичната маса и го насочва към собствената му индивидуална съдба, както е самопроектирана в личната интерпретация за „най-автентичното можене-да-е“. В разбирането на Хайдегер, съвестта дори стои лишена от своят очевиден афективен характер, а е представена напротив, като някакъв квазиинтелектуален, или когнитивен конструкт, чийто езиков модус е „премълчаването“. Така тя бива изрязана напълно от взаимоотношенията със субектите и е предоставена като отговорност единствено към самият себе си, и заедно с нея по подразбиране принадлежащите й категории за добро и зло, които практически сега се отнасят единствено към същият аз. Това е една интерпретация, която напълно „забулва“ фундаментално моралната й същност като прилежащ емоционален интензификатор на субект-субектните взаимоотношения. Предполагаемият начин, по който „автентичната“ съвест бива скрита от Das Man остава неубедителна. В описаният процес последната не се претопява в някакава безлична съ-битийна съвестност, нито се прехвърля като съвествуване спрямо съ-битието (без да отричаме съществуването на частни, сходни на това феномени). В отличие от другите иззети от Das Man осмисляния, при нея не се постига форма на усредненост, което още на пръв поглед се откроява едно противоречие. Процесите на съвестта в действителност остават винаги крайно персонални и конкретни – те винаги касаят пряко личността и винаги се отнасят пряко до конкретно някого другиго/други в рамките на винаги конкретно действие или акт. Една хипотетична самост под формата на отшелничество прави невъзможни проявите на съвестта в актуалност – тя може да се прояви единствено по отношение на минали събития, сега припомнени, или спрямо хипотетични бъдещи, въвличащи друг (без да засягаме сложният частен случай на религиозна личностна перспектива, когато става дума за съотнасяне спрямо Бога: всъщност в този случай съвестовото поведение касае изключително антагонизма на обектните и субектни потребности, и още по- конкретно захласването във физиологичните такива). Нейните негативни позиви са винаги и неизменно свързани с егоизма, а обявените от Хайдегер като „несъществуващи“ позитивни такива, в действителност се преживяват емоционално като удовлетвореност. В опита за изчистване на онтологията до нейният фундамент с избягването на каквато и да било конкретика, следваше и изобщо да се пропусне въпросът за съвестта. В светлината на невъзможността това да бъде направено, единственото положително заключение е, че тя действително е същностна част от структурата на човешкото битие, а в неудачността на опита за нейното превръщане в нещо отвъд-етично, всъщност прозира изначалността на моралният характер на човешкото битие. В „Битие и време“ единството на значенията, основани на взаимоотношенията се оказва затъмнено от единството на значенията, основани на отношенията с подръчното и наличното. Взаимоотношенията в тази онтология колапсират от потенциално автентичните, изключително към такива, опосредствани в Das Man. Същевременно целият хайдегеров контекст позволява /дори въпреки изричните уточнения на самия Хайдегер/ внушение за формирането на една поне критично-снизходителна перспектива към другите /били те и представени като битиен модус на мен/ в тяхната противопоставена на Dasein позиция като Das Man. Тази преплетена с подобно разбиране на съвестта нишка с лекота извежда до своята социопатична крайност у Айн Ранд.
Автентичният облик на грижата е обвързаността с Избора, пред-стоейки пред сигурността за неговата непреодолима и неотносителна окончателност, а не в тази с незначителното основание на незначителният собствен проект. Свободата за него остава отворена за цялата продължителност преди окончанието, намираща основания, но не предопределеност в цялата предходна история пред лицето на хоризонта. Фактично разкритите възможности на екзистенцията се осъществяват в Избора, подсигурен от смъртта, а не увисват в невъзможността да бъдат заети от нея.
Приемайки напълно цялата валидност на поемането в своята захвърленост на „усреднената публична изтълкуваност“ относно човешкият смисъл, ще трябва да отхвърлим възможността тя да се върне обратно в автентичната субектност лишена от етичната си плът, привидно оголена до екзистенциалният си скелет. Защото всъщност този скелет е именно етичен, първичността на екзистенцията е етична, а не обратно. Без това разбиране, идеята за избора с лекота се насочва към препредаването и верността към повторимото като себеотдаденост, но не на другия, а на съдбата, към повторение на наследените възможности. Но не е ли тъкмо това начина на пропадането на съвестта в Das Man?! Не се ли осъществява така снемането на отговорността, а не поемането й?! Бягството от смъртта в пропадането на Das Man е не друго, а бягство от Избора. В „наследеното“ центъра на субекта се прехвърля от мен в историчното се. Цялата структура на Das Man е формирана около заличаването на Избора, в нестихващото очаквателно-забравящо осъвременяване на сега, в което е изгубена като личността, така и времето й в тяхната осмисленост. (Съдбо-поемането има своето място в друга перспектива, надхвърляща рамките на тази статия, но на което ще се спрем впоследствие.)
Още по- малко съвестта има отношение с обгрижването на подръчното. Ако обгрижването създава основата за световостта, а като извършвано в нея в съ-битие предпоставя Das Man, то съвестта има съвсем друга насоченост. Хайдегер старателно не навлиза в областта на това, което определя като загриженост, нито тук, нито в по- късните си работи. Загатната дихотомия на обгрижването и загрижеността никога не бива поставена изрично като такава. Всекидневното един-с-друг в Das Man е антагонично на субект-субектното взаимоотношение с друг-аз, то е опит за обект-обектно взаимодействие в което и аз и другият са насилствено обективирани. Това остава неразпознато. Откъде произтича този пропуск? Много вероятно е, това старателно отбягване да се дължи на желанието ясно да отграничи формулираната от него фундаментална онтология от философската антропология на Шелер, но при това среща очевидната невъзможност да „прескочи“ съвестта при фундирането на Битието.
Напълно оправдано Хайдегер не се спира на онтогенезата на грижата, избягвайки ненужен психологизъм, за да запази фокуса върху фундаменталните цели. Това обаче създава предпоставката да бъде пропусната първичността на потребностите като задвижващи и външни, а съответно и наличната в тях дихотомия. Където биват споменати /с наименованието „нагон“, те са дефинирани като модуси на грижата, а не като съзидатели на последната: „Съпротивлението засреща като ..възпрепятстване на волята-за -пре-минаване“. „А с това вече бива разкрито нещо, към което са насочени нагонът и волята. Насочеността ..сама е вече при дадена цялост на заниманията. Нейната откритост има за основа разкритостта на цялостта от препратки на значимостта. Опитът за съпротивлението, сиреч съразмерното със стремлението откриване на съпротивляващото се, онтологично е възможно само на основа на откритостта на света“ „Нагон или воля ..се оказват модификации на грижата.“ В пропускането на рефлексивната психика – първичната база на психиката, се пропуска разграничаването на „нагона“ от „грижата“. „Комплексността на значенията“ става възможна за конституиране едва на базата на първичните насочености, които се явяват извън-личностни, спонтанни. Последните действително в този смисъл се явяват неприсъщи на битието-в-света от една страна, но в своята относителна откъснатост от това битие и своята податливост на пластичност посредством волята, единствено оформят картата от значения. Сукателният рефлекс е спонтанен, но съпровождащите го преживявания – на глад и удовлетворение, разкриващи се пред изстрадващото ги човешко-присъствие-в-света, поставят тухличката на значението на комплекса глад-гърда-сукане-удовлетворение. Тази карта от значения никога не би се формирала в едно перманентно утробно-плацентно съществуване – нагоните, или потребностите предпоставят грижата, а не представляват неин модус. Именно за това първите такива са рефлективни, те изпълняват ролята на дефибрилатора, който подава първият импулс, за да осигури задействането на сърдечната дейност. Хайдегер не успява да разпознае грижата именно като потребност – с ръководен по отношение на останалите потребности характер, подчиняваща и организираща ги, но именно потребност. Самото сетивно обглеждане е предпоставено на подобна рефлективна основа – по отношение на зрението светлината, движението, цвета, предизвикват първоначалното вглеждане, забелязване, отчитане, за да стане възможна способността за виждане, формиране и тълкуване на значенията. Впоследствие и всички афективни прояви имат същият рефлексен характер. Потребността от смисъл съдържа в себе си нуждата от конституиране на карта на реалността и организиране на останалите потребности съответствено на нея. Тя подчинява останалите, но те са първични спрямо нея – тяхното разнообразие предпоставя необходимостта от нея. Ако и грижата да е същностна характеристика на човешкото съществуване, тя не може да бъде мислена другояче, освен като динамизираща дейността потребност. Обгрижеността, загрижеността и проектирането – грижата като „себе-изпреварване“, са именно това, което определяме като действеното осмисляне на действителността и себе си, на базата на световостта като ориентир. Битийната устроеност на Dasein като „захвърлен проект“ (определена като конститутив на грижата), не означава нищо друго, освен императивността на потребността от смисъл по отношение на личността. Но защо не го определяме като принцип, същност, или атрибут? Защото притежава всички характеристики на потребностите – той е ирационален, в смисъл че не произтича от волево решение, а динамизира идвайки извън субекта; той е пластичен в своята насоченост – осмислянето е свободно да подбере разнообразни „обекти“ за своето удовлетворяване; притежава афективна основа – по-генерална съответно на неговата генерална позиция, общо попадаща някъде в скалата от „потока“ на М.Чиксентмихай до тежката депресия. Потребността от смисъл /грижата/ се заражда от първичните рефлективни прояви на другите потребности като необходимост те да бъдат организирани. Но тези други потребности съдържат в себе си противоречие – те са обектни или субектни, аналитични или синтетични, наред със споменатият сукателен рефлекс идва този за близост. Тази дихотомия и намерената плуралност на мен, формират смисъла винаги като Избор.
Обективно погледнато, доколкото идеята за подобен поглед е нелишена от абсурд, а начина по който такъв поглед става мислим, ще видим по- нататък, Светът е статичен. Ако принципно го приемем за тъждествен с понятието за „Вселената“, то време-пространството е нейна изключително вътрешна характеристика. (излишно е да дискутираме хипотезата за мултивселена, първо защото тя е по дефиниция ненаучна в своята недоказуемост и антиемпиричност, и второ, защото допускането за нея не променя с нищо фактичността на заявеното: време-пространството е вселенно-субективно и като такова не се пресича с време-пространството на хипотетични други вселени, освен ако не ги поставим в синхронично мета-време-пространство общо за тях, в което да са „разположени“ – но това лишава от смисъл дефиницята за вселена, води ни до парадокса на Лукреций и фактически само раздува понятието до нов обем, връщайки ни в първоначалната ситуация). От гледна точка на външното нищо, вселената е неизменяема – големият взрив, образуването на частиците, формирането на звездите и галактиките, цялата времевост, са единствено вътрешни събития, нерегистрируеми отвън. Същностно, освен за съзнанието, дори за вътре-вселената, тази динамика също не съществува, което може да се изрази в сумарната относителност на феномените й, а квантовото вплитане и каузалният поток на феномените я разкриват като фундаментално синхронична от момента на вътрешното й събитие, основополагащо време-пространството. Нарушаването на „твърдата“, механична каузалност в квантовата действителност не води до дискретност – каузалността остава, но е проследима единствено post factum, а до „възможност“, която обаче има смисъл единствено при наличието на наблюдателя, сиреч субекта. Нейната автономност става изобщо различима единствено в съпоставката й с единствената друга автономност – тази на съзнанието, на факта че моите мисли не могат да се „сблъскат“ с нещата, или с мислите на някой друг във време-пространството, понеже са лишени от протяжност, или светова пространственост. Пресечната точка на съзнанието и света е времето, което е неотделим конструкт на неразчленимата цялост на време-пространството. Хлабавината между личността и света се появява от факта, че последното е пространствено, но непротяжно, и времево, но не моментно – така времето на Света също е „статично“, докато субективното е динамично.
В Света нищо не се случва, за да се случи друго нещо, за да се постигне определен резултат – това е конструкт единствено на съзнанието. Тази резултатност се определя като такава единствено от фактичността на свободата, която определихме като същностна характеристика на личността. Личността е освободена от рационалност, което осигурява възможността за избор. Изборът като такъв е винаги е морален, той винаги касае субект-субектните взаимоотношения, изборът, към който е насочена съвестта не касае дилемата на буридановото магаре. Във време-пространството, се разиграва сцената на избора, който може да се осъществи единствено времево, единствено под формата на движение, на насочване към и отвръщане от. Света не притежава смисъл в своята монолитност, смисълът е присъщ единствено на съзнанието, той действа така-защото очаква определен резултат, който се превръща във възможност на основата на свободата. Окончателността на избора може да се осъществи единствено в отрязването на времевостта, в смъртта. Без нея Изборът остава недефинируем, непоставен, което лишава от смисъл съществуването. Като морален, изборът между добро и зло се основава на способността за тяхното разграничаване: веднъж появила се тази способност, тя предопределя съществуването съответно и на избор, който може да се осъществи единствено като движение, като заемане на позиция, което става възможно само във времето, и който предопределя смъртта, за да може такъв избор да бъде дефинируем. С неговата дефиниция отпада и необходимостта от време. Съществуването се изчерпва до избор, който предопределя структурата на битието, каквато тя е.
Кой върши този избор? Със сигурност не е само съзнанието, той се извършва от субекта, като често сме озадачени от факта, че правим не това което искаме, говорим не това, което желаем, и живеем не така както се стремим. Фактичността на действията ли говори за избора, или отношението и желанието. Условието на пространствеността говори в полза на първото. Реалността на избора може да се докаже единствено насилствено, в условията на съпротивителност.
С други думи способността за разграничаване на добро и зло, чиято афективната страна е съвестта, осмисля съществуването на Битието като такова, с неговите конститутиви време и пространство. Кое от двете е първичното – разграничаването, или наличието на време-пространството – представлява безсмислен въпрос, същото касае и въпроса дали не се „замърсява“ фундаменталната онтология с привнесен психологизъм – въпросът за битието е съотносим единствено към човека като такъв.
2023 ЗАЛЕЗ