ЛИБЕРАЛЕН МАНИФЕСТ

Попадна ми едно невероятно изявление, което в най – чист вид представя цялата същност на „либералната“ идеология и мироглед. Съвсем искрено се радвам на простотата и естествеността на изложената гледна точка, далеч от лицемерието, лингвистичните двусмислици и демагогията на обиграните публични агенти на съвременната тоталитарна система. Тази непосредствена откритост дори сама достига до прозрения, без дори да го осъзнава.

В самото начало се появява първото прозрение, което ще оставя за сега и ще разгледам най- накрая: този манифест сам по себе си се полуосъзнава като „нещо абсурдно“ от автора си.

Без значение е доколко самоопределянето като „богат“ отговаря на действителността. Важното е, че въз основа на личните критерии, това определено се преживява именно така от автора и в пълнота изразява либералната идеология. Манифестът по същността си се свежда до две точки:

1. Притежателите на капитала са призвани да са такива. Произтичащо от неподвластни на човек сили, това се явява тяхно неотменно и неоспоримо право, което не може да бъде поставяно под въпрос. Към това има кратка идеологическа добавка, на която ще се спра по- долу.
2. Бедните трябва да помагат на богатите. Не само че в следствие на горния неотменим закон „винаги в историята на света бедният е работил за по-богатия“, но е дошло време това да бъде надхвърлено и да се достигне до пълно отдаване на всеки, който не е част от капитала.

и мъглявото обещание, че когато богатия се почувства добре разположен, ще „намери начин да се отблагодари“. Абсурдността на trickle-down теорията, която съвсем очевидно не работи, но все още продължава да се прокрадва пред публиката.

Откриваме прозрението, че земеделският отрасъл и земята са стратегически ресурси и „въпрос на национална сигурност“. Именно. Как би могло да бъде допустимо те да бъдат в частни ръце в условията на глобалния пазар. Ако само преди няколко десетилетия предимно селското население е било неразривно свързано със и зависимо от земята и личното си стопанство, то днес този въпрос е естествено решен. Земеделието е окрупнено и лични стопанства практически не съществуват. Най- естествената политика би била национализацията на земеделието. Само така може да бъде осъществена плановост и рационално използване на природните дадености и ресурси, да бъде адекватно на вътрешните нужди производството на селскостопанска продукция и износът и вносът на такава. Земеделието в частни ръце води до фрагментираност, стихийност, монокултурност с оглед на моментните прищевки на пазара, последващи сривове на цените на свръхоценените култури и вследствие – държавни компенсации. До обедняване на потенциалното разнообразие на земеделски суровини, култивиране без оглед на природните дадености на посеви и насаждения, инвазия на нискокачествени като хранителна стойност, дори със съмнителни последици за здравето, но с по-голям добив породи, безогледно третиране с вредни вещества и екологичен произвол. Следствията от евентуална национализация съвместно с паралелното изграждане на производствен държавен отрасъл сами може да си представите. В момента напротив – имаме спекулативно свръхзавишени цени в магазините, които наместо да бъдат данъчно компенсирани в публичния бюджет, водят до допълнителен държавен разход под формата на субсидии – трудно е дори да се опише този абсурд. Но сякаш това не е достатъчно, остава и отворената възможност тези земи да станат собственост на чуждестранни компании. Впрочем, печално известни са последиците и за друг стратегически сектор, който е в състояние на фактическа приватизация – подземните богатства, отдадени на концесионерите.

Как е постигнато настоящето окрупняване. Авторът сам гордо заявява, че „през годините ние успяхме от 25 милиона обработваема земя да я докараме до 38 милиона“. По- ясно би ни станало, ако вземе предвид, че през 1975-та обработваемите в рамките на АПК земи са били 41 милиона. След връщането на земите на частните собственици в сектора целенасочено или не, се поддържа пълна разруха, която води до обезценяването и продажбата им на безценица. Не е правен опит за смислени алтернативи и държавна подкрепа на имащите желание да използват рационално земята си. Тази подкрепа се предоставя сега на тези, които реално са заграбили тази земя на безценица и са успели да натрупат капитал „по призвание“.

Донаденото легитимиране на „богатството“ като следствие на „много труд, знания и опит“ очевидно е в разрив с реалността. Не съм сигурен дали някой все още приема това след просто очевидната му несъстоятелност и несъответствие с действителността. Между натрупването на капитал и „труда, знанията и опита“ понякога може да съществува някаква връзка. Но дори и когато тя е налице, нито първото е необходима причина, нито води по необходимост до второто. Достатъчно е да се огледаме около себе си и да си припомним за всички съвестни, трудолюбиви, съсипани от работа наши близки, познати и съседи. Бих казал по- скоро, че между трудолюбието и натрупването на капитал съществува една отрицателна връзка, породена от факта че последното е най- често обвързано с някой други черти като честност, отговорност, съвестност, които са противопоказни за успешното предприемачество печалбарство.

Не се съмнявам, че в този частен, конкретен случай авторът действително е положил труд и усилия. Ако се озърне, ще се убеди, че те са напълно съпоставими с тези на много други около него, на които обаче тези усилия не са се отблагодарили материално и в приблизителна степен. Дори и извън обичайните случаи, когато капиталът е плод на наследство или на криминална инициатива, то той е резултат на неопределима доза случайност или „късмет“ и на съответната непроизтичаща от качествата на личността възможност. Много трудолюбиви и отговорни, опитни и можещи хора просто са нямали възможност да закупуват, дори на безценица, земеделска земя например. Един „наболял“ въпрос на съвременното общество е този за равният старт, или гарантирането, осигуряването на такъв за всички, като че ли това е решението на всичките ни проблеми.

Съвсем не „винаги в историята на света бедният е работил за по-богатия“. В действителност това е един съвременен, модерен феномен, отнасящ се до не повече от последните 7-8 000 години. На фона на нашата поне 200000 годишна история като човеци, това са последните пет минути:

Не е съществувало материално разслоение в естествените човешки общности. Имало е социално такова – на водачи, първенствуващи на основата на личните си качества и притежаващи определен авторитет, на основата на възрастта и опита, на основата на вярата и религиозните функции. То е определяло единствено ролята им при определянето и изпълнението на задачите, а не разпределянето на материалните блага, свободното време и достъпа до ресурси. Да, имало е и такива, които са получавали най- доброто или единственото, когато е било дефицитно: болните, децата, слабите които се нуждаят от допълнителни сили. Далеч съм от мисълта да идеализирам древните общества. Те също са били изпълнени със своите недъзи, и там е съществувало отхвърляне, табута, поведението е било предопределяно от ригидни традиционни правила със или без особен смисъл. Което обаче не оправдава новият, модерен недъг на натрупването и неравенството, както до такова парадоксално заключение достига папата: „Никой не се обижда, когато благославям бизнесмен, който [може да] експлоатира хора, което е много тежък грях. А когато благославям хомосексуалист, това причинява шок… Това лицемерие!“ – тук осъзнаването за наличието на недъг не води до отстраняването му, а служи за оправдаване на причиняването на нов такъв! Очевидно така пътят е само надолу.

Разбира се, никой не е призван да експлоатира и живее от другия. Легализацията на подобен социален статус е претърпяла множество превъплъщения – правото на първородството, „божественият ред“, „безпристрастният“ пазар, безброй метаморфози, свеждащи се до едно – силата на страстта към притежание, безскрупулността спрямо обществото и възможността да ги проявиш. Между впрочем добре осъзнатата липса на връзка между способностите, познанията, трудолюбието и материалното благосъстояние, е още една причина за липсата на каквато и да било мотивация за академични постижения у децата и младежите. В свят, където второто е мерило за човешката ценност и не се обуславя от първите, какъв е смисълът за тях от образованието? Юношите се люшкат между мечтанията за лесно забогатяване и апатията от безсмислието на ежедневието им.

Под сянката на „заслуженият“ материален статус вирее и сродното му разбиране за продаващите се на пазара на труда като за маса от лениви, неспособни и завистливи готованци, които постоянно трябва да бъдат притискани, за да работят на задоволително ниво. Първо – ако осъзнаем основното противоречие между продаващият работна сила и купуващият, ще видим че опита да минимизира усилията си спрямо получаваната цена е напълно рационален. Както единият търси изгодна сделка, така го прави и другият. Те не са сътрудници, те са купувач и продавач. Печалбата или собствената компания може и да са делото и смисълът на живота на капиталиста, но те не са такива за работника. Те са му чужди и той е икономически принуден да отдава своите усилия, интелект и време. Колкото и да отдаде себе си, неговите придобивки ще бъдат несъизмерими спрямо тези, реализирани от собственика на капитала. Колкото по- добросъвестен е служителя, толкова по́ вътрешно чужд е той на самата система и толкова по- малко са шансовете му за просперитет в нея. Ако Мъск чувства компанията си като лично осъществяване, той е свободен да спи на пода във фабриката си, но е нелепо да го очаква от своите служители, които вероятно имат различни житейски приоритети.

Борбата с капитала не представлява изява на завистта на необлагодетелстваните и техният стремеж да узурпират „законно придобитите“ блага на олигархията. Това е борба с крещящия аморал на системата, с безумството и опита за представяне на ирационалното, първичното, егоистичното за превъзхождащо рационалното, моралното и човешкото. Възходът на тази система през последните години е очевидна екзистенциална заплаха не само за човечеството, но и за целият живот на планетата. Не става въпрос за несъразмерност в притежаваните блага, не за това как някой има повече от друг. Става дума за пълно заграбване на основните жизнени потребности, за привеждането на мнозинството в мизерна форма на съществуване, в тотално лишаване от възможност за приоритизиране и развитие на личните и социални ценности. Става дума за 100 000 000 бездомници, спящи на улицата, 895 000 от които в Европейският съюз. За 10 000 деца, умиращи ежедневно от глад, за 45 000 починали всяка година в образеца за либерализъм САЩ, защото не могат да си позволят здравни грижи и 3 до 5 милиона в световен мащаб. За стотици хиляди, жертвани в съвременните олигархични войни. За безогледно експлоатиране и унищожаване на природната среда, лишавайки децата ни изобщо от шанс за оцеляване. Това не е вроден проблем на човечеството, както някой се опитват да ни убедят – това е проблем единствено на капитализма и особено на най- радикалната му форма, цинично наречена „либерализъм„.

Днес изхвърляме 30% от произведената храна на боклука докато ежедневно 25 000 души умират от глад. Изразходваме огромни количества ресурси и енергия, за производството на бързооборотни, с минимален срок на експлоатация и нерелевантни на истинските човешки потребности стоки, бълвани единствено в името на печабата от потреблението и натрапени от маркетинговият натиск. Притежаваме технологичният потенциал всеки гражданин пряко да участва в управлението на страната без това да предизвиква мудност и тромавост на политическите процеси, но огромното мнозинство е напълно лишено от представителство при взимане на решения. Бихме могли да развиваме творческото и критично мислене на децата си, оставяйки оперативните умения на автоматизацията, но създаваме тесни практически специалисти с минимизиран мироглед. Бихме могли да разполагаме с огромен ресурс от свободно време, разтоварени от напълно ненужното производство и услуги, и да го вложим в пълноценното общуване помежду си и приноса си съответно на естествените си заложби, но всяка минута от живота ни е посветена на оброта в името на нечие материално облагодетелстване. Натрупването на капитал не е в състояние да се самоограничи, да се самоконтролира, да се коригира. Както показва Т.Пикети, печалбата винаги надвишава общият икономически растеж и хипотетичната й крайна точка е на пълно поглъщане на всички жизнени ресурси. Това е един очевидно самоубийствен път, в който опиянените му водачи повличат със себе си целия свят.

Още в началото на манифеста си, авторът го припознава като нещо „абсурдно“. Това осъзнаване е породено от моралният конфликт, който самата природа на капитализма поражда и в който в крайна сметка всеки трябва да вземе страна. Капитализмът е идеология на индивидуализма, на егоизма, егоцентризма и като такава е антихуманна по самата си същност. За да се измъкне от натиска на съвестта и да удовлетвори стремежите си, изповядващият я е принуден да прибегне до илюзорни рационализации като „справедливостта“ на отдавна несъществуващата конкуренция, „заслужеността“ на наградата поради все-пак-положените някакви усилия, способности, риск. Да припише на другите неспособност, неразумност или леност, докато ги държи под ръба на оцеляването. Да реши, че са заслужили своята съдба, поради собствената си „глупост“. Да отрече на останалите способността да вземат адекватни решения, докато целенасочено ги държи в блатото на заблудите. Да презира ирационалното им поведение, докато ги залива с маркетинговият си и пропаганден порой, докато нарича мизанропията си – филантропия, несправедливостта – безпристрастна справедливост, оковите – либерализъм, идеологията – рационалност, а изфабрикуваната от самите тях обществена структура – естествени отношения! Докато успеят до такава степен да дехуманизират в съзнанието си човечеството, че да нямат никакви задръжки да жертват милиарди човешки животи в името на това, което самите те са определили като „успех“!

Съдбата на тази система е трагична. Тя е в състояние на пълна зависимост от тези, които презира и експлоатира, така както ракът е зависим от тялото, в което расте и което поглъща. Те не са само суровина, от която капиталът да извлича печалбата си – те са източника на консенсуса, който поддържа самата система. Колкото и да ненавиждат непотребното общество, не биха могли да съществуват без него, защото „статуса“ им незабавно ще бъде поставен под въпрос, а животът им – оставен на милостта на преторианците им. Затова влагат всичките си усилия да ни убедят, че тяхната система не е продукт на човешкото творчество, не се крепи на моментно общественото съгласие, а е обективният естествен ред, природен закон, който не може да бъде нарушен и по силата на който те са „призвани“ да бъдат „елит“. Ако успеят да поддържат това убеждение, ще умъртвят основата, на която стоят. Ако не успеят – това ще бъде краят на тази система.