Жълъдко беше малко и добродушно прасенце, което живееше извън селото, съвсем наблизо до Голямата Кокошка. Заради своят лъчезарен характер почти всички му бяха приятели, а поради вроденото му, стигащо до наивност добродушие, беше охотно посрещан гост в цялото селце. Обичаше да помага всекиму, доколкото му стигаха силите, и беше безкрайно любопитен.
Тая сутрин отрано започна да се върти в легълцето си, въртя се, въртя се, мисли си за това, а после за онова, докато чакаше да се разсъмне, а накрая не издържа и направо стана, още по тъмно.
Порови из кухничката, сипа си топло мляко, напълни купичка жълъдчета и започна да си хруска. Макар изобщо да не обичаше да излиза навън като е тъмно, толкова много харесваше да си хапва жълъдите на верандата, че накрая не издържа, взе чашката и купичката и излезе.
-Я! – възкликна като остави нещата на масата. Загледа се и разтърка отново очички, като не можеше да разбере какво гледа. Сякаш Слънцето вече беше изгряло, но не точно слънцето, а едно огромно тъмносиньо кълбо. Огледа се по небето и откри Луната на другия край. „не е значи Луната“ – помисли прасенцето и пак замижа към синьото кълбо. „Да не би.. Що за щуротия!“ – у Жълъдко бавно се промъкваше подозрението, че именно това синьо нещо е слънцето. Влезе вътре и затършува из гардеробчето си, където знаеше, че има един стар часовник с голямо широко покривче отгоре. Беше му го подарил преди време Вехтошаря, но Жълъдко не успя да му намисли приложение и грижливо го беше скътал при ценностите си.
-Мда – промълви, като го изрови и забеляза, че е вече девет и половина. – Би трябвало да се е съмнало отдавна. ТОВА е Слънцето, но какво е станало с него?!
Хукна към Голямата Кокошка и щом я наближи, викна:
-Какво се е случило със Слънцето?
-Коо – отговори Кокошката, защото като всяка кокошка не умееше да говори, а само да кудкудяка и разтръска перушина както си седеше седнала. Тя и винаги така си и седеше, защото откакто беше станала Голяма, не беше помръдвала от мястото си.
Жълъдко хукна презглава към селото, което беше недалеч.
-Ой – извика, когато се боцна в шипките, чийто клони никак не се виждаха в тъмносиневата.
-Ай, ай – изписка, като се препъваше из камънака до нивите.
-Ох – проплака, като падна в една голяма дупка, която беше станала невидима в сините сенки. Изпълзя набързо и най- сетне стигна до уличките на селцето. Побърза към къщата на богатия търговец. Хората обичаха да ползват часовници, календари и всякакви подобни важни неща, а като най- важен сред хората, най- много ги следеше Търговеца и съответно беше най- сведущ в тях. Жълъдко очакваше, че той най- добре ще му обясни какво става и освен това може да го почерпи със захарче, както често правеше, докато важно му разказваше как е закусвал миналия месец със Султана, като е ходил да купува килими в Цариград и го поучаваше да почне да си подстригва козинката по градска мода, за да му имат повече уважение другите.
Почука на портата, почака, почака, а после направо се шмугна навътре, понеже знаеше, че Търговеца няма много да му се разсърди. На прага обаче застина – Търговеца тихо стенеше, застанал над масата, където беше изсипал съдържанието на кесията си. Погледна към Жълъдко за кратко с насълзени очи, а после отново заби глава отчаяно.
-Ъъ – промълви прасенцето – Мога ли да помогна?
При тия думи Търговеца се затресе още по- силно и сетне надигна отчаяно глава.
Никой не може! Нищо не може! Виж това – и като грабна една шепа от разсипаните по масата монети, я протегна напред към прасенцето. – На какво ти прилича това! Къде е златото, къде е среброто?!! – на синята светлина монетите неохотно проблясваха в мътносиньосивкав цвят – Това е боклук! Кой ще приеме да му платя с това, прилича на шепа.. – Търговеца се отказа да довърши изречението, скочи на крака, разпилявайки монетите и протегна разгорещено юмрук към посинялото Слънце – Ти! ТИИ!! Ти ми направи това. Сега ще стана като този нещастник Ратая ми, с какво ще съм по- различен от него!! Дърва ще цепя и домати ще копая!..
Жълъдко се смути от този изблик. Не беше сигруен защо е лошо да се копаят доматите, но разбра, че няма да научи нищо от Търговеца, така че набързо се извини и се шмугна към уличката. Затича се към дюкянчето на приятеля си Шивача, при когото често се отбиваше и обичаше да го гледа как умело разкроява, реже и шие дрехи, а и той винаги го гощаваше я с орехчета, я с печени фъстъци.
Завари го унил, потънал в мисли.
-Здравей! – поздрави го пъргаво прасенцето – Да знаеш какво става? Май Слънцето изгря ..синьо? – почувства се малко неудобно от въпроса си, така че внезапно се почеса по главичката.
-Аха – промърмори Шивача – съвсем ми обърка работата. Имам поръчка от жената на Кмета, а още ми стоят и дрехите за дядо Сотировите внучета..
-Амии.. Защо е така?
-Е, оставих ги за след кметските, много спешно ги искаше жената..
-Не, искам да кажа, със Слънцето защо е така – попита прасенцето и добави – а да помогна ли нещо за дрехите тогава?
-Със Слънцето не знам, а да помогнеш не можеш – самият аз не мога да почна работа – виж – и посочи платовете и макарите – кое е червеното и кое е синьото?! Кое е жълтото и кое бялото?! Не мога да започна работа, като блесне пак истинското слънце ще излезе, че съм шил някакво безобразие. Нещо трябва да се направи.
-Даа, нещо.. – промърмори прасенцето – Ами да направим нещо?!
-Да направим, защо да не направим. Аз така или иначе нищо не мога да свърша. Но КАКВО?!
Шивачът беше работлив и чевръст човек, никога не спираше да работи, само по обед прекъсваше да хапне набързо, но и тогава не спускаше кепенците, да не би да изпусне някой клиент. Прасенцето знаеше, че ако може нещо да се направи, с него ще стане.
-Ами да идем да попитаме Охлюва, той е най- мъдрата птица в Гората. Винаги всичко знае. Ще ни упъти какво да сторим, а и може да спомене къде са узрели най- много жълъди.
Шивача се усмихна.
-Жълъди, жълъди. Чакай да те почерпя фъстъци и да идем да свършим работа. – бръкна в долапа и извади хартиено пакетче с фъстъчки, които подаде на Жълъдко. – Хайде, да потърсим Охлюва.
Тръгнаха заедно към Гората. Сега не бързаха, а и очите на прасенцето посвикнаха със особената светлина, така че без произшествия достигнаха до западния край, от другата страна на селцето.
-Трудно се открива, понеже е малко животно – каза Жълъдко – А никой не се вижда да попитаме.
-Нека го повикаме – рече Шивача и двамата започнаха да се провикват – Охлюве! Оохлювее!
След минута долетя свраката, която отговаряше за реда в Гората и им завика:
-Веднага да млъкнете! Всички още спят! Тишина!
-Как спят – отвърна и ядосано Шивача – обед е вече!
-Никакъв обед не е – отвърна избухливо свраката – щом Петелът не е пял, още е нощ.
-Каква нощ!! Не виждаш ли Слънцето!?
-Щом Петелът не е пял, значи е нощ! – ако чуя още един път да извикате ще ви затворя в кафеза! -отсече Свраката и ги загледа с решителна готовност.
Шивачът се изпълни с възмущение, после с разочарование и накрая почувства умора..
-Кажи поне къде е Охлюва – попита той Свраката.
-Откъде мога да знам – отвърна възмутено тя – Да не смятате, че го следя!
-Хайде, Жълъдко, да идем да видим какво става с Петела. – обърна се Шивача към прасенцето.
-Добре – отвърна то.
Намериха го да крачи напрегнато напред – назад по двора и да поглежда непрекъснато към часовника си.
-Петльо, няма да ли кукуригаш вече? – попита го направо Шивача, щом се приближиха.
Петелът го изгледа втренчено за известно време, преди да отговори:
-АЗ знам кога да кукуригам – отговори наперено – А ти какво?
Шивачът се смути:
-Ами аз гледам, че Слънцето изгря и си мисля че трябва да изкукуригаш, за да се разбудят птиците.
-Какво Слънце? – попита Петелът изпитателно.
-Ето – посочи Шивача с ръка към синьото светило и погледна към Жълъдко за потвърждение.
-Това не е Слънцето – много бавно и натъртено каза Петелът, напрегнато очаквайки отговора на приятелите. Шивачът съвсем се смути, а Жълъдко плахо отвърна:
-Но ..е.
Тогава Петелът закрачи бавно към тях, на всяка крачка казвайки по една дума:
-Аз съм Петелът, син на Петела, внук на Петела. Това. Не. Е. Никакво. Слънце. – и вече изправил се право пред тях – И НЯМА да кукуригам, докато не изгрее Слънцето.
Двамата приятели мълчаха, после помълчаха, умълчаха се и накрая Шивачът се прозя и се обърна към Жълъдко:
-Вярно, нека се приберем да поспим, иначе няма да имаме сили за работа, щом почне деня.
-Ноо.. – объркано го погледна прасенцето – Ами Охлюва?
-Няма смисъл, явно просто не се е съмнало, затова се чувствам и така уморен. Да се прибираме.
Прасенцето не умееше да спори и сви раменца.
-Ще се разходя – рече и полека тръгна към горичката.
-Лека нощ, Жълъдко – пожела му Шивача и уморено тръгна към селото.
-Лека нощ.
Прасенцето започна бавно и внимателно да обикаля всички кътчета на гората, където смяташе че може да е Охлюва. Свраката на два пъти долиташе на някой клон край него, но като се убеди че Жълъдко няма намерение да вдига шум, се запиля по свои си работи, а прасенцето упорито изследваше всички гъсталаци, полянки и храсталаци, взирайки се да открие следа. И най- накрая успя! Охлюва беше кацнал на един от най- високите клони на една топола край реката и замислено оглеждаше хоризонта, потънал в своите размишления.
-Охлюве – тихичко го повика Жълъдко, но като не успя да му привлече вниманието, повтори плахо по- високо, оглеждайки се за свраката – Охлюве.
Тогава той го за беляза и завъртя очите си надолу към него.
-Искам да те попитам нещо – каза прасенцето.
Охлюва бавно и с достойнство, като всяко мъдро животно, започна да се спуска по ствола на тополата. След доста време, през което Жълъдко успя да се излегне, да се повърти, да обиколи, да си събере и хапне няколко лешника и да помечтае за летния панаир, той достигна земята и се плъзна към него.
-Кажи.
-О, исках да те попитам, да знаеш какво става със Слънцето?
Охлюва винаги отговаряше бавно, с паузи и внимателно, така че Жълъдко успя да пръхне с ушички, преди да му отговорят:
-Знам.
Прасенцето се оживи и с ококорени очички попита:
-А какво?
Този път отговора дойде още по- бавно от обикновено и Жълъдко приседна на земята докато с нетърпение го очакваше.
-Настина Слънцето. – отговори Охлюва – Посиняло е от студ.
-О! – разтревожено го погледна Жълъдко – Но как е възможно това – после приведе глава и пак бързо я изправи – Ще се оправи ли?
Охлюва важно се замисли, леко привел глава и бавно се придвижи наляво и надясно. Макар да нямаше ръце, прасенцето имаше чувството, че е хванал длани на гърба си. Стори му се странно усещане и че сякаш това можеше да е обидно някак за Охлюва, затова тръсна главичка и погледна внимателно една теменужка, която растеше наблизо.
-Нали знаеш, че нощем Слънцето минава от долната страна, под земята, преди отново да изгрее?
Прасенцето кимна с глава.
-Е, с времето там е станало твърде студено. Знаеш ли, че Слънцето ни топли през деня, а от нас вечер се процежда нашата топлина или студ – прасенцето го гледаше ококорено, затова Охлюва отново приведе глава и продължи като се заразхожда – Ние нямаме повече топлина. Да, сега всичко което се процежда, е студ, студът на нашите сърца. Така че там долу е ужасен мраз. И Слънцето, разбира се, най- накрая настина, посиня от студ. – завърши Охлюва и изправи глава, продължавайки да се разхожда.
Жълъдко продължаваше да гледа ококорен и все повече разтревожен.
-Но не може ли нещо да направим – изписка – Да помогнем?
Охлюва се спря и го погледна продължително.
-Всъщност можем. Само ТИ можеш, прасенце.
-Кой аз ли? – подскочи Жълъдко – Как така.
-САМО ти. – повтори Охлюва
И като направи пауза продължи:
-Някой трябва да го стопли. Да отиде при него и да го стопли. Но трябва да е някой, на който му е останала топлина в сърцето, а друг такъв освен теб не познавам.
-Аз? Всички, които познавам са толкова добри, всички са толкова мили, как само аз ще имам топлина в сърцето?!
Охлюва го изгледа продължително, сякаш с учудване и поклати глава.
-Само ти, прасенце.
Жълъдко не смяташе, че е някой, който може да спори с Охлюва, пък и „защо не тогава“, помисли си и разтревожено попита:
-А как мога да ида при него, за да го стопля?
Има един начин – бавно отвърна Охлюва – Сухия кладенец на рошавата поляна. В който Воденичаря се научи да си хвърля скъсаните чували. Този кладенец не е точно сух, а минава през цялата земя и изходът му излиза от долната страна. Ако скочиш през него точно в полунощ, ще паднеш върху Слънцето, докато минава от там, тогава ще можеш да го стоплиш.
-Ой – изписка прасенцето – да се хвърля в кладенеца! И ще е толкова високо! – затрепери – И сигурен ли си, че ще изляза от другата страна и върху Слънцето??
-Да, това е сигурно. Само трябва да скочиш в полунощ.
Сега вече прасенцето започна нервно да обикаля напред – назад. „Ех..“, „Но..“ и „Ах!“ от време на време се чуваха лекичко да излизат от устата му.
-И само аз? – обърна се към Охлюва.
-Само ти – поклати глава той.
Прасенцето изпъшка и седна на замята срещу мъдрата птица.
-Тогава аз – рече – А как ще сляза после?
Охлюва замълча и на свой ред започна да се разхожда. След известно време застана отново пред прасенцето и внимателно се вгледа в него.
-Виж, Жълъдко. Представи си най- горещото нещо, което можеш.
Жълъдко си представи огнището на Ковача, докато го обдухва с големия мях и рече:
-Представих си.
-Ами, виж, когато Слънцето се оправи, то е сто пъти по- горещо от това, което си си представил. – Охлюва замълча и после тихо добави – Ти никога няма да можеш да се върнеш, Жълъдко. Ако успееш да помогнеш, ще изгориш.
Прасенцето го гледаше втренчено, после наведе главичка, очите му се насълзиха и от тях бавно започнаха да се отронват големи, тежки сълзи. Дълго мълчаха двете животинки, а после с треперещ глас Жълъдко тихо попита:
-А какво ще стане, ако Слънцето не се стопли.
Охлюва се огледа бавно и рече:
-Ще се будим все по- рядко и за по- кратко и накрая ще изчезнем.
-И само аз – след известно време отново попита прасенцето.
-Само ти – тихо отговори Охлюва.
Отново замълчаха и след време, колкото да се свари каничка липов чай, Жълъдко вдигна глава и каза:
-Тогава аз. – изправи се и попита – Трябва ли да взема одеало, да го завия, или нещо друго?
-Не, Жълъдко, трябва само топлината на твоето сърчице. – Охлюва го погледна – Да ти кажа ли кога е полунощ?
-Не, аз имам часовник – отговори прасенцето, после като се сети нещо добави – Моля вземи го после, ще го оставя до Сухия кладенец. Подарък ми е, затова го използвай добре и го пази.
-Разбира се – Прасенцето го прегърна и тръгна към селцето, а загледан в отдалечаващата се фигура, Охлюва тихо промълви на себе си – Лъчезарен. – и после – Само ти..
Остатъка от деня Жълъдко прекара, отбивайки се при всички, които познаваше, прегръщаше ги и гледаше на всеки да остави по нещичко или нещо да помогне. Разбира се, на никой не каза нищо, но успя да разведри почти всички, които иначе намери потънали в мрачно и сънливо настроение в синкавия полумрак. На прибиране отиде и помилва Голямата Кокошка, която провлачено отвърна:
-Коооо..
Вкъщи пийна само малка чаша чай, защото нямаше никакъв апетит, постоя на верандата, сетне си взе часовника с широкото покривче отгоре и се запъти към Рошавата поляна, където приседна до кладенеца, настанявайки часовника срещу себе си, подпря главичка на ръцете си и загледа стрелките.
Когато настъпи полунощ, се изправи разтреперан на ръба, промърмори едно съвсем тихичко „Ех..“ и подскочи надолу.
Падането беше дълго и много по- дълго отколкото очакваше, така че страхът, който се беше поуталожил, отново се разпали у него и прасенцето ужасено се мяташе във въздуха, понякога заплитайки се в стари прашни чували, закачили се по камъните на кладенеца и разни други вехтории. Най накрая внезапно край него се ширна свистящ от скоростта безкрай от кристалночист въздух, и приглушена звездна светлина. Жълъдко притихна и само ушичките му плющяха, брулени от вятъра край него. Накрая меко тупна върху огромна синя постелка. Седеше застинал, после полека- лека се размърда и се изправи на крака. Не очакваше Слънцето да е толкова меко, наведе се и прокара ръка, усещайки едновременно и хладината на глухосинята повърхност. Понеже сам трепереше от страх първоначално не забеляза, но полека- лека започна да забелязва, че всъщност и самото Слънце лекичко трепери. Застана на коленца, после направо легна и обгърна с ръчички меката повърхност, опитвайки се да я успокои.
-О, Слънчице – възкликна Жълъдко, осъзнавайки че щедрото светило е обхванато от мъчителен студ, попиващ все повече и повече в него. Полека – лека Жълъдко напълно забрави за собствения си страх и за очакваната неизбежност и започна да го обзема безпокойство, че задачата, с която се е загърбил е неизпълнима. „Трябваше да взема одеалото, Охлюва ме подведе! Слънцето е толкова огромно, как бих могъл да го стопля!“ Тичаше насам – натам, лягаше и прегръщаше, галеше и утешаваше, разтъркваше това и сетне онова място и неусетно, малко по малко, започна да усеща че започва да се забелязва някакво лекичко затопляне. Това го изпълни с повече енергия и ентусиазъм и колкото повече се стопляше Слънцето, толкова по- всеотдайно търчеше прасенцето и толкова по- весело размахваше малката си опашчица, въодушевено от успеха си. Накрая усети, че започва самото то да се поти все повече и повече, докато накрая падна изтощено и без дъх на повърхността, но с широка усмивка на уста, убедено че това, за което е дошло, се е получило.
Тихичко, неясно как и откъде, Слънцето му промълви:
-Благодаря ти Жълъдко. Оттук нататък и сам ще се справя.
Прасенцето скочи изненадано:
-Ти знаеш как се казвам?!
-Разбира се, Жълъдко. Теб знам как се казваш. Кажи ми, да те оставя ли при голямата жълъдова гора зад планините, или да те върна до твоето село?
-Да ме оставиш? Но как? – прасенцето беше вече забравило страховете за себе си, но с тая надежда те отново се пробудиха заедно с боязънта, че може да е напразна.
Тихичко, неясно как и откъде, Слънцето се засмя:
-Не бой се, Жълъдко, мога да го направя. Само кажи къде.
-В селцето. Искам в селцето! – изписка весело прасенцето и размаха опашчица.
-Разбира се в селцето – усмихна се Слънцето.
Тихичко, неясно как и откъде, една мека слънчева ръка го подхвана и нежно го постави на полянката, близо до Голямата Кокошка. Прасенцето се затича, гушна я силно, и тичешком се прибра вкъщи, където набързо излапа купичка жълъди и се тръшна на леглото.
Слънчевите пътешествия са изморителни, така че Жълъдко спа непробудно цяла седмица. Жителите на гората и селцето не бяха забелязали отсъствието му, улисани от щастието по завърналото се Слънце и от насъбралата се работа. Търговеца щастливо прибираше и разпределяше монетите си в торбички и весело хокаше Ратая. Шивача не спираше да крои и да шия, скоквайки чевръсто да посрещне клиентите, щом някой от тях се подадеше на вратата. Петелът гордо кукуригаше в точния час, Свраката зорко следеше за реда и всеки продължаваше, така както винаги е било. Към края на седмицата вече напълно бяха забравили необяснимата случка със Слънцето, само Охлюва, загледан в далечината, понякога тихо произнасяше сам на себе си: „лъчезарен..“. Вечер студ започваше да се процежда към недрата на земята.
В Неделята Жълъдко се протегна, после стана от леглото, скочи на крака, изхвърча на верандата и размахвайки опашчица извика към Слънцето:
-Добро утро, Слънчице!
Тихичко, неясно как и откъде, Слънцето му отговори засмяно:
-Добро утро, Жълъдко!
2023 ЗАЛЕЗ