(Един) човек, … тръгвайки за чужбина, повика слугите си и им предаде имота си:
и едному даде пет таланта, другиму два, другиму един, всекиму според силата; и веднага отпътува.
Който взе петте таланта, отиде, употреби ги в работа и спечели други пет таланта;
също тъй и който взе двата таланта, спечели и други два;
а който взе единия талант, отиде, та разкопа земята и скри среброто на господаря си.
След дълго време дохожда господарят на тия слуги и поисква им сметка.
И като пристъпи оня, който бе взел петте таланта, донесе други пет и казва: господарю, ти ми предаде пет таланта: ето, аз спечелих с тях други пет.
Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си.
Дойде също и оня, който бе взел двата таланта, и рече: господарю, ти ми предаде два таланта: ето, аз спечелих с тях други два.
Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си.
Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал;
и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето.
А господарят му отговори и рече: лукави и лениви рабе! Ти знаеше, че жъна, дето не съм сеял, и събирам, дето не съм пръскал;
затова трябваше парите ми да внесеш на банкерите, а аз, като дойдех, щях да си прибера своето с лихва;
вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който има десет таланта;
защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има;
а негодния раб хвърлете във външната тъмнина: там ще бъде плач и скърцане със зъби.
(Матей 25:14-30)
Себеразгръщането като автентично заложен елемент от осъществяването на потребността от смисъл (която не се редуцира до своите елементи, но те може да се разбират в нея) се реализира винаги в синтеза, макар и да е неотделима от другият елемент – запазването на кохерентността.
В своята самост сперматозоидът и яйцеклетката достигат до възможността за себеразгръщане едва в откриването на другият, едва посредством заедността, която им предоставя шанса да се съхранят в битието и да разгърнат своят потенциал. Несъзнателното съ-битие на ембриона във вътреутробният период е изтръгнато от това състояние посредством болката, страданието, смазването при преминаването през родилният тунел, студът, горещият пламък в дробовете, първата отделеност, захвърленост, оставеност. Нарцистичното младенческо съзнание, очертаващо границите си посредством болката и нуждата, очаровано от света в неговата обектност, опознаващо неговите правила, неговите удоволствия, предвидимост и от собствената си потентност за подчиняването му, разширява своята форма навън. Пътят за изпълването на тази форма със съдържание се намира едва с откриването на другият, другият като друг-аз, който отваря вратите на собствената ни същност, за да ни разкрие нашето вътрешно богатство и възможности. Който ни дава същевременно и възможността да трансцендираме себе си извън себе си, запазвайки себе си и развивайки себе си. Другият като не-оперативен, като самостоятелен друг-аз изисква избора да го/му се подчиним или да се обединим в съ-трудничество и съ-ществуване. Другият, който ни извиква из недрата ни, разкривайки ни самите себе си в стремежа да познаем него. Първото познание за съ-ществуването на другия е както зашеметяващо откритие за безбрежното богатство на откриващият се свят, и за факта, че ние не сме Цялото битие на света, че ние не сме единственият живот, Животът – но и съответно – в тази не-изключителност, ние ставаме вече подвластни на смъртта. Отчленени от останалите в новата изключителност на нашата заедност, ние се завръщаме към тях в другарството, в новооткритата способност за любов и очарованието от света на другите, закрил незначителният свят на другото. Преоткрили се в потомството си, пресъздали се като творци в битието, нашата уникална заедност открива и своята незначителност, и своето посвещение в една нова заедност, в която приемането в най- голяма степен се заменя от отговорност и отдаване. Мостът към другите се разширява до материк, в който свързващата всички ни лична смърт, се онищостява пред лицето на страданието в бъдещето на вече дошлите, а откъм него и разпознатото страдание на съ-ществуващите. Че не само моята, но съдбата на хората има значение. Отново и отново в синтеза откриваме себе си и в единението развиваме себе си, като всеки път рискуваме пропадането си в своята самост, отпадането от битието. И не по-малък е рискът да пропаднем, ако влизаме във всеки синтез с осъзнатата цел за това, до което той води отвъд себе си. Ако другият не е цел сам по себе си, а съзнаван ключ за следващият етап на себеразгръщането. Ако актът на заедност е не спонтанен, а резултат на решение, прицелено в нещо отвъд нея. Съзнанието тривиализира всяка същност в своята обективираща светлина. Енергията на съзнанието е немощна, вяла и несравнима с мощните тласъци на човека като цялост. Тя е напълно неспособна да изведе човек на ново равнище, да го накара да надскочи самия себе си. Подобно на щастието, себеразгръщането не може да бъде намерено, когато бива търсено – то е само последствие. Ранното образование, особено това, което заменя времето за възпитание (което е насочване навътре и към взаимоотношенията с другите), обрича личността на слабост, недоразвитост и инфантилизъм. Става така, че човек е неспособен да се удържи в себеразгръщането със съзнателна целенасоченост, но общата съзнателност на заобикалящото го общество може да му окаже напътстваща подкрепа към това, вменявайки му съответните отговорности. Защото ако пътят към осъществяването не минава през прякото целеполагане, то той е в поемането на тежестта на себе си в собствената си конкретика. Колкото по-неизбежна е срещата със стимулите на синтеза в тази конкретика, толкова по-вероятно е той да стъпи на автентичният път на себеразгръщането. А неизбежността на тези срещи се определя в социалният свят от обществените напътствия. Последните не са непременно адекватни – наред със своебразието на нормите в по-първични общества като инфибулацията, съществуват такива и сред високоразвити цивилизации като стягането на стъпалата в Китай и ацтекският мироглед като цяло – така че не обществените норми сами по себе си, а обществените норми в съзнаващото във възможно най-висока степен естеството на своето съществуване общество, е в състояние да подкрепи отделната личност по пътя й към себеразгръщането. Именно и подобно общество ще се утвърди като привлекателен за другите общества модел поради своята близост с автентичната човешка природа: подобна цивилизационна възприемчивост в историята се е предопределяла именно от своята близост с определен съответстващ на актуалното развитие акцент. Къде стои в момента модерното западно общество в това отношение – все по-отдалечаващо се, все по тласкащо личността към плъзгането извън себе си и реенето като отрицание на растежа. Това е една реакция на опиянението от заличаването на личността в масата под формата на един лъжовен абсолютен синтез, на който бяхме свидетели преди столетие – псевдосинтез, завоалиращ в себе си окончателното обективиране като апотеоз не на нас, а на нечия индивидуална, подгизнала от собственият си егоцентризъм воля. Са ли това двете противоположни движения за скриване от смъртта-като-небитие, или зад нейната сянка се крие нещо друго? Смъртта-като-небитие е ужасяваща в ранното детство, при първите сблъсъци с нея на младенеца, тя е неподатлива на осмисляне, непроницаема, несъвместима, несъразмерна, неадекватна, тя е невъзможното което въпреки своята невъзможност застава пред нас. За човешкото същество не може да съществува по-дълбок шок от тази поява. И в тази й форма тя би се запазила ако съществувахме далеч от другите, отгледани от животни, или скитащи с тях през празните от хора степи. Естественият нарцисизъм в развитието е тъкмо в подобен свят, въпреки физическото присъствие на другите, на родителите и близките около него. Макар и да се стреми към тях, макар и да търси близостта им, милувката, говора, общуването, играта, то все още ни ги е разпознало напълно като друг-аз, те са по-скоро негови предимно добронамерени, обслужващи го божества. Естественият, заложен у него, отчаян стремеж към тях го откъсва от безнадежността на несъразмерното с него небитие. Неговата несигурност не произхожда от нуждата да бъдат задоволявани потребностите, които възникват понякога, да бъде защитено от опасностите, които изплуват понякога, тя представлява непрекъсната нужда, защото опразнен от други, светът е застрашителен винаги и през цялото време – лишен от живот, той е образът на небитието. Другите за него не са напълно субекти, но не са и бездушни обекти, те са напълно външни, но свързани с него. Всички предмети, с които младенецът е заобиколен, са предназначени да го оградят и защитят от бездушието на обектите – те имат очички и устички, движат се, издават звуци, или подскачат – те трябва да се опринадлежностят към живота, към който с цялото си същество детето е устремено. Конструкторите, кубчетата и строителите ще навлязат в живота му много по-късно, когато то, вече успокоено от своята съпричастност, от своето поумняване за това какво е значението на нещата в света, се устреми към овладяването на обектите. В отношенията с обектите, смъртта неизменно застава пред нас като небитие, а много по-късно, във взаимоотношенията с другите, когато вече са разпознати като друг-аз, смъртта променя своят облик. Едва сега тя добива своята съразмерност с човешкото битие. Едва сега нейната застрашителност не се заключава в немислимостта на небитието, а в отношението й с нашият конкретен аз. Сега тя застава като границата на поеманите възможности, в тяхното значение спрямо нас. Но какво е същностното, което качествено разделя съществуването в моята самост сред обектите (или нарцисизма и всяка форма на егоцентризъм, които са същото) от съществуването с другите. Едва в последните е появата на добро и зло – в отношенията не съществува морал, той започва с взаимоотношенията. Едва в тяхната светлина смъртта става не само мислима, но същностно обвързана и естествена част от човешкото битие, което би било обезсмислено в нейното отсъствие. И най-тежкият редукционизъм не е в състояние да промени нищо от това – дори и ако това са само илюзорните отражения на нашият животински инстинкт за самосъхранение и този за съхранение на вида и живота изобщо, то те отново са признати за най-дълбоко вкоренената ни същност и бидейки, ние можем да бъдем единствено с тях. Отсичането на тези най-величествени сред ливанските кедри единствено ни тласка в преждевременен полет тъкмо в небитието, от което се опитваме да се изплъзнем, и в което вече не ние се носим, тъй като сме обречени на битие, а нашият химеричен образ, самолишен от съществуването си, пред който смъртта застава обратно със своят най-зловещ образ. Тогава тези движения се откриват вече не като скриване от смъртта като овладяване и изгубване, а като отричане и прехвърляне на отговорност.
Всяко развитие, разбирано като индивидуално, самостойно, автономно, е формално. То е или промяна, т.е. не е развитие а изменение, или увеличение на наличното, т.е. хипертрофия а не развитие. Всяко автентично развитие, е съдържателно, и всяко съдържателно развитие е предизвикано, поддържано и осъществявано в синтеза, в който запазвайки се, а не същностно променяйки се, извеждаме навън пълнотата на собствените си съдържания в тяхната възможност.
Третият елемент на потребността от смисъл – значимостта на осъществяваните себеразгръщане и кохерентност, обагря тяхната насоченост, тяхното отвръщане-от и обръщане-към, разкривайки ги в тяхната състоятелност, дефинирана от рамката на смъртта. Трите трудно могат да бъдат мислени разчленено, тяхното единство е повече от техният сбор, те винаги са взаимоноопределени и взаимноопределящи, формиращи цялостното отношение на личността към битието. Тази единност консолидира и определя във времето тежестта и функциите на всяка друга потребност, на всяко друго частно поведение и преживяване в пълният контекст на личното съществуване.
Ако Епосът за Гилгамеш представлява последното спонтанно епическо творение на почти-необективираното човешко битие, то Властелинът на Пръстените е ако не последното, то поне най- влиятелното епическо произведение на нашата съвременност. Какво може да открием в него, което евентуално да ни разкрива пътят, извървян към осъзнаването на нашата същност през тези хилядолетия? Задълбочен анализ е далеч извън рамките на този текст, но както и с акадският прочит, ще се спрем на един – единствен аспект от него, при това схематично, поради пространността на произведението.
Още в началото основният цикъл на произведението е очертан схематично – копнеещият за удовлетворение Билбо трябва да се откаже от нещо, към което е изключително привързан, за да може да го достигне. Удовлетворението е символизирано с Ломидол – мир, мъдрост, чистота, познание. От какво е длъжен да се отвърне, за да достигне до там – от привързаността към самият себе си, от „скъпоценното“ си, от закриващото смъртността му в сянката на „обезсмъртяващият“ си „дар“, от даряващото го с превъзходство и възможности като произтичащи от него „способности“. Подобно на основен мотив, този цикъл ще се разгръща отново и отново, на всички октави и с все по-голяма дълбочина в цялото произведение до стихването в епилога с отплаването на елфите, изграждайки тази прекрасна симфония. Осъществяването на този отказ претворява баналният характер на битието, разкривайки пред Фродо илюзорността и крехкостта на привидно безметежната монотонност на всекидневието, зад която се разкриват необятни и могъщи стихии. От този момент насетне много пъти хобитите ще копнеят по изгубеният покой, но вече никога няма да могат да се върнат истински към него – той е завинаги изгубен, веднъж съзрян в своята илюзорност. Монотонният живот на обитателите на Графството, тяхната твърда увереност в ясните значения на света, привързаността им към нормите на отношенията и отхвърлянето на всичко, което се отклонява дори и малко от тях, вече са неспособни да вдъхнат спокойствие. Тяхното миролюбие, простодушност и улегналост вече не могат да се възприемат като добродетели – те са разпознати като отричане, като забулване на същинската действителност, която се разгръща отвъд. Епикурейските им нагласи и разбиране не могат да бъдат повече видени като житейска мъдрост – те са доброволна, отчаяна и настървено бранена слепота за драматизма на действителността. Тяхната нетърпимост към това, което не се вписва в рамките на разбиранията и нормите им, издава само потиснатият ужас от разрушаването на повърхностните значения, които ги предпазват от вглеждането в самият свят, какъвто е, и вътрешното усещане колко крехки са илюзиите, които крепят защитаващата ги увереност. Това загърбване на реалността е неспособно да ги опази, тяхното дистанциране от отговорността за своята истинска позиция не може да отклони последиците и те неизбежно ще се стоварят един ден върху тях с падането на мрака идещ от Мордор. С приемането на повика на личната си съдба, за Фродо вече става ясно, че светлината на общоприетото не съдържа простота на отношенията и значенията, а тяхното опростачване. Те не носят уют и спокойствие, а отричане и избягване. Техните поуки и поучения представляват брътвеж, закриващ стихията на истинските дилеми. С тях жителите на Графството не преминават уверено през живота си, а никога не го изживяват – те го губят със спокойствието и увереността, с което животното преминава траншеята към своята гибел.
Централното противоречие е в двата изведени до крайност основни смислови насочености – аналитичната и синтетичната. От едната страна е абсолютизираната воля за власт, подчинила в себе си всички останали мотиви, абсолютизирана до степен на безплътност, на закриване дори на свързаните с нея физиологични мотиви. Те не са забравени или отхвърлени окончателно, а отложени – със своят триумф, Саурон ще се въплъти, за да се слее с тях. В тях се корени както силата на този стремеж, така и неговата слабост – за Саурон се очаква да придобие окончателната си мощ след въплътяването, но си спомняме, че именно това е коренът на неговата уязвимост, който слага край на първоначалният нарцистичен проект с Моргот (в определен смисъл, вероятно по-автентично би било ако Финголфин представляваше женски персонаж) – те неизбежно носят вътрешно противоречие между своят тленен характер и порива за себеобезсмъртяване. Тази смислена насоченост обхваща в себе си цялото поведение в един-единствен стремеж, отграничавайки се от всичко и всички останали, които следва да бъдат окончателно подчинени, стерилизирани, принадени като обекти към нея, за да се осъществи тя самата като Животът, който е овладян, завладян и придобит от нея, претворен в неотделим неин атрибут. Тя ще потопи света в мрак, който е автентичното състояние на пълното самоутвърждаване, в който то достига окончателната си изключителност – светлината е свързващото, в светлината се разкрива присъствието на другите, които следва да бъдат заличени като такива.
Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие, Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие.
Притежателите на пръстените са съблазнени да ги придобият като източник на външни способности, на власт, възможности и мощ. Като признание за тяхната изключителност, познание и вещина (Кралят Магьосник), от-личие, уважение, чест и престиж. Дори по-близките до спонтанните, първични, естествени елементи – джуджетата, се променят под тяхно влияние – те стават жадни за злато, алчни, примитивни в егоистичен смисъл, затъмнявайки другата част на първичността – потребностите от близост, единство, сътрудничество и подкрепа. Пропадането е разгледано в много форми – при Саруман като изкушение да бъде използвана възможността за познание ; при Боромир – за придобиване на власт в името на „доброто“, така че личната претенция за разграничаване на добро и зло се противопоставя на останалите; при Денетор – като плод на отчаяние и безнадеждност ; при Теоден – като слабост, покълнала от депресията и податливост на манипулация ; при Ам-гъл – най-близкият до днешната личност – като безкритичност към пожеланието, покрито бегло с рационализации. Примамливият дар на пръстена – себеобезсмъртяването, стремежът за лично безсмъртие, се разкрива като смърт по-окончателна, по-ужасяваща и по-безвъзвратна от физическата, пребиваването в която напълно преобразява и заличава всичко, което носителят му е, преди да го придобие. И като самозаблуда дори и за тази обезобразена форма, тъй като притежателят му е в действителност притежаван.
Антагонистът на тази насоченост – синтетичната, също е единоначална и консолидираща останалите мотиви, но характерът на тази цялостност е различен. Тя е обединяваща, а не заличаваща. Тя е ръководена от Гандалф, но това ръководство не се основава на подчинение, а на единомислие. Първото решение се взема от Съвета, а Гандалф се разкрива в пълнота като водач едва след като се разкрива и като най- крайна точка на синтетичната мотивация – в своята саможертва. До този момент той действа като повик, като порив, но все още не е достигнал позицията на ръководно начало, на напълно изградена смислова насока. Изведеният до последен предел акт на отказ от себе си, започнат в началото от Билбо, се разкрива в битката между Гандалф и Балрог като акт на намиране и осъществяване на себе си. Като прераждане. Като катарзис.
Прераждането е откриването на себе си в отказа от себе си. Гандалф не е същият, той е оголен от незначителното, делничното, прозаичното, с което дотогава се е самоотъждествявал. Той е надраснал себе си със своята същностна част, отсякъл всичко незначително. Той разполага с много повече сила, станал е по-решителен, по-директен, но и по-дистанциран емоционално – неговата обвързаност с непосредственото е разкъсана и той е изцяло устремен към истински значимото. Илюзията на всекидневието е захвърлена и единственият въпрос пред него е този за живота и смъртта, за съществуването на битието и пропадането в мрака. В освобождаването от връхните одежди на аз-а, човек може да се разголи до дъно, да изличи от себе си привички, характер, особености и способности, и да е отново тъждествен на себе си и своето съществуване. Това, което не може да се откъсне накрая, без да го изличи, е неговата любов, неговата насоченост – към конкретните други и отвъд тях, или към себе си. Без тази насоченост битието прекъсва. Дори будизмът в своето отрицание на всяка привързаност, се оказва неспособен да съществува без нея, въплъщавайки я в безпределното съ-страдание към всичко живо. В съ-причастността и съ-ществуването без които би останало оголеното небитие.
Саможертвата от този момент нататък започва да се разкрива във всичките си вариации в синтетичната насоченост: саможертвата на Фродо, която почти не успява да се справи и получава последният си тласък отвън; саможертвата на Сам, който напълно се отказва от себе си в името на своя приятел, дори напълно отхвърлен от него и без очакване бъдещето да промени това; саможертвата на Боромир, който отчаян от себе си, отхвърля и печели себе си; саможертвата на Теоден, след като отхвърля бягството си в слабостта и самозаличаването; саможертвата на Фарамир – също своебразно прераждане, който приема своята необходимост, своята съдба; саможертвата на всички пред Черната порта на Мордор. Себеотрицанието и саможертвата са ясно разграничени от себезаличаването, от отказа от собствено съществуване като укритие, от дегизировката като никой, от потапянето в чуждата воля, отнемаща собствената отговорност – собственото съществуване. Себеотрицанието е пълно себезапазване, в който открито се заявява собствената същност с непоколебима решителност. Наместо изгубване, тя е в най-крайна степен намиране на себе си. Тя не е самоцел, тя не представлява ритуал на съзнанието, което да я ползва като инструмент за себеразгръщане, в своята спонтанност именно тя окончателно консолидира цялата личност в едно, в което разума и разсъдъка се сливат. Тъй като не е самоцел, тя не се дава леко, не се дава произволно, не се дава безсмислено, тя се изтръгва с цялата болка и страдание, единствено в своята конкретна неизбежност.
Себеабсолютизация срещу себеотрицание. Себеотрицание заради другия, което парадоксално води до себеосъществуване, до действително раждане, до катарзис. Господство срещу другарство, справедливост и равенство. Любопитно е, че днес навярно почти никой не симпатизира на Саурон, четейки произведението – при все че живеем в общество, което насърчава активно себеутвърждаването, конкурентният дух, престижа, социалният статус, всичко от кръга на аналитичната насоченост, всичко подхранващо егоцентризма. Конститутивната склонност на човека намира сублимацията на своят стремеж под системният натиск в отграничените кръгове на близките, приятелите, в разнообразни същевременно отчастени и предлагащи синтез групи. В изграждането на Графство, отричащо света. Все по-безрезултатно. И все по-чужди и неразбираеми за формиращият съзнание днес, звучат строфи като
Но в бурята ще бъдем с теб пак заедно,
народе мой, защото те обичахме.
След пет хиляди години, Властелинът на пръстените ни предлага един много по-фино диференциран, по-разнищен поглед към вариациите на основният вътрешен конфликт на себеразгръщането. Мъдростта, разстилаща пред погледа цялостният път, която откриваме в Епоса за Гишлгамеш, отсъства – тя не би се побрала в никое произведение, ако би трябвало да се детайлизира по този начин, но за сметка на това фокусът се свежда към един негов аспект с впечатляващ размах. Макар това да е произведение написано от един човек, то трябва да бъде разглеждано не точно като лично творчество, а като личен усет, доколкото е било оплодено от дълбоките фолклорни и митологични наследства, посредством автора. Двете нагласи на смисловата мотивация са фиксирани, определени и оценени. Мащабният отклик говори достатъчно за тежестта на тези рефлексии.
Днес множествата търсят себеразгръщането в индивидуалността си, в самооценката, оценката на другите. Но индивидуалност към какво. Уникалност за какво. Уникалност е статично състояние, а човек се разгръща във времето. Саморазгръщане, но към какво – към постигане на собствената уникалност, която и без това е даденост. Към развитие на личностният потенциал – но посоката на развитие така съвпада със самият себе си. Тук вече значимостта на избора вече е направена – значимостта е насочена към самия себе си. И не е ли това небитието. И връщайки се отново към редукционизма – ако и това да са присъщите стремеж за самосъхранение и стремеж за съхранение на вида: не е ли за пренебрежение именно самосъхранението, което е компрометирано вътрешно – защото никой не успява да се съхрани, никой не изтръгва от себе си неизбежността на смъртта, но ето – животът съдържа в себе си повече смисъл, тъй като просъществува вече милиарди години. А тежестта на смисъла е толкова по-голяма, колкото по-широк е неговият хоризонт. Но и това изглежда несъществено, защото защо да е от значение животът изобщо, какъв е собственият му смисъл, къде отвежда отвъд себе си, понеже каквото и да бъде, не изглежда безкрайността да му принадлежи. Но ако животът е във времето, а времето изхожда и съществува единствено от промяната, то животът е в промяната по собствена воля, в свободата, в Избор, в отвръщането-от и насочването-към, а смъртта е необходимата точка, обозначаваща посоката, завършеността и окончателността на състоянието на промяна.
Като процес и движение, животът неизбежно се осъществява като себеразгръщане. Видимото морфологично разгръщане, обозначавано като растеж и вътрешното развитие – психично, съзнателно и субектно. Но това израстване е безпредметно, ако не съдържа в себе си и своята посока, своят тропизъм. Притчата в началото на текста казва достатъчно – талантите, които са ни предоставени не произтичат от нас самите, те са ни предоставени като наша специфика, като наша конкретика, като възможности и обстоятелства, с които и в които ние се оказваме в света. Те не са ни подарени, а поверени. Върху нас пада отговорността за тях и за тяхната употреба. Дългът не просто пасивно да ги съхраним, отбягвайки подобно на жителите на Графството всякакъв опит за действеност и въвлеченост, а да ги използваме възможно най- активно, увеличавайки тяхната стойност. Това е съвършено различно, напълно противоположно на стремежа към придобиването на собствена полза. Идеята за себе си напълно отсъства у тези, на които са поверени талантите – те се чувстват задължени да ги върнат с най-голяма полза за господаря си. Идеята за себе си напротив – е налице у този, който ги заравя – той не желае да се ангажира с усилия, време и рискове – иска единствено сметките му да бъдат чисти. Парадоксално тези, които не са се стремили към нищо за себе си, получават обратно заработеното като отплата, която не е очаквана, търсена, но е последица. За предвидливият, разсъдлив и загрижен за себе си, за усилията си, за последствията раб, съдбата е да изгуби всичко и себе си. В тази притча този, който евентуално би пропилял всичко поверено му за гуляи и удоволствия дори не се дискутира. С неговият образ се е сравнявал неангажираният, считайки себе си за благоразумен и чист пред господаря си, неспособен дори да осъзнае отговорността си. Уви, това го погубва; колко повече нас, които сме в ролята на неописаният слуга.
Днес сме свидетели на повсеместен порив към себеактуализация, индивидуация, развитие на личностният потенциал, на способностите и т.н. Деветдесетгодишни старици прекарват последните си дни с четка в ръка, осъществявайки своят творчески потенциал пред платното, или пишейки прочувствени стихове и автобиографии, които следва да предоставят на другите тяхното наследство. Ненужно е дори да споменаваме за другите форми на екзалтирана себеизява, себеразкриване и „осъществяване на себе си“. Посветилите им се активно търсят своите заложби, наред с милионите читатели от всички възрасти, попиващи наръчници от популярната психология, които следва да спомогнат за тяхното пълноценно развитие и разбира се, преодоляването на преживените „травми“. Изобщо, те са преизпълнени с дълбоко състрадание и прочувствено разбиране ..към самите себе си, комуто се чувстват и особено задължени. И посоката на тяхното обръщане-към е ясно определена.
Себеразгръщането в своята пълноценност не е процес, чиято посока, цел е посветена на самото него. Но на кого може да е посветена тогава – нима на някаква безлична идея или на Бог, който се подразбира в притчата – нима ние бихме могли да му дадем каквото и да било, ако всичко което „имаме“ е негово. Мнозина се опитват да постъпят и така, „давайки“ му това, което са дефинирали като нещо, което може да се получава и дава – строят храмове, манастири и параклиси, даряват десятък или друга сума за църковните институции и т.н., и т.н. С грижа и ясно разбиране за нищетата на нашата разсъдъчност, текстът само след няколко реда уточнява кому сме задължени: „гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.“ (Матей 25:35-40) – на другият, на другият в нужда, на другият от който не очакваме нищо в замяна. На другият безкористно, тоест на другият същностно. Себеразгръщането е процесът, но неговото значение, това което го определя е неговата посока. Това, което носи тежестта на процеса е именно това значение, което е налично във всяка точка от него, независимо дали човешкият жълъд е все още само фиданка, или вече е станал огромен дъб. Неговата цел. Към себе си, за себе си, или към другите. Голямата заплаха пред човешкото битие е не пропадането в крайната точка, в пълното отхвърляне, в превръщането в Саурон – подобни крайности са рядко изключение, и в действителност крият в себе си зародиша на обръщането, както става с блудния син. Голямата заплаха е в загърбването на самият избор, в лицемерието на привидната добродетелност на обитателите на Графството, в това да не си „нито топъл, нито студен, а хладък„.
Себеразгръщането е дълбоко лично; едному са дадени пет таланта, другиму два, а на трети – един. Себеразгръщането не бива да губи своята кохерентност, своята необходимост, не бива да полита в промяна, предизвикана от повея на въображаемите възможности, а трябва здраво да стои върху собствената си конкретика. И същевременно не бива да се отвръща от постоянната отговорност за себе си. Не бива да се стреми към себе си и не бива да се отказва от себе си. Трябва да забрави за себе си, за да открие себе си. Трябва да открива, запазва и съхранява същинският себе си, но да го напуска изцяло, устремявайки се към другият. Не е ли странно, че притежаваме такъв орган като сърцето, пребиваващо в непрекъснато преминаване от систола към диастола. И именно този процес е равнозначен на физическото ни съществуване; когато той се прекъсне, когато сърцето застине в едното от двете, животът престава. Себеразгръщането е дотолкова парадоксално и лично, че очевидно никой не може да бъде напътстван, да бъде обучен, да бъде научен и воден в него. Но ако би било възможно, нима човек би останал напълно свободен! Така свободата остава действителна, тя е съдба, която не може да бъде отхвърлена, дори да бъде отхвърлено всичко останало. Днес автентичният избор се разглежда като плод на информирано решение. Но подобен избор не би бил свободен – ясното познание за последиците, особено за тези от значим избор, би го предопределило безусловно. Ако е напълно сигурен в последиците, никой не би имал никакъв избор. Същевременно – ако няма никаква представа за тях, това също не би представлявал избор, а случайност. Затова познанието съществува, но е достатъчно смътно, то е налично, но не е изрично. Подобно на квантовите обекти, които притежават някаква определеност, но не и строга; които имат определен ограничен набор от възможности, но не и задължителна измежду тях. Към себеразгръщането човек може да бъде само окуражаван, но всичко зависи от него и всички значимости се определят от него.
Гандалф неизбежно и регулярно се появява, но ние сме свободни да го оставим в неговият тривиализиран образ, както е разбран от самоувереното, категоризиращо в своите рамки делнично съзнание. Той може да бъде оставен като никога незасято синапово семе, като атракция, раздвижваща и умерено оживяваща скучното ежедневие. Като носител на вълнуващите фойерверки на искрените, топли и открити взаимоотношения с нашите „удовлетворени“, „уверени“ и „разбиращи“ близки и приятели, на „добродетелните“ и все пак премерени действия и постъпки, на „първичната жизненост“ с другите, обгрижваща взаимното самочувствие и самоуважение. Фойерверки, които имат своето точно определено време и място, своите конкретни рамки на приличие и допустимост, след които пиротехникът с ексцентричната шапка следва да поеме своят път, несмущаващ спокойствието и доволството на Графството. Той може да бъде оставен никога да не приеме своят истински облик, а драмата на битките между орки и елфи да бъде приписана на толкова отдалечена и несъществена действителност, че да се възприема като недействителност. Диалектиката на същ-ествуването и съ-ществуването да бъде отхвърлена като забавен каламбур, след който да се заемем със сериозните задачи на деня, а героиката да бъде оставена на изкуството и персонажите. Но Животът е героика, без героика той бива нищо повече от неразпозната скъпоценност, захвърлена като нещо безполезно в хладките води на протичащата река; като заровен в земята талант; като незасято синапово семе. Без нея онкологичното отделение на ъгъла е просто сива, олющена сграда; бездомникът – незначителна сянка край улицата; разкъсаните от бомбардировка деца – сцени от далечен репортаж; скръбта, несправедливостта и болката – изява на ексцентрични маргинали; без нея светът започва и завършва с границите на Графството, в което трудолюбието, надеждността и приличието ще бъдат щедро възнаградени, и могат да бъдат увенчани с творческия венец на осъщественият потенциал, въплътен в поредният акварел.
2023 ЗАЛЕЗ