В началото на втората част пред нас се разкрива възможност да очертаем контурите на една предварителна хиперонтологична схема. Този термин е по-подходящ от „Метафизика“ не само смислово, но особено в контекста на начина, по който впоследствие ще дефинираме онтологичното. Тази схема не представлява основният фокус на настоящата работа и подобно на всяка, обозначавана класически като „метафизична“ перспектива, не представлява хипотеза, тъй като не подлежи рационално нито на доказателство, нито на опровержение. От една страна тя е същностно такава, понеже нейният обект е извън обхвата на онтологичността, от друга страна в настоящата перспектива, тя е по необходимост такава, доколкото в нея основен атрибут на онтологичността се явява свободата. Причината да очертаем в най-общи рамки тази схема, е както изискването да погледнем към своят предмет откъм цялото, за да бъдем в състояние да го осмислим пълноценно, така и за да не се създаде илюзията за тривиализация на битието вследствие на последващите изложения. Всяко изсветляване на един обект, който до този момент е бил натоварен с метафизични проекции и значения, на пръв поглед изглежда като подобна тривиализация, като раз-очароване, но всъщност то позволява прехвърлянето на „мистичното усещане“ в друг регион на битието: дотогава, дакато са налице несъзряни, но действени региони в самите нас. Фактът, че така очертаната схема е метафизична, може да означава или че тя съдържа в себе си потенциала за още по-дълбоко изстветляване, или че е действително извън границата на принципно достъпното битие. Освен тези причини, нейното изложение тук се основава и на факта, че дълбоко резонира както на познатата фактичност на битието, така и на вътрешното разбиране, усещане, и интуиция. Текстът се състои от считани в момента за безспорни научни факти, сред които местата, където се включва метафизичен елемент са отделени със [] скоби – така, както попълваме липсващи фрагменти от текст. Между кратките основните части, разграничени с разделител, ще бъде вмъкната разширяваща част.
I.
Съществуващото е мислимо автентично единствено като едно неделимо цяло, каквото то е. Цялостта на Съществуващото е неделима, единствена време-пространствена цялост, от която нищо не може да се отнеме и към която нищо не може да се добави, която е непрекъсната и затворена.
Единствено във феномена на проявяващото се в нея съзнание тя в ограничена степен може и бива възприемана като съставна, съдържаща множественост и регионалност. Дори и в рамките на този феномен възприеманите като частни феномени се разкриват единствено и изключително като свързани, съ-относителни, безусловно съ-обвързани, а в тяхната процесуалност – като абсолютно съхраняващи се и само преминаващи от една форма в друга, изначално вплетени и съхраняващи се в тази вплетеност в съподчинение на хомогенни за целостта принципи и закони.
Практически единствената възприемана автономност като такава, в някакви относителни рамки, се явява възприемащото съзнание за самото себе си и тези, които то категоризира като други съзнания.
Интересно е до каква степен на неразличимост е интегрирана обектно-позитивистката интерпретация на света днес – дотолкова тотално, че спонтанно се пред-полага като самият свят. Той бива третиран според нея в неговата тоталност (съответно включвайки субекта) като подлежащ на анализ набор от обекти – измерими, наблюдаеми, експериментално валидируеми и/или разпределяеми в логически дискурс.. Субектността и това, което е във връзка с нея обаче, са качествено инакви региони на Битието.
В част I се разбулва наличието на единственият истински качествен разлом в съществуващата реалност – отличието между живо и неживо (съзнание и материя; същевременно поради недостъпността до автентична хиперонтологична гледна точка е невъзможно да определим докъде и под каква форма се изявява съзнанието, затова тук ще използваме несъмнената граница, която разделя неживото и живото; впоследствие от онтологична гледна точка ще се отграничим до единствено достъпното и автентично за нас самите човешко съзнание) е абсолютно, то единствено е същностно, а не е въпрос на мащаб или гледна точка.
Всички останали „качествени“ промени (фазови преходи, „емергентни“ свойства на колективи, социални системи и т.н.) са или епистемологични (зависят от начина, по който ние описваме и възприемаме света), или са просто сложни комбинации от вече съществуващи елементи, но не и нещо онтологично различно. Всъщност когато говорим за „нови качества“ при фазови преходи, социални системи, биологични колективи и т.н., ние проектираме върху тях структурата на единственото истинско качествено отличие, което познаваме отвътре – това между съзнателното и несъзнателното, между личността и нещото – те са по същество проекции или метафори, извлечени от този първичен разлом между живо и неживо. Човекът, познавайки себе си като живо същество, проектира тази разлика върху други явления, но те не са онтологично равностойни, нито дори доближават феномена на първичния дуализъм. В неговата уникалност този разлом е в изключителната позиция на почти-неразличимост за рационалното мислене. Той не се вписва в категоризация, тъй като не съществува клас от подобни феномени, нито принадлежи към по-широка категория, нито включва в себе си подлежащи родове. Той е истинският sui generis. Почти-неуловимо той става податлив на приблизителни метафори и алегорични проекции, но остава сам по себе си неосветен за разграничаващият и категоризиращ ум. Той бива почти-изгубен веднага щом бъде изартикулиран, защото не се вписва в езиковите правила. Опитвайки се да го мислим, ние го правим на самата граница на осмислянето.
В този смисъл, всички опити да се „обясни“ или „размие“ тази онтологична граница са абсурдни, защото те не диалогизират самото преживяване на различието, а го заместват с концептуални конструкции. „Емергентност“ идва като модерно понятие, което да подмени архаизираното „редукция“. Но то не успява да застане дори като въпрос, защото самата същност на отличието не се побира в понятието; то остава куха, нищо не значеща дума, която с лекота се употребява като „отговор“.
Актуалният напредък в невронауките вдъхновява употребата на това абстрактно понятие под формата на „отговор“. Бихме могли да открием – и науката го прави все по-успешно – изключително фини, сложни и дълбоки връзки между обективните (физико-химични, невронни, биологични) процеси и процесите, които съпътстват или корелират със съзнанието. Това са корелации, взаимни влияния, дори закономерности на причинност и необходимост. Можем да картографираме невронните мрежи, да измерим мозъчните вълни, да проследим как определени състояния на мозъка съответстват на определени преживявания. Но тази взаимна обвързаност продължава и ще продължава по необходимост да не е самото съзнание. Тя не е самата субективност, не е самото „преживяване отвътре“. Можем да опишем всички възможни връзки между мозъчните процеси и поведението, между стимулите и реакциите, между невронните модулации и психичните състояния, но самото битие на съзнанието, самата му феноменалност, остава неуловима за този тип описание.
Корелацията не е тъждественост.
Когато изпитвам болка, виждам червения цвят, или мисля за някого, това се преживява като едно безшевно цяло. Аз не мога да го разглобя на „части от преживяване“. Мога да анализирам обекта на мисълта си (Иван има мустаци, черен панталон и т.н.), но самото преживяване на мисленето е единен акт, въпреки че корелацията му в нервната система е съставена от множество съвместно активни, паралелни, многобройни неврони процеси и електрохимични реакции. Преживяването на съзнанието може да бъде мислено като съставно единствено във времето – във времевата последователност и взаимовръзка на протичащите възприятия, чувства, мисли – в собствената сфера, отново отвъд обектната, отвъд-наблюдаемата, единствено-преживяемата. В моето „тук“ множеството в пространственият свят се среща в моето „сега“ с множеството на протичането на моите преживявания, формирайки линията на моят динамичен хоризонт – линията на вплитане, която наричам „себе си“.
Единственият безспорен, априорно даден, непосредствен факт е разломът между преживяването на моята субектност, на моето съзнание, и Всичко-Останало. Това е здравата и неподлежаща на съмнение основа от която може да погледнем битието. Мисля (тоест съм времеви – мисълта е налична единствено протичайки, единствено във времето), следователно съществувам-сред. Бидейки, като едно цяло аз винаги и неизбежно съм в опозиция на нещата отвъд моето реално битие като съзнание. В моето сега, присъства по необходимост и моето тук, в което двойката на другото се разгръща в множествеността на нещата. Сред нещата ставам способен да разгранича и другият, който заема особената си позиция, ..или пък не ставам способен да го сторя.
НЯМА обективен експеримент, който да докаже, че нещо освен мен самият притежава съзнание. Битието на чуждото съзнание е недостъпно и непроницаемо; единственото което може да бъде до-казано е, че сме способни да регистрираме определено поведение и реакции, на базата на които може да решим да приемем, че са проява на съзнание. Разбира се, те може и да не са такава. Те може да са спонтанни квазимеханични или механистично-квантови реакции, или резултат на зададени алгоритми. Поведението не е съзнанието. Всъщност дори на елементарното ниво на възприятията не може да бъде доказано, че това, което ти възприемаш, когато ядеш краставица не е това, което аз наричам „вкус на домат“, или пък на торта Мока.. Че това, което наричаш „червено“ не е това което аз виждам в твоето зелено, или дори възприемам като твоят до мажор. Не може да бъде доказано, че изобщо преживяваш някакъв „вкус“, мирис или осезание – може да се докаже единствено, че по някакъв начин ти реагираш на определени въздействия.. както би могъл всеки добре калибриран агрегат.
(Всъщност според логиката на позитивизма именно електронът несъмнено притежава съзнание. Неговото поведение ярко показва признаците, които обикновено свързваме със съзнанието – отсъствие на пряк детерминизъм и твърда каузалност вследствие на външно въздействие, неопределеност и способност за не-очаквани реакции, „богатство на вътрешното битие“, което е неопределимо в неговата самост, причудливо изграждане на „отношения“, спонтанност. Дори бихме могли да кажем, че притежава „възпитание“, „благоприличие“, или пък „срамежливост“, при които действа по един начин, когато не е наблюдаван и по съвършено различен, ако е (понякога това погрешно се интерпретира като резултатът от въздействието на експерименталният инструмент – което всъщност не е така). Така че по логиката на позитивизма не би трябвало да има особени съмнения, че електронът е жив и преживяващ, т.е. съзнателен. Може би нашата „емергентност“ не е нищо повече от призрачният резултат от политическите борби, волеизлияния и стремежи на нашите електрони, кварки и други семейства. По логиката на познаващият позитивизъм. Това reductio ad absurdum се възприема от някои дори напълно сериозно. Всъщност самата недостъпност на елементарните частици позволява те да бъдат мистифицирани, да им бъдат проектирани произволни вътрешни феномени, като същевременно панпсихизмът обикновено удобно прескача междинните обекти като маси, столове, хълмове и футболни стадиони, спрямо които нелепицата би била прекомерна, или би свела до нищожно самото понятие за „съзнание“. В действителност отсъствието на твърд детерминизъм и определеност на елементарните частици са всичко друго, но не и „свобода“ в екзистенциалният, битиен смисъл на понятието. Те са хаос. И действително – колкото по-дълбоко подхождаме към самият фундамент на обектното, толкова повече то се разкрива като неопределеност, хаос, аморфност. Бихме могли да спекулираме, че е възможно в бъдеще да достъпим да най-дълбоките ядра на този фундамент, за да открием че в основата му стои една-единствен тип квант от съчетанията между който се разгръща цялото многообразие на сили и „частици“ и характерът на тези съчетания /структурирането/ не се определя от собствената му същност, а бива наложен върху него, изграждайки Космос / „украса“ като смислена и хармонична структурираност и порядък. Независимо от фактическата валидност на подобна спекулация, тя е напълно валидна в нагласата ни към нея, присъстваща под една или друга форма през вековете.).
Лично аз приемам за самоочевидно, че всички останали хора преживяват и притежават съзнание. И това може да се определи единствено като акт на вяра, като със сигурност няма нищо общо с позитивизма, за който то е непроницаема стена не понастоящем, а фундаментално.
Ако се опитаме да разберем какво е съзнанието, това вече е крачка по посока към задаването на въпроса за него. (диференцирайки правилно понятията „познание“ и „разбиране“). До това разграничение, основано на действителният онтологичен разлом на реалността, ние не задаваме никакъв въпрос.
В рамките на това захождане към формулирането на въпрос, вероятно могат да се впишат съмненията дали съзнанието е емергенция на сложно организираната материя, или сложно организираната материя позволява проявата на съзнание, което обаче е онтологично различно от нея; или едно структуриращо онтологично битие, различно от материята, действа структуриращо върху нея до феномена на сложната свръхплътна информационно (смислово – „информацията“ е „носител на смисъл“, на значения отвъд дадеността) конструкция; еднопосочни или двупосочни са въздействията на /ако са/ онтологично различните фундаменти спрямо това съзнание; в случаите на множествена личност, различието на личността различие на съзнанието ли е; различието на съзнанието разделение на субектността ли представлява, или разклоняване подобно на ръкави на река, което обаче удържа самото й съществуване като такава; изобщо доколко адекватни са понятията, с които описваме това – личност, субект, съзнание, идентичност и нямат ли нужда от радикално преосмисляне. Какво да кажем за възприятията – обективно не съществуват нито цвят, нито звук – последните са количествени характеристики, но са преживявани като качествени отличия. Още по-малко може да бъде открито извън съзнанието нещо като хармония, смисъл, естетика; времето ми е също качествено различно от времевостта или пространственото време, а каква е изобщо природата на структурираността, в която ми се представя това пространство и неговото съдържание.
Всъщност не рационализираме ли по един открито абсурден начин – съгласни сме, че възприятията не ни представят нещата, каквито са; във вникването в тях, откриваме, че можем да ги опишем единствено по един абстрактен, чисто символичен начин (ние никога не бихме могли да познаем какво наистина значи „спин“ на частица, или „цвят“ на кварк. не засега – никога. те са непознаваеми, а алегорично оперируеми) – т.е. обектите са познаваеми единствено в тяхната статистическа /сиреч несигурна, относителна, в някаква степен неопределена/ форма; и като възприятие и като позитивно научен подход, т.е. по всеки един възможен начин същността им се разпознава като мъглявинна и несигурна; но познанието за тях наричаме „реалност“ до степен на сливане на термина „обективност“ с „истинност“; като същевременно единственото несъмнено и непосредствено представено истинно познание – на нашата субективност, определяме като „несигурно“ и епифеномен на.. така описаната обективна реалност.
Не се ли опитваме да видим нещо зад гърбовете ни, упорито вглеждайки се в неговата сянка пред нас..
Изглежда сме потънали дълбоко в очарователният калейдоскоп на обектите, но да потъне в, е способно единствено нещо, което е различно от това, в което потъва.
Съвременната физика е на практика в пълно съгласие с Парменид: Вселената е един единствен квантов обект, представим с единствена вълнова функция. Времепространството е вътрешна, не регионална характеристика в една затворена система, в която нищо не се добавя или губи, и чийто „елементи“ са представени единствено съ-относително. „Обективно“ – хипотетично „изотвън“, тя е цялост и статична, тъй като не представлява регион от нещо заобикалящо я, дори и поместена в, характеристиките с които единствено ни се представя са изключително в, а не преливат /дори и при многомерните модели/. Не е никак учудваща идеята за цялостност, истинската загадка е идеята за множествеността, тази вътрешна необективна и присъща единствено на субектността представа за множественост, която очевидно не се съдържа в битието на нещата. Тази идея е дотолкова абсурдна и противоречаща на всичко, освен на непосредствения опит, че дори остава незабелязана като такава. Ние сме загадката и въпроса – откъде потъваме, кой потъва, защо е кой. На целостта на битието не е „необходимо“ нищо в неговата налична пълнота, което разкрива пан- интерпретациите като невалидни, а и те срутват в себе си очевидната диалектичност на съществуването, независимо от подхода си към рационализацията на тази проекция, закриваща със себе си нещо друго. Изначалната, фундаментална „архитектура“ на Битието се състои от две онтологично различни същности (субектна/времепораждаща {структурираща, смислопораждаща, обхващаща, оцялоставаща} и обектна/пространствена {безформна,безпределна,размножествяваща}). Те са различни, непроницаеми, съществуващи в себе си, без да се засичат.
Феноменът на онтологичният разлом възниква на единственото място, където тези две същности биват „вплетени“ – в съзнанието. Разломът не е самата разлика между тях, а преживяването на тази разлика. Той е усещането за „аз“ срещу „не-аз“, за субект срещу обект, за вътрешно срещу външно. Този разлом е онтологичен, защото се случва в битието, в преживяната реалност, а не в хиперонтологичната екстрареалност.
Трудният проблем за съзнанието неуловимо се превръща в „отегчителният проблем за битието“. Защо да опитваме да мислим битието, ако това ни разделя от всичко, което сме навикнали да възприемаме като „истинно“, ако разкъсва здравите нишки, които ни свързват с „реалността“, каквато винаги сме я познавали. Когато очевидно може да проживеем битието без ангажимент към самото него. Защо не го отречем като причудлива игра на възприятията /т.е. биваемостта е епифеномен на епифеномена на възприятията?/. Защото то е единственото, което имаме.
Всичко останало, което „имаме“ – то не е наше. А трябва ли да го „мислим“, или мисленето, обездвижено и осакатено от понятията, само ни откъсва от него. Как наричаме същинското „мислене“ на Битието. Тъмнината около подобни подготвителни въпроси се съчетава с факта, че същевременно така или иначе е очевидно, че истината за битието е недостижима в хоризонта на индивидуалното съществуване /което е и единственото истинско Битие/. Тогава от значение е не самото постигане на тази истина, а перспективата или посоката, в която се разгръща този хоризонт. Тогава следва да се запитаме какви са вариантите за подобни перспективи – независимо какви, предвид на характерната ни вродено, същностно, диалектична природа, те са два.
Предвид факта, че физическият свят е цялост, а съзнанието – тоталност, извън която нищо не е достъпно, възприемането на съществуването като множественост е най-малкото крайно своебразна идея.
Освен ако не приемем, че в съзнанието са вплетени онтологично различни същности, или по- скоро, че съзнанието е вплетеността на тези две онтологично различни същности, които не се засрещат никъде освен в него в своята радикална другост. Под „вплетеност“ нямаме предвид механично съчленяване, а свързване подобно на квантовото, в което съзнанието е взаимният хоризонт на неделимата релационна връзка между две непроницаеми една за друга онтологии.
Диалектиката съществува единствено в човешката субективност, тя е диалектиката на тази вплетеност. Хегелианската и сходните му идеи представляват единствено проекция на това, което е вътрешноприсъщо не на тоталното Битие, а единствено на субективното Битие в неговата индивидуалност /която е единствената пряко постижима форма на Битието изобщо/. Тоталното Битие в своята пълнота и абсолютност, не би могло нито да се „разгръща“, нито да се „саморазкрива“, нито да притежава каквато и да било промяна в своята самост: всичко това е присъщо единствено на състоянието на вплетеност и това взаимно засрещане се преживява като процес, или време, разгърнато-сред, в който логос „сбира“ в себе си едното към другото в състояние на отношение към тях. Възприемчивостта към хегелианската проекция говори не за съпричастността й към реалността, а за това, че действително рефлектира с вътрешноприсъщите ни процеси. Диалектиката на една абсолютна цялост, която не е сред, а е /тоест обективно статична/ – е само безсмислица, засипана под дълбок пласт многодумство.
В конституирането на субектността като хоризонт на вплитане между онтологично различни същности, става възможно да възстановим множествеността като фактичен феномен, възникващ в хоризонта на субектността. Времето е самият модус, чрез който различното се среща, взаимодейства и се преживява като единство.
Понятията, с които обикновено се е описвала тази диалектика – идеално и материално, са понастоящем неадекватни и не ни казват нищо. Мисленото като „материя“ е разбулено като твърде далеч от конкретното, дискретното, детерминираното и пасивното, в които неадекватни на неговата същност рамки е било удържано, а „идеалното“ – като несъответстващо на независимата, безпространствена и автономна форма, в която е било поставяно. Може да говорим за „обектно“ и „субектно“ битие, в което субектното няма предвид субективното, или персоналното – просто не разполагаме с по-удачно понятие.
Наличността на две онтологични същности не означава непременно тяхната равнопоставеност /спрямо нас, но нищо извън не ни и касае, тъй като е недостъпно битие, т.е. небитие/. В това се разкрива и същностната разлика между мисленето на битието /или съзнанието/ като емергентност, и като вплетеност: пред-полагайки субектното Битие като фундаментален източник на субектността, а обектното – на присъствие /и съответно множественост, която съответно индивидуално се изразява в отграниченост/, се разкриват възможните перспективи на разгръщането на хоризонта – къмто субектното, или къмто себе си /тъй като обектното не осигурява трансцендентност, а отграниченост/. Разкрива се и същността на нашата „захвърленост“ в света. Хиперонтологично тези две битиета са непроницаеми както едно за друго, така и за съзнанието: субектното в своята абсолютна пълнота би го заличила в откритостта си, а обектното в своята безкрайна без-форменост е неспособно да присъства в откритост в едно битие. „Битието на материята е небитието“. По този начин отвръщането от субектното не е обръщане-към обектното, а към себе си като негова единствена достъпна форма.
Как още може да бъде достъпена тази неравнопоставеност: вече извлякохме основните характеристики, които не присъстват в обектният свят: личностност (качествена автономна цялостност), смисъл, хармония и естетика като преживяването на тези две са метафоричен израз на проекцията на първите две навън и най-общо разкриват цялостност, смисленост, пълна взаиомсвързаност на компонентите и завършеност. Те могат да бъдат експлицирани произволно или открити непроизволно, но не са присъщи на обектното битие, каквото го познаваме. Следователно са атрибути на субектното. Ако то ни се разкрива по този начин, то за обектното са присъщи неопределеност, аморфност, безформеност, потенция за множественост и формиране, но самият организиращ принцип изхожда от субектното – сиреч то е необходимото формиращо условие за придобиването на битийност от обектното, макар последното да съществува само по себе си.
Проследявайки тези идеи, непреднамерено се оказваме отново при Платон, бивайки поразени, че всичко, което сме способни да принадим, е отново просто бегъл коментар.
Без да се впускаме в пространен анализ, по-скоро ще нахвърлям няколко схематични ориентира, които да провокират тези, които имат интерес.
Отвъд профанният прочит на Пир, нека набележим опорните пунктове, по които да разсъждаваме:
- Благото е висшата идея и цел във философията на Платон
- Трасил (който е добре запознат с учението на Платон) дава на диалога подзаглавието „за Благото“
- Пир е уникален по много начини в хипертекста на диалозите: по броя на участниците, по динамиката и стила си, и с факта, че в него за единствен път Сократ се явява обут (и се уточнява, че при това е и умит)
- Той и останалите са поканени у Агатон (Ἀγάθων), или Благото (τὸ ἀγαθόν)
- Аристофан (зад който в диалога е възможно да се крие Платон) разказва доста нелепият мит за андрогините; очевидно зад привидно смущаващата абсурдност се крие ключова за текста алегория
- тези андрогини са с кръгли тела (в така важната за Платон геометрия, кръгът е съвършената форма, съвършенството)
- тяхната цялост е нарушена, те са раз-половени и висшият стремеж на Човека се заключава във възстановяването на неговата цялостност.
- този неустоим стремеж може да свържем с „насилника“, който е способен да изтръгне затворника от пещерата (връзката с тази алегория се открива и в структурата на Пир, която е преразказ по спомен на преразказ по спомен, което ни препраща по многостепенният път на въздигането от илюзиите и слепотата до ослепителното Благо)
- тази цялостност не представлява експанзия на вплетеността, която е антропологично и онтологично невъзможна, а възстановяване, religare към това, на което е присъща цялостност
- Благото е Едно и единствено, и така автентичният стремеж към цялостност разкрива „половинката“ на всеки един от нас като една и съща; първичната „цялост“ на андрогините се преосмисля като привидна и неавтентична – тя се е „осъществявала“ с грешната половина.
Впрочем, ако не е достатъчно прозирно, тази перспектива срутва онтологичната другост на Другия и фундира етиката като същностна на битието. В тази перспектива съ-ществуването на другия от „акт на вяра“, от недостъпно за познание в призмата на обектният позитивизъм, се превръща в достъпно за разбиране и в онтологично споделена реалност.
II.
Едно единно Битие е съществуващо,
но това Битие има две [автономни] хиперонтологични същности:
[Субектната, чиято изява е времето.
И обектната, чиято изява е пространството.]
Субектната реалност е извънпространствена, обектната е извънвремева.
„Субектно“ не значи частно, вътрешно, психично, а означава принцип на самото Битие, изначален полюс. То е противоположност на частното, то е единственото единствено. То е живото, действащото, структуриращото основание на реалността. Като хиперонтологично, то не е редуцируемо до феномен, нито до логическа абстракция. Субектното битие не е моята/твоята/неговата лична история, а онтологично равнище, в което се корени възможността за всяка история.
То е:
Автономно – съществува от себе си, в себе си, чрез себе си.
Непроизводно – не е ефект на мозъка, културата или езика.
Неподлежащo на обективиране – защото то полага възможността за обектност.
Субектното Битие поражда света, без да се изчерпва в него
- То поражда обектността, но остава ненакърнимо.
- То не се „разгръща“ във времето, а поражда времето.
- То не е динамично, а динамичността е негова проекция в света.
Субектното Битие се запазва в цялост и като Едно. То не се развръща в множественост, а поражда множествеността на обектното.
То самото не е диалектическо, а излъчващо – то не става, а дава ставане.
В контекста на субектното битие, времето не започва и не протича като хронос. То е непрекъснат кайрос – не линейна последователност, а събитие, в което субектното се осъществява в целенасоченост и смисъл. Кайросът не е просто „време, в което нещо се случва“, а време, в което се случва нещо значимо, лично, определящо. Смисълът принадлежи на времето. Извън времето не съществува смисъл. Смисълът е трансцендирането на миналото и настоящето към конкретно бъдеще.
Времето изхожда от субектната реалност, а не е външна рамка, и така свободата не е действие в дадено време, а самото време е проява на свободата.
Времето е хоризонт на свободата,
а не условие, което я ограничава.
Съзнанието не е просто „продукт на времето“, а носител на времето – на темпоралността като способност. Той не изживява „пасивна времевост“, а насоченост, към определена посока, към смисъл – т.е. във времето си той се преживява като интенция. Пространството е начинът, по който субектното допуска другост, без да се отрече. В него субектното не се дели; то излъчва, създава, призовава битие, без да намалява Себе си, подобно на светлината от единствен източник, която се „проектира“ в безброй отразяващи я неща.
И ако по-горе разчертахме атрибутите на Субектното и Обектното битиета, тук може да определим и този на Битието на съзнанието – това не е неговата разумност (способност за полагане на смисъл във времето, за организация и самоорганизация в цялостност спрямо пространствените и времеви значения: тя е ограничена и пораждана от субектното битие), нито неговата саморефлективност (способност за самомножене и само-съ-поставяне: ограничена и пораждана от обектното битие) – това е неговата свобода, която е гарантирана именно от ограничеността на неговото познание като отчастен от целостта на субектното битие. Тази свобода е неговото радикално своеобразие спрямо двете хиперонтологични реалности. Тя не е нито хаосът на обектният фундамент, нито може да бъде налична по този начин в едността на субектното. Именно тя е способна да формира неговата индивидуалност спрямо субектното битие, а нейният характер е на отношение към хиперонтологичните, изявяващи се, но недостъпни й реалности.
„Да бъде светлина“ (Бит. 1:3) е първото слово на сътворението: не е създаване на обект, а отваряне на видимостта,
на възможността за съ-битие: виждането, гледането необходимо означава, че съществува друг/о отвъд мен, което да бъде видяно.
Обектното битие не е „грешка“, „илюзия“ или „падение“, както в гностическите и неоплатонически структури.
Тя е:
Ефект на пространството – т.е. проявление на Единното чрез различие, без да го нарушава.
Неавтономна – тя няма самостойно битие, но не е лъжлива – тя е действителна, но не-смислова сама по себе си.
Така разполагаме с една предварителна конструкция, която ни дава в себе си достатъчно нишки, в чието проследяване да низходим към самата онтология.
2023 ЗАЛЕЗ