ХРАНСНАБ

-дума, жертва на спонтанен аборт, не успяла никога да се роди. Преди феноменът, който тя би описала да се появи, обществото бе станало вече достатъчно ориентирано към една чуждоезикова култура, за да възприеме с лекота заемката. По времето, когато би се породила пък, всяка детска градина, училище, болница, институция, учреждение и т.н., разполагаха със своя собствена кухня, която приготвяше съобразената с потребностите на техните обитатели храна. Не харесвам особено акронимите, но в случая определено бих предпочел „хранснаб“, пред отблъскващото „кетъринг“.

Въпреки, че има достатъчно основания за това, тук няма да критикуваме порочността и недостатъците на хранснаба. Текстът е посветен на нещо съвсем различно.

Безспорно първото отличие, което ни идва наум при сравнението на човека с животното, е неговата словесност. Не става дума толкова за артикулационните способности на говорния апарат, колкото за психичната способност за символно отразяване, съхранение и предаване на елементите на реалността. Звучат причудливо теориите, според които появата на физиологичните особености предопределя появата и развитието на речта. Със своята символна потентност, човекът би я формирал под формата на жестикулация, сложна мимика, или каквото и да било, позволяващо целенасочената манипулация. Не физиологията предопределя способността, а способността подчинява най- подходящото за инструмент на своята изява. Такъв инструмент е и самият език – винаги недостатъчно съответстващ на идеята, непълноценен, непълен, недостатъчно точен и нюансиран, но поне задоволителен и единственото, с което може да разполагаме. Неговото овладяване помага все по- точно да изразяваме вътрешните си преживявания и впечатления, подобно на дърводелеца, който придобивайки все по- добри умения за работа с инструментите си, все по- сполучливо успява да издяла замисленият обект, макар неизбежно резултатът винаги да остава далеч по- несъвършен от замисъла. Езикът е неспособен да обогати вътрешният свят сам по себе си, просто прави възможно неговото по- точно споделяне, по- фино диференциране пред другите и предоставя възможността за досег до техните и други светове. Той е инструмент на съзнанието, което често е очаровано от него, при все че цялостната личност на човек далеч не споделя това отношение.

Безсмислено е да описваме всички прекрасни възможности, предоставени ни от езика. Възможността за споделяне на познания и преживявания, за систематизация, откриване на същественото, ясното определяне на взаимовръзките в света и т.н., и т.н. Затова тук ще се спрем само на неговите слабости и най- вече на една от тях – неговата неидентичност със света, какъвто е, и произтичащите от това следствия.

Картината, предадена посредством езика е неизбежно абстракция на действителността в оригиналното значение на думата. Тя представлява извличане, изтръгване на елементи от света и хербаризирането им в знак. Това е акт на неминуемо мумифициране, умъртвяване и схематизиране на реалността, лишаването й в една или друга степен от нейното богатство и напълно от нейната динамична природа. В този смисъл често се употребява фразата „една снимка говори повече от хиляди думи“ (а колко е противоречиво и измамно това твърдение ще разгледаме по- долу). Знакът е различен от действителността, той става автономен феномен, който в съзнанието има претенцията да представлява самата действителност и това предоставя възможността за свързването му в нови комбинации и прикрепянето му към други реалии. В Триумфът на обекта разгледахме как по този път символът изземва в себе си личностната действителност, а езикът в частност играе не малка роля в това. Но тук достигаме до неговото първо преобразяване – в писмена форма.

Стотици хилядолетия езикът е съществувал изключително в своята вербална форма. Тя е крайно непълноценна по отношение на информационната му функция – при устното предаване информацията се губи, преиначава, изкривява, променя, изменя целенасочено или не, поради факта че знакът не е самата действителност и се пречупва през всеки индивидуален посредник съгласно неговите особености. Пълноценността и превъзходството на тази форма е по отношение на общуването – на способността за съпреживяване, съпричастност, разбиране на другия, в които процеси езикът има само подкрепяща и насочваща роля, а цялостните впечатления далеч надхвърлят абстрактните съдържания на словото. Устната форма е с посредствени качества в обектната си насоченост и с превъзходни в своята субектна насоченост. Обратното се отнася за писмеността. В тази си форма информацията се предава точно, може да бъде запазена, може да бъде систематизирана и обработена несравнимо по- добре, с което да бъдат открити, откроени и уточнени различните взаимовръзки и значими характеристики. Тя позволява последователност, точна категоризация, яснота, отделяне на несъщественото и натрупването на познанието изобщо. И същевременно носи една още по- дълбока степен на умъртвяване на действителността в себе си. Това, разбира се, е без значение по отношение на и без това мъртвият обектен свят, който единствено се замразява в символа, лишен в него от своята динамика. Но може да бъде с разрушителни последици за субектният свят.

Като структуриращ действителността обектен символ, писменият език бързо е поел своята роля. Неговата първа употреба е била преимуществено в потвърждаването на статуса на владетеля, която откриваме по стелите с надписи „Аз …… цар на“ , „син на …“ , победил, построил и т.н. В умъртвеният и неоспорим свят на надписа, се открива увековечаването и безспорното потвърждение на претенцията, превърната във факт, който остава такъв завинаги. Verba volant, scripta manent. Неговата втора употреба е в създаването на законите и частната им форма като лични договори – в структурирането на социалната действителност и конституирането й в окончателна, абстрактна и схематична плоскост, паралелна на реалността. Така утвърденият закон е неоспорим, той се сдобива с битие, което превъзхожда конкретното, превръща се в „истинската“ реалност, докато живата и непосредствена низхожда на по- ниска степен. Всеки, който е имал случая да има взаимоотношения с познати, или субектно ориентирани служители в контекст на бюрократично установен ред, е наясно с разликата по отношение на прилагането му. Да бъдат спазени всички изисквания, предписания и препоръки в която и да било област, би било практически невъзможно – в подобна атмосфера разчитаме единствено на благоразположението и човечността на служителя, за да избегнем цялата тежест на санкциите или затрудненията. Когато и най- незначителните от тях се спазват стриктно, съгласно инструкциите на абстрактните символи, самите ние преставаме да действаме като хора, а като абстракции на човешки същества – схематизирани, алгоритмични, бездушни. С това не поставяме оценка относно моралността, или автентичността по отношение на личността на формалните норми, които могат да съществуват като такива единствено в статична, писмена форма. Те следва да решат множество проблеми на големите общества като пристрастност, злоупотреба, безотговорност и т.н. Това, на което искаме да обърнем внимание е при-пис-ването на абстрактните норми на по- висша степен на реалност отколкото на спонтанните човешки взаимодействия. И това разбиране е вече дълбоко вкоренено в човешкото съзнание. То се предопределя от ясната структура, еднозначността на абстракцията, неизменчивостта, внушаваща сигурност и неоспоримостта на писмено установеният ред. Повече не е необходимо да преосмисляме променящата се действителност и да влагаме енергията си в адаптация към конкретното и неповторимото. Редът е установен. (Разбира се, разминаването между постоянно динамичният свят и статичният ред непрекъснато налага козметични, а понякога и фундаментални съгласувания, но това няма особен дял в живота на всеки средностатистически член на обществото.)

Така писмената форма на езика заема своето място в най- общото структуриране на света, в легитимацията на статуса, в уреждането на закона и предлагането на картината на Света. В частност това касае и религиозната литература, тъй както религията представлява също така систематична конструкция на действителността, чиято служба е да ориентира в света и да предложи правилната посока за личността. Показателна по отношение на нея и склонността да използва стари, „мъртви“ езици, или архаични изразни средства – така символът се замразява окончателно извън реалността, в едно неизменно, вечносъществуващо невремие и окончателност.

Тази абстрактна структура не е засягала особено ежедневието извън спомагателните си спрямо обектните символи функции. Само допреди по- малко от сто години пред огромната част от човечеството действителността се е разкривала изключително в своята непосредствена форма, в спонтанната си изява пред сетивата и прякото общуване и взаимодействие. Едва в петте предшестващи ни столетия, благодарение на печатарската преса постепенно набира скорост разпространението на първата медия в истинският смисъл на думата – книжната, чието влияние обаче остава преимуществено в рамките на определена социална класа. Това обаче ни позволява да проследим впечатлението, което е оставил този процес върху съвременниците му. Вестникарските издания и научната литература несъмнено изиграват огромна роля за разширяването на осведомеността и развитието на научните идеи. Обектното отразяване е силата на писменото слово. С развитието на възможностите за разпространение на печатните произведения обаче, постепенно се развиват и различните жанрове, появяват се литератори и поети, и редом с копията на Библията и научните трудове се появяват прозата, апокрифното и сатиричното творчество. Въпреки невинният от днешна гледна точка, характер на този тип произведения, те правят изключително силно впечатление на техните съвременници. Героичната и романтична литература са разпознати и осъдени като „отровно“ четиво, пораждащо фантазни представи и мечтания, изграждащо нереалистични очаквания, и помътняващо адекватната представа за действителността. Тази литература при своето навлизане в живота е била разпознаваема като противоречаща на реалността, като външна, чужда, като антиреалност. Лекотата, с която читателите се отнасят в абстрактните светове, представени от знаците, и жаждата, с която се потапят в тях, изглеждат застрашителни за по- рационалните им съвременници. Това не е нова форма на езика, а стадият, в който писмеността разгръща своето разпространение като претенция за отразяване на несъществуваща реалност, като симулакрум. Тя е впоследствие и допълнително подкрепена в своят мащаб с полагането на основите на масовото ограмотяване и образование. Макар че тяхната насоченост е към придобиването на познание, символната форма сама по себе си позволява неговото моделиране, а овладяната писменост отваря вратите и за неизбежните писмени симулакруми. Настъпва времето и на втората трансформация на езика – появата на неписмените медии – радиото и телевизията.

За разлика от литературата, те вече не се ограничават до определена прослойка, а много бързо се превръщат в общоприсъщи. Отсъствието на пълноценното общуване в писмената форма, „носталгията“, или по- скоро нуждата от целокупност на възприятията, за която изпитва глад особено по отношение на субектното взаимодействие и формирането на адекватна емоционална и морална оценка спрямо събитията, тласкат читателят с лекота да се превърне в зрител. Тези „пълноценни“ медии вече доставят целият Свят директно до дома. Вече не е необходимо човекът да опознава активно действителността, да се преборва с нея с помощта на осмислянето, да я завладява – тя му бива поднесена. Той никога не успява да си даде сметка, че образите на екрана си остават символи, а не самата реалност. Че успяват да запазят своят откъснат и абстрактен характер, въпреки че изглеждат действителността. Че на практика съчетават в себе си най- лошото от предходните форми – пречупването на информацията в устното предание и измамното усещане за фактологичност в писменото, загърнати във воала на илюзията за непосредствена реалност. Освен всичко останало, те приковават зрителя, „освободен“ от нуждата за активно осмисляне в неговата окончателна пасивност.

Появата на радиото и телевизията, заедно със стандантизираното образование, унифицират човешките индивиди по начина, по който цените унифицират обектите, превърнати в стоки. Всички получават едни и същи послания, на вниманието на всички се представя една и съща информация и се рекламират едни и същи масово произведени „блага“. Пред всички се представят едни и същи отношения и интерпретации. На всички се предлага една и съща реалност, не частна, конкретна и непосредствена, не податлива на пълноценно активно осмисляне, а под формата на цялост, при това вече смляна и подготвена за консумация. Абстрактният в закона човек, се превръща вече и в абстрактен в ежедневието. Битието до голяма степен определя съзнанието, а битието за индивида се заключава в начина, по който то се представя пред него. Киното е направило преживяването на фантастични, „алтернативни“ или идеалистични светове рутинна част от ежедневието. Противоречието между реалността и захласването вече не се осъзнава, защото то е така плътно втъкано в елементите на действителността, че двете стават неразличими една от друга части от тъканта на новата „действителност“, същността на която вече е станала неопределена.

Единството, последователността, логиката и интензитета на непосредствената действителност е разкъсана, и в нея нахлуват изображенията на най- разнообразни събития от всички части на света, и дори образи на разнородни, несъществуващи светове. Човек бива увлечен от този поток и започва да се чувства естествено свързан със съзерцаваните сцени, у него се създава илюзията за включеност, за съучастие в целият свят, далеч зад пределите на това, което го заобикаля. Превръща се в „гражданин на света“. Същевременно, тъй като всички тези образи са опосредствани, представляващи отражение, в една или друга степен непълноценно в сравнение с реалността, приравняването им към личното битие води до принизяването на непосредственото до същото ниво на бутафорност. Хипнотичният и дезорганизиращ ефект се засилва от шизофренната последователност на съдържанието, редуването на криминалните новини с рекламни блокове, развлекателните филми с военни хроники и любопитни събития. „Разширяването на мирогледа“ и „информираността“, в перспективата на масовите медии, са илюзия на една самонадеяна неадекватност, зад която се крие опустошената личност. Инфлацията на съзнанието може да стане единствено за сметка на неговият интензитет – на степента му на осъзнатост. За разлика от текста, визуалното въздействие не представя взаимовръзки, а откъснати фрагменти от света. Тъй като са откъслечни образи, те винаги съдържат в себе си едностранчивост, която обикновено бива подбрана така, че да подчертае и представи определени аспекти от сложната и неопределена реална цялост. С това те се явяват пред-убеждения, а цялостната картина за света, която си съставя по този начин възприемащият, се крепи не на обективност, а на пред – разсъдък. Колкото по-щедро човек бива поканен да съзерцава тези откъслечни, тенденциозно подбрани, далечни, лишени от цялостен контекст образи, толкова по-малко му се предоставя достъп до разбирането на световните взаимовръзки или до ключовите решения за света. Това, което му се предлага, е един илюзорен свят. Лавината от изображения се превръща в инструмент за затъпяване. Няма предаване, анализ, репортаж, който да не съдържа в себе си и своя „смисъл“, тоест това, което трябва да бъде мислено и почувствано за него, като интегрална и неотделима част от посланието. Но възприемащият, разбира се, не го осъзнава. И не го осъзнава, защото ежедневното и ежечасното потапяне в псевдореалността, която се представя като „свят“, му пречи да изпита глад за интерпретация, за собствена интерпретация. „Освободен“ веднъж от товара на такава, той е вече приучен и приведен до безпомощност. Той вече не се и опитва да потърси „чистите факти“, както преди четиридесет или петдесет години – днес той търси „правилните“ анализатори и коментатори, които да му предоставят Света не само предварително сготвен и овкусен, но дори и вече смлян и превърнат във глюкоза, за която нетърпеливо подава своя абокат. Какъв триумф за усърдно пестящият своята енергия индивид! Както не можем да върнем продуктите в началното им състояние и не можем да сготвим сами донесената от хранснаба чиния супа, така не можем да пренаредим или преосмислим идеологически събитията, които ни достигат в състояние, вече „предварително приготвено“, предварително интерпретирано и подредено. Или да си „изградим картина“ за нещо, което от самото начало се случва като „картина“. Такова „второ подреждане“ не е просто излишно, а невъзможно. Езикът под формата на медиите, се превръща в матрица за личността, в истинското значение на думата: утроба. Тя я обгръща и й доставя света директно, във вече смляно и обработено състояние. Тя я разделя от стихиите на действителността, от които долитат единствено приглушени звуци. Дарява уют и усещане за закрила. А личността удобно запазва своето ембрионално състояние.

В своята масова насоченост, медиите формираха един профанизиран стил на поднасяне например на новините, който цели да направи сложното достъпно, като в същото време го лишава от неговата дълбочина и автентичност. Когато знанието се представя като лесно смилаемо, то губи своята същностна трудност, която е неразделна част от процеса на истинско разбиране. Това, което остава, е една „демократизирана“ версия на знанието, която претендира за универсална достъпност, но в действителност предлага само повърхностни симулации на истинското разбиране. Това превръща този стил не в просто културен феномен, а в морален проблем, който засяга самите основи на нашето отношение към света и към знанието.

Когато далечното стане твърде близо, близкото се отдалечава и избледнява. Човек не е в състояние да присъства едновременно в две реалности, той или е тук и сега, или умът му се отнася в символно формираната, абстрактна действителност. Особената двусмисленост на радио- и телевизионните предавания се състои в това, че те от самото начало принципно поставят получателя в състояние, в което разликата между преживяване и информираност, между непосредственост и опосредстваност е заличена; в което е неясно дали той стои или не пред факт, пред обект или пред събитие. Светът се представя пред него с въздействащата сила на образа, а не като личен опит, той се потапя в него като моряк, подмамен от песента на сирените – става едновременно присъстващ и отсъстващ в своето физическо тяло, в своята непосредственост, в своята автентична пълноценна връзка с реалността, позволяваща нейната осмисленост. Не изглежда да се дочува и намек от звуците на арфата на Орфей, която да изтръгне пленниците на този унес и да ги върне в съзнание. Напротив.

През последните двадесет години към характеристиките на медиите се добави още една – тяхната интерактивност. Усещането за еднопосочност, за изолацията на пасивният индивид пред екрана, поглъщащ това, което му се даде, липсата на личностната активност и фиктивността на преживяването, лесно го въвлякоха в съвременният дигитален свят, който обещаваше истинско съучастие. Под илюзията за контрол и взаимодействие, всъщност се крие една още по- дълбока степен на въвличане в псевдореалността, позволяваща пълният отлив на личността, на представата за Аз-а от субектна в обектна. Третата трансформация на езика – в дигитална псевдореалност, се оказа най- съкрушителната за личността, превръщайки я окончателно в черупка, чието съдържание е изсмукано от псевдореалността посредством антикатастасията. Въздействието на тази трета трансформация вече разгледахме обширно в Бесниче. Тази „пълноценна“ псевдореалност, подобно на структурираната нормативна абстракция, се възприема като по- висша форма на действителността. Всеки, който е имал случая да се срещне и общува непосредствено с някоя публична личност, добре позната от медиите, може да си даде сметка колко е далеч истинският човек от образа „под прожекторите“. Той е само едно негово невзрачно подобие, осъдено да живее редом с блясъка и великолепието на своят медиен двойник. Само негова бледа сянка, но за разлика от сенките в пещерата на Платон, тя е хвърлена не от истинското Битие, а от Небитието на несъществуващото.

Освен привидната си интерактивност и измамно усещане за наличие на избор и контрол върху постъпващите образи, дигитализираната медия се отличава и с постиженията си буквално по отношение на физическите размери и достъпност. Светът вече се побира в нашата длан и ни бива поднасян навсякъде и по всяко време. Тази фалшива перспектива изкривява величината на нашия свят и необозримостта на нашите действия чрез факта на обозримия модел, превръщайки и най- драматичните събития в безобидни дреболии. Политическите, медийни и публични личности се превръщат в „близки“ познати на обитателя на псевдореалността. Той ги назовава по малки имена, или прозвища и спокойно фамилиарничи по отношение на тях, преживявайки една илюзорна близост. Светът е поднесен лесен, достъпен и с измамното чувство за превъзходство над него, подобно на Вселената, създадена за Зейфод за Вихъра на Абсолютната перспектива. Дори със своите непосредствени близки, ако има такива, модерната личност общува вече предимно през тази псевдореалност, превърната в неговият „лично“личен“ Космос. Нищо не прави самоотчуждението толкова окончателно, колкото постоянното присъствие на неговите привидни близки и приятели: защото дори когато истинската компания е достъпна, човек продължава и предпочита да остане в компанията на своите „преносими другари“, тъй като вече не ги възприема като заместители на истинските хора, а като своите истински приятели. Защото това, чието място заема псевдорелността, са субектно-субектните взаимоотношения.