Да разгледаме понятията, както ги дефинирахме в предходните две статии:
Егоизъм – нагласа да се осъществяват личните интереси в ущърб на тези на друг/обществото, когато е налице конфликт между тях.
Егоцентризъм – краен индивидуализъм, абсолютизация на личният интерес и гледна точка пред тези на друг/обществото.
Алтруизъм – нагласа да се осъществяват интересите на друг/обществото, в ущърб на личният интерес, когато е налице конфликт между тях.
Това уточнение на понятията ни помага да разберем, че егоизмът и алтруизмът са крайни нагласи, или поведения, при наличието на конфликт между индивидуалните и тези на друг/обществото интереси.
Чрез него може да открием и състоянието на хомеостаза, или идеалното състояние на уравновесеност, при което е налице оптимално благосъстояние на личността и другият/обществото като цяло – сътрудничеството, при което имаме пълно съвпадение между личният интерес и този на друг/обществото.
Вече разгледахме как основният обществен конфликт бива прикриван, артикулационно напълно заличаван по отношение на политическата реалност, така че превантивно да осигури практическата невъзможност за неговото решаване в опита за увековечаване на неравновесните отношения в обществото. Паралелният процес на внасяне на неопределеност в чисто психологически и поведенчески понятия от своя страна, служи за защита на самият фундамент на модерното общество, оправдавайки неговите „естествени“ устои като присъщ елемент на индивидите, които го съставляват – егоизма, индивидуализма и съответстващата им конкуренция. Последната е издигната в статут на основен двигател на „прогреса“ – твърдение, неудачно проектирано дори в живата природа като цяло, с трактовката на еволюцията като „борба на видовете“, тенденциозно пресъздавайки и изкривявайки нейните реалности.
Разбира се упованието, че подобни лингвистични манипулации биха могли да изтрият от човешката психика определени реалности и да моделират личности с желан конкретен мироглед и поведение, е меко казано, твърде самонадеяно. То очевидно се корени в схващането за психиката като изчерпваща се с нейната съзнателна част, появяваща се и търпяща своето формиране след появата си на този свят, една tabula rasa, ограничена и зависима от понятийният апарат, с който разполага, и чиято динамика и феномени се ограничават до железните концептуални рамки, които са й отредени от тези, които разполагат с възможността да ги формират. Нелеп и повърхностен възглед, проекция на техническото развитие, гръмко оповестяващ невероятните възможности за лингвистично „програмиране“ на човешката личност по подобие на създадените от самата нея устройства. Със шокиращо опростенчество бива изтрит целят вроден, функционално предопределен, психичен фундамент на личността, а субектът бива приравнен до неговият инструмент – езика. Наред с опита да се „автоматизира“ индивида, се осъществява този, неговата концепция за същността на психиката, да бъде приведена в съответствие с принципите на същата тази автоматизация. Опит, естествено, обречен на пълен неуспех и в двете направления. Артикулирани или не, съзнателни или не, рационално целеположени, или ирационално проявени, обективните психични конструкти, стимули и интерпретации, ще продължат да се манифестират и да мотивират човешкото поведение под една или друга форма. Психиката (и съответно личността, формирана върху нейният фундамент), не е следствие на онтогенезата, битието едва до някаква степен определя съзнанието, и у нас съществува вродена база, която предопределя концепцията за здраве не като статистическа норма, а функционално. В тази светлина става все по- очевидно, че организацията на съвременното общество не съответства на реалните човешки потребности. Невъзможно е да бъде култивиран „нов човек“ безкритично попиващ ценностите на индивидуализма, егоцентризма и конкуренцията, доволстващ в употребата на различни организмични удоволствия и удобство, но на когото радостта и щастието са непознати, тъй като източникът на последните са другите, които в егоцентричният му свят могат да имат качеството единствено на декор.
Безспорен е фактът, че егоистичните стимули присъстват в човешката психика, както също така безспорно са били припознати като нежелани, низки и осъдителни, бидейки дисфункционални както по отношение на обществото и човешките взаимоотношения, така и по отношение на самата личност, възпрепятствайки осъществяването на вродени потребности от друг порядък. Бихме могли да направим паралел с половото поведение на човека, кулминацията на което се осъществява в съвместността и съпреживяването с другият. Винаги могат да се намерят патологични личности, за които е достатъчно задоволителен насилническият акт, чрез който да получат удоволствие чрез и въпреки другия, а в определени болестни случаи това представлява и изключителният способ да го постигнат. Може ли обаче да построим здраво общество, базирайки се върху специфичните особености на патологичната изява, придавайки й при това статута на общовалидна „естествена норма“. Впрочем, в контекста на актуалният вектор на модерното общество, сме достигнали дотам, че дори вече не изглежда дотолкова абсурдна идеята за легализация и на изнасилването.
Интерес в тази връзка представлява и феноменът на „небиологичният“ „пол“, който придоби такава популярност през последните десетилетия. Полът представлява най- съществената характеристика, отнасяща се до тялото на човека, която същностно превъзхожда всички останали негови характеристики, който от своя страна функционално се свеждат до и определят от него. Той е единствената причина, поради която тялото съществува изобщо като такова. В своята динамична проява – секса – полът осъществява своето основно биологично предназначение, функция и цел: продължаването, пресъздаването и реализирането на Живота. Всяка клетка на тялото съдържа уникалният генетичен код, едновременно резултат и потенциал на тази и всяка бъдеща реализация, в репродукцията на който е заключен биологичният смисъл на тялото изобщо. В отказа от този смисъл, направен в името на Аз-а, на приумица, своеволие, прищявка, удоволствие, бива извършено едно ритуално жертвоприношение на самият себе си като същество, пред олтара на самия себе си като аз. Животът се принася в жертва на Смъртта, понеже последната, неловко премълчавана в епохата на индивидуализма, е същностният атрибут на аз-а. Каква ирония – с претенцията за „надрасване“ и превъзходство над собствената си природа, над всякаква обвързаност с всичко останало и с всяка предопределеност и дори изобщо определеност, по силата единствено на личната воля и предпочитание, и с непоклатимото убеждение в Правото на неограничено упражняване на тази воля ..модерната личност доброволно се самолишава от смисъл и колабсира в собствената си смърт.
Ако някога, а всъщност и днес, безбрачието е служило да верифицира отказа от себе си в неговата тоталност, да ситуира монаха или весталката извън повтарящият се цикъл на този свят, извън привързаностите, или извън съблазните, под една или друга форма заключавайки се в абсолютното отрицание на всичко, свързано с аз и себе си, то модерният „свободомислещ“ индивид отхвърля пола си в името на собствената си преходност. За разлика от монасите той не отхвърля страстите си, а се сраства с тях до пълна самоидентификция с последните, който се превръщат в единственият признак на неговата „индивидуалност“. Той не отхвърля телесното удоволствие, а му се подчинява безкритично, придавайки му ранга на неотменно Право. Той не приема безбрачие, а напротив – бракосъчетава се в една пародия на тази институция, чиято единствена причина за съществуване е зачеването и отглеждането на поколение. Макар и да не осъществява функционално полово поведение, той осиновява „поколение“, но не под формата на състрадание към сираци или изоставени, а за удовлетворение на същото свое, лично и неотменно Право на „щастие“. Гротескен апотеоз на индивидуализма, който в своята крайност се превръща в свое отрицание, в абсолютен екзистенциален колапс на индивида.
Както всяка лъжа, концепцията за общество, построено върху принципите на егоизма и конкуренцията се опитва да съчетае несъчетаемото, да съшие заедно несъразмерни парчета от заблуда и действителност, но конците винаги са твърде бели. Неспособна да отрече сътрудничеството като превъзхождаща го форма на съществуване, тя го приписва на отношения, които не му съответстват, или дори се опитва да представи конкуренцията като форма на сътрудничество, водеща в крайна сметка до баланс и хармония. Някъде бях срещал пример със спиците на колелото, всяко от които дърпа към себе си, за да се получи перфектен, равномерен баланс. Характерна особеност на спиците, с която авторът на тази алегория изглежда не е запознат, е че всички те са равни. Достатъчно е само една да се различава от другите, за да се сгъне и разпадне цялото колело.
Появата на крайно индивидуалистичният мироглед, в който биват култивирани последните поколения, се захранва от една изкривена интерпретация на философията на хуманизма и впоследствие хуманистичната психология в обществото. Нито индивидът като цел се представя като самоцел в първата, нито индивидуацията, себереализацията и самоосъществяването, се разбират като индивидуализъм във втората. Личността и обществото се схващат и в двете като пълноценни само тогава, когато двете са взаимни цели една на друга. Разгръщането на личностният потенциал е такова, единствено когато е насочено към обогатяването на обществото, съобразно собствените особености. Съответно и обществото е здраво тогава, когато подхранва и позволява пълноценното развитие на този потенциал.
Критично несъответствие между индивидуалните и обществени интереси може да се обуславя както от индивидуална патология, така и от обществена такава. Доколкото единствената реалност, която обществото притежава е съвкупността на отделните реално съществуващи индивиди, които го съставляват, единствената коректна гледна точка по отношението на здравето на обществото е тази, определяща го като оптимизираща благополучието на всеки отделен индивид. По отношение определянето на физическото здраве, или благополучие на този отделен индивид, имаме сравнително ясна представа. Не толкова добре определена е представата ни за психичното здраве и благополучие обаче, извън рамките на крайната патология. За нещастие в мнозинството от психологическите парадигми, разбирането му се основава по- скоро на статистическа, отколкото на функционална норма. В степента на компромис с конкретна среда, отколкото с оптималното развитие на потенциалните му способности. В постигането на психично „благополучие“ чрез приспособяване към особеностите на настоящата действителност, а не чрез растеж на вътрешните заложби въпреки средата, ако последната е евентуално патологична.
Приспособяването към особеностите на патологично общество е неспособно да донесе реално психично благополучие, а се явява прокрустово ложе, в което личността или жертва част от вродените си психични комплекси, потапяйки ги в несъзнателното, или интернализира навици и стандарти, представени й като общовалидни, макар да са единствено продукт на конкретното общество, в което живее, за да може да намали болезненото търкане между нея и споходилата я среда и безболезнено да се втече в потока на настоящето. Адаптивността на човека му се приписва като задължение, а на нейните граници се вменява необятност, като се пренебрегва факта на априорно заложените в нея особености и нужди.
Точно тук се натъкваме на изключително сериозната опасност да не сме в състояние да разграничим щенията на патологичната личност в едно относително здраво общество, от нуждите на здравата личност в едно относително патологично общество и именно по тази плоскост се плъзва преиначаването на хуманизма в полза на системното съхранение, родило ултраиндивидуалистичното общество, каквото го познаваме днес. Тогава каква отправна точка бихме могли да имаме, за да определим статуса на обществото и индивида?
Здравото общество е това, което успешно поддържа хомеостаза – което е в състояние благополучно да поддържа сътрудничеството на своите членове. Реалното сътрудничество от своя страна, може да съществува единствено между равнопоставени по отношение както на благата, така и на процеса на вземане на решения личности. Обществото като такова изобщо, само по себе си предполага индиферентност на разпределянето на благата, с които разполага и личните особености, възможности и изява на своите членове. Като цяло, нито в предурбанистичните общини, нито в малкото останали съвременни племенни общности, нито в рудиментарната им форма, позната днес като „семейство“, може да открием лишени от общите блага, мизерстващи членове, паралелно със свръхзапасени и благоденстващи други. Дори тези, които нямат особен принос към добива на благата, не биват лишавани от достъп до тях, което изявява както естествената човешка загриженост за другия, така и разбирането, че като част от общността, личността далеч надхвърля своята конкретика, бидейки еманация на своите предци, потенциал на своето потомство, и екзистенциално богатство с неопределима стойност сама по себе си.
Здравият индивид като член на обществото е този, който има нагласата ако хомеостазата бъде нарушена, да действа в посока за нейното възстановяване. Т.е. този, в когото егоистичните стимули не представляват съществен поведенчески мотиватор. Който след като е получил в процеса на своето израстване, отдава полученото в своята зрялост, умножено по индивидуалните му способности.
Ако картината на съвременността ви изглежда противоположна, то това е защото е именно така. Обществената система е заета да възпитава в конкурентност и индивидуализъм, да формира нови „потребности“, чиято служба се заключава единствено в поддържането на непрекъснат потребителски цикъл, докато единствените такива, извън най- елементарните физически, които човек има са от съпричастност, съучастие, близост, взаимност, общуване, разбиране и продуктивност – същите, който са му отнети в контекста на настоящата парадигма. Обществената система днес поглъща всички природни и човешки ресурси, единствено за да поддържа потреблението, на което се основава съществуването му и чиято функция са заключава в отлива на блага от обществото като цяло, бълвайки отпадъци и безогледно унищожавайки екосистемите в планетарен мащаб, лишавайки човечеството от бъдеще и извеждайки ритуалната жертва на себе си пред самото себе си на социално равнище.
Всъщност здрави са обществата и индивидите в тяхната естествена форма, каквито са съществували в продължение на стотици хиляди години и към които тяхното естество е функционално пригодено. Не са необходими каквито и да било моделиращи сили за изграждането на „Нов Човек“, за формирането на „Нов Тип Личности“, или за неговото „програмиране“. Регулярната претенция, че измененията на социалните норми и нрави представляват „развитие“, е не повече от нелепа проекция на онтогенезата, прикриваща и рационализираща актуализираните в конкретният период слабости и болестни отклонения. Човек продължава да се ражда абсолютно същият, какъвто се е раждал и преди стотици хиляди години, зареден със същите стимули и вродени предразположености, само за да открие, че приумиците на социалното му обкръжение са го откъснали от естествените отношения, с които е в неделимо априорно цяло, тласкайки го все по- дълбоко в недрата на патологията. Необходимо е единствено преодоляването й, стига вече да не е станало твърде късно.