ХЕКАТОМБА

Без особено съжаление ще ми се наложи да пропусна интервюто на М.Карбовски с А.Дугин, бидейки извън групата на платените членове на канала, ползващи се с тази привилегия. На първо място защото намирам за крайно неубедителна метаморфозата на един от флагманите на модерността с нейните най- уродливи форми – вулгарност, цинизъм и егоцентристки фундаментализъм, в нейн „критик“, второ – понеже абонаментът не е обозначен с очевидното „достъп до платено съдържание“, а с „подкрепа на свободната журналистика“, чийто градации включват такива определения като „свобода“, „вдъхновение“, „независимост“, в които степента на комизъм в комерсиализацията на предполагаемо идеални и безкористни понятия, дори не позволява истинско възмущение, а единствено напомня, че споменатата „метаморфоза“ никога не се е осъществявала. На трето място – едва ли ще бъда особено изненадан от съдържанието.

Дугин придоби неочаквана популярност в последните години, включително и в България, така че надали е непознат на голямата част от аудиторията. Това ми позволява да използвам една вече преведена и достъпна изява, която лично за мен представя кулминацията на неговите „идеи“ – Русия „превключва своя режим на съществуване“. Тя се явява естествен завършек на поредица от негови представяния, като това на Всемирния Руски Народен Събор и различни интервюта. Разбира се, очаквам в обозримото бъдеще отново да надскочи себе си, макар да ми е трудно да си представя как би изглеждало нещо подобно.

В началото на изложението си Дугин излага схващането на М.Хайдегер относно процеса на формиране на автентичност на това, което той нарича Dasein и което бихме могли да определим приблизително като „индивидът в неговото съ-битие“, колкото и противоречиво да звучи подобна дефиниция. За да не се отклоняваме в това, и приемем Dasein за съ-знание, което макар и в пълно противоречие с концепцията на Хайдегер, е напълно допустимо в този контекст, става дума за разбирането, че индивидът е способен да схване себе си като такъв едва с осъзнаването на своята смъртност. И с това няма как да не се съгласим. Единствено смъртта поставя границите на спонтанната изява на действеният субект, единствено тя е способна да му придаде определеност, по същият начин, по който единствено времето заличава напълно всяка категоричност на лишеният от живот обект. Нейното осъзнаване създава първата перспектива, в която индивидът подлежи на дефиниране и конкретика. Тази перспектива първо прави изобщо способен, а после и мотивира индивида да познае себе си като съществуващ, като противопоставен на небитието, само-съ-знание. Да постигне автентичност в своята разкриваща се екзистенциалност. Вътрешното осъзнаване на смъртността, която единствена изгражда очертанията му, се явява така и негов основен екзистент.

Последва зашеметяващ паралел на тази концепция с ..реалностите на войната. Екзистенциалните категории се трансформират с един замах в материалната конкретика на делничното, в смущаващо със своята наивност профанизиране, което трудно подлежи на какъвто и да било коментар.

Спускайки се все по надолу в грубата действителност на поднебесната сфера, Дугин достига в изложението си до неговият трети, финален етап. В него театрално ни се представя „видението“ на автора за „черен лъч“, „антисветлина“ и прочее, повествованието на което цели единствено представянето на един радикален в своят човеконенавистност мироглед. Представителите на т.нар. „колективният запад“, са изобразени като под-човеци, същностно деградирали в биологично, морално и – в крайна сметка екзистенциално отношение, така че вече не попадат в категорията на „хората“ и не могат да бъдат третирани като такива. С тях вече „не може да се говори“ – човешките атрибути вече не присъстват у тях. Дугин постига съвсем нов стадий на шовинизъм, надминаващ дори „зоологичната ненавист“ спрямо „нисшите“ раси при фашизма. На неговите „врагове“ е отнета дори привилегията да бъдат същества – те са антиекзистенциални, те са надигащите се орди на антибитието. Този „абсолютен враг“ легитимира и всички възможни средства за победа над него, тъй като той е далеч извън категорията на морала, той е „от другата страна на нищото“, и нормите на съвестта не се отнасят до него, напротив – те изискват неговото унищожение. Подобен мрак и демонизъм не се открива дори и в нацистката литература. Сякаш смутен от собствената си крайност, Дугин намира за уместно да вметне няколко думи за „светлите изключения“, но това изглежда съвсем неубедително на фона на всички обобщаващи и генерализирани оценки, които използва перманентно и сякаш по- скоро служи да подсили още повече общите заключения. Тази мерзка, дълбоко човеконеневистна, зловеща в своята радикалност публицистика при това ползва понякога дори етикета „философия“, въпреки че не съдържа нито една мисъл, а единствено чиста, неподправена и безгранична злост и омраза, срамежливо наметната с полупрозрачното було на многодумството!

Характерът на неговият шовинизъм може да бъде разбран с помощта на други негови „творби“, в които става ясно кой може да бъде разбиран като застанал „от страната на битието“. За разлика от германския нацизъм, вече не става дума за етническо разграничаване, а за изключително идеологическо. „Руснак“ е не етническият такъв, а този, който безкритично приема нормите и изискванията на „правилното“ общество (както е дефинирано от неговото управление), при това става много ясно, че над това политическо разграничаване от втори порядък, продължава да тържествува определящият критерий на държавната граница. „Неруснакът“, (т.е. политическият противник, критик, или в някаква степен дистантен на политическата рамка, чиято идеологическа част е очевидно единствено демагого-дисциплинираща, емоционално експресивна и ирационално въздействаща) независимо от неговият етнически произход, подлежи единствено на смазване, заличаване, унищожение в неговата същност на вътрешен враг и противник, който както разбираме от настоящата реч, принадлежи към античовечеството.

Отвъд Дугин, който е само един от активните култиватори на съвременните нагласи, може с лекота да забележим формирането и насоката на подводните обществени тенденции. Наблюдаваме завръщането и укрепването на една лексика, характерна за тридесетте години на миналия век. Използването на генерализирани определения като с етническа насоченост като „англосаксонци“, „евреи“, „москаля“, „укропи“, „мексикани“, недвусмислено негативната конотация в употребата на „руснаци“, „мигранти“, „араби“ и т.н, и т.н. ясно изразяват нарастващото отношение на етническа враждебност, недоверие и генерална категоризация, разчертаващи наново хоризонталното разделение на човешкото silciety. Същевременно започва да се изразходва и обществената търпимост спрямо абсурдизма на ексцентричните форми на полово поведение и „самоопределяне“. Тези процеси са спонтанни, но те не са породени от спонтанни обстоятелства, а това неизменно остава извън фокуса на отношението.

Имиграцията в западните общества не се случи в резултат на независими, неконтролируеми събития. Тя представлява резултат от целенасочени и дългосрочни политики, далеч надхвърлящи кратките и недалновидни действия на нечий мандат, както и конкретната обособеност на отделни страни. Този процес бе стартиран с популяризацията на „заплахата“ за пенсионните системи с оглед на застаряващото население още в началото на века. С емоционални внушения, изкусителни обещания за незначителния местен бизнес, идеологизация на културните продукти и натрапващи се послания, обществото бе психологически подготвено да приеме предстоящите демографски промени. Впоследствие разрушаването на естествените бариери пред мигрантите като Либия и катализацията на потока чрез Арабската пролет, и дестабилизацията на Сирия, осигуриха мащабите на този процес в Европа. В Северна Америка и Русия на желаещите просто бе недвусмислено демонстрирана новата, окуражаваща ги държавна линия. По същият начин пропагандирането на половото самоопределяне и агресивното натрапване на неговата изява не произтече от неговите ексцентрични носители. По една или друга причина, на тези хора никога не би им хрумнало да афишират своето своеобразие, те винаги са предпочитали да остават толкова незабележими, колкото би било възможно. Но когато стане дума за възмущение, или произтичащата от него ненавист, тези емоции никога не се насочват към тези, които осъзнато провеждайки целенасочени политики, са реализирали настоящата демографска действителност. Може би защото интуитивно се осъзнава, че не номиналното управление носи тази отговорност.

Ако мимолетните политически мандати, силно ограничени в своята локалност, са неспособни да осъществят подобни систематични и последователни проекти, то кой би могъл? Може би тези, които притежават действителната и постоянна власт – олигархията, посредством единствения автентичен източник на властта, основното мерило на социалната структура, предопределящо всеки социален статус и позициониране, естествено дефиниращ общественият „елит“, спрямо комуто политическото представителство би могло да има единствено обслужваща роля – финансовият потенциал. Тези, които не се лишават от него на всеки четири или пет години, и на които той дава същевременно и потенциала за анализ и влияние върху социалната действителност.

Така прекроена, тя удовлетворява в себе си няколко търсени ефекта – създава разделение и вътрешно напрежение в обществото, ерозира морала, чийто принципи противоречат на идеологията и позицията на „елита“, провокира индивидуализма и взаимното недоверие, създава претекст за ограничаване на правата на мнозинството, уж за защита на незначителни малцинства, поражда страх от насилие, което да легитимира нарастването на контрола и надзора. Същата роля играят и военните и етнически конфликти, оформящи образите на заплахата, врага и предателя. Атмосферата все повече напомня на тази на предвоенна Германия, карайки ни силно да се усъмним в каква степен именно този облик е повлиял на замисъла на сценаристите. Това може ясно да ни подскаже и заключителната роля, предопределена на малцинствата. Подобно на древно жертвено животно, те следва да поемат всички грехове на „господарите“ си, да вземат върху себе си последиците от тях, да се превърнат в обекта, концентриращ в себе си цялата ненавист, да пренасочат към себе си омерзението на тълпата. Те изглеждат особено благодатни като абсорбатор на обществения гняв, доказали се като такива и в нацистка Германия и по време на Френската революция. Както ни подсказва и визията на Дугин обаче, тази освободена омраза дава възможност да бъде достигнат, да бъде включен в нейният обхват и единственият истински враг на реално управляващите – политическият противник. Всеки, който подлага на съмнение абсолютното право върху истината на властта. А новите равнища на контрол са жизненоважни при осъществяването на планирания обществен преход.

Увлечени от пропагандните внушения, подбуждани и окуражавани от посланията, които им биват отправени, култивирани в нездрава и токсична културна среда, и лишени от способност за осмисляне, в своята наивност жертвените животни послушно следват своя път към олтара, на който ще бъдат положени.