GREX

По-лесно е да направляваш кораб в морето,
нежели стадо кози в полето.

Метафизичните твърдения не са нито истинни, нито лъжливи, а символично-изразителни. Те представляват външна проекция на вътрешни феномени, чрез които се търси израз, символизиращ вътрешните преживявания и процеси. Персонификациите на феномените от природата, астрологията, алхимичните дейности, митологичните фигури и фолклорното творчество – всички те извеждат недоосъзнатите вътрешни преживявания в достъпни и разпознаваеми образи. Макар и да не предоставят позитивно познание за обективни същности, те отразяват съвсем реални вътрешни сили, които намират израз във въображението и преживяванията на индивида. Същевременно предвид на факта, че опитът за познание на субекта е по същността си също така метафизичен както опитът за разбиране на обекта, то очевидно метафизичните спрямо субекта позитивно-обективистични разбирания за него на свой ред символизират и опитват да изразят вътрешните усещания и процеси. (Проекцията в този случай е усложнена, и не така непосредствена, като пряката екстраполация на вътрешното в обектната действителност. Първо понеже е опосредствана и става проекция от втори ред. На второ място, понеже докато познанието е пряко и не се нуждае от разбиране, то разбирането е по необходимост опосредствано: субектът трябва първо да бъде срещнат по някакъв начин отвън, а не може да бъде разбран директно посредством някакъв трансцедентен опит. На трето място понеже докато обектът е напълно и недвусмислено закрит за разбиране, то субектът притежава склонност да колабсира до познаваемост, определеност и предвидимост, които дори стават изискуеми в една или друга степен във взаимоотношенията. Тези особености завоалират до голяма степен този тип проекция и я правят по- трудно разпознаваема интуитивно.) Какво проектира в себе си метафизичното схващане на субекта като обект, по-скоро като агрегат от множество елементарни функции и процеси, свързани в причинно-следствена обусловеност и дирижирани от външните въздействия? Очевидно усещането за фрагментарност на вътрешният живот, за хипертрофия на елементарните функции и потребности, за крайна зависимост от външните въздействия, и за предвидимост на така лишеното от уникалност и индивидуалност поведение. Яйцето зад пилето на съвременната дисекционна психология е толкова очебийно, че само улегналостта на позитивизма е способна да го поддържа скрито.

Първото което благоприятства цялостността на изява на един активен субект, е неговата автономност. В цялата си история, простираща се поне на двеста хиляди години назад във времето с изключение на едва последните девет-десет хилядолетия, той е живял по коренно различен начин и съответно се е пре-живявал по коренно различен начин. В сравнително запазилите се в своят автентичен вид примитивни общности, антрополозите от двайсти век достигат до следните заключения: „човек яде това, което намира в своята среда. Той може да задоволи глада си без сътрудничество и без производство.“ … „дете от Централна Австралия на около 10-годишна възраст е практически независимо“ (Г.Рохайм, 1971 The Origin And Function Of Culture), „бушмените не са „непълноценни хора“ („Teilmenschen“), които могат да оцелеят само под закрилата на общността, а са свободните и самостоятелни синове на пустинята.“ (Л. Шулце, 1907 Aus Namaland und Kalahari), „В примитивните общества почти всеки човек, освен обичайната подялба на труда по полов признак, владее всички техники, необходими за собственото му препитание и за препитанието на тези, които зависят от него.“ (М.Херсковиц, 1940 The Economic Life of Primitive People). Едно момче от такова общество с острите си очи и копието, или ръцете си и познанието за растенията, може да улови и набере
всичко, което му е необходимо. Дори възрастен мъж не може да направи много повече. Изключителната характеристика на примитивната икономика е отсъствието на истинска диференциация на труда и познанието. Съществува начално или рудиментарно разделение на труда по полов или възрастов признак, както и специфична специализация в областта на ритуалите и лечението. Но истинска специализация липсва. Това означава, че всеки един индивид е притежател и носител на цялото знание и умения на цялата култура – всеки един е реален представител на обществото към което принадлежи. С други думи, всеки индивид е наистина самостоятелен и зрял. Ако свидетелствата на антропологията показват нещо, то това е, че първобитният човек е свободен, неограничен и наистина самостоятелен в сравнение с модерния човек. Нека също така обърнем внимание, че всички общества, изучавани от антрополозите са не толкова автентични, колкото регресивни. Дори през двайсти век, те вече са били или отпаднали поради някаква своя специфика от дадена по- високо развита култура, или са били вече повлияни от такава. Древното общество се е състояло от практически самостоятелни, равностойни индивиди, всеки от които е притежавал цялото културно наследство, а взаимоотношенията между тях са директни и напълно неформални. Ако са се формирали временни йерархии, те са произтичали от личните умения и способности за конкретната дейност – лов, решаване на спор, ориентация (напр. К.Бьом, 1999 Hierarchy in the Forest: The Evolution of Egalitarian Behavior) – като тези компетенции са се преживявали като отговорност пред другите, а не като признак за цялостно самоотграничаване и отграничаване. Индивидуалната цялостност и автономност се водели до засилено преживяване на общата съ-идентичност, до единение, взаимност и съ-общ-ност.

Автентичният човек е съществувал като автономна цялост в своята общност. Тук не става дума за идеализиране на древните общества, а за поглед към този конкретен аспект на съществуването, към който човешката личност е конститутивно пригодена. Наред с обилно проектираната навън вътрешна динамика, тогавашният начин на съществуване е поставял своите специфични предизвикателства пред личността, населяваща едно слято всебитие. Сред тях са степента на самоосъзнатост, способността за уверено преминаване към следващият възрастов етап (тъй като в своята цялост бавните промени е невъзможно да предоставят ясен разграничител), склонността към ритуално рамкиране (поне в някой общества. Тежестта на отговорността за решенията и действията пред един напълно автономен индивид би могла да е смазваща, затова е възможно да се потърси облекчаване посредством изграждането на безкрайна конструкция от предписания, норми и правила, спазването на които да поеме в себе си тази тежест. Това по- скоро обаче е характерно за по- късните нормативни общества, като най- вероятно представлява форма на пренос на предопределената структурираност, която ще разгледаме по- долу, към областта на сравнително неформалните взаимоотношения), но най- вече уязвимостта на малката общност в нейната специфика и единство, към различна степен на дехуманизация на другите общности. Независимо че тази автономна цялостност е жизненоважна за изявата на личността в света, то трудно може да определим доколко пълноценно се е осъществявало себеразгръщането й. При всички положения – в по-голяма степен, отколкото в отсъствието й днес: ръкавът на тази спирала е низходящ, макар и притежава потенциала да извежда до ново равнище. Откъсването му, дава възможност за експоненциална познавателна диференциация на феномените около него, за едно напълно ново равнище на познаване и осъзнаване на обектността в света ..и същевременно за крайно замътняване на разбирането му за субектността в него.

С откриването на земеделието, предизвикано вероятно от увеличаването на човешкото население и намаляване на свободните източници на прехрана, постепенно се преминава към уседнал начин на живот, привързан към обработваните площи. Концентрацията на населението в тези земеделски точки постепенно се увеличава в поречията на големите реки Тигър, Ефрат и Нил. Зависимият вече от своята реколта човек се обръща към небесните тела, чието движение му осигурява предвидимост на земеделските цикли, към небето, оплождащо със своя дъжд земята, в която е положил семената си, създава календара и математиката. Вече се е научил да жертва най- добрата част от реколтата за посев, да се отказва от най- привлекателното, за да има утре. Неговият добив е започнал да привлича чужди очи, готови да вземат наготово, така че обилната глина по поречията на реките освен за постройката на скромните му жилища, е изпълнила ролята и на градивен материал за неговите предпазни стени. Не след дълго те се превръщат и в стените на собственият му затвор. Огромният човешки конгломерат прави невъзможно дотогавашното спонтанно, неформално и временно разпределение на отговорностите. Разширява се обемът от дейности и се появяват различни занятия, които изискват специализация и продължително усвояване на умения. Обществото за пръв път се разслоява. Необходимостта от консолидация се разрешава чрез изграждането на йерархия, която независимо как се заражда, се поддържа символно и по наследство, тъй като вече е невъзможно динамичното разпределение на отговорностите сред практически непознаваемите многобройни членове на обществото в тяхната цялост. Тя лесно изкушава овластените да превърнат своята отговорност в източник на изгода пред невидимите лица на непознатите множества. Появява се писмеността, финализираща в окончателен, статичен и неизменен вид отношенията, формираща една абстрактна свръхреалност, която осигурява предвидимост и същевременно лишава от живот взаимоотношенията. Зад стените на „оградненият Урук“ населението е удържано в пълна зависимост от облика на света, който само си е изградило. Отделната личност от автономна, се е превърнала в зависим елемент от обществената структура. „Проблемът да съществуваш само като част, а не като цяло, налага на психиката определени натоварвания, които никой примитивен ловец не е трябвало да понася“ (Дж.Кембъл 2013, The Symbol without Meaning). Концентрацията на населението, породена от ограничеността на плодоносните, зависими от наносите на големите реки, почви, неизбежно е поставила изискването за структуриране в хаоса на моголюдието, за което човек не е бил пригоден. Очарован от постоянството, подредбата, предвидимостта и неизменността на звездното небе, към което се е обърнал, търсейки ориентир, човекът ги е проектирал обратно в своята обществена конструкция. А тя неминуемо е било устремена символно-изразително към неговата собствена същност – неизбежната основна цел на неговото съществуване. Така той е надхвърлил и преоформил опосредстваната проекция на небесното постоянство, поставяйки в центъра смисълът: волята на своят едноличен владетел, съчетаващ в себе си съзнателната ориентация към света, и центъра на субекта – неизменно извън съзнанието – в издигащият се високо над останалите здания зикурат. Разум и разсъдък. Жрец и владетел. Пред който се разгръщат противоречията и противоборствата на различните мотиви, на първенците, първооснователите, овладелите жизнените ресурси, но над които той има окончателната власт. Или изразявайки неговата воля като насочена далеч в хоризонта на бъдещето, далеч отвъд посредствената непосредственост, извисяваща се в пирамидите на западният бряг на Нил.

Но дори и ако тази символна, метафизична обществена конструкция е удовлетворителна за търсещата изразност вътрешна динамика и така му изглежда правдоподобна и обоснована, то в индивида тя не се осъществява, тъй като той се превръща в неин елемент, а не деятел. Той се самолишава от отговорност, която вече е приписана на цялостта, която той не е, а от която представлява само частица. Днес тя достига до крайност. Тъй като самото съществуване на човека е вече напълно зависимо от сили извън него самият, достъпът му до вода – от работещият водопровод, до храна – от работещите фискални устройства и инфраструктура, до електричество и отопление – от изправността на мрежата, до подслон и всичко вече изброено – от „капризите“ на пазара и т.н. до безкрайност – то мислите, чувствата и действията му, произтичащи от самото това съществуване, са също така обуславяни от тези многобройни външни сили – като те не са вече схващани като стихийна действителност на чийто фон той се разгръща и противостои, а като съзнателно и волево управлявани – но от една полуанонимна, властова воля извън него самият, в която той има призрачно, но не реално съучастие. В този негов свят той се освобождава от тежестта на отговорността и евентуално свързаната с нея вина, и същевременно ограничава необходимата му за автентични решения автономност. Това противоречие се превръща впоследствие и в ядрото на обществените драми, в които вече той следва проективно да преживее ..себе си.

Още зората на модерността преди осем хилядолетия, за отделния индивид вече става невъзможно да бъде носител на цялостните умения на своята култура. Този процес на диференциация на практическите занятия, необходими за функционирането на общността като цяло, продължава да се задълбочава и усложнява неимоверно през хилядолетията, задълбочавайки и усложнявайки същевременно и йерархичната социална, и вече социално-икономическа конструкция. Последното столетие срутва окончателно всяка възможност за автономност – ако в началото на двайсти век за представителят на преобладаващото селско население все още е на практика възможно да издържа себе си и своето семейство в, и далеч над, границите на физическото оцеляване със собственият си труд, то този тип съществуване е вече заличен напълно. Зависимостта е окончателна, и съзнателно или несъзнателно, у него вече е дълбоко насадено усещането за себе си като за нищожен елемент, зависещ напълно от прищевките на протичащите в цялото процеси. Нелепият егоцентризъм, така характерен за съвременността, е породен не само от системната идеология и внушения, целящи да съхранят изразителната конструкция – той служи и като компенсация за нарастващото усещане за зависима нищожност. Подобно състояние на взаимозависимост и специализация, би имало смисъл в някакво общество, в което всички отделни дейности са направлявани към благото на всеки отделен негов член, обмислени са спрямо последствията за него, съгласувани са с цел неговото пълноценно себеразгръщане и осигуряване на възможност за избор в неговата пълнота. В съвременното – представляват израз на буйстващ отказ от каквато и да било рационалност.

Познанието, както винаги, следва практиката. Ако дори до началото на двайсти век за един индивид все още би било почти възможно да усвои огромна част от натрупаното теоретично знание, то днес това е напълно невъзможно. Ако един индивид е експерт в една все по-фино диференцирана област, да речем „Химия на метал-органичните рамки“, то вероятно ще притежава добри познания в другите суб-области на химията, и има възможност да разполага със задоволителни такива в някоя странична област на интереси – например История на Европейските Средни векове. Във всичко останало би бил близко до невежа. Растящата диференциация води до непрекъснато разрастващо се невежество по отношение на отделният индивид. Подобно общество би имало смисъл единствено ако се основава на взаимно доверие и цели. В съвременното – в което науката се поставя в служба на идеологията, възникваща от натиска съобразно необходимостта за обосноваване на вече очевидно неадекватната социална йерархия, а същата се интернализира в самите представители на науката, предизвикващо тяхната вътрешна корозия – води до теориите за плоската земя и отхвърлянето на всяко официално познание.

Загубата на автономност в едно нездраво общество, води до правопропорционален на нея общ и индивидуален упадък.

Общата фрагментарност на обществено ниво постепенно се възпроизвежда и на равнището на последната рудиментна клетка на някогашните общности – семейството. В своята автентична форма, включваща в себе си поне три поколения съжителстващи заедно, наред с ежедневна близост със представителите на родословните разклонения – вуйчовци, лели, чичовци и т.н., то до голяма степен е успяло да се съхрани в някой региони до средата на миналия век (в западното общество). Със своите възможности за искрена близост, съпреживяване, повишена степен на интимност, позволяваща открит израз на емоциите и мислите, взаимодействия, разбиране и подкрепа, то е представлявало последният стълб на увереността в собствената автономност спрямо външното, последната основа за самопознание на себе си посредством другият като не-чужд и предпоследният трамплин за надхвърляне на собственият егоизъм. Днес психотерапевтичните групи и групите за взаимопомощ са невзрачният опит за изкуствено пресъздаване на динамиката и процесите на някогашните вечеринки, семейни събирания и общуване. Разпадът на това семейство е предопределен от нарастващото обществено диференциране в заниманията, познанията, статуса на отделният индивид и съответно неговите преживявани мотиви, потребности, интереси и изобщо мироглед. Тези различия обаче са нищожни и не са способни да имат подобен ефект, ако не са поставени в кръга на една изключително егоцентрична личност – такава, каквато е култивирана в съвременното общество. По- надолу ще разгледаме предпоставките на подобна култивация, както и на, поради неговата многослойност, последният остатък от семейството – неговият бином.

Още повече това се отнася за съседските и приятелски отношения. Те са разрушени не само вследствие на социалната диференциация, а дори на чисто топологично равнище. Някогашната интимност на местообитанието, в която се разгръщат взаимоотношенията, е разкъсана. Дори и в най- малките градчета и в най- крайните квартали, винаги съществува един поток от външни преминаващи, от туристи или мигранти, от идващи или отиващи си, от една външна мобилност, която неизменно въвежда третият като свидетел на взаимоотношенията, като публика, лишаваща ги от всяка спонтанност и независимо дали присъства реално точно в този момент, нейното присъствие се е превърнало в постоянно призрачно присъствие наоколо. Общуването с приятелите също обичайно се осъществява на някое публично място, в съобразяването с което „ние“ неизбежно колапсира до изискуемите форми. И тук дори не става дума за окончателното пропадане на общуването в двуизмерната псевдореалност, което вече сме разгледали преди.

Но както вече отбелязахме, фрагментарността на индивида в обществото притежава своите основания вътре в самия него. Двете взаимно се обуславят и подсилват, а техният корен е в аналитичният дял на човешките потребности, изграждащи неговата мотивация.

Човек се ражда с две лица. Едното е обърнато към света на нещата, другото – към света на другите. Обгрижващото и загрижено битие на М.Хайдегер, Аз-То и Аз-Ти конституирането на М.Бубер, познанието и разбирането за Света. Подтиците, енергията за устремяването – познавателно и разбиращо, извират от задвижващата сила на потребностите. В своето обектно-познавателно отношение, личността се мотивира от предопределените й нужди от физическо оцеляване, от разграничаване, анализ и предвидимост на събитията. В своето субектно-разбиращо отношение – от нуждата си от съществуване – битие, което винаги е съ-битие. Българският език ни предлага една прекрасна перспектива с понятието „съществувам“ – от „същ“ – истинен, който се запазва какъвто е, същият, в чиято основа стои „съм“ – за принадлежност към битието, и които неизменно съдържат частицата за близост, принадлежност, единеност – „с“, „съ“: Битието, съществуването, стават такива в съ-при-част-ността. Затвореното в себе си битие, битието за себе си, не е битие. Животът идва едва посред другия – не разтваряйки се в него – запазвайки се истинен, същ, но само в единението с него – това, което се случва в разбирането, а източникът на това разбиране е нашата взаимна, съща, фундаментална човешка основа, нашата най- дълбока същност, която споделяме. Същевременно, за да го разберем, се нуждаем и да го разпознаем, което става възможно посредством неговата уникална и неповторима надстройка, която именно го прави личност. Познанието за обектите става чрез обръщането навън, познанието за другият преминава навътре, през нашата собствена същност, в която сме еднакви, за да достигнем едва посредством нея до неговата уникалност. В английският, през латински, понятието изглежда противоположно – „ex-istere“ – от-стъпвам, отграничавам се: съществуването се определя от отделянето, а не от съ-единението. От една страна двете представят един и същи процес, при който единението /български/ е осъществяването, но което предполага в себе си предходното себеразгръщане в собствената уникалност /английски/, а от друга – впечатление прави изключително късната поява и налагане на това понятие в английският език – едва през 17-ти век, преди което се е употребявало ibēn, ibeon, сродно със праславянското бити. Тоест – това практически съзнателно налагане става в едно специфично предразположено и утвърдено в своята обектно-аналитична насоченост общество.

Обърнатото към обектите в света на нещата лице, в своята базисна динамика се захранва от физиологичните потребности. Тяхната същност е разграничаваща и аналитична – задоволявайки глада, това не утолява жаждата – всяка една търси своят собствен обект, а опосредстващата роля на съзнанието превръща потребността в специфицирано желание: не се желае каквото и да било ядивно нещо, а определена храна или тип храна. Донякъде определени от още по- тънката диференциация на потребността – било от глюкоза, било от натрий, било от някакво друго вещество, съзнанието се приучава да търси съответната специфика, а още повече това следва научените степени на получената награда под формата на невротрансмитерно удоволствие. В своето многообразие и непрекъснато възобновяване, задоволяването на тези потребности остава винаги частично, затворено до границите на подадената потребност, когато целта е заключена до удоволствието от акта, а не насочена извън него. Потъването в тях вече само по себе си води до вътрешно фрагментиране, в което личността се обръща едновременно на всички страни, където техните искрици припламват. В това състояние все повече се засилва нуждата от цялостност, поставена от центъра на субекта, без която не може да се постигне осмисленост отвъд чистото настояще, само за да бъде фиктивно заместена търсената пълнота с нещастен опит да бъдат задоволявани всички частни физиологични потребности едновременно. И действително – човек не запълва единствено жаждата си за зрелища (която сама идва да замести потребността от активност, насилие над себе си, овладяване на себе си и света, или проектира вътрешна динамика на себеразгръщане), той го прави докато се храни пред телевизора, или яде пуканки в киносалона, същевременно отпивайки от предпочитаните от него напитки, по възможност прегръщайки и някой партньор. Самите зрителни образи и диалози също са съпроводени задължително с някакъв звуков фон, който няма да остави модерният човек никога – той ще продължи и в неговият автомобил, в супермаркета, по време на посещенията му в природата и т.н. Освен ако не е взел решение да се разчлени по друг начин, учейки чужд език докато шофира, слушайки наставления за своето самоусъвършенстване и т.н., и т.н., но никога посветен пълноценно на едно единствено нещо – защото единствените неща, на които смята, че си заслужава да се посвети са частни.

В своето активно съзидателно битие, човек е прикован към някоя тясно специализирана, нищо незначеща за него дейност, чийто продукти нито имат някакво значение за него, нито той, със своето частично съучастие ги смята за „свой“ резултат, нито притежава някакъв контрол върху процеса на работа и начините, по които той се осъществява. За отчуждението на човека от неговият труд е писано достатъчно много и едва ли има какво да добавим. И академичната дейност, която се предполага, че трябва да откликва на искреният интерес и въвлеченост на този, който я упражнява, е превърната във външен натиск за догонване на определен брой публикации, участия и принудена оригиналност, водеща до безумия и агресивно защитаваща личното, отграничено, бранено авторство. Дори и малцината, които притежават контрола върху „съзидателните“ процеси (производството и „реализацията“) са в не по-малко жалката ситуация да бъдат собственост на обекта, следващи неговите правила, а колко по-отдалечен от съ-ществуването може да бъдеш, ако си противопоставен на всички останали. Също и отплатата за труда вече не се получава директно на работното място, така че поне да запази благоприличната илюзия за връзка между него и резултата, а се появява мистериозно във виртуална банкова сметка, но дори и това няма особено значение, защото индивидът не ползва точно нея за своите разплащания, а мъгливата кредитна карта, в която се извършват неясни процеси на постъпления и разходи с вече изработеното и още не изработеното, престоящото и възможното, размивайки всякаква представа за връзка с това, което човек върши с труда си. Дори в тази отчленена от собственият си смисъл дейност, той допълнително бива фрагментиран съгласно действащите правила на всеобща конкуренция със своите пазарни съперници. Може единствено да сравним тази безумна картина с тази на доскорошният стопанин, който сее, копае, събира, отглежда с определена и конкретна цел – всичко заедно с близките си, а това което слага накрая на масата за семейството си, е прекият резултат от неговите усилия. Може да го сравним и с общността, където групово се извършва добивът, който на вечерта се разпределя между всички, а единството в дейността преминава в единство в общуването.

Това ни напомня за фрагментирането на семейството, което описахме по-горе и за факта, че дори в неговата символична форма неговите членове не са свързани по никакъв начин с обща и съвместна дейност, техните цели не се покриват напълно а само частично, както самите те са раз-частени от разнообразните си потребности и обществени изисквания. И така се стига до абсурда, че те не само са възпрепятствани да деятелстват и битуват заедно, но че вече нито могат, нито го желаят – както показа принудителното съжителстване на семейството(!) по време на ковид монетизацията.

Дори присъствието на човек вече е фрагментирано – той не е точно тук и сега. В двуизмерният екран на медиите и дигиталните си устройства, той пребивава непрекъснато на най- различни реални и фантастични места. Гледа филми, репортажи, играе игри, „общува“ с „приятели“ на хиляди километри от него. Тези кадри се сменят непрекъснато, превръщайки „тук“ в лишено от смисъл понятие, а личността е потопена в аморфната маса на „някъде“, превърнато в „никъде“. Именно това неприсъстващо присъствие го избавя от пълноценното съществуване в заедност, което отчаяно му липсва, но за което интуитивно е наясно, че вече е неспособен, освен ако не насили и победи всичко, което вече е приел, че е „себе си“. Но за подобна победа той не разполага с дръзновение.

Но не само човек е разчленен между разнообразните физиологични потребности, неспособен така да се насочи цялостно към не-непосредствени цели: самите физиологични потребности също са разчленени вътрешно от тяхната функционална, смислена цел. Човек не се храни, за да се поддържа жив, докато постига външна на това цел, каквато е автентичната цел на храненето, нито дори за да засити глада си, която е спонтанната цел – той изпреварва чувството на глад, и подчинява храненето на удоволствието – първото е отцепено от своят смисъл, присвоен от второто. Половата дейност не е насочена към своята цел – създаването на потомство и родителството, а е отцепена до съпътстващото преживяване, а понякога и до чисто физиологичната му форма. Автентичните цели, които винаги надхвърлят непосредственото, които не са затворени в самият акт и така предоставят възможност за разгръщане и бъдеще, и към които е конститутивно пригодено човешкото устройство в неговата осмисленост, са заличени – пред нас остава единствено краткият човек, затворен в своето настояще и самия себе си.

Обектните потребности са разнородни. В тяхното отношение с потребността от смисъл те са в противоречие с необходимостта от цялостност, осигуряваща единна целенасоченост. Така стават възможни три решения – тяхното подчиняване и обуздаване до автентичните им функции, което съзнанието постига с о-съзнаването на тяхното предназначение и овладяването им, след което те изгубват своето значение за основната дейност; превръщането на една от тях в приоритетна, така че да възпроизведе изкуствена единонасоченост на личността – т.е. превръщането в чревоугодник, сластолюбец, ленивец (ако приемем несъзнателната потребност от пестене на енергия за физиологична); отказът от хоризонт, който свежда целите и смисъла на съществуването до непосредствеността, до единичният, моментен акт.

Аналитичният характер на физиологичните функции, ако те бъдат приветливо и сравнително безкритично приети от личността, изгражда склонност за бъдещ също така аналитичен растеж. Последният става възможен, ако потребността от смисъл все още остава достатъчно силна и подбужда личността да вземе първото решение в описаният по- горе конфликт. По- високо ниво на цялостност тя ще потърси в уважението, признанието, обществените почести, харесването – в отграничаването, извънредността си от другите – по този начин тя остава в рамките на аналитичната си насоченост, която сама по себе си не е в съществен конфликт с физиологичните, също аналитични потребности. В своята крайна фаза тя ще потърси удовлетворение във властта, като крайно аналитична форма на себеразграничаване до заличаване на другите като други, до абсолютизация на собствената воля, деятелност, същ-ествуване, в което личността остава същата, към нея няма претенция за развитие, нейната форма остава същата като единствено увеличава размерите си с овладяване не на лични качества, а на обекти (към които тя причислява и другите). Такова овластяване в евентуално не ефективна, а илюзорна форма предлага и егоцентризмът.

Ако реши (никое от тези решения не е съзнателно – съзнанието предоставя на субекта продуктите на познанието и разбирането, но ястието се приготвя от него) да се удържи в краткият хоризонт, личността е подкрепена и от фрагментацията на самото време, която тя вече е изградила. Човек вече не съществува единно във времето, в което да се придвижва плавно към бъдещето. Той има време за работа, време за хоби, време за децата, време за вяра и т.н., и т.н. Неговият циферблат е строго разграфен, предопределящ както дейностите, така и самият него, който изгражда един образ за своите колеги, втори – за другарите му, трети за децата, четвърти за Бога и така до безкрайност в един парад на личностите, покрили неговата безличност, защото между всички секунди на денонощието няма нито една, която да е предназначена да бъде самият себе си – тя е тази, която трябва да бъде избегната на всяка цена. Защото ако бъде срещната, може да разруши всички останали, а той е ужасен от последствията да ги изгуби. Това не е противоречие: с обърнатото към обектите свое лице, той не само възприема и другите като обекти, той започва да изгражда и себе си като обект, който да отговаря подходящо на тези обектни отношения. Изгражда персона. Когато напротив – когато възприема и разбира другите посредством своят най- интимен, вътрешен фундамент, той същевременно преоткрива и себе си, намира и потенциала да надхвърли себе си в себе си освен като себе си в другия (донякъде което се има предвид посредством примера (Vorbild) на М.Шелер).

Фрагментацията на нашата съвременност е толкова дълбока, че трудно може да бъде обхваната, тя е дълбоко предопределена от обектно-аналитичната насоченост (настроение) спрямо Света, формирала се като преобладаваща преди хилядолетия и все повече задълбочаваща се. Нейните елементи обхващат дори такива нищожни детайли като факта, че писането на разпокъсаната клавиатурна подредба възпрепятства изграждането на свързаност, в различните мозъчни региони – на цялостност, в противоположност на процесите при ръкописното писане. (Р. ван дер Веел и сътр. 2025, Handwriting but not typewriting leads to widespread brain connectivity: a high-density EEG study with mplications for the classroom). Потребността от смисъл, която мотивира субекта (не задължително в съзнанието) за консолидация на поведението към значима обща цел, се изправя пред необуздаемо стадо от частни мотиви, всички стремящи се в различна посока. За него става невъзможно не само да ги насочи в определено направление, но дори и да ги удържи заедно.

Това, което ни възхищава естетически в произведенията на изкуството, е тяхната цялостност, тяхната завършеност, в които всеки отделен елемент е свързан с всички останали, и всички заедно са посветени на едно послание, на едно въздействие, на една цел. Нищо не се явява външно в едно сравнително добро произведение, нищо не е излишно или несъответстващо на общата цел на твореца, дори когато тя се заключава в безсмислието. Към подобна завършеност се стреми и цялото човешко същество и никое друго, затова и няма да видим друго живо създание да се прехласва пред тях. Личността търси съчлененост на себе си и като съ-ществуваща – на съ-битието си.

Разкъсването на връзката с необходимостта, тоест смислеността е очевидна и в масовото отглеждане на домашни любимци. Естествено е да изпитваш любов към животните. Прекрасно е да имаш възможност за връзка с тях. Когато тя е вплетена в цялостният смисъл на начина на живот, в естествената комплексност на съществуването. Чудесно е да обичаш коня си, когато той живее в твоята конюшня, за да може да тегли каруцата ти, или да бъде язден, изпълнявайки функцията на изключителното средство за опосредствано придвижване. Чудесно е да обичаш кучето си, което охранява двора и помага да бъде водено стадото; агънцата, които пълнят кошарите, за да дават вълна и пиленцата, който са там, за да имаме яйца, когато пораснат – да имаш съвместност с тях отвъд тях. Когато вече сме ги одомашнили някога, това е вече стореното тяхно обективиране, включено в новият облик на света, но отвъд установената даденост на употребата, те са все още достижими като същества. Но какво означава да притежаваш домашен любимец, само за да го обичаш, и/или да бъдеш обичан от него. Да разкъсаш един елемент от целостта на живота, за да го превърнеш в самоцел. Да поставиш под въпрос необходимостта, за да удовлетвориш едно желание, което по този начин самó се откъсва от личностната цялост. (изключвам случаите, когато се приютява едно бездомно животно като акт на състрадание). Да си платил с това, което считаш за „ценност“ – пари, за да го придобиеш и да продължаваш да плащаш, за да продължава съществуването му, единствено за придобиването на тези отношения. Основното заключение до което води такъв акт е, че обичта се купува и се основава в обмена на блага срещу обич. Че се изявява не като спонтанен акт на живота, а като преднамерено придобиване. Че не е уникално преживяване, а продукт, предлаган на пазара. Така центърът се завръща в областта на моите желания, превръщащи се в прагматичният пазарен формат на тяхното задоволяване все повече в прищевки. Мистерията и неповторимостта на съществуването са заличени в най- съкровената си форма – на обичта. Второто несъзнателно заключение е в рязкото снижаване на изискванията към мен в това взаимоотношение, което се трансформира все повече в отношение. Естествено, домашните любимци няма да ме държат отговорен за неприятните ми привички, за неразговорливостта, за закъсненията, неспазените обещания, за периодите на раздразнителност и дори пропуснатото хранене. Няма да решат да ме напуснат, няма да устроят скандал и няма да се опитват да проявят своя гледна точка по някой въпрос. В тази връзка отпада всяка необходимост да проявя някакво усилие над себе си, да превъзмогна себе си, да надходя егоизма си, да поставя под въпрос своята ценност с оглед на ценността на другия. В своята същност тези отношения остават винаги тези на господаря и животното, което е в пълна зависимост от него. Те осигуряват пълноценният комфорт за моят егоцентризъм. Като заместител на егоистичното превъзмогване, така че да бъде запазена в някаква степен архитектурата на преживяването, биват включени прекомерни, стигащи до абсурд грижи, простиращи се от извънредното качество на предоставяната храна до организирането на рождени дни и празненства. На мястото на вътрешното усилие идва отново предоставянето на блага, на мястото на изразходването на вътрешна енергия – изразходването на парични средства. Едно отношение, а не взаимоотношение, което лесно се разпростира дори и спрямо собствените деца. Най – жалкият опит за осмисленост на присъствието на домашния любимец в живота на неговият стопанин е в употребата му под формата на социално- статусен аксесоар. В придобиването на неразумно скъпи любимци, чиято добавъчна, или основна функция е да демонстрират съответният социално-икономически статус. Така „смисълът“ на съществуването на животното е подчинен на обезсмислянето на съществуването на човека, на неговото бягство от смисъл. Резултатът от този вид употреба е най- очевиден при кучетата, най- старите такива жертви на човека. Откъснато от своят същински смисъл като включеност в цялостният контекст на съществуването, първо в кръга на аристокрацията, напълно целенасочено бива осъществено постигането на разнообразни породи, една от друга все по- своебразни, така че да задоволят визуалното любопитство и приумици на господарите си. Извратените, жалки подобия на своите прародители в много от случаите са принудени да изживеят един живот съпроводен с различни органични дисфункции и затруднения, причиняващи им постоянно страдание от различен характер, обречени на тази съдба единствено в името на прищявката на своят одомашнител.

Наученото в тези и множеството подобни уроци лесно се прехвърля в областта на най- интимните човешки взаимоотношения. Брачният партньор (и вече не съ-пруг/а) е станал заменим, превърнал се е в стока, от която взискателният клиент има всички основания да изисква да удовлетворява специфичните му предпочитания. Ако тя не отговаря на неговите претенции, или те се променят, той чувства пълно право на рекламация, замяна, или просто захвърляне. Семейството не е необходимостта, съдбата, дадеността, спрямо която личността да изгражда себе си, да се самопобеждава, да се открива откъм другия какъвто е, да се вплете в потенциално най- пълнокръвната форма на съ-единение, или ако това е невъзможно – да насилва себе си развивайки себе си. То е само продукт, който като всеки продукт не изисква нищо от притежателя си. Неудовлетворителните връзки се сменят непрекъснато, а понеже собственикът остава непроменен, тяхната неудовлетворителност винаги има същият неизменен характер като предходната. И вече няма значение дали една конкретна връзка е пълноценна – около нея неизбежно витае общият дух на начина по който изобщо се гледа на семейството, общоприетото понятие за неговият характер предварително я е уязвил и корозирал. Но нима изобщо съвременният разчастен индивид е способен вече да надхожда себе си?!

Неговата опосредствана проекция за себе си намира своите конкретноисторически основания. В своята обектна нагласа към света, личността подсилва значението на своите аналитични потребности, които са обектно насочени (конкретните физиологични като автоаналитични и себеразграничаващите като социалноаналитични – уважение, престиж, власт), които от своя страна подсилват обратно обектната насоченост и начин на възприемане на света. Обществената конструкция в своят формализиран поради обема си и проективната си адекватност характер, резонира с тази нагласа, а обектно облагодетелстваните се стремят да повишават тази тенденция поради собствената си също така изградена нагласа. Така и на личностно и на социално равнище се оформят две положителни обратни връзки с непрекъснат кумулативен ефект, разпространяващ се до най- малките детайли на културната действителност.

Макар и преходът между тези общи нагласи да притежава и възрастов характер, в подобно общество индивидът е особено застрашен от личностна инфантилност (в много по-фундаментален от общоприетият смисъл на „инфантилност“), която го тласка до срастване с елементарните му потребности, функции и преживявания, катализира егоцентризъм и обусловеност от външните влияния (които пряко въздействат само на елементарните функции). Което и той проектира в познанието за индивида като обект, заменяйки разбирането на личността като субект. Тази индивидуална незрялост от друга страна отразява състоянието на инфантилност на самото човечество, но в една по- естествена фаза: в неговата спонтанна и първична ориентация към света на обектите, на познанието, а безспорно, позитивният емпиричен подход е най-адекватният за придобиване на познание – в него вече допираме до границите му. Пропадането в обектното е стигнало твърде далеч. Настъпва времето, когато младенецът ще обърне взора си към себе си и другият, към разбирането и съ-ществуването, когато като Гилгамеш ще се срещне със своят Енкиду. Разбира се, не съществува каквато и да било гаранция, че центробежните сили няма да откъснат напълно човешката култура в небитието. Но ако това не се случи, не след дълго тази дискусия ще бъде водена много по-осъзнато, а посоката ще последва естественият си ход.

Подобна перспектива по никакъв начин не снема отговорността на отделният индивид, който не е понесъл една саможертва с осъзнатата необходимост за някакво неопределено културно развитие. Той е и жертва, и виновник за своята ситуация. Днес у отделната личност конститутивно съществува напрежение, насочено към цялостност и осмисляне на съществуването като себеразгръщане и целенасоченост, но тези процеси са затруднени или дори напълно възпрепятствани когато аналитичната мотивация има съществено влияние върху поведението му, а това далеч не става и без неговото лично съучастие, било то и под формата на безучастност. Това естествено води до трайна неудовлетвореност, орязване на хоризонта до настоящето или хипертрофия на отделна аналитична мотивация.

Под натиска на това напрежение и натрупване на обектно-ценностни противоречия, преди няколко столетия се достига до пречупване на статичната обществена конструкция, която до този момент е установеният фон, на който се извършва вътрешното себеразгръщане. Така се разрешава конфликтът породен от факта, че обектът като благо и символ определя ценността на индивида в обществото, но тази ценност не може да представлява цел, и вътрешното себеразгръщане като ценност, което може да представлява цел, но така опровергава ценността и валидността на благото и символа в обектите. Това противоречие изразено в диалектиката между аристокрацията и олигархията, властта и църквата, тялото и душата, бива решено с възникването на социалната мобилност, която обединява в себе си ценността и целта, и предопределя намаляващата жизненост на традиционната религия. С нея обаче не бива извършен синтез, а апотеоз на обектната нагласа. Съвсем естествено това е съпроводено и с възход на позитивистично-материалистическите схващания. Крехката сократо-платонична нишка, която и бездруго е почти-ликвидирана още в зародиша си, е окончателно отрязана.

И тъй като не представлява синтез, а решение подобно на мономанията, напрежението от възпрепятстваният стремеж към цялостност и осмисленост не се решава, а се задълбочава още повече, тъй като в последната си форма личността бива окончателно фрагментирана на всяко едно равнище и социално демотивирана за себеразгръщане и целеполагане извън себе си в тържеството на обектната нагласа. Синтетичните потребности и мотивация, водещи до удовлетвореност – близост, съпреживяване, сътрудничество, единство, справедливост, посветеност отвъд себе си – не просто са пренебрегвани или счетени за непрактични – те са гласно или негласно обявени за ирационални, вторични и неадекватни: вече са приели облика на всяко изтласкано съдържание. В тази аналитична линия себеразгръщането се осмисля като себепосвещаване, при все че то става възможно единствено като посветеност на другите. Съществуването се осмисля като егоцентризъм, при все че винаги е било единствено съ-ществуване. Вярата (понеже чистият атеизъм се оказа безжизнен пред лицето на неоспоримото отвъдсъзнателно присъствие) приема или егоцентричните нотки на спиритуализма, или безличието с което личността е привикнала, въплътено в (европеизираните)източните практики. В нашата модерност съществува обществото на несъществуващите. По един или друг начин това ще бъде прекратено – заличено напълно поради своята несъстоятелност, или тласнато в противоположна посока с изригването на неговата антитеза (без да се има предвид Хегел – по-скоро като компенсаторна реакция на потискани потребности). Силите, които ще управляват тези процеси, както винаги няма да произтичат от съзнателни и целенасочени решения – те ще бъдат стихийни и неконтролируеми.

_{(Начинът, по който се гледа на самото начално опитомяване на животните, разкрива не толкова истината за неговият процес, колкото истината за модерната обектна насоченост на съзнанието. Животните най- вероятно сами са се присламчили край обиталищата на нашите прародители, започнали са да се навъртат около тях, подмамени от изхвърляните хранителни остатъци. Именно хищниците, чийто разход в естественото осигуряване на храна е висок, а типът й е същевременно е съответствал на това, което може да бъде открито край хората. Не растителноядните, които иначе биха били най- податливи на одомашняване в своята безобидност. Това близко съжителство вероятно е траело поколения. Прародителите на кучето са привикнали са с хората, следвали са ги в номадските им пътувания, свързали са се с тази хранителна ниша. Хората също са привикнали с тях, докато накрая са се задомили окончателно. Но на това не се гледа като на взаимен процес, възприема се като опитомяване, като своеобразна победа. Да убиеш лъва в схватка не е победа. Да го подчиниш на волята си и да живее преклонил глава – това е истинската победа. И това е днес приписано за същинската причина зад мотива на човека за одомашняване. Обяснението посредством прагматизъм е не особено адекватно по отношение на древния човек. Идеята за употреба на живо същество по подобие на инструмента – било то за лов или за охрана е била безкрайно далеч от неговата персонифицираща, изпълнена с трепет пред живота психика. Това е характеристика едва на модерното, обективиращо съзнание и този тип одомашняване настъпва едва с града и първият друг добитък. Модерният човек обаче може да го види само като победа на волята, в подчиняване, в придобиване на власт над нещо живо, далеч надхвърляща властта да отнемеш живота му (последното дори и в лова съпроводено, впрочем, със съответстващо уважение и нотка на вина). Това задоволство е очевидно в съвременното отношение с домашните любимци, обречени в пълнота да го задоволяват, до пълното си унижение на придобитата по наше желание карикатурна, или дори болезнена за тях физическа форма.)}