В сумрака на залеза посланията и идеите са „забравили“ своята цел, подобно на всичко останало.
С нарастването на обема на общото познание невежеството на индивида нараства неудържимо, той не познава нищо освен отредената му тясна ивица знание, а самата тя, бидейки фрагмент, отрежда на витаещата в нея експертност ролята на дискурсивно отцепена езикова игра. Но не това е причината за същинското невежество – практическите знания и умения на обущаря, грънчаря, неврохирурга и самолетния инженер са насочени към нашите отношения към обектите, които в своето множество естествено предполагат тази диференциация. Причината е, че насочеността към познание е погълнала целият стремеж за истина. Причината не е в отсъствието на отговори за разбирането, а в това че въпросът за него не се поставя изобщо. Познанието не предполага смисъл, понеже е принципно насочено към специфични обекти. То се осмисля единствено в отношението си към човека, но остава частно спрямо съответният обект. Единственото пълноценно разбиране е това, което касае самият човек – това разбиране, въпросът за което отсъства. Психологията, която би следвало да има тази задача или се срива до невронауката за обекта, или преминава в комерсиализирана интерпретативна митология, чийто единствен позитив е възможността посредством интегративна интерпретация да предизвика плацебни реакции, чиято цел при това е положена в успешната интеграция в патологична социална среда. Нейната майка – философията – за обществото е представена във фигури като А.Дугин и К.Ярвин, които в никое друго време не биха могли да пробият до категорията „куриоз“ или „нелепост“, а камо ли до „посредственост“. Показателна е и тяхната „специализация“ – „политическа философия“ – най-повърхностният слой, обвързан с практическите задачи на обществото. Но що е политика, що е общество – то не притежава никаква друга реалност, освен сбора на реално съществуващите, живеещите и преживяващи негови членове. Или – политиката е нещо външно за самият човек, който реално изгражда обществото. Тя е външна по начина, по който му е и неговата дреха, но това което правят обожаваните от него шивачи е да проектират новото му облекло според критерии като екзотика или хармония между елементите, пропорции и оттенъци, или степен на въображение и „вдъхновение“. Веднага щом новият модел му бъде наложен, те с възмущение откриват, че му е неудобен или го задушава и обезкървява с различна скорост. Фактът, че биха могли първо да вземат мерките на самият човек продължава да им убягва, а опитите да му нахлузят гениалните си произведения продължават, окуражавани ентусиазирано от самият „клиент“. Един от коментарите под интервю с такъв мислител синтезира в себе си есенцията на съвременната нагласа: приблизително „Благодаря Ви, че върнахте философията от сухото наукообразно дърдорене в живият език.“ (!)
Нагласата на модерната личност в нейната масовост е фундаментално патологична. Прочитайки, или даже по-скоро още купувайки някое произведение, билет, участие, те очаква да „получи“ знание, емоция, прозрение и т.н. по силата на тази „честна сделка“! Фактът на „придобиването“ е законно условие за „притежание“. Как точно се опритежава философията на Кант например? Ние нямаме готовност нито нагласа, нито желание да упражним необходимото насилие над себе си, необходимият разход на енергия, време и концентрация, за да опитаме да го „присвоим“. Защото освен това няма и никаква гаранция, че това ни е възможно – аз мога с волята си да наизустя всеки ред от Кант, но това не означава, че го разбирам. Ние вече сме атрофирали. Ние вече избягваме дори и четенето, което неизбежно предполага някакво, било то и минимално усилие. По добре е да изгледаме, или още по-добре да прослушаме, да се оставим да бъдем облети от звуците докато шофираме или се къпем. Да отслабнем докато спим. Да научим испански докато ни правят педикюра. Да ни бъде поднесено едно цялостно творчество в няколко реда от ИИ. Да ни изживеят, докато сме удобно и безметежно мъртви. Тази нагласа в своята масовост никога не е била много по-различна, но днес се откроява особено ярко в контраста с реалното наличие на възможност, на достъпност до друго, което не й е отнето – то е отхвърлено. И от двете страни.
Посланията и идеите са разпознали като своя цел необходимостта да стигнат до нас. Да стигнат до колкото е възможно повече от нас. До всеки един от нас. Те жадно са придобили всички необходими за целта средства – да бъдат перфектно рафинирани, готови за употреба, лесно смилаеми, без да изискват каквото и да било напрежение. Докато спим.
Първата задача на всеки текст е да събуди спящата мисъл. Първата задача на всеки текст е да постави препятствие пред краката на четящият, да го препъне, да му причини болка, за да го изтръгне от съня му. Това може да стане или посредством алегорично и символично съдържание, което предварително отсява и предизвиква преминалите ситото на повърхностността /но пък изисква изключителни художествени умения/, или умишлено утежнява изказа, за да изиска усилие. Като прави езика труден, авторът принуждава читателя да направи точно обратното на това, което модерната култура го насърчава да прави: да спре, да се забави, да се бори с текста, да мисли активно, а не да остава застинал пасивно. Езикът днес е необходимият филтър, който допуска само тези, които са готови да положат усилие. Масовото „творчество“ от своя страна е също безкритично адаптирано към логиката на предлагането – в своите стриймове то бълва опростяване, бързи и лесни отговори, емоционални послания и оставане в лоното на съня, без натиск за проумяване на немисленото, твърде неразбиремото, изискващото преосмисляне и изскубване от разпознатите като фалшиви значения, с които сме свикнали. Независимо от това дали в постигането на заложеното в него ще открием единствено, че не крие нищо съществено, или че не дава особени отговори, или че не резонира с нашата мисъл, дори и тогава той ще донесе смисъла на извървяването на пътя към него. Смисъла на изкачването, в кроя на което и просто клише може да се окаже искрата на сатори, каквато структура впрочем са имали и повечето от древните мистерии и посвещенчески ритуали.
Модерната личност е като полегнал във вода лист хартия, пролежал там твърде дълго. Той е запазил напълно своята форма, върху него дори могат да се прочетат отпечатаните букви и да се разгледат изображенията. Докато водата не се раздвижи. Тогава се оказва, че неговата цялост е била илюзорна, че той отдавна е престанал да съществува и мигновено се превръща в размито петно, бързо изчезващо сред водите. А бурята на утрешният ден вече наближава.
2023 ЗАЛЕЗ