ДУАЛНОСТ

Човек се изправя пред света като пред сплав от противоположности, от бинарни опозиции, или бинарни съчленености: Добро и Зло, Живот и Смърт, Мъж и Жена, Горе и Долу, Ден и Нощ и т.н. на всяко едно равнище на действителността. Тази дуалност не може да се намери в самият свят по себе си, това е начинът, по който светът е в човека. Това е първично отношение, в което съзнанието не само обговаря, не само мисли, но присъщо се съотнася към света.

Да се търси източникът на тази дуалност в езика би било без-почвено, би било изпускане на фундамента, при което на инструмента се приписва деятелността на този, който си служи с него. Без да се отрича ефектът на неизбежното приспособяване към сечивото (който е налице и по отношение на езика, но по съвсем различен начин), в случая става дума за една твърде фундаментална, твърде първична и твърде обща характеристика, която отразява не структурните особености на самия език, формалната логика или начина, по който функционира значението, а вътрешноприсъщите особености на техният създател.

Преди всичко в самата си сърцевина езикът не се конструира от различността. Той се насочва към конкретността, а не към различието. „Мама“ е „мама“ не защото не е татко, още по-малко понеже не е „маса“, а защото е тя. „Мама“ е „мама“ в своята уникалност и бива раз-позната и назована по този начин именно в своята уникалност. „Топка-та“ е винаги точно тази моя топка, много преди „топките“ да бъдат познати, тя е „Топка-та“ защото това е нейното име в нейната уникалност, преди да заподозра изобщо за съществуването на други „топки“ и едва откъм това значение и след срещата с други подобни, се превръща в „топка“. И никога не е била Топка, защото не е нещо друго, а защото е именно тя. Значението е винаги насочено към нещо конкретно в света – към „това тук“. В истинският, жив, екзистенциален опит, в своето полагане, думите са насочени винаги към нещо или някого, който има значение за нас в своята конкретика. Едва на значително по-късният етап на абстрактното и тясно логическо мислене, понятията започват да се ползват от възможността за разделяне – възможност, която обаче е била вече положена в самите основи на нашето отношение към света. Дори в отношението към тази моя единствена, неповторима и значима сама по себе си и именно като себе си „мама“, вече е налице нейният „двойствен“ образ – на „добрата“ и „лошата“ майка (или на всяка друга значима фигура) – един класически пример от психологията (разглеждан подробно, но не само, от Мелани Клайн, Фройд, Юнг). Това със сигурност не произтича от никаква езикова необходимост, а представлява израз на дуалността, през която се изправяме пред света. Езиците са изключително различни по структура, граматика, лексика, синтаксис и дори в начина, по който го категоризират. Въпреки това, изглежда, че всички хора независимо от езика, който говорят, гледат на него през опозиции, бинарни противопоставяния, или дуалност без пряко противопоставяне.

Дуалност, който очевидно не се съдържа в самият него като Свят. В реалността, рядко могат да се открият някакви чисти опозиции или двоичност. В нея намираме спектри, градиенти, непрекъснат континуум: всъщност всеки път, когато стане изискуемо да подходим адекватно към нея, се налага дуалността да бъде отхвърлена и заменена – ако например наистина е наложително да се ориентираме за посока, или местоположение, използваме 12 частна скала – „кораб на шест часа“, „светкавица на девет часа“ и т.н. За да се ориентираме наистина в денонощието използваме 1440 или поне 288 градусна скала дори в ежедневието: винаги когато трябва да доближим реалността, каквато е, използваме категоризация, която не е бинарна, а множествена. При все това обаче, всеки път, когато мислим денонощието като такова, ние го мислим на първо място като „Ден и Нощ“. Тоест, дуалността не е изискуема нито за езика, нито за мисленето като адекватно отразяване на действителността. И езикът, и мисленето могат да работят с много по-широк спектър от различия, отколкото класическите опозиции предполагат – и при това, това би било много по- адекватно за целите на „отразяване, осмисляне и обработка“ на фактите от действителността. Eзикът, формиран върху тази основа, впоследствие вероятно усилва и акцентира допълнително тази първична нагласа, но не той я създава. Ако, въпреки богатството на езика и възможността за спектрални и множествени категории, човекът продължава да мисли и преживява света двоично, тогава трябва да търсим причините на друго равнище – в самата структура на субектността, в биологичната еволюция, или пък в структурните когнитивни особености на човека като такъв. Нека разгледаме тези възможности.

Едната, механично-биологична хипотеза е, че бързото бинарно категоризиране е изиграло ключова роля по отношение на оцеляването. Решения като „борба или бягство“, „заплаха или безопасност“, „храна или отрова“, „приятел или враг“ евентуално биха били по-ефективни, ако се взимат мигновено. Мозък, който е оптимизиран за такива бързи, макар и груби, преценки, по този начин е получил еволюционно предимство. Дуалността в случая е резултат на когнитивна „къса пътека“, която пести енергия и време в критични ситуации. Това доста прилича на рационализация, на опит за интерпретация, която лесно да вмести даден елемент в общоприета концепция, което всъщност се отнася до почти всяка био-механична интерпретация на субектното. На първо място изглежда доста съмнително, че жертвата на далеч по-обективна и съответстваща на реалността оценъчна и преценъчна способност (което при това обикновено е био-механичното обяснение на „съзнателността“) би се компенсирало от някаква хипотетично по-висока скорост на реакция – като по отношение на протичането на обработката на подобна кризисна информация става дума за милисекунди. При наличието на далеч по-значими променливи като възраст, здравословен капацитет, имунологичен статус, физическо развитие, рецептивни способности, чисто физически особености като позиция до заплахата и т.н. – всички многократно превишаващи по значимост тази разлика в скоростта на реакцията – изглежда неубедително тя да заслужава подобна жертва на потенциал за повишена адекватност. На второ място подобни критични ситуации, до такава степен изискващи бързина, са изключително редки – от порядъка вероятно на веднъж до няколко пъти в живота. Тези обстоятелства не предполагат особена еволюционна тежест, особено когато става дума за отказ от друг, по-съществен потенциал. Друго подобно обяснение е изискването за пестене на енергия по принцип. По-малко вариативност на когнитивните процеси – по-малко изразходване на енергия. Тук някак изгубваме самата същност на наличието на съзнание изобщо – от тази перспектива то се явява еволюционна патология, която затормозява оцеляването само по себе си. Освен това, то определено консумира много повече енергия, опитвайки се да се справи с принципно несъразмерната си дуална нагласа към света и да я пригоди към него. Всъщност несъмнено и до днес имаме индивиди, които са доста бързи в решенията си, и някои които са значително по-колебливи – вторите са тук, защото първите понякога са много по-бързи в това да ..сгрешат.

Другият, психо-биологичен подход намира като основа за тази дуалност половото размножаване на човека и поставя в основата му двойката Мъж-Жена. Това отношение е действително вътрешно конститутивно за първичната човешката идентичност и за обществото. Тя е в основата на възпроизводството, на семейството, на социалните структури и, на някой от най-дълбоките ни афективни връзки, насоченост и динамика. Поставянето на това бинарно отношение в самият център на човешкото същество, култура и съществуване, достига своята кулминация в разбиранията на З.Фройд.. за да достигне до по-критична преоценка впоследствие. На първо място спецификата на възприемането и позициите в тази дуалност се оказва доста приватна. Тя е в силата си по отношение на едно конкретно общество и като структура, и като психологична натовареност. Днес едва ли има някой който да споделя концепт като например Едиповият комплекс и детското либидо в смисъла на конкретно-полова ориентация и бинарност на отношенията: най-малкото в общества където еднополовите бракове далеч не са изключение, психичното развитие на отглежданите от тях деца опровергава напълно очакванията на теорията. В широк план междуполовите отношения се оказват изключително пластични и нееднозначни – някъде това разграничение е съвсем бледо и се изчерпва в детеродната функция, децата са продукт на „споделено“ или неопределено бащинство (няма двоичност на основното отношение), някъде дори отсъства осъзнатост на връзката между половото взаимодействие и бременността, на друго място диференциацията е почти тотална и обкръжена от табута, докато пък в някои общества почти напълно отсъства, имаме както патриархални, така и матриархални структури, понякога семейството изобщо отсъства като институция и всъщност – тези отношения са установявани в почти всяка възможна форма без да има въздействие върху дуалното възприемане на света. Същевременно тези факти съвсем не омаловажават значението на тази полова дуалност – тя е залегнала в основата на повечето вярвания, религии и митологии в лицето на урановите и телуричните божества, във все пак преобладаващото отношение към половите действия като към дълбоко интимни, притежаващи характера на „тайнство“, и стоящи в основата на живота. Въпреки че те еднозначно не могат да се припишат като присъщи на ранното детство – тяхното разбиране идва с възрастта – те играят значителна роля по-късно в живота. На второ място, сама по себе си двойката Мъж-Жена не представлява явна опозиция. При това тя го допуска, но само като своеобразие, в определени частни случаи, под-присъствие като напрежение. Същностно, това е силно синтетична двойка, центростремителна и животопораждаща. Тук може да отбележим, че макар те не биха могли да притежават базовата формираща роля на отношението на дуалност към света и не са източник на последната, те имат особена роля в това отношение. На този факт ще се върнем впоследствие.

Следващото място, на което можем да потърсим източника на това отношение са структурните когнитивни особености на човека. Може да се предположи, че самата невронна архитектура на мозъка предразполага към бинарност. Невроните работят на принципа „включено/изключено“, възбуда и инхибиране, нула и единица, а системите за обработка на информация в мозъка може да са изградени върху механизми на контраст и противопоставяне, за да откроят сигнал от шума. Много трудно бихме могли да отхвърлим това предположение, ..защото самото то съдържа твърде много предположения и в този вид трудно се поддава на опровержение. Във всеки случай работата на невронните структури изглежда почти необозримо комплексна, съпроцедурна, многоплстова, и многокомпонентна, така че поставянето на толкова елементарен процес в основата на съзнателното отношение изглежда неубедителна. В крайна сметка електромагнитните взаимодействия действително се основават на двойка противоположности – глобализирането им до общата съзнателна нагласа обаче изглежда произволно.

Втората възможност в този регион е безспорният факт, че ние наистина сме бинарни като същества. Всички хордови могат да бъдат мислени като слепен сиамски близнак, диференциран в най-висока степен у човека, където двойката крепи крехкото си единство върху скромното мазолесто тяло между двете ни полукълба. По отношение на тази наша двойственост е също така трудно да се възрази – освен с факта, че подобно на половата, а всъщност и много повече, тя е израз на същностен синтез, на единство, на симбиотично сливане, което трудно може да се прехвърли в нагласата към Ден и Нощ, Добро и Зло и т.н. Разбира се далеч не всички дуалности са опозиционни, но дори напрежението на различността едва ли би се разгърнало от перфектното сливане на нашата неврофизиологична хемисферна двоичност.

От друга страна тази почти-симетрична дуалност се разпростира буквално до основата, върху изобщо която сме, бидейки отграниченост. Ние имаме две ръце, два крака, поглед напред и безвидност отзад. Явява ли светът пречупен през естественият начин на моето присъствие, в който самата телесност е дълбоко двоична? Невъзможно е да дадем твърд отговор, но има причини да проявяваме скептицизъм. Първият начин, който остава остава и основен, по който възприемам света е зрителният. Макар и очите да са две, те действат като една цялост и никога като опозиция. Самото зрително поле изглежда че може да се раздели на отпред и отзад само условно, само вторично, подобно на начина, по който се разцепва денонощието. То не съдържа в самото себе си двоичност, дори напротив – в него много ярко се откроява множествена спектралност: ценърът в който виждам наистина отчетливо е много тесен, динамиката на очните движения го разширява, но не съществено, оттам той плавно прелива към периферията на зрителното поле, за да завърши в безвидността на „зад“, която също далеч не е в равновесен мащаб. Начинът по който виждам, е в противоречие на дуалността, в която го отнасям – всъщност именно в това отношение на помощ ни идва 360 градусовата скала. Но това не е начинът, по който се очертавам в света, по който се вписвам в него. Зрението остава пасивно, именно по тази причина у котета, които са отгледани в лишеност от двигателна активност зрението е нефункционално. Моето раз-граничаване в света става посредством осезателната, тактилната, вестибуларната, вкусовата рецептивност, преживени в моята активна насоченост. Ако вглеждането открива обектите като такива, то в своята сливаща се с рецептивността първична същност, те започват постепенно да се „разделят“ в откриването на границите на властта. Постепенно откривам как моята власт се простира до границите на волевата мускулатура, до границите на моята активност, с която се насочвам съм опознаваният обект по начините, по които ми е възможно. Именно тук наистина започвам да о-граничавам себе си спрямо света, в границите на моята власт и контрол над обекта, който опознавам. Властта и обектът ще останат неразривно свързани в това отношение през целият живот. Но това отношение и това разграничаване в действителност се разбиват в едно безпределно многообразие, в едно необозримо преливане от всевъзможни тежести твърдини и мекости, мириси и ухания, положения, съпротиви и възможности. Тази безбрежна множествост изглежда да се среща като твърде несъразмерна, твърде неприсъща, твърде чужда, за да може да бъде приета каквато е. В сблъсъка с нея, нашата същностност за която тази неопределена многост идва като чужда, изглежда да изисква налагането върху нея на някаква структура, на някакъв ред, на някаква организация. Не поради процеса на себеотграничаване, който се разгръща в многообразност и континуитет, а поради вътрешното изискване за налагане на ред в него. Но нищо не изисква двоичността като принцип на тази организация. От друг страна имаме факта на нашата почти-симетрична дуалност, с нашите две ръце и два крака – нашите основни агенти за перцептивно-волево отнасяне със света. Имаме нашето ляво, достъпно за досег с лявата ни ръка, и нашето противоположно дясно /макар, че най-фините ни оператори са петте ни пръста/. Мога да държа едно нещо с едната ръка, и друго с другата. Може да направим крачка с единият или с другият крак. Мускулните движения се осъществяват посредством антагонисти. Тази телесна дуалност е част от моето „тук“, но дали може да бъде определена като същностен първоизточник на цялостното ни отношение, остава под въпрос. По-скоро може би намираме сблъсъкът на същностната ни нагласа към структурираност с едно почти-безпределно многообразие на света и намираме известна опора в нашата билатералност, която макар и не първична, е налична като възможност за налагане на ред. В крайна сметка езиковия и биологичния редукционизъм макар и да установяват валидни факти, не успяват да ги разпознаят като симптоми на далеч по-дълбоката онтологичната структура на битието.

Пред нас се изправя възможността за произхода на тази дуалност от нашето екзистенциално противопоставяне като битие слещу небитието. Живот и Смърт. Битие и Небитие. С тази опозиция трудно може да се спори и е невъзможно да бъде опровергана еднозначно. Това е крайната, абсолютната, тоталната опозиция в сърцето на самото съществуване. Към нея обаче могат да бъдат отправени въпроси. Първият от тях е кога съзнанието наистина се изправя срещу нея? И дали изобщо някога го прави? Подобна среща и то с реална осъзнатост, обикновено идва на по-късен етап в живота, когато вече отдавна имаме формирано дуално отношение към света. Сблъсъкът със смъртта на човек, особено близък, притежава потенциала да ни обърне към собствената ни смъртност и да противопостави Битието на Небитието. Но това не предшества начина по който се отнасяме вече към света. В него намираме вече ясно положената дуалност върху света. Присъствието и отсъствието, близостта и загубата, са в състояние да положат такава базисна тревожност, нагласа, пред-подготовка, пред-усет на смъртността: това присъствие-отсъствие, което притежава подобен екзистенциален потенциал обаче е не то самото, а присъствие-отсъствието преди всичко на майката, на близкият и със сигурност другият, и в никакъв случай на другото. Второто също се разиграва игрово или се преживява естествено, но съпроводено от съвсем друга гама емоции – първите представляват нужда, зов, обръщане-към, а вторите – особено когато отсъствието е не игрово – „раздразнение“, „гняв“, „сърдитост“, и винаги отношение, заявка-към отнемащият, скриващият, а не към скриваното. Причината да описваме самоочевидни факти е, че може би тук се изпуска основното – светът е вече дуален, разграничен на други и вещи, още в първото пробуждане за него, още дори преди пълното откриване на собствената отграниченост от майката и от самият свят. Следващият въпрос е в това, че Небитието се изправя перпендикулярно на Битието – обгръщащо ни отвсякъде, то получава образът за своята граничност в едно противопоставяне, което поставя стена за света, но не разграничава вътре в него. Нещо повече, Небитието никога не застава в реална опозиция, то присъства единствено в призрачност, защото никога не бива познато, никога не би могло да бъде познато, запазва себе си в себе си, и е невъзможно да бъде разграничено. Където е то, аз отсъствам. Където съм и през цялото време, когато съм бил, то е отсъствало. Аз знам, че съм спал, но това „знание“ е формално, защото никога не съм познал, никога не съм преживял дълбокият си сън – аз не съм бил по време на него. Небитието е винаги някъде другаде; през цялото Време, което познавам, през целият ми живот, аз винаги съм бил и съм. Небитието е химера, която застава пред мен, докато светът е около мен. В най-тоталната опозиция, единият член е винаги хипотетичен, винаги условен, никога не придобива реалност, защото е отрицание на реалността. Отлагането на актуалното в миналото и прииждането на несъществуващото бъдеще в актуалното не носят знаенето за небитие. Бидейки минало, споменът е. Отсъствието не е небитие, то винаги е отсъствие на нещо. Все още не бидейки, бъдещето е проект, или пък ако не е – не е. Моето време е моето Битие и винаги в своята тоталност, независимо от конкретният обем и независимо от конкретното му съдържание точно в този момент, то цялото е. И все пак, ако и Живот и Смърт е късно преживяна, то коя е първата опозиция, която преживяваме и която е достатъчно крайна? Аз и Другото? На някаква възраст ние имаме ясна представа за своите граници – за конкретните граници на нашето тяло, а впоследствие и абстрактните „ни“ граници в притежаваното, управляваното, подвластното. Схематичното очертание на „моето тяло“, полагащо място за Аз-а, се щрихова през първите месеци след раждането, като този процес вероятно започва след вторият месец. Ако приемем „огледалният праг“ за критерий (което е спорно – вероятно още около 6-тият си до 10- тият месец бебето вече притежава поне общите контури на самото себе си спрямо останалото), то добива стабилност едва около 18-тият до 24-ият месец. Наред с това обаче Пол Блум и колегите му от Йейл провеждат експерименти с бебета на 6-10 месеца, които показват предпочитание към „помагащи“ герои и отхвърляне на „вредящите“ герои в куклени пиеси. Това не би могло да се интерпретира по друг начин, освен като наличие на базисна способност за разграничаване между „добро“ и „лошо“ още в тази възраст (https://www.nature.com/articles/nature06288). Сходни заключения показват и изследванията на М.Томазело, Ф.Уорникен, Дж.Съмървил. Тук не става дума просто за това, че децата проявяват алтруистично, помагащо поведение, или отношение. Това, което е несъмнено е, че паралелно с осъзнаването на себе си като битие в отделеност от останалото, това „останало“ не застава като хомогенна другост. Осъзнавайки себе си като битие в отделеност, бебето вече е не просто в Света, а в Света, в който са ясно разграничени Друго-то и Други-те. Аз не се противопоставя на Света; аз е в Света с Други-те. И неговите отношения не са между него и Света, а между него и два различни региона от Света. Майката е първото което то разпознава и познава, а Света започва да се откроява към неговата симбиотична връзка с нея. Светът се засреща към нас, а не към мен. Дори независимо от първичната способност за разграничаване между Добро и Зло (а тя изглежда напълно основателна), разграничението в света между вещите и другите е несъмнено. Отношението към едните и към другите е различно, те са вече раз-познати – разпозната е дуалността в света. Отношенията с другите са по дефиниция етически – дори ако бебето не притежава способност за такъв тип осъзнато поведение, то другият като възрастен, неизбежно го полага във взаимоотношението. По какъв начин бебето не би могло да го притежава, когато то едва разграничава себе си от майката и се съпреживява с близките, когато то е в състояние на почти-единена-цялост с тях – не би могло съзнателно, но вече го разполага субективно. „Добро и Зло“ не е късна културна или религиозна конструкция – то е почвата, която прави възможно нейното изграждане и приемане, а изглежда е самата матрица на съзнанието, формираща се в симбиотичното възприятие на първите други (майката и близките) открояващи се на фона на останалият свят. Фундаменталното разделение не е между „Добро“ и „Зло“ като абстрактни, или когнитивни категории, а между преживяването на „Причастност“ и всичко останало – многообразният свят на обектите, който привличат моето вглеждане и властоватостта ми спрямо тях, както и, схождащият към него свят на не-причастните, непознати Други, в не-единството и не-причастността на които те се явяват като почти-обекти. Възможно е всички останали разгръщащи се опозиции да са просто ехо на този първичен, афективен разлом – на отношение.

Само афективен обаче, или същностен? „Само афективен“ или онтологичен? Някои подпластове на „афективен“ лесно могат да ни насочат към наивно разбиране, свързано с митове за приспособяване и оцеляване, които както се убеждаваме, никога не ни говорят нищо за самата субектност, нито достатъчно за самото съзнание, и очевидно закриват напълно основният онтологически факт на разлома между субектност и обектност. Причастността се изявява афективно, но афективността ли формира причастността? Надали е последното. Разглеждайки позиционирането в сетивността, пред нас започна да се разкрива и друга същностност на субектността – тази в опозицията Ред-Хаос, Цялостност-Множественост. Сега може да видим, че тя се вгражда, слива, покрива с тази на Причастност-Обектността – това говори вероятната фундаментална същностност на една комплексна субектна основа, а не за проява на отделни епифеномени. Захождайки към толкова гранични същности, ние няма да бъдем в състояние да предложим окончателни отговори. Тази част е само добавяне на щрих, който има значение единствено в контекста на другите.
Във всеки случай Хаосът и Редът, наред с Доброто и Злото, съществуващи единствено на базата на вече съществуващото разграничаване на другите-другото (и по-скоро ние-другостта), са в основата на практически всички религиозни мирогледи. Те не биха могли да получат и съхранят жизненост, ако не рефлектират с дълбоките човешки, реално съществуващи нагласи. Ако се доверим на тях и този преглед, бихме могли да допуснем, че дуалността е феноменалното отражение, преживяването на наличието и съпринадлежността на Битието към Субектната и Обектната реалност.

Актът на сътворението е обикновено създаване на ред от първичният хаос, или от нищото, а хаосът е модус на нищото в своята безформеност и аморфност – то е небитието, в единствената му форма, която е податлива на някаква мислимост. След това се разгръщат експлицитно или имплицитно взаимоотношенията, през призмата на доброто и злото, на противоборството между тях и евентуално позицията на човека спрямо тях.

В разказа за Адам и Ева откриваме поразително сходство с тази структура. След сътворението в Света вече е налице Ред, всичко е заело местата си в определена последователност, дори и човекът изглежда сякаш вече има своето определено място в него. Но не съвсем. Оказва се, че това е един идеален свят – една чиста, девствена форма, а на човека едва тепърва предстои да пристъпи в истинският със своите плътни, „кожени дрехи“. Това попадане в Света е последица от отделянето – от непослушанието, което е разкъсване на единството, на състоянието на слятост. В послушанието няма разграничаване, в него има пълно единство на волята, намеренията, действията. С пристъпването на повелята, границата бива разчертана и отграничаването осъществено. Вследствие на себеотграничаването се достъпва до познанието, а това същностно познание се оказва „познаването на добро и зло“ – познанието е знание за отношението. Тъй като непослушанието е предшествало самата възможност за познание на добро и зло, то няма характера на морална постъпка – тук то се явява по същността си чисто себеразграничаване, себеобособяване. А моралът е същностното следствие на себеобособяването – същностното знаене на Битието. Следващата опозиция, която е последицата на това знаене, това отношение, е тази на Живота и Смъртта. А също така това знаене очевидно има някаква неуточнена изрично връзка с дуалността и отношенията Мъж-Жена – първата последица на узнаването е покриването със смокиновите листа. Повече за характера на тази връзка ще стане дума в следващата част – Онтологичен Кайрос.