Camera obscura е любопитно съоръжение – представлява кутия, или стая, в която не прониква светлина, с изключение на малък отвор от едната страна или отгоре. През тази дупка светлината от външна сцена преминава и пада върху вътрешна повърхност, където сцената се възпроизвежда наопаки, по вертикала (с главата надолу) и по хоризонтала (отляво надясно), обикновено леко размазана, но със запазен цвят и перспектива.
След като през 90-те Джакомо Ризолати и неговият екип „попаднаха“ на т.нар. огледални неврони, това се превърна в голямото „Аха!“ на съвременната психология. Екзалтацията, която днес е прехвърлена повече в популярната сфера, може да се опише с твърдението, което тогава дойде от професионалната: “Огледалните неврони са за психологията това, което е ДНК за биологията.” Учене, емпатия, съпреживяване, „емоционална интелигентност“ внезапно намериха своята биологична и еволюционна основа. Накратко: между 10 до 20 процента от невроните в премоторният и цингуларният дял на мозъка, както и неопределено, но значително по-малко количество в цялата кора реагират както при осъществяването на собствените ни движения и емоции, така и при наблюдаването на действията и експресията на друг човек. Извън съмнение изглежда, че това представлява физиологичната основа на спонтанното подражание и ученето посредством подражание, усвояването на умения и реакции, както и на значения в техният социален контекст – нашият предварително заложен подтик и готовност за възприемане на интерпретацията на действителността посредством възрастният и другият, елиминирайки необходимостта от продължителният процес на индивидуално натрупване на собствен интерпретативен опит. По този начин още преди да започнем да вършим нещата, ние вече разполагаме с една предварителна представа за това, една готова вътрешна схема на актовете и движенията за постигането на определен резултат, без да бъде необходимо да ги изграждаме постепенно посредством проба и грешка. Разполагаме и с предварителните значения за нас на определени постъпки и феномени – например ако видим как родителят ни бързо си отдръпва ръката от огъня и реагира с болка на пламъка, няма да ни се наложи да научаваме за неговото въздействие от собственият си опит – ние вече ще сме изпитали неговата болезненост посредством възприетите у другия реакции. Това е кръг от поуки, които родителите спонтанно поднасят на децата си по един целенасочен, театрален начин. Една много удобна заложба за едно почти лишено от инстинктивни напътствия същество. Едва ли бихме могли да осъществим дори едно такова сложно координиращо действие като ходенето, ако не можехме да наблюдаваме ходещите наоколо възрастни.
Много скоро, в популярното разбиране огледалните неврони постигнаха абсолютизация на своето значение по отношение на съпреживяването, разбирането и взаимодействието с другия. Наред с това успяха да направят модни значенията на понятия като „емпатия“ и „емоционална интелигентност“. Причината за това е в начина по който те се интегрират в светогледа на модерната личност – в удобно съгласие с всички останали негови елементи. Същата причина до такава степен ги обезличава и лишава от смисъл, че в дискурса за автентичните човешки преживявания е по-добре да бъдат избягвани.
Заключването на съпреживяването в структурата на огледалните неврони води до две важни последици по отношение на начина, по който то се разбира от личността:
Първо – съ-битийното съ-преживяване е профанизирано и схематизирано до краен предел. Ако у Левинас откриваме другата крайност – другият в своята тотална другост, в своята некатегоризируема същност, която на практика го превръща в непроницаемо инобитие (което всъщност се отнася за обектите, а не за другият; Левинас очевидно смесва безкрайността, сингулярността на личността с несводимост-към-мен, с практическа почти-несъпреживяемост. Това е грешка, понеже невъзможността за обхващане не означава невъзможност за съединение; невъзможността за тоталност на разбирането не означава невъзможност за разбиране изобщо), то в тази форма другият се свежда до формиране на своеобразен хомункулус в черепната кутия, който и би следвало да бъде другият-за-мен. Неговата същностност се изчерпва дори не само до наблюдаемото, а до образа на наблюдаемото у мен самият, така както е формиран от мен самият, така че той се превръща не само в нещо мое, а в незначителен фрагмент от мен самият. На практика другият се превръща в асимилируемо, консумирано нещо, чието „богатство“ започва и завършва с възможността да разбера и култивирам емоциите му в мен – окончателният предел на модерната личност. Възприемането му става не като друг-аз, в който моето съществуване се изнася, а като друг-в-мен, като моя собственост в границите на изключителното ми съществуване. В крайна сметка другият се превръща в поредният продукт, който удачно може да бъде използван за обогатяването на моите преживявания, опит и чувствителност в тяхната частичност. Като пъстроцветен обект, който да радва окото на своят притежател, който доволно може да го постави на видно място на лавицата на своите обладания. Съвсем уместна позиция в свят, в който предназначението на другият така или иначе е да бъде използван – като шофьор, служител, персонал, по всеки възможен начин – като някой, който предоставя услуга на мен. Позиция, която е напълно безконфликтна с моят егоизъм и егоцентризъм. И сега – като всеки продукт – той вече подлежи на своето съобразяване с моите нужди, изисквания, и прищевки. Имайки под ръка обяснителният модел за него като частна реакция на неврони в собствената ми мозъчна кора, аз мога да реша дали в тази конкретна ситуация да я приема, или отхвърля, да се съобразя, или пък не, действайки „рационално“, „информирано“ и „съзнателно“, „развивайки се“ според случая в твърдост, или чувствителност, безпрепятствено рационализирайки егоистичният си подтик, освобождавайки го напълно от всякакви напътствия на съвестта.
Второ – съпреживяването се разбира като напълно пасивен акт, като механична, автоматична реакция, която ми се случва, или пък не. Това снема всякаква отговорност, всякаква претенция която би могла да ми бъде отправена в една или друга ситуация, свеждайки отговора до повдигане на рамене. Взаимоотношението не изисква нищо от мен – неговото протичане се управлява от механични процеси и реакции на стимули – така както безкритично сме привикнали да се отнасяме към изплуващите у нас егоистични желания, които сега стават равнопоставени на отклика. Личността е свободна да се самодистанцира от спонтанността на съпреживяването, да се фрагментира, откъсвайки съзнанието от непосредствеността му.
Ние може да се обърнем към неврофизиологията не понеже процесите, протичащи в кората на главния мозък пораждат феномените на личността, а понеже безспорно нейната изява е опосредствана и представителна в тях. Не защото намотките създават електричеството, а защото движението на магнитното поле го създава именно в тях, а не в друга част от корпуса. В такава светлина може да схванем огледалните неврони като първичен тласък, като несъзнателна симулация и рефлекс, докато пълноценното разбиране и съпреживяване на другия включва преднамереност, целенасоченост и цялостна активация и на мозъчната кора далеч извън обхвата на огледалните неврони, включваща медиалният префронтален кортекс, темпопариеталното съединение (TPJ) и подкоровите структури като амигдала и инсулата. [Напр. Р.Спънт и М.Либерман, 2012 (Dissociating Modality-Specific and Supramodal Neural
Systems for Action Understanding), Дж.Костър-Хейл и Р.Сакс, 2013 (Theory of Mind: A Neural Prediction Problem)]. При някои психотични състояния отсъствието на активация в амигдалата и префронталния кортекс при задействането на огледалните структури, води до липса на съчувствие, въпреки че човекът може отлично да разбира чуждите емоции – нивото на подобна изолация изгражда плавната скáла между патологията и нормалността, а нека имаме предвид, че съвременната модерност особено активно съдейства за задълбочаването на всяка парциализация на личността. Накратко – съпреживяването и разбирането не се заключават във формирането на вътрешен хомункулус, а още по-малко представляват пасивен и фрагментарен процес. Те се изявяват в активна интеграция между всички основни системи в мозъка.
Така че огледалните неврони не са ДНК-то на психологията, но със сигурност играят важна роля за спонтанната първична интерпретация на действителността. Заслужава си да разгледаме този естествен процес като цяло.
В тихите води на утробата, извиканото за раждане дете бива залято от вълна от надигаща се тревога, която бързо го завладява напълно. Скоро водите се отдръпват и то се оказва притиснато, смазано, в паника, болезнено изхвърляно от Света. Първият му Апокалипсис, който не е могло да очаква. Топлината е заменена от студ, познатият постоянен звук на битието – туптенето, е заменен от внезапни, оглушителни и резки шумове и кънтежи. Нахлуват резки нови възприятия в невъобразим хаос, и болка, болка, болка. То е захвърлено сред нещо, сред многоликото многообразие на всичко.
Изгарящият дробовете кислороден пламък е началото на дишането, но не е неговото начало. То е било там много преди първият си дъх, едно след друго са се събуждали възприятията, раздвижвали са се мускулите и ставите, съзнанието е пробягвало безбройните си пътища в единобитието, в което няма разграничение между съществуването и съществуващото. Едва с раждането границите се очертават в резкостта на контрастите, едва тогава смътно започва разчертаването на пределите между него и всичко останало, а фактът на неговото прокуждане от абсолютната пълнота – все по-очевиден.
Хармонията на съществуването е разрушена. Потребностите за пръв път се надигат и самозаявяват в лишеността от плацентата и постоянната температура на водите, а безмълвният Свят не откликва – безразличен, замръзнал и чужд. Ще го стори единствено майката – тя ще ни обгърне, връщайки ни топлината на телесната температура; ще ни засити с млякото си, сливайки ни с нея в една плът отново; ще ни изтръгне от смазващата тежест полюшвайки ни, и давайки ни отново меката гравитация на утробата; пеейки ни тихичко, с приглушените тонове, които са долитали там; ще затворим очи, за да се върнем в успокоителната тъмнина отпреди; ще чуем нейното сърце – отново, като обещание, като загатване, че Истинският Свят, Съвършеният Свят не е изгубен напълно и все още ни принадлежи.
Който обаче със всяко следващо събуждане ще се отдалечава все повече в натрапчивото присъствие на Чуждият Свят, в неговият хаос и нарастващата отговорност да бъде овладян, след като упорито отказва да откликне спонтанно. С раждането той ни е предупредил, че може да бъде болезнен, че преди всичко непременно ще бъде болезнен и продължава да ни отправя това напомняне с всяко падане и с всеки остър ръб с който се срещаме. Той вече ни е задължил да подходим към него внимателно. Овладяването на неподчиненият свят би ни завърнало към хармонията, би го съвместило в единобитието на съществуване и съществуващо, измежду което съм единствено аз. Овладяването на хаоса от неопределими, неразбираеми и безсмислени звуци, шумове, светлини, миризми и усещания е овладяването на познанието за тях, за техният смисъл – а техният смисъл е тяхното отношение с мен. С оглед на това отношение те могат да бъдат разпределени, подредени, съотнесени и в крайна сметка използвани – подчинени. Заплахите с отдалечаването им и ползите с приближаването им при употребата на подходящите. Затова първо и преди всичко нещата трябва да бъдат интерпретирани в значението си спрямо мен.
Под думата „интерпретация“ възрастният обикновено има предвид „херменевтика“ – тълкуване на значението на нещо в целия или специфичен контекст на други значения, на нашият опит, познание относно други, вече познати неща. Тоест вграждането му по най-адекватният начин в една вече налична цялостност на значенията.
За детето след раждането нещата не стоят по този начин – за него все още нищо не притежава свое значение, не съществува контекст за вграждане в, а предстои изграждането му. Привлечени от яркостта и силата им, сетивата тепърва предоставят представите за обособеността и отделеността на различните неща, начертавайки само рамките за значенията, които тепърва трябва да им бъдат принадени, организирайки частично хаоса, който все още продължава да бъде хаос-спрямо-мен. Първичните, идващи отнякъде потребности и реакциите при тяхното удовлетворяване, наред с болката поставят първите знаци тук или там – мама, прегръдка, гърда. Всичко останало е безсмислено и плашещо в своята неопределеност. Столът отсреща не означава нищо за мен, освен ако не е изпъстрен с привличащи вниманието ми цветове – безразборна конструкция, струпана пред погледа, стърчаща насред стаята. Бездействена, неоткликваща, безразлична – чужда и непонятна, неподатлива на разбиране, неспособна на взаимодействие. Това, което има значение е майка ми, и все повече редом с нея баща ми, който откликва, който все по-очевидно също е загрижен за мен и насочен към мен. Така и аз се насочвам към тях, устремявам се, и сред тази чуждост наоколо, все по- осезателно се устремявам към тях като към тях, вече не като към спомена за блаженият свят, а понеже смътно откривам че са ми близки, че те са това, което е открито за мен, за разлика от затворените в себе си неща. В тази насоченост аз се преливам към тях и тогава видяните те откликват у мен в огледална структура. Когато те сядат на стола, сядам и аз, макар че съм в креватчето си. И когато сядаме ли и сядаме, аз откривам значението на стола за мен. Сега ми е спестена цялата история на „откриването“ на стола, всички хрумвания, проби и грешки, а дори и той далеч не е подразбираща се древна придобивка. Сега той ми е даден – и се е превърнал в даденост. Скоро след него и целият свят заедно с неговите значения – цялата култура, която не е необходимо да създавам наново. Като значения – с определените ценности, които са принадени към безличните неща и човешките взаимоотношения. Аз взимам всичко това наготово, не от своят опит; аз го приемам, интерпретирайки значенията, подадени ми посредством близките. Тези значения са произволни, понеже са човешки, те не се съдържат в дървото или метала, нито в небето или скалата. Но те не са произволени от мен самият – те са ми дадени. Културата посредством поуката на родителите и по-късно авторитетните други поглъща, заменя, замества природата. Културният светоглед и организация, така както ни биват представени, се интегрират като интерпретативен шаблон над света, какъвто е.
Изглежда така, сякаш историята на човешкото развитие ми е спестена, че тази даденост е предоставеност. Предоставеност наготово на определена ценност, грижливо изработвана поколения наред. В действителност подобна представа първо ме заличава, превръщайки ме във фрагмент на историческо развитие, и второ – размива моите граници в неяснотата на предхождащото и последващото ме време. Единственото време, което съществува за мен, е това което се простира в границите между моето раждане и моята смърт. Единственото развитие, което съществува за мен се извършва в същите. Единствената история за мен е тази история. Аз попадам в конкретиката на света, така както той се представя пред мен и по никакъв друг начин. Но неговото представяне е винаги опосредствано по необходимост. Неговото представяне е по необходимост такова, каквото е предварително изтълкувано от други и преди моята история. Затова на определен етап пред мен възниква отново необходимостта, както в онова първо време, да пре-опозная и пре-интерпретирам света в контекста на собственият си личен опит, с който сега вече разполагам. Света е възвърнал предишната си чуждост, а произволните му значения, така както са предоставени, се разпознават в тяхната налудност и неадекватност. И отново както преди, ще ми е необходим стремеж, насоченост, която да изтръгне от мен не само огледален фрагмент, а целият аз, когото и както го познавам. И после отново. И отново.
И не всеки преминава през това – светът ясно е заявил за способността си да бъде болезнен. Мнозина ще предпочетат да се заровят в неговата даденост, таейки в себе си истината за дълбоката й неадекватност. Отношението към лудите и децата, ясно разкрива това потиснато усещане. От шаманите, знахарите, провидците, винаги се изисква някаква степен на ексцентричност, неадекватност спрямо светът-както-е-даден, на юродивост, за да бъдат признати за такива. Те „пътуват между световете“, за да се изтръгнат от този свят, както е даден, като е „очевиден“ в своята предадена интерпретация, за да почерпи „знание“ отвъд дадеността. От гениите също така се очаква да бъдат ексцентрични, да бъдат малко нещо „не съвсем в ред“ – неадекватни на този свят. От психично болните се очаква да се изплъзне някое „откровение“ или „мъдрост“. Истината се очаква да бъде казана от шута. Същото, особено в модерността се очаква от децата, от „детската мъдрост“, която може да ни дари с неочаквано „познание“ и „проникновеност“. Всичко това е присъдата и признанието за неадекватността на собствената ни интерпретация, която иначе смело наричаме „рационална реалност“. Лудият е откъснат от своята непосредственост и приписвайки на тази характеристика предполагаемата му съпричастност към някакъв тип по-ясно разбиране, към някаква мъдрост, или прозорливост, ние единствено признаваме интуитивното осъзнаване на дълбоката неадекватност на нашето „поумняване“ относно как стават нещата в този свят. Съвременното кино се пълни с герои деца във филми, предназначени за възрастни – „Стоте“, „Лабиринтът“, „Странни неща“, „То“ и т.н., и т.н. – защото ние повече нямаме никакво доверие, че един дълбоко затънал в модерната интерпретация на света възрастен, би могъл да притежава каквато и да било разбиране, дълбочина, искреност, доблест и обич. Нашата интерпретация го е превърнала в повърхностен, плосък, егоистичен и нищожен, почти-несъществуващ, но упорито вкопчени в нея, ние си позволяваме да потърсим катарзис с идентификацията с тези деца, които трябва да изиграят живеенето ни вместо нас, или пък го правим гледайки спонтанността на „забавните животни“ в безкрайни поредици от къси клипове. Едва ли е имало по-жалка форма на несъществуване в човешката история. Една култура на живите мъртви, залепени в дебелата тиня на огромен пласт даденост, твърде изплашени от света, за да излязат от нея и твърде изцапани, за да си подадат ръка.
Веднъж се разхождахме в парк, с детската количка, в която беше малката ми дъщеря – тогава на около 4-5 месеца. Внезапно през храстите, на по-малко от половин метър от нас се подаде главата на кон. Това, което направи дъщеря ми бе да се извърне веднага към мен. Никога досега не беше срещала нещо такова. Дори аз се изненадах колко голяма всъщност е главата на един кон. Аз се усмихнах зарадвано и момичето ми вече бе получило своето значение – сега можеше да се обърне спокойно отново към животинката с нейното огромно влажно око и да му помаха весело. Вече можеше свободно да го разгледа и опознае, да го приеме за себе си. Срещата с невъобразимото спонтанно предизвиква търсене на готова интерпретация, но останала у зрелият човек, постепенно се превръща в отказ от въвлеченост, в отказ от живот. Срещата на невъобразимостта на разкъсаното от бомбандировка детско тяло не се нуждае от интерпретация; търсенето на подобна от коментаторите, анализаторите и „официалните представители“ е не липсата на предварителен опит у малкото дете, а изричен отказ от отношение. Умението за рационализация на този отказ е най-дълбоко усъвършенстваното „постижение“ на историческото развитие, най-голямото „завоевание“ на съвременната култура, далеч превъзхождащо ергономиката на стола и цялата подръчност. Умение, което прави възможен инфантилизма, оставящ личността закрепена в самото начало на своето себеразгръщане, дълбоко в нарцисизма или в най-оптимистичния сценарий – достигаща до егоизма.
За детето е естествено в своят стремеж към близките да формира огледална структура и тя да подкрепя неговото познание и ориентация в света. Придаването на значение е основополагащ елемент в стремежа за цялостна осмисленост и интеграция на изявата в света. Естествено е тази структура да се запази като първичен стимул, тласкащ към цялостно разбиране и съпреживяване на другия. В настоящият цялостен контекст на общоприетото разбиране за културната – социална действителност, не може да очакваме друго, освен огледалната структура да се вмести като граница, завършек и биологична първопричина на съпреживяването и взаимоотношението с другия, което и става в популярното разбиране за нея. Другият е редуциран до миниатюрен образ на другия, преобърнат и превърнат в мой личен феномен, с евентуалната служба да съдейства на „личностното ми развитие“ като емпатичен и чувствителен човек, тогава, когато това ми е удобно. Аз оставам на сигурно в моята camera obscura, далеч от болката и предизвикателствата на света. Отговорността ми е снета, а моят егоцентричен свят е запазен, тук, където съм достатъчно поумнял, за да зная, че моето значение, желания и прищевки са първото и преди всичко останало, че другите са съперничещи ми обекти в конкурентна битка, или нещо, което да бъде използвано съответно на специфичните ми изисквания. Поднесена в такава удобна форма, „емоционалната интелигентност“ свободно може да стане модерна.
2023 ЗАЛЕЗ