Човешката символна потентност в своето изобилие непреодолимо се излива от него върху света, който го заобикаля. Езикът е само частен случай на тази енергия, а в нейната проективна проява, основният й въпрос винаги е бил конкретното, лично съществуване и приемането или отхвърлянето на титаничните усилия, свързани с неговото същностно себеразгръщане.
Какво е „аперспектива на политикума“?
Първо – как тук се разбира „политикум“: като „политическото“, като личностната и обществена динамика и отношение към политическите процеси. „Аперспектива“ се разбира съответно като „анти-перспектива“: или опит да се изсветли от определен ъгъл нещо, като се осветява от този ъгъл неговата сянка, а не самото то. В този смисъл тя не е „погрешна перспектива“, тъй като независимо от ъгъла всеки неин резултат би бил еднакво почти-безрезултатен по отношение на самото нещо, което тя всъщност търси. Не е и „контра-перспектива“ тъй като не се поставя в опозиция на която и да било подобна. Но същевременно не е и „безперспективност“, понеже макар че сянката не е самото търсено нещо, тя все пак му принадлежи, все пак е произтичаща от него, и все пак говори нещо за него, било то и само за неговите контури.
При нашият поглед към политикума, с извеждането му като аперспектива, печелим разбирането, че все още не знаем кое е това, което се опитваме да познаем. Така може да се дистанцираме от опита да го разглеждаме като нещо, определено от самото себе си и подчинено на собствените си процеси, и би ни позволило да си изградим разбиране относно истинската форма и характер на самото определящо го. Това разбиране бе вече спечелено с разпознаването на политическото устройство и обществена структура като проекция на личността, но все още само по себе си ни говори съвсем бегло за проектираното. Макар и изобщо да не поставяме претенцията за изчерпателност в рамките на този подход, което би било абсурдно поради самият му характер, то може да се смята за възможно постигането на по-конкретни, макар и ограничени, контури, които да ни върнат с повече разбиране към самият източник – личността, или субекта в неговата цялост.
В летният семестър на 1943-та година, М.Хайдегер се спира обширно върху тълкуването на някои фрагменти от Хераклит. Централната идея на разгърналата се херменевтика може да се заключи във φύσις κρύπτεσθαι φιλεῖ, която бива проведена до „Възникването освобождава самоскриването“, или – непрекъснатото саморазкриване на битието е непрекъснатото му самозакриване в това саморазкриване, което е самозакриване. Независимо от валидността на това тълкуване по отношение на смисъла, вложен от Хераклит, то намира основанията за своята правдоподобност в откритото вглеждане в човека. Несъмнено горното твърдение по отношение на човешкото съществуване, по отношение на начина, по който човек взаимодейства с действителността, ни представя феномена на проекцията, която разкрива вътрешните реалности екстраполирайки ги във външната действителност. С това същевременно ги закрива, приписвайки ги на нещо друго или някой друг, отрича ги за себе си, за когото всъщност се отнасят; вътрешното му битие, осветявайки се за погледа, се затъмнява към същността си. Съзнанието, като част от личността, е първично ориентирано навън, то е първично оперативно, първично разсъдъчно, първично боравещо, първично съ-образ-яващо. За да осъзнае и осмисли вътрешната действителност, то се нуждае да я види, да й вдъхне материалност, валидност, опознаваемост, да я раз-гледа и превърне в потвърдима. Тъй като очите неизбежно гледат навън, тя му бива прожектирана върху елементите на външната. Тази възприятийна форма е присъща изключително на човека и е част от естествените механизми, предопределени от етапите на личностното себеразгръщане и от зараждането на неговото вглеждане навътре към себе си – уникалността в човешкият начин на съществуване. Отвъд преките междуличностни взаимоотношения и непосредствената действителност, този непрекъснат проективен поток се излива първоначално върху φύσις, ако я схващаме в по-тесният смисъл на Природа, и впоследствие върху закрилата я νόμος (съвременното Култура е по-коректно като понятие, включващо в себе си и τέχνη) и в частност – πολιτεία. С формирането на големи човешки конгломерати и увеличаването на своята продуктивност преди две – пет хиляди години, човек постепенно закрива Природата като Свят с платното на Културата. Тази смяна на неговата житейска сцена позволява за пръв път да разтовари природният свят от динамиката на вътрешните си феномени и впоследствие да го отвори за познание. Проекцията бива прехвърлена върху непосредствената му действителност и в частност – политическият живот. Какво следва да имаме предвид, когато разглеждаме последният като аперспектива:
От една страна той се стреми към изразяване на статична структура, на образа на постигнатата личностна пълноценност. Опитва се да възпроизведе субекта като завършена автономна цялост в нейната тоталност – неговата независимост зад дебелите градски стени, сливането на несъзнавано и съзнание, на разума и разсъдъка в едно в лицето на владетеля-жрец, провеждащ директно божествената воля към изпълнителният и благочестив народ; в издигащата се от земята към небето сграда на зикурата, на върха на който те се сливат и обединяват непосредствената конкретика и съвършената цел, разширявайки хоризонта към неговата пълнокръвна насоченост, и където вероятно съвсем буквално царуващият и съпругата му се съчетават церемониално, за да въплътят това сливане; където универсалното Небе се единява с тленната Земя, за да осигури плодородието – осъществяването на нейната осмисленост и гарантирането на нейният резултат; където светлината на слънцето осветява предвидимо – неподлежащо на съмнение и сигурно – това, което трябва да бъде осветено – видяно, разбрано и осъзнато, за да донесе просветление; където всяко вътрешно противоречие е заличено, превръщайки неподчинението на каквато и да било наредба на владетеля в престъпление; където всеки върши своята собствена дейност, превръщайки се от човек в част. Градовете-държави вече са криптомонотеистични в лицето на върховното специфично градско божество, по същият начин по който християнството не се удържа в своят монотеизъм, а за мнозина става криптополитеистично в сонма на светците – едно неудържимо усещане за твърде обширната многоаспектност на божественото и необходимостта от посредничество към абсолюта на пълнотата, който иначе остава недостижим. Динамиката на тази завършена личност е просната навън, отвъд нея самата – в разширяването на своите граници, в развитието като приобщаване на повече и повече към нея – стремление далеч отвъд рационализацията на ресурсната или на сигурността необходимост, и в увековечаването на необозримата вечност, към която са устремени пирамидите. Тази вечност и окончателност намират себе си и в писмеността, в замразеното абстрактно битие, превърнато в очевидност, придаваща му валидност, изграждаща неговите невидими, общовалидни и непреходни основи. Жизнената енергия на ресурсите принадлежи и изхожда от разумно-разсъдъчният център, който милосърдно и целесъобразно ги разпределя към периферията, но нейното изобилие е съсредоточено осезателно в него. Независимо как точно се е стекло основополагането на тази обществена драматургия, ролята на Личностен център е била по-непосилна за представяне, отколкото тази на неговите крайни членове. Тя се е нуждаела от подкрепата на множество символи, видими валидиращи обекти, пурпур и охра, съчетани с отдръпване от непосредственият контакт, за да може да се задържи проективната илюзия върху просто-един-човек. Тази необходимост от сега нататък винаги ще изисква допълнителни идентификатори за изключителност посредством дефицитни и уникални обекти, както и рационализации като натиск към придобиване на специфично образование и умения. Нейната неадекватност спрямо човека, ще продължи да поражда компенсаторни реакции за отграничаване, самочувствие и превъзходство, за да достигне до най-дълбокото дъно на мерзостта, която може да намерим у Н.Бердяев: „Но обективната, безпристрастна наука трябва да признае, че в света съществува дворянството не само като социална класа с определени интереси, но и като качествен душевен и физически тип, като хилядолетна култура на душата и тялото. Съществуването на „бялата кост“ не е само съсловен предразсъдък – то е неоспорим и неунищожим антропологичен факт.“ (курсивът мой, Философия на неравенството, Шесто писмо). Същата компенсаторна рационализация се разпростира и спрямо дехуманизираните с цел усвояване нации и народи, с етикета на тяхната „нецивилизованост“, над която съзнанието е призвано да се разпростре, обогатявайки себе си и пръскайки светлината на своето „просвещение“.
Но доколкото личността е същевременно динамичен, разгръщащ се във времето феномен, в малко по-късните общества се проектира различен тип експликация, насочен вътрешно към този аспект. Диалектичната природа на потребностите и мотивацията, на противоборството между синтетичната и аналитичната насоченост, намира своят израз в полисите и противопоставянето между аристокрацията и олигархията. Всъщност динамиката е много по-богата и периодично се достига до формиране на тиранично-деспотична, статична драматургична теза по подобие на източната. Тъй като вече обаче проекцията е напълно прехвърлена в културното платно, а природата е практически неприсъстваща като абсорбатор на динамичното, то тази завършена форма не може да просъществува дълго. Цялата последваща многовековна история представлява разгръщането отново и отново на същата диалектика, в общи линии използваща уязвимостта на първичната сцена в отношението към обекта като статусен идентификатор и валидатор на личностният център. Тъй като така установената аристокрация разчита на подкрепящата сила на дефицитният обект и изобилието като очевидни верификатори, приобщаващи го към автентично ръководното начало, натрупването им по ненаследствен път у олигархията поставя позицията й под въпрос. От друга страна отхвърлянето на тази обектна самоочевидност е невъзможно, тъй като би осветило посредствеността на личните качества и поставило изобщо под въпрос структурата. След като това удобно противоречие бе на практика ликвидирано през Средновековието, динамиката бе изнесена навън по познатият агресивно-военен способ, а след обратното заличаване и окончателното овластяване на олигархията – във формирането на временно управление, което неизменно притежава дуалистична форма управляващи-опозиция. Независимо дали последната се кондензира около ядрата консерватори-либерали, леви-десни, или други нищо незначещи наименования, тя е винаги такава, освен в случаите, когато се настаняват тоталитаристични управления от статично-завършен вид, в които динамиката се насочва към противоборството с външният „враг“. Последните неизбежно се оцветяват в триумфалният месопотамски вид, в грандиозната централизирана архитектура, обединяващата божествено и човешко фигура, и претенцията за вековечност. Този дуализъм се е разгърнал през последният век до планетарен мащаб, предвещавайки планетарен стазис, който обаче е неспособен да бъде удържан, бидейки динамично неправдоподобен, а съответното срутване има непредвидим характер. Дали човекът ще стане отново човек? Или е вече вътрешно опроверган и е лишен от бъдеще?
Историческата динамика и развитие на политикума не са предмет на тази аперспектива. Краткият им преглед имаше да извлече същностната му характеристика – неизменността на неговата диалектичност. Плурализмът не съществува като политическа реалност, неговите форми се изчерпват винаги до две основни, или понякога се развръщат във вариации на комбинациите между две двойки противоречия: цялостна завършеност – динамика и управление – опозиция. Ние действително откриваме техният зародиш в априорното вътрешно противоречие между синтетичните и аналитичните потребности и мотивация, между стремежа към себеразгръщане към изключителност и себеразгръщане към единение, между самотъждественост и развитие, между насоченост към себе си и насоченост към другите – парадоксът на човешкото екзистиране, в който това, към което той се стреми бива спечелено само в неговото отхвърляне, в който отрицанието е осъществяване. В политикума може да си дадем сметка за степента на ожесточение, което съществува между тях. Парадоксално, но крайността на това ожесточение остава някак по- прикрита както в акта на героичната саможертва, която отхвърля себе си в своята тоталност и в постиженията на аскета, така и, а дори още повече, в натурата на обикновеното нарцистично самодоволство, отколкото в шумната изява на политическата или национална (които видяхме, че са едно и също) ненавист. Вероятно споделеността, масовостта като потвърденост, играят в това ролята на изграждащи допълнителна валидност, изнасяйки този факт на привидно по-високо ниво на реалност.
Политикумът винаги е бил паноптикум на ирационалното, тъй като винаги е бил зареждан от проективна енергия със съответният емоционален заряд. Мнозина живеят и се трудят с убеждението, че биха могли да „разяснят“ смисъла на това или друго политическо действие или основа, да „разкрият“ истинските му мотиви, да накарат други да се „осъзнаят“ и да възприемат адекватна на тяхната ситуация позиция. Те смятат че отношението на другите произтича от някаква заблуда, че е плод на упражнено върху тях пропагандно или потискащо мисълта влияние и е достатъчно то да бъде отстранено, за да стане човек „логичен“. С други думи – убедени са, че могат да подходят рационално към нещо, което по своята природа е ирационално. Дори ако разгледаме гледната точка на олигархата, който от столетия е овладял напълно самото управление, прикривайки се зад калейдоскопа на марионетните си правителства – то каква рационалност може да бъде намерена там. Последователност, целенасоченост, разсъдливост, но не и истинска рационалност, не и наченки на разум. Самите понятия, в които политическите намерения и цели се определят, са дълбоко чужди на същностната човешка автентичност. Те са подкопани в своите значения спрямо човека и го завличат в противоположна на самия него посока. Съзнания, подчинени на безжизнеността и мъртвото, на печалния реквизит на първичната драматургия, неловко увековечен и натоварен с ма́на, която е единствено самоотнетата вътрешна сила на възприемащият го по този начин. Всичко вътрешно е иззето от личността, оставяйки я атрофирала и празна. „Интересите“ на поробените са мерени със същият аршин. Те търсят „успех“, „просперитет“ и „благополучие“, разбирани като потапяне в същата токсична вана, на която се гледа като на „благо“. „Робът не иска свобода. Той иска да притежава собствени роби.“ (приписвано на Цицерон).
Кое може да накара някого да стои изправен и тих целият ден, до някой, който седи, разговаря, храни се и така нататък. Кое би могло да го накара, щом другият каже „Хвърлете този в тъмницата“, да хване някакъв трети човек и насила да го окове и затвори в мрачно и влажно помещение, където да прекара остатъка от живота си. Какво може да го накара да минава край брега на океана, окъпан в аленината на изгрева, облян в грохота на вълните и шумящите клони на дърветата ..и да продължи нататък, равномерно крачейки с ботушите си. Да не приседне на плажа, а да влезе в сражение, в което изпълнително да отнема живота на други и изпълнително да напусне своя. Какво е способно да го накара да прекарва целият си ден под механичните звуци, в монотонна дейност, чийто резултат не му принадлежи и чиято съдба не го засяга по никакъв начин. Какво изобщо би го накарало да се усмихва на груби непознати хора и да им предлага безсмислени и никому ненужни вещи или услуги. Кое го кара да трупа гнездото си със шарени и лъскави предмети, подобно на неуморима сврака, докато накрая животът бавно се отцеди през посивялата перушина. Само едно – убедеността му, че това е неговото собствено осъществяване, че ролята която играе, е част от пиеса, посветена на собственият му живот. Че това, което й е приписал, е самият той.
Затова и отношението му към ръководството на този проектиран той, е толкова лично. Затова и се ангажира така емоционално, без да разбира спрямо какво всъщност. Затова понятията, които използва в тия се отношения, са най-празният от съдържание „брътвеж“, в който отсъства всякакъв смисъл. Те са шаблони, отразяващи ирационални отношения, а не същностни характеристики. Така например настояща Русия се назовава „червена“, „комунистическа“, или пък съответно „традиционна“ и „православна“. Така Освобождение става Поробване, макар че „поробителите“ са избити малко по-късно от „червените“, които обаче са „същите“ и т.н. Абсурдът в отношението не е проблем, защото то никога не е търсило логика, то нито желае нито се влияе от разсъдъка, а още по-малко от разума. То желае само едно – да локализира демона и да се позиционира в светлината. Понятията се абсолютизират, защото за човека е присъщо когато мисли за денонощието, да го мисли като Ден и Нощ – една също толкова произволна категоризация, колкото и всяка друга, предвид на безбройните нюанси между тези две „крайности“. „демокрация“, „комунизъм“, „демократична партия“, „либерализъм“, „консерватизъм“, „англо-саксонци“, „путинисти“ и т.н., и т.н. се увенчават с главни букви, стават отвъдвремеви, окончателни категории – низ от празни черни кутии, чието съдържание или безсъдържателност е последното, което вълнува този, който ги използва. Те нямат нищо общо с конкретната действителност, защото не се отнасят до нея, а до символ, до идея, чийто обект е вътрешен.
Феноменът, който така се разгръща обаче, не се насочва към самото понятие, което е абстрактно само́ по себе си и е неспособно да материализира своя товар. Негов носител стават привържениците на една или друга куха позиция – самите конкретни, реални хора, превръщащи се в ние или врагът. И „ние“ и „врагът“ са абсолютизирани по силата на ирационалната същност, която отразяват и тъй като тя е извън самите тях, те биват дехуманизирани. „Ние“ се превръща в Денят, Светлината, Правдата, която-ще-пребъде, на-която-се-отдавам, а „врагът“ в Нощта, Мрака, Злото, което-трябва-да-бъде-заличено. Тъй като оттук насетне всички действия, които бъдат предприети са не спрямо хора, който вече са заличени в дехуманизацията, то става приемливо всяко насилие, агресия и жестокост спрямо врага, както и съответното освещаване на нас, а и обожествяване на свръх-нас, като което може удобно да се въз-приеме съответен водач или вдъхновител. Тъй като човек не е само напълно оправдан, но дори и се чувства вътрешно задължен за да осмисли съществуването си да преодолява собствените си противоречия, да изкоренява собствените си слабости, да побеждава и отстранява несъответстващото на фундаменталните си ценности и принципи, и доколкото в политикума той е проектирал всичко това върху други, то той се чувства напълно оправдан и във всяко подобно действие спрямо тях, защото вече ги е заличил като други хора и е в отношение със своят собствен вътрешен свят, а не с действителността. Неговото себеразгръщане е преустановено, понеже не се осъществява в собствената си сфера, а на театралната сцена, която той наблюдава отвътре, но призваното да се случи в него самият никога не помръдва. Придавайки смисъла си отвън, самият той остава безсмислен. Не е съвсем коректно да се утвърждава, че това винаги е отхвърляне на отговорността, че манипулацията е по-лесновата от трансформацията. Нерядко става дума просто за слабост, за неуспех на осъзнаването, за непреодолимост на спонтанните проективни прояви, за отсъствие на окуражаващ тласък навътре, за непроницаемост на твърде тежката интерпретативна матрица пре-дадена в ранните етапи на живота и поддържана от консенсуса на обществото. Същата слабост позволява поддържането на проективната илюзия върху полиса и държавата в течение на хилядолетия. Фактът, че човешката чувствителност касае управлението му, че такова изобщо съществува във формата, която познаваме, че е до такава степен свръхрационализирано, претворявайки изпълнението на индивидуалните роли в „цивилизованост“ и „гражданска добродетел“, заменящо същинската съвместност и заедност с частност, е показателен за прехвърлянето на личността в този образ – защото той продължава да усеща, че участвайки в символизацията е изгубил контрол върху осъществяването. Не става дума за незначителността на нормативните разпоредби и относителността дори на по-важните решения, относно които той така или иначе не е компетентен, не и за „интересите“ му в абсурдната интерпретативна рамка, която сам интуитивно схваща като неадекватна – в управлението той иска да си върне своята собствена осмисленост, изгубена с проектирането му във част. Ако си спомним естествените общности, в които отговорността и решенията се поемат на базата на личните качества и имат временен и конкретно-дейностен характер, индиферентни към това, което в модерността намира понятието „социален статус“ и още повече към разпределението, ще си върнем разбирането за освобождаването на себеразгръщането за самата личност, съ-участваща в тази общност без всякакво моделиране на нещо като модерният политикум. В него обаче, прехвърляйки себе си в абстрактната симулация на Личност, в своето политическо отношение и диалектични реакции, човек гротескно опитва да открие своят смисъл на едно героично равнище над празнотата на ежедневието, над очевидната неадекватност на безсмислената всекидневност, пропита с монотонният звук на произволните, преподадени значимости: опитва се да разруши илюзията, потъвайки в самата й сърцевина; да я опровергае, потапяйки се още по-дълбоко в нея; да излезе от нея, качвайки се върху черният овен, който обаче ще го свали на още по-долната земя.
Какви изразени контури на човешкото вътрешно битие успяхме да изведем в аперспективата на политикума. – Неговата структура е диалектична, не плуралистична. Неговата структура се стреми към завършеност, която се свързва с увековечаване. Тази завършеност се характеризира с цялостност и обединение на уникалността на съзнанието и несъзнателните и вродени дадености, на пълно подчинение на всеки импулс и всеки отделен акт на основната насоченост и цел, на пълното съобразяване на действеността с нея. Тази завършеност се възприема като цел, смисъл и осмисленост на съществуването. Диалектиката поражда непрекъсната динамика, изискваща „умъртвяването“, потискането, изтласкването, заличаването на противоречащото и предотвратяването на произтичащите от него действия и поведения. Ако се достигне фиктивно възприемане на състояние на завършеност като вече „осъществено“, динамиката се изнася към външно разширяване, мимикрирайки състоянието на вътрешно себеразгръщане и плодотворност в себеотдаване. Всички тези процеси и особености, като първостепенни спрямо човешкото битие, притежават огромен проективен потенциал.
Сега вече може да се обърнем към човека с въпроса за начините, по които се справя с, или пропуска отговорността за самия себе си, така както те се откриват във взаимоотношението му с другия. Така, както съумява с по-голяма откритост да се отнесе с абсолютизираните понятия към анонимната множественост на политически „другари“ и „врагове“, той с една или друга степен на завоалираност се отнася и към конкретиката на непосредственото си обкръжение.
До този момент разглеждахме един процес на себеразгръщане в неговият почти-идеален вариант, който бе повече или по-малко абстрактен и в който диалектиката бе насочена основно навътре. Вече виждаме, че проективната потентност на човека спонтанно изнася тази диалектика пред очите, пренасяйки я отвън. Разгледахме пътя, по който през последните хилядолетия човечеството пропада, ограждайки се със символна стена между себе си и собствената си действителност, и възпрепятствайки в нейното изкривяване собственото си себеразгръщане, което и е есенцията на неговата екзистентност. Време е да поставим въпроса не е ли тази стена плод на усилията му да я измести от другия, последиците от което е счел за още по-ужасяващи. Не е ли опит за защита. И ако е така, до каква степен се справя с това предизвикателство, което следва механизмите на една вродена спонтанност. Какви вариации се разгръщат в този процес. Е ли действително homo homini lupus, или това е още една историографска рационализация, далеч от всякаква историчност. Как си взаимодействат проективното изкривяване на действителността, изборът на аналитична насоченост и възможността за стагнация на себеразгръщането, или взаимодествие в определен естествен етап от развитието му.
Следващите статии ще се фокусират върху тези въпроси. Само така бихме могли накрая да изведем позитивни заключения относно алтернативите на модерността, която вече определихме като деградивна по отношение на същностната екзистенциална потребност от себеразгръщане.
2023 ЗАЛЕЗ