АЛТРУИЗЪМ

Някои видове слузести плесени притежават изключително интересен жизнен цикъл. В обичайни условия те съществуват като самостоятелен едноклетъчен организъм, но ако условията в средата на обитание се влошат, те се обединяват за да намерят ново местообитание и преминават през трансформация, образувайки псевдомногоклетъчно плодоносещо тяло. В това тяло едноклетъчните плесени се разделят в две различни групи – стволови клетки, и плодоносно тяло, което е издигнато върху ствола, за да може да бъде пренесено от вятъра. Организмите, които участват в образуването на ствола, жертват себе си и умират, а тези, които приемат функцията на спори, се възползват от тази жертва, за да се разпространят и да открият по- благоприятно местообитание. (M.J.DeAngelo, V.M.Kish 1990, Altruism, selfishness, and heterocytosis in cellular slime molds)

Може да приемем това явление, наблюдавано още на едноклетъчно ниво, като един от най- ярките примери за „алтруистично“ поведение.. и за съответстващото му „егоистично“ такова:

Изяснява се, че има някои индивиди, които практически никога не приемат участие в образуването на ствола, стремейки се винаги да заемат положението на спора. Нека също така да обърнем внимание, че спорите от плодоносещи тела без ствол, или с малък такъв, имат нисък процент на разсейване, а успехът на запазването на популацията е функция на височината на ствола. (Ако количеството на „егоистите“ прекрачи определено критично равнище, популацията ще изчезне, затова са налице и механизми, които служат като защита срещу „измамниците“ и помагат за поддържане на стабилността на алтруистичната система).

Бихме могли да продължим с многобройни примери от света на живата природа, стигайки до приматите:

маймуни, поставени в клетки с две верижки са подложени на диференцирано учене: при светване на червена лапмичка животното получава храна, ако подръпне първата верижка, а при запалване на синя – при подръпване на втората. След това в съседната клетка поставяли друга маймуна, която получавала токов удар всеки път, когато маймуната-оператор дръпвала първата верижка. Това довело в крайна сметка болшинството от маймуни-оператори устойчиво да предпочитат нешоковата верижка, а някои изобщо се отказали от получаване на храна. Авторите разглеждат това поведение като самопожертвователно, алтруистично: животните по- скоро страдат от град, отколкото да получават храна за сметка на страданията на сродниците си. (Массерман и Вечкин 1964
„ALTRUISTIC“ BEHAVIOR IN RHESUS MONKEYS)

Тук не даваме тези примери от света на инфрахуманоидите, проектирайки върху тях сложната динамика на човешката психика. Не може да разглеждаме поведението на едноклетъчната плесен, лишена от какъвто и да било осъзнат избор, като еквивалент на човешките нагласи и готовност за алтруизъм или пък егоизъм. Тези феномени обаче, ни помагат да схванем проявите на човешкото поведение, като базирани върху фундаментален, вроден, естествен жизнен принцип. Необходимостта това да бъде изтъкнато, се налага от отдавна утвърденото, благодарение на работата на З.Фройд, в общественото и донякъде в научното съзнание гледище, че явления като съвест, морал и алтруизъм се явяват вторични по отношение на индивида, привнесени, външни, в противовес на „естественият“ егоистичен стремеж към удоволствие.

Едва в последно време започнаха да се появяват  експерименти, като тези на Феликс Уарникен и Майк Томазело разкриващи вродената склонност към алтруизъм и емпатия, потвърдено впоследствие и от експерименталната работа на Алисън Гопник при деца на 14 месеца (преди завършено речево развитие), а например изследванията на Джесика Съмървил и Марко Шмид с деца на 15 месечна възраст, показват вроденият характер на чувствата за егалитаризъм и справедливост.

Но как бихме могли да формулираме максимално точно самото понятие? В страницата на Уикипедия, посветена на егоизма, бе споменато че последният не е противоположен на алтруизма(?), което отхвърлихме. Учудващо в страницата, посветена на алтруизма се посочва, че последният е антоним на егоизма и е описан по следният начин „Алтруизмът е принципът или практиката на загриженост за благополучието на някого другиго.“ Намирам това определение за, до известна степен, непълно, доколкото е неспособно да разграничи поведения като сътрудничество, взаимноизгодни и съвместни дейности и нагласи, когато загрижеността за друг/и не изпада в противоречие с осъществяването на собствените, индивидуални интереси. Речникът на българският език е малко по- точен, като формулира алтруизма като „Готовност безкористно да се действа в полза на другите, като се пренебрегват личните интереси.“

Ако вземем предвид точната формулировка на егоизма от предходната статия като : нагласа да се осъществяват личните интереси в ущърб на тези на друг/обществото, когато е налице конфликт между тях, лесно бихме могли да формулираме определението на неговият антоним максимално коректно: нагласа да се осъществяват интересите на друг/обществото, в ущърб на личният интерес, когато е налице конфликт между тях. Тук под „личен интерес“, имаме предвид този, свързан тясно с потребностите му като индивид, разграничавайки ги от потребностите му като социално същество, с разбирането че тези два типа стимули имат различен, антагонистичен и вроден психичен, а вероятно и физиологичен произход.

Налице са автори, които съумяват да заключат, че „истинският“ алтруизъм не съществува, понеже всяко алтруистично действие бива награждавано с определен тип вътрешно удовлетворение, чиято ценност би могла да надхвърля ценността на изразходените ресурси – поддържане на позитивен аз-образ, премахване на страданието, причинено от съпреживяването на страданието на другия (посредством механизма на т.нар. „огледални неврони“) и т.н. Сякаш „автентичният“ алтруизъм би следвало да произтича без каквато и да било вътрешна мотивация, без какъвто и да било фундамент в нормалната психика, без какъвто и да било естествен, вроден стимул, предполагаемо изключително рационално – и понеже подобно метанатурално явление не може да бъде открито – то значи „автентичен“ алтруизъм и не съществува! Зашеметяваща логика, основана обаче единствено на априорното приемане за вторичната природа на алтруистичните нагласи и човешката съвест, което днес спокойно може да отхвърлим като несъстоятелно.

Човешките същества не блестят с особена рационалност, противно на общоприетата им самооценка. Човек не вечеря, понеже в резултат на лабораторно изследване е установил, че нивата му на кръвна захар са понижени, а клетките изпитват необходимост от определени градивни елементи. Вечеря, понеже изпитва глад, появата на който не е рационално обусловена, нито изобщо попада в контрола и обхвата на съзнанието. Разумът е единствено модулатор на поведението, подбудено от ирационален стимул, който определя как ще се осъществи, в случая, вечерята, и посредством волята е способен да осъществи своят избор дали изобщо да подръпне първата верижка, ако това накърнява друг също така ирационален стимул, чието ядро е заложено в самата му същност като човек. Бихме могли да кажем, че това представлява и единственият възможен избор, който човешкото същество може да направи. Характерът му е също така ирационален и макар да съществува известна зависимост между посоката на направените от личността до момента избори, тази зависимост не е абсолютна и детерминирана нито от цялостната история на личността, нито от цялостната съвкупност от обстоятелства в тази история.

Аз ще се съглася с Фройд за взаимовръзката между егоистичните стимули, и принципът на удоволствието. Именно удоволствието и удобството са емоционалната награда, свързана с удовлетворението на този тип стимули. Паралелно съществува коренно различен тип система, удовлетворението на чийто насочени навън субектно-субектни стимули, които може да наречем алтруистични, води до преживяването на щастие и удовлетворение. По своята същност, вторите предлагат по- пълноценно и удовлетворяващо преживяване; задоволявайки егоистичните си потребности индивидът задоволява изключително тях, докато задоволявайки алтруистични пориви, той на практика задоволява и индивидуални потребности, бидейки и самият той числящ се към общността.

Сега ще се спрем накратко и само на няколко от особеностите на средата, които биха могли да окажат влияние на този избор, понеже ще използваме тези факти и занапред.

Вероятността за оказване на помощ, т.е. и проява на алтруистично поведение нараства, когато човекът, който може да я окаже е сам, а не в група от несвързани помежду си, или непознати. В този случай реакцията е спонтанна, а не съобразявайки поведението с пример отвън или сравнявайки го с това на останалите. – (L.Bickman 1972), и отговорността не е емекчена от дифузията на отговорността (Latane, Rodin, 1969 ), (Gaertner, Dovidio, 1977, 1986).

В случая искам да обърна внимание на един важен елемент, който за мен се оказва решаващият, макар в това изследване да не се осъзнава и да представлява скрита променлива: а именно неестествеността на социалната среда. В естествените човешки обединения, или общини, групата е между добре познати и като цяло солидарни индивиди в своето отношение към средата. Огромните човешки конгломерати, които в крайна сметка водят не до обединение, а до фрагментиране и атомизация на отделният съставляващ ги индивид, животът в изкуствената среда на големият град и мегаполисът, изкривяват и затормозяват естественото му поведение, за което предположение може да открием и потвърждение в изследванията на Ричардсън, 1974, в която членовете на обединените с обща задача групи са били значително по-склонни да оказват помощ, отколкото тези на дифузните групи.

Когато бях в четвърти клас, един ден след училище чаках автобуса на спирката и последният тъкмо бе започнал да приближава, когато една възрастна жена, част от чакащите, внезапно слезе на платното и тръгна напред. Жената бе на метър или два от мен и непосредствено до мнозина други – вероятно сме били около десетина и повече души. Автобусът бе вече намалил, подготвяйки се да спре, движеше се с изключително ниска скорост, а старата жена се придвижваше едва-едва. Изглеждаше сякаш има предостатъчно време и възможност автобуса да спре преди да я достигне, хората се развикаха към нея да се върне, но никой не понечи да я издърпа, или избута. Накрая ударът все пак се случи и възрастната жена бе съборена на земята, а главата й се обля в кръв. По- късно успях да науча, че впоследствие е починала в болницата.

Предполагам, че десетгодишният аз се е доверил прекомерно във възрастните наоколо, в тяхната способност да направят преценка на необходимостта и уместността от намеса в ситуацията. Така или иначе трябваше да остана със съзнанието, че можех без някакви особени усилия просто да направя няколко крачки и да издърпам жената назад. Имаше това време. Смятам, че имах и необходимата физическа сила.

Оттогава съм напълно уверен, че ако нещо очевидно трябва да бъде направено, независимо дали около вас има множество по- силни, по- способни, по- талантливи, по- умели и т.н.. по- добре е да започнете да го правите, защото съществува реалната възможност никой да не го стори.

Действително, колкото по- фрагментарно многолюдна е средата, в която живее човек, толкова по- малко е склонен да оказва помощ и сътрудничество (мегаполис >голям град>село) (Hedge, Yousif, 1992 ; Steblay, 1987 ), което според авторите може да се обясни и с допълнителни фактори като умора от съчувствие и сензорно претоварване поради плътността на населението и честотата на социални интеракции.(Yousif, Korte, 1995).

Бих искал тук да направя връзката с Вселена 25, на която тепърва ще обърнем по-обстойно внимание, поради нейните печални аналози с модерното общество, при която едната от основните променливи, останала скрита за изследователя, се явява именно драматичната изкуственост на средата на обитание. Именно в комбинацията с това обстоятелство, а не в отсъствието на мотивиращи поведението стимули само по себе си, вероятно се коренят поведенческите изменения у гризачите. Естествената среда би предложила множество вродени стимули (архетипови по К.Юнг), насочени към своят натурален обект и развоят на събитията най- вероятно би бил съвсем различен, отколкото в тази дистопично-отблъскваща псевдоиндустриално-технологична среда:

Накрая ще отбележим и че хората са по- склонни да оказват помощ, да проявяват алтруистично поведение спрямо тези, които са им по- сродни (Emswiller, 1971), т.е. на тези у когото в по- ярка степен разпознават друг-аз, съответно алтруистичните нагласи намаляват правопропорционално със степента на дехуманизация на другия, или превръщането му от друг-аз във все-по-друг. Нещо, понастоящем все по- напористо насаждано в отношението към цели народи и нации.

Сред персоналните фасилитатори на алтруизма най- често бива споменавана способността за емпатия. Макар това да е несъмнено, смятам, че алтруистичните нагласи могат да съществуват и без нея. Представляващи дълбок вроден стимул, те могат да се презентират в съзнанието както чрез емоционалната способност за емпатия, така и чрез чувството, или усещането и схващането за дълг и отговорност.

Преди известно време имах един сън, в който групичка от взаимно непознати се прибирахме от в колонка един след друг от някакво обществено събитие като семинар или нещо подобно. Беше нощ, късен час, но не прекомерно – някъде в часовете около и преди полунощ. Може би бяхме се издължили в такава нишка, понеже се налагаше да преминем по някакви стълбички, от едната страна на които се образуваше нещо като ров. Спускайки се по тях, се разминахме с някакъв относително възрастен мъж, слаб и сух, около петдесетгодишен, който очевидно караше малко момче на година и половина-две в ръчна количка. Двамата принадлежаха към групата на „социално- неравностойните“ членове на обществото, а при приближаването ни мъжът взе детето в ръце и започна да го разтърсва, викайки му не особено агресивно: „Какво искаш бе! Какво искаш! Ей сега отиваме при тати!“. Това поведение бе очевидно демонстративно и по мое мнение целеше да оправдае плача на детето пред нашата неочаквана групичка, прикривайки неумението на викащия да полага адекватни грижи и прехвърляйки вината за детския плач върху упорството и прищевките на самото дете. Преминаващите го поглеждаха неодобрително, но никой не промълви дума. Изглежда, че това окуражи мъжа, или той бе повече неспособен да изчака да извърши това, което бе намислил и накрая върна детето в ръчната количка, след което просто го изсипа в рова до стълбите. Изглежда вървях най- отзад или поне в края на групичката. За мое изумление този акт не предизвика нищо повече от досегашното мълчаливо неодобрение на преминаващите, и тогава просто сграбчих длъгнестият мъж здраво за провисналият елек, или неговото подобие, с което бе облечен и викнах към останалите нещо като: „Спрете! Някой да извади детето и да повика линейка! Отивам да заведа този в полицията, чакайте ме да се върнем.“ Един мъж откликна и се спусна, изваждайки ревящото дете. Завлачих човека към полицията и сънят свърши.

След като се събудих, бях донякъде разтърсен от собственото си поведение и реакции в съня. Първото ми действие не само не бе да се спусна към детето. И преди, и след постъпката на мъжа, аз не изпитвах каквото и да било съчувствие, или състрадание към това същество. В лицата и на двамата с мъжа ясно се открояваха многобройните дефицити, с които бяха натоварени, вродени или придобити. За мен бе ясно, че това дете никога няма да бъде пълноценна личност и че най- вероятно неговите недостатъци на свой ред ще причинят доста страдания на обкръжението му в бъдеще. Бях напълно равнодушен към него и неговият плач.. но в никакъв начин не бих допуснал насилие спрямо него. Защото това напълно противоречи на разбиранията ми за отношенията между хората, вродената съпричастност към които би могла да бъде наречена алтруистична нагласа, била тя и лишена от всякакво емоционално съпреживяване.

Би могло да бъде формулирано и като „дълг“, а сравнителното отсъствие на тази променлива в изследванията върху алтруизма, може да се припише на дефицита му, безспорно корелиращ с повишените нива на егоцентризъм в модерното общество. В известен смисъл стимули като дълг и чувство за справедливост (които заедно с емпатията формират ядрото на съвестта) могат да бъдат дори по- устойчиви от емоционалната емпатия. В горният сън, който дойде като отговор относно известни колебания, спонтанността и непосредствеността на реакцията дадоха израз именно на това. Подобно на начина, по който психиката на човек далеч надхвърля обхвата на неговото съзнание, и обществото далеч надхвърля обхвата както на конкретният исторически момент, така и на мнозинството от своите представители. Дори и ако единственото, което може да открием в болшинството от случаите е арогантен егоизъм, или самонадеян егоцентризъм, независимо на кое стъпало от социалната стълбица, принципите на личната отговорност продължават да бъдат еднакво интензивни, без значение дали сме в състояние да преживеем някаква емоционална съпричастност към основната обществена маса и нейният средностатистически представител. Освен това самото й състояние се дължи в по- голяма степен на външни фактори, отколкото на личен избор. На активната дейност на относително малобройна група патологични личности и прослойки, провокиращи патогенезата и дълбоко в масовото съзнание, в който процес съучастието на последното се дължи основно на неговата безкритичност.

Ако хвърлим поглед към така формулираните понятия в последните две статии:

Егоизъм – нагласа да се осъществяват личните интереси в ущърб на тези на друг/обществото, когато е налице конфликт между тях.

Егоцентризъм – краен индивидуализъм, абсолютизация на личният интерес и гледна точка пред тези на друг/обществото.

Алтруизъм – нагласа да се осъществяват интересите на друг/обществото, в ущърб на личният интерес, когато е налице конфликт между тях.

може с лекота да открием доколко чуждо на съвременният егоцентризъм е понятието за дълг. Макар всичко, което човешката личност представлява да е безостатъчно резултат на обществото, в което тя живее и се развива, егоцентричната личност не е способна да го преживее като такова и няма никакво намерение да отдава обратно плодовете на този резултат. Без целокупното общество, поколенията преди нас, натрупаното познание, речта, създадените условия, получените грижи, положените от страна на близките и социалната среда усилия, не може да съществува личност – може да израсне единствено организъм, индивид, Камала или Амала. Парадоксално обаче, именно във времето когато отделният човек е безкрайно зависим във всяко едно отношение от своята социална среда и обществото като цяло, неспособен да оцелее дори физически без многообразните ресурси, осигурявани му от това общество като храна, безопасност, енергия.. последният се чувства абсолютно независим, самодостатъчен и самоуверен. Единственият дълг, който би могъл да изпита, е този към собственото си право на „щастие“, сиреч „удоволствие“. Не би могло да бъде и иначе, доколкото в неговата вселена на краен индивидуализъм, съществува единствено той самият. Егоистът все още е напълно способен да разбира и признава нуждите на другите и обществото – той просто ги пренебрегва в полза на своите; модерният индивидуалист, егоцентричната личност, изобщо е неспособна да ги осъзнае. У егоистът има голяма вероятност да зрее чувството на неудовлетвореност, на липсата на щастието, заменено с удоволствие и удобство; у егоцентрика тези преживявания са изтласкани дълбоко извън обхвата на съзнанието и могат единствено да предизвикват негативни проекции към външният, напълно „обектен“ за тази личност свят, който в своята „враждебност“ се явява пречката да осъществят своето жадувано щастие.