АХУМАНИЗЪМ

По същият начин, по който акцентуацията върху някоя обектна потребност изисква постъпателното усъвършенстване на своят целеви обект: тъй като нейното потвърждение се осъществява в съпровождащото постигането му удоволствие, а за да се преживее отново в същата степен е необходимо или повече и повече от същото, или все по-пикантни, по- въздействащи и изключителни форми, които на свой ред биха се превърнали в банални, ако не бъдат надминати отново и отново, обектът като удовлетворяващ потребността от смисъл изобщо – като социално утвърдена консенсусна координационна система на битието, също така изисква своето непрестанно усъвършенстване. Ако индивидуалният смисъл се заключава в разширяването на обема от притежавани обекти или постъпателната им замяна с такива, които удостоверяват все по- висок социален статус, то колективният смисъл се заключава с цялостното разширяване и усъвършенстване на обектната действителност. От една страна това гарантира постоянството на потока от новодефицитни обекти, така че да се осигури поддръжката на социалната структура, а от друга страна предоставя колективното потвърждение на адекватността на обекта като носител на смисъл. Всъщност на това синтетично, общочовешко равнище, може да говорим за отношенията му с един суперобект – технологията.

Хедонизмът е същностно антропоантагонистичен, вероятно до известна степен и заради това никога не се е радвал на особено голям брой убедени привърженици. С възрастта остротата на възприятията отслабва, упадъкът на тялото води до принудителен отказ от целевите обекти, или възпрепятства тяхното придобиване, а естественият край опровергава напълно всяко предхождащо го действие, чиято крайна насоченост е затворена в границите на индивида. Социално-смисловата стойност на обекта вече също достига своят предел. Ресурсите се изчерпват, доколкото сме ограничени в една затворена система, обектът се оказва дълбоко мистериозен в своята вътрешна природа, а опитът за екстраполация на битието върху него все по- ясно показва своята несъстоятелност. Обрамчването (по сполучливият термин на М.Хайдегер, 1954 Die Frage nach der Technik) не е пасивно следствие на нашата захвърленост в Света-като-Gestell-на-суперобекта, той е следствие на пасивността с която приемаме тази рамка като Света-какъвто-е, продиктувана от вътрешната ни потребност от смисъл, която пък по нашата собствена воля е натоварила Обекта с тази функция („наша“ в един колективен смисъл, а лична дотолкова, доколкото не става дума за съзнанието, а за субекта или цялостната личност, и доколкото съучастваме с нашето съгласие в оформената в течение на множество поколения картина за действителността). Същата тази воля е способна във всеки един момент да преобърне тази картина, да предизвика едно цялостно антиизкормване на субекта, което да върне вътрешностите вътре, а епидермиса отвън. Или да продължи упорито да настоява на своето, било поради паническият страх да не обезсмисли всичко в което е била убедена, било поради ужаса, че е неспособна да се справи с един подобен катарзис, или просто понеже не е в състояние да преодолее очарованието, което я е тласнало и продължава да я задържа пред платното.

Този детински инат пред лицето на очевидното може би намира своята най- ярка изява в идеята на така нареченият „трансхуманизъм“. Обикновено той бива дефиниран като използване на технологиите за подобряване на човешкото благосъстояние и разширяване на неговите възможности. От неговите привърженици като пример дори се дават практики като поставянето на пейсмейкър, механична протеза или употребата на мобилните телефони. По отношение на това следва да съобразим едно фундаментално различие – ако класическата протеза има за цел да съхрани или възстанови телесната морфология, когато тя е нарушена (т.е. приемайки Човека като образец), то транс-хуманната протеза има за цел да добави, да „надгради“ и „усъвършенства“ непълноценната според нея човешка природа. Другото съществено отличие е в способността за разграничаване на личността от протезата, за възприемането ѝ като нещо чуждо, външно на „мен“. Това разграничаване е неразделна част от употребата на всеки инструмент, който бива използван като средство, а също така и от възприятието на всяка медицинска протеза, доколкото самото тяло си остава винаги нещо чуждо за „мен“. Трансхуманизмът, който нескрито се стреми именно към „подобряването“ на самият „мен“ като такъв – не възстановяването на моята цялост, нито пък осигуряването на инструментариум за практически цели, а именно интеграцията ми с технологията до ниво на пълно сливане, в което „аз“ и технологията ставаме неразграничими и се трансформираме в нещо качествено различно – няма нищо общо с употребата на класическата протеза. В неговата сърцевина стои стои ясното схващане за овехтяването на класическият човек, за неговото несъвършенство, за необходимостта от неговото подобрение – уподобявайки се на процеса на усъвършенстване на собственото му творение, което той вече не е способен да настигне. В това свое отрицание и отхвърляне на човека като архаизъм, трансхуманизмът всъщност представлява ахуманизъм. Дори да излага претенция за запазване на човешкото посредством неговото надграждане, в действителност то заявява своето отношение на отрицание на човешкото – най- малкото понеже не е в състояние изобщо да предостави дефиниция на това, което претендира че се стреми да съхрани. Връщайки се към телефона, който е хранилище на множество инструменти като калкулатор, хронометър, компас и т.н., в неговата основна употреба – за комуникация и най- вече комуникация в дигитална среда, може да открием основите на осъществяващата се трансхуманистична нагласа в обективирането на аз-а като антикатастасия (заместване – термин, който избрах поради неговата свързаност с апокатастасията – възстановяване на първоначалната хармония и съвършенство) на реалния аз (описано в Бесниче). Неразграничеността на стимулите от псевдореалността от тези на реалността, неразграничеността на взаимодействието, неразграничеността на символа и въдворяването на симулакрума, водят до неразграничеността на аз-а от неговият дигитален образ. Сливането на „мен“ с моята протеза, невъзможно по отношение на тялото, става осъществимо по отношение на съзнанието и аз-образа. Жадуваната интеграция е реализирана – разбира се недостатъчно пълноценно що се отнася до употребата на дигиталните устройства, все още повърхностно и уязвимо в принципната разграниченост между човека и устройството, но вече с достатъчно ярки последици върху неговото психично благосъстояние. Противно на очакванията на трансхуманистите, те по нищо не говорят за подобряване, или усъвършенстване, а напротив – за деградация и упадък на способностите и самочувствието. Причината, която биха изтъкнали, би била, естествено, недостатъчната степен на интеграция. Не фактът, че функционалната конституция на човека като такъв не съответства на една другост, а това, че той е все още с единият крак в своята архаичност. Или пък че тази другост не е била проектирана и разработена достатъчно добре, с необходимата прецизност и целесъобразност – предявявайки претенцията, че подобна целесъобразност е принципно осъществима по отношение на човека, така както е приложима спрямо неговите инструменти. И действително – всеки артефакт е напълно съобразен с целта на своята употреба. Всеки негов детайл е подчинен единствено на тази цел и се счита за толкова по- съвършен, колкото по- малко несъответстващи на предназначението му, излишни елементи притежава. Всяко усъвършенстване се заключва единствено в подобряването на неговата функционалност спрямо целта на неговото специфично приложение – неговият смисъл. Но нито човекът е за употреба, нито надявам се, някой смята, че еднозначно е дефинирал целта, или смисъла на човешкото съществуване.

Освен всичко останало, трансхуманизмът се сблъсква и със своята практическа неосъществимост. Неговата окончателна визия днес е преносът на съзнанието върху друг, по- съвършен от неблагонадеждното тяло, носител. Тази представа хармонира с въжделението за безсмъртие и за изтръгването от страданието, които следва да бъдат осъществени без някаква личностна промяна, без жертва и усилие, а посредством технологията. Творението трябва да спаси своят творец. Спасението е в обекта. На първо място съществуването на Света е несъмнено ограничено. Вселената каквато я познаваме или ще преживее сингулярна апокатастасия в Голям срив, или ще се разсее в ентропия. Съдбата на Света е Смърт и когато тя настъпи, въпросът за предхождащата я продължителност става нищожен. Умножени по нула и единицата, и милиардът достигат една и съща стойност. (Същото касае и умножението по безкрайност.) На второ място става все по- очевидно, че представата за „копирането на личността“ върху друг носител в някакъв процес на дигитализация не се различава от представата на индианците, че душата им е била „взета“, когато са били скицирани върху лист хартия. Това не се случва и с идването на фотографията, макар че тя е далеч по- съвършена в детайлното копиране на образа, нито с кинематографията, която добави ниво на динамика, нито би било с дигитализацията, която ще добави ниво и на интерактивност. Образът ще остане отпечатък не защото все още не сме в състояние да идентифицираме всеки елемент, носител на личността поради тяхната и на техните взаимодействия сложност, а защото никога не бихме могли поради нейната вътрешна природа. И не само защото личността качествено надхвърля сбора на своите елементи, а понеже и те, и техните взаимовръзки съдържат особености, които бихме могли да определим като „мистериозни“. Обектът, както бива мислен преди повече от столетие, се оказва само архетип на обект. Извън тясното ни полезрение на макроравнище, той нито е определим, нито детерминиран, нито притежава която и да било от характеристиките, които му приписваме. Напротив – притежава свои собствени, които не взаимодействат с нашата сетивна способност и остават метафорични за нас, неподатливи на адекватна представа. Съдейки по наличието на тези, за съществуването на които може да заключим опосредствано, или дори единствено чисто теоретично, следва естественото допускане за наличието и на такива, които са напълно извън обхвата на нашите взаимодействия – нерегистрируеми, недетерминистични, логически неподатливи, но напълно реални и обуславящи със своята специфика редица феномени. Какъвто е и личността, която в своята фина екзистентност не би могла да бъде изчерпана в последователността от биохимични и електрически процеси в един акт на абсурден редукционизъм. Дигиталните копия, които един ден бихме могли да произведем, ще могат да се наредят до нашите фотоалбуми и видеозаписи, но никога няма да бъдат личността.

Проективният порив на трансхуманизма следва да изобрази едно субективно осъществяване, както проекцията на личностното развитие се прехвърля върху обектно-статусните притежания. То представлява апотеозът на обектната насоченост, като се опитва да придаде на този стремеж синтетичният характер, свойствен на субектните взаимоотношения в акта на сливане с технологията. Афективната основа на субектните потребности е любовта като агапе. Тя оформя стремлението към другия като повече-аз, към неговата съдържателна част, към културата, красивото, взаимоотношенията, взаимността, единението, свързаността и този копнеж води до разцвета на личността. В трансхуманизма в отношението към обекта се вплита любовта като ерос, като еротично свързване със суперобекта, с формата, чиято крайна цел е екстазът на пълното забвение на себе си, една малка, или пък окончателна смърт на човешкото. Един окончателен акт на консумация, в който субектът е консумираният, самоидентифициращ се със своят консуматор.

Задълбочаващите се обектни проекции и осмисляне на битието отдавна са подготвили почвата за тази страст. Субектните потребности са потискани, отричани и пренебрегвани достатъчно дълго и макар че техният интензитет не може да бъде понижен, а последиците от тяхната неудовлетвореност стават все по-драматични в модерното общество, те трудно могат да бъдат артикулирани и осъзнати, и развитието на уменията за тяхното осъществяване е възпрепятствано, оставайки ги трайно маргинализирани за сметка на обектните. Цялостното, пълноценно развитие на личността по този начин е възпрепятствано, тъй като то е в пряка зависимост от автентичните субектни взаимоотношения и тя бива принизена до едно безлично, парафизиологично равнище. Тази нагласа прозира дори в масовото отглеждане на домашни любимци, които следва да компенсират пълноценните човешки взаимоотношения и дори родителството. Питомците рязко снижават претенциите към своите собственици, осигурявайки им възможността напълно да съхранят целият си егоцентризъм и същевременно да предоставят спонтанната и безкористна привързаност на която са способни. Те не изискват от тях да прекратят неприятните си привички, да съобразят себе си с присъствието на другия, няма да се засегнат ако господарят им се прибере след полунощ, ако ги пренебрегне за няколко дни, увлечен в по- важни задачи, ако днес няма желание за общуване, ако не покаже съчувствие в определен момент, ако дори пропусне да ги нахрани навреме и т.н., и т.н. Грижата за тях може да е всепоглъщаща, но тя си остава непретенциозна спрямо субекта – тя може да изисква храна, облекло, подстрижка, лекарства, ваксинации, с други думи напълно обектна, съпроводена с мъничко внимание на елементарно равнище, когато на собственика му се прииска. Когато той е в настроение. Когато той има желание. С грижа за запазването на целостта на неговият егоцентричен свят. Но изглежда дори това се оказва твърде тежко изпитание за някои, така че днес се налага и модата да бъдат отглеждани камъни, които могат да бъдат закупени в Амазон на цена от двадесет до тридесет долара с обещанието, че никога няма да ви се налага да полагате грижа за тях, освен когато ви се прище. Но нима и отношението на модерната личност към истинските деца, в случаите когато все пак се реши да ги има, се различава особено от това, което има към питомците си. Целият фокус е върху задоволяването на елементарните им нужди от храна, манията за „качеството“ на която заменя качеството на общуването, облекло, удобство, „развиващи“ оперативните му умения играчки, включване в обучителни курсове от най- крехка възраст – натрапвайки им тотално Светът като Свят на обектите, снемайки от себе си отговорността да представлява първият за тях субект, извикващ от тях най- съкровената им същност и копнежи по другия и да им предостави себе си като морален образец. Логичният завършек е да ги види добре устроени на пазара за хора, представени като обекти, осмислени изключително спрямо целта на тяхната „професионална“ употреба, към която личността е само нежелан придатък, страничен ефект на човешкото им съществуване. Архаичен рудимент, който те самите би трябвало с готовност да са съгласни да отстранят, посредством собственото си транс-хуманно усъвършенстване, за да могат все по- успешно да преумножават числото на своите обекти.

Или пък по- скоро не. Или пък в лицето на все по- ярко открояващата се несъстоятелност на обектното осмисляне на битието, тази идея става все по- малко привлекателна? Оставането в тази перспектива прави неразрешими всички неотложни екзистенциални проблеми пред които сме изправени – екологични, социални, икономически и най- вече личностни. То би било епилог на нашата история, реквием на човечеството. В това последно действие е без значение кой представител на пленителният суперобект ще извърши заключителният акт – Бомбата, изчислителната машина, или технологията, поглъщаща субекта, за да роди постчовека.

Противопоставянето на това екзотично самоунищожение не е в някакво екзалтирано лудитско изстъпление, опустошаващо продуктите на суперобекта. Унищожението, отхвърлянето на технологията е отношение, което всъщност остава все още приковано в същата ирационална парадигма. В нея съдбата на субекта зависи не от него самият, а от обекта. Състоянието, наличността или не на обекта, следва да реши съществуването на субекта. Определящото битието остава извън личността, която е пасивно произтичаща последица от него. Противопоставянето е в преосмислянето на действителността, на принципите, който автентично я структурират и изграждат личността. И да, това изисква енергия, допълнителна енергия, която единствено осъществява живота, която надмогва ентропията и го прави възможен.