Ако все още не сте, първата част може да прочетете тук, а втората тук.
[[Кратък анонс: Първата част бе публикувана в пряка връзка със събитията в Израел. Вчера бяхме свидетели на поредният зверски терористичен акт на нашето съвремие. В жертва на какво бяха принесени отново стотици невинни животи? В името на какво бяха посети семената на смъртта, чийто плодове ще бъдат още десетки или стотици хиляди, а може би и повече? Невинните жертви в Палестина вече са над тридесет хиляди! Qui bono?
Кой има полза от поддържането и дори интензифицирането на военният конфликт в Украйна? Тези, които в своя поход за власт, успяха да придобият пълната власт над държавите, развиха в пълнота механизмите и възможностите си за контрол над институциите и населението, усъвършенстваха технологиите за манипулация и пълна доместикация на човека. Необходимо им е единствено оправданието на Враждебната Заплаха, за да прокарат целят набор от средства за цензура, пропаганда и тотален надзор, които трудно биха минали дори през фатално осакатените остатъци от демократични възможности при нормални обстоятелства. Демонът на Covid успя да „легитимира“ първата вълна от инструменти, наложени в името на „нашата сигурност и безопасност“ – безогледната цензура в борбата с „фалшивите новини“, фактчекърският Reichspressekammer, възможностите за противоконституционни наказания и ограничения. Все още далеч от поставените си цели, те имаха и продължават да имат нужда от още по- грозен враг, от още по- правдоподобен претекст, от образа на Злото, заплашващо да погълне целият „свободен“ Свят, така че в тази есхатологична драматизация да бъдат оправдавани и най- крайните мерки.
Конфликтът, чиято сцена е Украйна не е системен, не представлява сблъсък между алтернативни форми на обществени отношения и социален ред. Олигархична Русия в нищо не се различава от олигархичният Запад, а истинският конфликт е между 0.0001% от населението и всички останали. 0.0001% узурпирал цялата власт, цялото богатство, средствата за информация, паричните потоци, правителствата, природните ресурси и бъдещето. Стремящ се да увековечи своето положение, за което е готов без колебание да изтрие неограничен брой животи. Самопровъзгласил се за „елит“, с което незабавно дехуманизира всички извън своя кръг. Напрежението в този конфликт се изостряше прогресивно през последните десетилетия, обществената нетърпимост спрямо все по- очевидно нездравите политики непрекъснато нарастваше. В своята борба „елитът“ вкара в употреба различни прийоми за отслабване и разделение в редовете на обществото, но все още срещаше спънки пред най- драстичните, а вече разполагаше с техническите възможности да ги осъществи. За да засити своето нетърпение, му бяха необходими катализатори като военният конфликт. И той няма да се откаже лесно от него.]]
ЗАЩО СЕ СЛУЧИ ТОВА?
ЗАЩО ИСЛЯМСКИ ЕКСТРЕМИСТИ АТАКУВАХА Световния Търговски Център и
Пентагона на 11 септември 2001 г., отнемайки живота на хиляди невинни
хора? Според Белия дом и корпоративните медии, те бяха безумни фанатици, вдъхновени от зловеща доктрина. И целта им са били Съединените щати, защото те са такава свободна и процъфтяваща страна.
Да убиваш за Бог и Страна
От всичко, по което можем да съдим, извършителите действително са били подтикнати от фанатичното убеждение, че действат директно по Божията воля.
…
Но защо ислямските терористи атакуваха Америка в частност? Вярно е, че Съединените щати са свободна и процъфтяваща страна, поне до известна степен. Благодарение на борбите, водени от поколения обикновени американци срещу силите на привилегированите и плутокрацията през последните два века, ние имаме по-голяма степен на политическа свобода и икономическо благополучие, отколкото има в други капиталистически страни като Аржентина, Хаити, Индонезия, Мексико, Нигерия и Заир. В сравнение с голяма част от капиталистическия свят, ние се радваме на изключително благополучие, въпреки неравенствата, които стават все по-големи с всяко изминало десетилетие. Както скорошният доклад на „Ню Йорк Таймс“ съобщи, „за 30 години разликата между най-богатите американци и всички останали е нараснала толкова много, че нивото на неравенството е по-високо отколкото във всяка друга индустриализирана нация.“ Наистина, политическите свободи и благосъстоянието, които американският народ е успял да спечели, въпреки яростното съпротивление на капиталистическата плутокрация, остават постоянно под обсада и под заплахата от реакционен обрат.
Но едно е да твърдим, че Америка е сравнително свободна и процъфтяваща, и друго е да твърдим, че това е причината, поради която терористите насочиха вниманието си към нашата страна. Канада и няколко скандинавски и западноевропейски държави се радват на поне толкова свобода и цъфтеж, колкото и Съединените щати, но техните посолства, военни щабове и търговски центрове не са били атакувани. И ако „свободата“ на Америка е това, която терористите мразят, защо атакуваха символите на икономическото и военно господство на САЩ – Световния Търговски Център и Пентагона, вместо да речем, Статуята на Свободата? Може би целта не беше свободата и демокрацията на САЩ, а участието на Вашингтон в подкрепата на точно обратните неща: военен и икономически тероризъм, автокрация и масово унищожение на гражданското население.
Общо казано, стандартното обяснение защо се случи това на 11 септември е непълно. Защото не засяга ролята, която играят лидерите на САЩ в създаването на неравенството и експлоатацията, която е обща съдба за голяма част от света, включително Близкия изток. Не се споменават последователните актове на масов тероризъм, извършвани от лидерите на САЩ срещу народи по целия свят. „Тероризмът“ се разглежда само като нещо, което другите правят на нас.
Условни Причини
Атаките на 11 септември бяха толкова ужасни и безскрупулни, толкова маниакални и жестоки, че за момент представляваха сериозна заплаха да скрият всички други проблеми в обществения живот. Кадрите, възпроизвеждани непрекъснато от големите медии, имаха силно влияние върху обществото. Така че, когато почти-избраният президент Джордж Буш призова за главата на Осама бин Ладен, лидера на международна терористична организация, заподозряна за извършването на атаките, малко гласове в обществения живот съветваха за въздържание и сдържаност. В стил на шериф от Дивия Запад, Буш обяви, че иска бин Ладен „жив или мъртъв“. Предполагаемо в преследване на тази цел, той се впусна в масова бомбардировъчна кампания в Афганистан, която причини смъртта на хиляди невинни жени, мъже и деца.
Някои от нас, които не подкрепяха масовия въздушен удар на Белия дом срещу хората на Афганистан, се опитаха да контекстуализират атаките през септември, отбелязвайки, че те не произтичат от нищо, а са свързани с по-широк набор от събития. Защото предложението, че имаше други причини за 11 септември освен религиозния фанатизъм, нас, опозицията, ни обвиниха в оправдаване на терористите и „обвиняване на Америка“. Понякога дори бяхме наричани „изменници“ и „страхливци“. Това ми напомни за начина, по който протестиращите бяха третирани в ранните дни на войната във Виетнам, когато много от нас отказахме да се откажем от способността си за критично мислене и покорно да се съберем около знамето.
За да разберете защо някои хора се противопоставят на последното военно вмешателство на САЩ в Близкия изток, бих предложил да направим разграничение между (а) непосредствената причина, в този случай, група фанатични злодеи, повлияни от извратена теология, които убиха хиляди, като насочиха самолети с невинни хора в Световния Търговски Център и Пентагона, и (б) основния набор от условни причини, конкретно натрупването на експлоатация и несправедливост, които западните лидери и инвеститори налагат на други народи, и ролята на националната сигурност на САЩ като основен доставчик на бедност, несправедливост и репресии в Близкия изток и други региони на света. Разглеждането на условните причини не е начин за отхвърлянето на непосредствената причина.
Декларацията на Буш, „Или си с мен, или си против мен“, е предназначена да подскаже, че ако се противопоставите на политиката на Белия дом, вие се съюзявате с терористите. Тези, които приемат твърдението на Буш, се затрудняват да схванат с опозиционната позиция. Както техният лидер, така и те имат трудности да държат две мисли в главата си едновременно, а по- специално, че може да си отвратен от терористичните атаки, като същевременно признаваш наличието на широк набор от фактори, които включват, но не се ограничават само до терористите.
Защо ни мразят?
Питайки защо има хора по света, които ни мразят, писателят Мадисън Шокли предложи списък от оплаквания: „Арогантност, доминиране, експлоатация, угнетяване, расизъм, милитаризъм, империализъм. Да продължа ли?… Докато продължаваме да забавяме стремежите за свобода и достойнство на голяма част от Третия свят, ще съществуват тези, които ни презират и тези, които ни мразят.“ Подобно на това, бившият полковник от ВВС на САЩ, Робърт Боумън, аргументира, че Съединените щати бяха цел на нападения не защото се застъпват за свободата и правата на човека, а защото се застъпват за „диктатура, робство и експлоатация на хората в света. Ние сме цел на терористи, защото сме мразени. И сме мразени, защото нашето правителство е извършило омразни неща.“
Пет милиарда души по света живеят в абсолютно икономическа отчаяние, лишени дори от основна храна, обиталище и чиста вода. Един от пет на всички млади мъже в Близкия изток е безработен, а доходът в региона е около $2100 годишно, според Световната банка, която има тенденция да подценява нивата на икономическо лишение. Водейки другите богати индустриални държави, Съединените щати „в продължение на десетилетия налагат политики, които генерират бедност, като принуждават държавите да приватизират ресурсите и да орязват разходите за обществени услуги.“ Това увеличава безработицата и води до по-голяма бедност, болест, принудителна миграция и екологична катастрофа. В Египет — родината на Мохамед Атта, който управляваше първия самолет, ударил Световния Търговски Център — 8,5% от децата умират преди петгодишна възраст, докато правителството на Египет харчи едва 4% от бюджета си за здравеопазване.
САЩ поддържа ретроградни десни правителства, посветени не на благополучието на своите хора, а на обслужването на транснационалните корпорации и националната сигурност на САЩ. Много лидери от Третия свят с удоволствие задлъжняват с големи дългове към Международния валутен фонд (МВФ) и западните банки, след което често задържат значителна част от получените заеми. Десетки слаборазвити капиталистически държави от Третия свят са хванати в порочен цикъл на заеми и погасяване на лихвените ставки, процес, който допълнително обогатява глобалните финансови интереси за сметка на населението на Третия свят. През последните седемнадесет години бедните капиталистически държави са предали нетно общо 1,5 трилиона долара на богатите чуждестранни кредитори.
Разрастващата се бедност, която притеснява тези задлъжнели държави, подпомага народното недоволство и бунтове. Леви групи възникват и започват да мобилизират големи сектори от населението в борбата за социални права и против икономическата робия, наложена от западните интереси. Тези демократични движения се потискат от вътрешни военни сили, финансирани и консултирани от органи на националната сигурност на САЩ. В някои държави — Афганистан е пример за това — ЦРУ използва десни фундаменталисти, за да ръководят нападението срещу светските реформи и комунизма. „След като левицата е победена, зловредни части на ислямския фундаментализъм в момента запълват празнотата, предлагайки тоталитарно религиозно решение на всекидневните проблеми на лишения и репресиран народ“.
Турция предоставя още един пример. Прогресивните сили в тази държава са подложени на безпощадно, подпомагано от САЩ, гонение за повече от половин век. Стотици хиляди земеделци, работници, студенти, учители и други са задържани. Хиляди са били подложени на мъчения и екзекуции, включително стотици лидери на трудовите синдикати. Земеделските кооперативи са били забранени. През 1980-те години подпомаганото от САЩ дясно правителство забрани всички популярни и прогресивни политически партии, унищожи колективното договаряне, замрази или намали заплатите, цензурира пресата. Междувременно, финансирани от ЦРУ десни групи в Турция придобиват сила.
Днес Турция остава полицейска държава с парламентарна украса. Искащите да запазят светския характер на обществото правителствени кръгове забраняват ислямски политически партии. Практически лишени от организации, които да защитават интересите им, градските бедняци в Турция се обръщат към същите тези партии, чиито редове се увеличават въпреки забраната.
Пакистан също е свидетелство за това, как тероризмът в Близкия изток е култивиран от западния империализъм. Както в много други държави, в Пакистан програмите за структурно адаптиране, налагани от МВФ, отменят публични субсидии, унищожават ценови контроли, замразяват заплати и отварят вътрешни пазари за транснационална инвазия. Програмите за структурно адаптиране оказват опустошително въздействие върху икономиката, допълнително влошавайки вече широкоразпространената бедност и безработица. Междувременно, сектантското насилие и наркобароните разкъсват обществото. Терористичните центрове за обучение, установени в Пакистан през ранните 1980-те години, официално за борба срещу съветската интервенция в Афганистан, произвеждат ислямски фанатици, които се ползват с голяма популярност в самия Пакистан.
Като представител на американската външната политика, Фарид Закария, предлага изненадващо критичен преглед на развитието на събитията в Близкия изток. Допускайки, че почти всяка арабска държава „е по-малко свободна отколкото преди тридесет години“, Закария описва как младите арабски мъже, често по-образовани от своите старши, напускат селата си, за да търсят работа и „стигат в шумни, препълнени градове като Кайро, Бейрут и Дамаск“, където „виждат големите различия в богатството и разрушителните ефекти на модерността.“ Виждат разкрити жени, ядящи в кафенета, деца, които просят по улиците, и навсякъде блестящата суета на западния светски материализъм, от който малко могат да се възползват. Все пак, привлечени и отблъсвкани от всичко това, фрустрирани и враждебни, лишени от демократични платформи за протест и промяна, тези отчуждени млади хора се насочват към радикалният Ислям.
Обвинявайки Америка
Осама бин Ладен повтаряше, че „Америка, американците и юдеите“ са враговете, които трябва да бъдат изтребени. Като богат реакционен религиозен фанатик, бин Ладен правеше това, което други реакционери по света често правят. Той използваше легитимните оплаквания, които хората имаха за условията на своят живот, и ги насочваше към врагове, които не бяха отговорни за това.
Това е същото, което Хитлер направи с германците, насочвайки техните недоволства от безработицата, инфлацията и бедността към въображаеми врагове, които не бяха отговорни за това. Вместо да сочи с пръст към богатите германски картели, които плячкосваха земята и труда на германския народ. Хитлер насочи общественият гняв към Версай, Ваймарската република, профсъюзите, комунистите и, криещи се зад тях, дяволските юдеи. Сега имаме друг реакционен десен идеолог, Осама бин Ладен, който прави до голяма степен същото.
Истината е, че не Америка като такава е виновна. Този субект, наречен „Америка“, е разнообразна и огромна държава с 281 милиона души, почти всички от които нямат нищо общо със събитията, довели до 11 септември. Малцина обикновени американци някога са изисквали от ръководителите на САЩ да следват курс на насилие, за да напредват глобалните интереси на богатите инвеститори. Американците, като такива, не са виновни, а определено не и юдеите, въпреки това, което Хитлер, бин Ладен и десетки други луди величия и фанатици са си представяли. Вместо това можем да отправим критичен поглед към политиките на ръководството на САЩ в името на реакционните интереси у дома и зад граница, тема, която ще бъде изследвана по-подробно в следващите две глави.
Някои десни фундаменталисти също винят Америка. Скоро след атаката срещу Световния търговски център, реакционният християнски евангелист Джери Фолуел се появи на „700 Club“ на Пат Робъртсън, върху „Християнската телевизионна мрежа“ (CBN). Фолуел обвини привържениците на правата на абортите, групите за граждански свободи, защитниците на гей правата и феминистките, че „помогнали за това“. Той предположи, че атаката от 11 септември може да изглежда „миниатюрна“ един ден „ако Бог продължи да повдига завесата и да позволява на враговете на Америка да ни дадат това, което вероятно заслужаваме.“ Звучейки като самия бин Ладен, Фолуел обвини, че „Бог не може да бъде подиграван“. Виновни са „привържениците на абортите и феминистките и гейовете и лесбийките. Аз соча с пръст и казвам: ‘Ти направи това да се случи’.“ Пат Робъртсън, самият той също реакционно религиозно величие, се включи с радост, „Е, напълно съм съгласен. … Джери, това е мнението ми. Мисля, че просто видяхме преддверието на терора. Ние дори не сме започнали да виждаме какво могат да направят на населението.“
Това беше забележителен момент. Християните и мюсюлманите се убиват един друг векове наред и до днес, от Нигерия до Филипините. Но по американската телевизия двама проповедници на реакционния християнски фундаментализъм изглеждаха единни с проповедниците на реакционния мюсюлмански фундаментализъм, които казват, че освободеността и порока на американското общество предизвикват божествено възмездие. Наистина, Бог определено действа по тайни начини.
След няколко дни, осъзнавайки, че неговите забележки не са добре приети от обществото, Фолуел бързо се извини за критиките си към сънародниците си. Робъртсън, от своя страна, се опита да се оттегли от думите на Фолуел и собствените си, наричайки забележките на госта си „напълно неподходящи“ и „наистина, не разбрани напълно“ от него или другите водещи на предаването.
Различни критици на политиката на САЩ тежко обвиняват Америка за войните, водени в нейно име, като отбелязват, че „всички ние“ сме се провалили да спрем това, което се прави в наше име. Но това означава ли, че ние сме съавтори на военните политики на САЩ? По-често ние сме държани в неизвестност за това, което се прави в наше име. Аз не виня народа на САЩ за това, което сториха фундаменталистките мюсюлмански фанатици на 11 септември, нито за това, което тайните и измамни фундаменталистки строители на империята във Вашингтон правят, за да създадат света, който поражда религиозните фанатици.
Част от проблема може да се дължи на лошия навик, който много хора имат, когато използват „ние“, когато имат предвид политическите и финансови елити на САЩ. Да кажем, че „ние“ задържаме демокрацията зад граница, обезщетяваме други населения или бомбардираме невинни хора, когато всъщност имаме предвид Белия дом, ЦРУ, Пентагона, МВФ и СТО, е да предположим общ интерес между обществото и тези, които редовно се хранят с него, което е точно това, което тези хищници искат.
Използването на „ние“, когато в действителност имаме предвид „те“, също така ни лишава от възможността да използваме „ние“, когато наистина имаме предвид обществеността или поне противниците на ортодоксалната политика. Това ни пречи да разпознаем различния интерес, който имаме в опозиция на тези, които претендират, че управляват в наше име. Понякога и двете употреби на „ние“ могат да се появят в едно и също изречение, което започва да става абсурдно.
Няма съмнение, че след 11 септември милиони подкрепиха военната атака на САЩ срещу Афганистан, защото бяха убедени, че това ще спре тероризма и ще защити животите на хората. Към декември 2001 г., президентът Джордж II се радваше на одобрение от 86 процента, възлизайки от 44 процента преди септемврийските дни. Все пак, имаше милиони други американци, които, въпреки дълбокото си безпокойство за ужасните дела на 11 септември и страха от бъдещи атаки, не бяха понесени от реакционния прилив. Десетки хиляди от нас вече отдавна протестираха и демонстрираха срещу политиките, провеждани от Белия дом. Ние излязохме на улиците не за да приветстваме водача, а за да се противопоставим на неговата война и реакционната му програма.
Значителен брой хора от организациите за труд, за граждански права, граждански свободи и мирни групи се противопоставиха на бомбардировките в Афганистан. Преглед, проведен от Центъра за обществено мнение на Пю, показа, че въпреки безкрайния медиен натиск 39 процента от афроамериканците и 17 процента от белия народ се съмняват в необходимостта на военните действия. Някои големи организации се обявиха срещу бомбардировките, като Националния съвет на църквите и Американската обществена здравна асоциация. Други, като конференцията на католическите епископи на САЩ, най- малкото поставиха сериозни въпроси относно тях. През средата на ноември подкрепата за военните действия, въпреки че оставаше силна, спадна, като повече хора се определяха в категорията „смесени чувства“.
Изследванията на общественото мнение също така показват, че когато се предлагат алтернативи на военните действия, като екстрадиране и съдебно преследване на извършителите, подкрепата за бомбардировките в Афганистан спада значително. Дори въпреки, че американските официални лица и медийни коментатори почти нищо не казват за използването на международното право и дипломация, 30 процента от американците подкрепят тази опция, в сравнение с 54 процента, които подкрепят военните действия (с 16 процента неопределени) според едно октомврийско проучване на Галъп. Много вероятно мнозинството от американците биха предпочели международен подход, ако имаха възможност да чуят обсъждане за това.
С фотографиите на афганистанските цивилни жертви, които преминаха през екрана, подкрепата за войната започна да отслабва, както се случи и с бомбардировките срещу Югославия през 1999 г. Председателят на КСН, Уолтър Исаксън, издаде указания на своите кореспонденти, че когато излъчват репортажи с кадри на цивилни жертви, глад и разрушение, те трябва да напомнят на зрителите, че Талибанът държи терористи, които убиха хиляди американци през септември, като че ли на зрителите не беше напомняно почти на всеки час за това от медиите. Исаксън нарече „извратено да се фокусираме твърде много върху жертвите или затрудненията в Афганистан.“
За да ни предпази от такова извращение, Пентагонът закупи правата на всички снимки от Афганистан и близките страни, направени от най-добрия комерсиален сателит за изображения в света. Space Imaging Inc., на стойност от 1,9 милиона долара на месец, плюс допълнителни такси за стотици хиляди долари за снимките, които реално закупи. Договорът на Пентагона означаваше, че новинарските и други организации извън правителството няма да могат да получат собствени снимки с висока резолюция на афганистанския конфликт и на целия регион.
Снимките на убити или страдащи афганистанци скоро изчезнаха от новините в САЩ. Сега не можехме да видим нищо за войната, освен това, което Пентагонът искаше да видим, а по-точно, повтарящи се отчети за търсенето на бин Ладен, хвалебствия за способностите на оръжията, „военни изображения, които приличат на видео игри“, и кадри на щастливи афганистанци, които, освободени от талибанският ярем, подстригват брадите си или свирят музика.
Вместо да виним Америка, бих казал, че много американци се поддават на различните методи за формиране на мнение, които използват корпоративните медии и правителството. Ние не сме извършителите на престъпленията на империята в чужбина, по-скоро сме сред жертвите. Ние носим огромното данъчно бреме, което империята налага, и съответното пренебрегване на вътрешните нужди. И заедно с останалата част на света сме целта на измамите, извършвани в нейно име.
Но когато ни се предостави мъничко шанс и кратко изложение на алтернативна информация, милиони хора в Съединените щати са способни да се отклонят от заповедите на Белия дом – затова се упражнява толкова строг контрол върху комуникационния поток. Милиони хора не искат нито продължителни войни, нито отнемане на индивидуални права и свободи.
Дори сред знаменосците, подкрепата за Буш изглежда да е широка миля и дълбока дюйм. Шумният патриотичен възторг, който обзе Съединените щати след 11 септември, в голяма степен беше просто това – възторг. С времето, патриотичната хистерия отстъпва и реалността се връща. Не можеш да плащаш сметките с флагове или наемите с отмъстителни лозунги. Всъщност, едно декемврийско проучване показва, че респондентите „са нетърпеливи правителството да обърне внимание на вътрешните въпроси“ и да спре пренебрегването на икономиката и отдаването на „прекалено малко внимание на здравеопазването“. Други проучвания показват, че американското общество не е готово да подкрепи бомбардировките на страна след страна.
Мислите ми се връщат към друг президент Буш, Джордж I, който – докато извършваше своята безмилостна въздушна атака срещу хората на Ирак през началото на 1991 г. – спечели одобрение от 93 процента и признание от Конгреса за неговото „неизменно лидерство“. Все пак, в рамките на година той беше категорично победен на изборите за президент от речевит губернатор на Арканзас, който сам по себе си не беше причина за гордост. Това ни показва, че популярността след война може да бъде краткотрайна и че истинските предизвикателства на управлението на държавата са много по-сложни от простото одобрение на военни действия.
АФГАНИСТАН, НЕИЗКАЗАНАТА ИСТОРИЯ
ПО-МАЛКО ОТ МЕСЕЦ СЛЕД АТАКИТЕТЕ на 11 септември, лидерите на САЩ започнаха обща въздушна атака върху Афганистан, страната, която бе убежището на Осама бин Ладен и неговата терористична организация „Ал Кайда“. В този момент малко се каза за повече от двадесетгодишната американска намеса в Афганистан, която е помогнала за създаването на Осама бин Ладен и също така на режима на Талибаните, който сега се стремеше да разруши военните сили на САЩ. Всичко, което обикновено чуваме за историята на Афганистан, е, че през 1980 г. Съединените щати се намесиха, за да спрат „инвазията“ на Съветския съюз в тази страна. Дори много иначе прогресивни хора, които обикновено заемат по-критична позиция по отношение на американската политика в чужбина, разглеждат американската намеса срещу поддържаното от Съветския съюз правителство като „добра“. Истинската история не е толкова добра.
Някои истински факти от историята
От поколения, голямото мнозинство от народа на Афганистан се занимава със земеделие. Системата на земевладението остава непроменена от феодалните времена, като повече от 75 процента от земята се притежава от големите земевладелци, които образуват само 3 процента от селското население. През средата на 1960-те години демократични революционни елементи се обединиха, за да създадат Народната демократическа партия (НДП). През 1973 г. кралят беше свален, но правителството, което го замени, се оказа автократично, корумпирано и непопулярно. То беше изгонено през 1978 г. след масова демонстрация пред президентския дворец и след като армията влезе на страната на демонстрантите.
Военнослужещите, които поеха властта тогава, поканиха НДП да създаде ново правителство под ръководството на Нур Мохамед Тараки, поет и писател. Така се появи коалиция от марксистки национално-демократични сили на власт. „Това беше напълно вътрешно събитие. Дори и ЦРУ не обвиняваше СССР за това“, пише Джон Райън, професор от Университета в Уинипег, по това време провеждащ изследване на селскостопанската ситуация в Афганистан.
Новото правителство започна да провежда много реформи. То легализира профсъюзите и въведе минимална заплата, прогресивен данък върху доходите, кампания за грамотност и програми, които предоставиха на обикновените хора по-широк достъп до здравеопазването, жилища и обществена хигиена. Правителството на Тараки също така продължи кампанията, започната от краля, за освобождаването на жените от техните вековни племенни окови. То предостави обществено образование за момичетата и за децата на различните племена. И започна да изкоренява култивирането на опиумен мак. До този момент Афганистан произвеждаше повече от 70 процента от световния опиум, използван за производството на хероин.
Правителството също така опрости всички дългове, които земеделците имаха, и започна да разработва голяма програма за земеделска реформа. Райън смята, че това беше „истински популярно правителство, и хората гледаха към бъдещето с голяма надежда.“ Въпреки това, се появи сериозна опозиция от различни страни. Феодалните земевладелци се противопоставяха на програмата за земеделска реформа, която засягаше техните имения, докато благоприятстваше бедните наемни земеделци. И племенните водачи и фундаменталистките мулахи яростно се противопоставяха на ангажимента на правителството за равенство между половете и предоставяне на образование на жени и деца.
Заради своите егалитарни икономически политики правителството също така се сблъска с противодействието на агенциите свързани с националната сигурност на САЩ. Марксистите проповядваха равномерно разпределение на социалните ресурси, което пораждаше омраза и страх от страна на управляващата класа и привилегированите класове навсякъде в света. Почти незабавно след като коалицията на НДП дойде на власт, ЦРУ, с подкрепата на саудитската и пакистанската военни сили, започна широкомащабна интервенция в Афганистан на страната на свалените феодални господари, реакционните племенни началници, мулахите и трафикантите на опиум. Един от висшите служители в правителството на Тараки беше Хафизула Амин, за който мнозина вярваха, че е бил вербуван от ЦРУ по време на няколкогодишното си пребиваване в Съединените щати като студент. През септември 1979 г. Амин овладя държавната власт чрез въоръжен преврат. Той екзекутира Тараки, спря реформите и уби, затвори или изгони хиляди поддръжници на Тараки, като се стремеше към създаването на фундаменталистка ислямска държава. Но в рамките на два месеца беше свален от останките на НДП, включително част от военните.
Следва да се отбележи, че всичко това се случи преди съветската военна интервенция. Збигнев Бжезински, национален съветник по националната сигурност при президента Картър, публично призна, месеци преди съветските войски да влязат в страната, че администрацията на Картър е осигурявала огромни суми на мюсюлманските екстремисти, за да подкопаят реформисткото правителство.
През късната 1979 г., възстановеното, но сериозно заплашено правителство на НДП поиска от Москва да изпрати контингент войски, за да помогне в отбраната срещу муджахидините (ислямски партизани) и чуждестранните наемници, всички набрани, финансирани и добре въоръжени от ЦРУ. Вече бяха изпращали помощ за проекти в областта на минните работи, образованието, земеделието и общественото здраве. Изпращането на войски представляваше ангажимент от по-сериозен и политически опасен вид. Беше необходимо няколкократно да се поиска помощ от страна на Кабул, преди Москва да се съгласи на въоръжена намеса.
Говорейки за двете си визити в Афганистан през 1980-81 г. по време на първите години на съветската интервенция, Мерилин Бехтел, бивш редактор на „Ню Уорлд Ревю“, съобщи, че е виждала жени, които работят заедно в кооперативи; за първи път те получавали достойно заплащане за своя труд и контролирали парите, които получавали. Тя забелязала, че жените и мъжете се учили да четат, а жените работили като професионалисти и заемали отговорни държавни позиции. За първи път семействата с ниски доходи можели да си позволят лекар и да изпращат децата си на училище. Бехтел също така споменава опрощаването на земеделските дългове и началото на земеделската реформа, формиране на нови земеделски кооперативи, контрол на цените и намаление на цените на някои основни храни, както и помощ за номадите, интересуващи се от уседнал живот. Тя била по-малко щастлива да види бруталните резултати от атаките срещу училища и учители в селските райони от подкрепяните от ЦРУ муджахидини.
Доклад в „Сан Франциско Кроникъл“ отбелязва, че „Кабул някога бил космополитен град. Художници и хипита нахлуваха в столицата. Жените изучаваха селскостопанска, инженерна и бизнес администрация в университета на града. Афганистанските жени заемали държавни длъжности – през 1980-те години имало седем жени-парламентаристки. Жените шофирали коли, пътували и ходели на срещи. Петдесет процента от студентите в университета били жени.“ Съгласно идеологическата самоцензура, характерна за американската преса, нищо в тази история не указва, че жените правили всичко това по време на управлението на подкрепяното от съветите марксистко правителство.
Джихад и Талибан, по стила на ЦРУ
Съветската интервенция беше златна възможност за ЦРУ да превърне племенната съпротива в свещена война, ислямски джихад срещу безбожния комунизъм. Целта не беше само изгонването на неверниците от Афганистан, а накрая да се освободят и мюсюлманските райони на Съветския съюз. През годините Съединените щати и Саудитска Арабия изразходиха около 40 милиарда долара за войната в Афганистан. ЦРУ и неговите съюзници набраха, доставиха и обучиха почти 100 000 радикални муджахидини от четиридесет мюсюлмански страни, включително Пакистан, Саудитска Арабия, Иран, Алжир и самият Афганистан. Сред тези, които отговориха на призива, беше саудитският милионер идиот Осама бин Ладен и неговите приятели.
След дълга и неуспешна война, съветите напуснаха страната през февруари 1989 г. Обикновено се смята, че марксисткото правителство на Народната демократическа партия се разпадна веднага след изтеглянето на съветските войски. Всъщност то запази достатъчно популярна подкрепа, за да продължи да се бори още три години, надживявайки Съветския съюз с една година. СССР се разпадна през 1991 г., докато правителството на Народната демократическа партия в Кабул, въпреки непрекъснатите атаки с превъзхождащото го американско въоръжение, успя да оцелее до 1992 г.
След като поеха властта в Афганистан, муджахидините започнаха да се бият помежду си. Те опустошиха градовете, тероризираха гражданското население, извършваха обири, устроиха масови екзекуции, затвориха училища, изнасилиха хиляди жени и момичета и превърнаха половината от Кабул в развалини. Амнести Интернешънъл съобщи, че муджахидините използваха сексуалната агресия като „метод за заплашване на победените населения и за награждаване на войниците“.
Управлявайки страната по гангстерски начин и търсейки печеливши източници на доходи, племената наредиха на земеделците да засаждат опиумен мак. Пакистанската ISI, близък младши партньор на ЦРУ, създаде стотици лаборатории за производство на хероин в цял Афганистан. „Две години след пристигането на ЦРУ, пограничните земи между Пакистан и Афганистан станаха най-големият производител на хероин в света и най-големият източник на хероин на американските улици.“
В Афганистан Съединените щати „не осъзнаваха, че финансират бъдеща война срещу себе си,“ напомня Арундати Рой. В голяма степен създадени и финансирани от ЦРУ, муджахидинските наемници започнаха свой начин на живот. Стотици от тях се върнаха у дома в Алжир, Чечня, Косово и Кашмир, за да извършват терористични атаки в името на Аллах срещу проводниците на светската „корупция“. През 1993 г. дойде първата атака върху Световния търговски център. Фургон, зареден с експлозиви, беше взривен в подземния гараж на WTC, убивайки шестима души и ранявайки над хиляда други. Повечето от терористите, участвали в атаката, бяха ветерани от афганистанската война. През 1995 г. група, осъдена за заговор за бомбардировка на сградата на Организацията на обединените нации и няколко други цели в Ню Йорк, беше ръководена от шейх Омар Абдул Рахман, който беше работил с муджахидините в Афганистан. По-рано Рахман беше получил виза за САЩ от агент на ЦРУ под прикритие, което доведе до спекулации, че все още имаше връзки с ЦРУ в този период от заговора. Такива действия демонстрираха многоцентричността и квази-автономността на тези терористични клетки и тяхната способност да проникнат в западното общество.
В Афганистан, триумфиращите вождове продължаваха своите териториални борби и своето беззаконие. През 1994 г. лидерите на САЩ и Пакистан решиха да подкрепят група, която може да сложи край на гражданските размирици и да обедини страната около стабилно дясно правителство. Такова правителство също така би могло да осигури безопасността на масивния нефтопровод на Унокал, който се планираше да минава през Афганистан. След година екстремистко течение на сунитски ислям, наречено Талибан — силно финансирано и съветвано от ISI и ЦРУ и с подкрепата на ислямските политически партии в Пакистан — започна борба за власт, завладявайки почти цялата страна, привличайки много племенни вождове в своя лагер със заплахи и подкупи.
Талибан обеща да сложи край на фракционните борби, беззаконието и разбойничеството, които бяха търговски марки на муджахидините. Но някои форми на насилие не престанаха. Подозираните за убийци и шпиони бяха екзекутирани ежемесечно на стадиона, а на обвинените в кражби им отрязваха ръцете. Подобно на своите реакционни християнски колеги, Талибан осъди формите на „неморалност“, които включваха извънбрачен секс, прелюбодеяние и хомосексуализъм. И като християнските фундаменталисти, те насърчаваха строга и буквална интерпретация на светите текстове. Те също така забраниха всякаква музика, театър, библиотеки, литература, светско образование и голяма част от научните изследвания, отново точно както правиха християните през по-голямата част от своята ранна история.
Талибаните разразиха религиозен терор, налагайки още по-строга интерпретация на мюсюлманското право, отколкото използваната от повечето от духовниците в Кабул. Всички мъже трябваше да носят небръснати бради, а жените трябваше да носят бурка, която ги покриваше от глава до крака, включително лицата им. Лицата, които не се съобразяваха, бяха наказвани бързо и сурово от Министерството на добродетелта. Жените трябваше да останат напълно подчинени на мъжете, независимо колко брутални можеха да бъдат мъжете им. Жена, която избягаше от мъжа си, или обвиняваше съпруга си в насилие, беше сурово бичувана от теократичните власти. Жените не можеха да се появяват публично, освен ако не бяха придружени от близък роднина от мъжки пол. Жените трябваше да закриват прозорците на къщата си, така че да не могат да бъдат видени от минувачите. Те вече не можеха да посещават обществените бани, въпреки че те винаги са били стриктно разделени по полове. Бяха лишени от социален живот, лишени от повечето форми на медицинска помощ, всички нива на образование и всяка възможност да работят извън дома. Жените, обявени за „неморални“, бяха убивани с камъни, а вдовиците, които бяха виновни за прелюбодеяние, бяха погребани живи.
Това не притесняваше много лидерите във Вашингтон, които се разбираха чудесно с Талибаните. Дори през 1999 г. правителството на САЩ плащаше цяла годишна заплата на всеки един служител на талибанското правителство. До октомври 2001 г., когато президент Джордж II трябваше да мобилизира общественото мнение зад своята бомбардировъчна кампания в Афганистан, така че тогава той осъди потискането на жените от Талибаните. Съпругата му, Лора Буш, се прояви като изявена феминистка, за да изложи пред публиката някои от злоупотребите, извършвани срещу афганистанските жени.
Ако може да се каже нещо позитивно за Талибаните, то е, че те поставиха край на голяма част от обирите, изнасилванията и случайните убийства, които муджахидините практикуваха редовно. През 2000 г. талибанските власти също така прекратиха отглеждането на маково семе в цялата територия под техен контрол, усилие, което е оценено от агенцията на ООН като почти напълно успешно. Със свалянето на Талибаните и с избраното от Запада муджахидинско правителство, възстановено в Кабул през декември 2001 г., производството на маково семе в Афганистан, според съобщенията, се очаква да се увеличи драстично.
От деветнадесетте терористи, идентифицирани като част от атаките от 11 септември в Ню Йорк и Вашингтон, седем са били идентифицирани като саудити, един като египтянин и един от Обединените арабски емирства. Доколкото е известно, нито един от тях не е бил талибанин, и нито един не е бил от Афганистан или е посещавал страната. Все пак, целта на масивните бомбардировки беше Афганистан, официално защото Осама бин Ладен и ал Кайда ръководеха своята война срещу Съединените щати оттам.
Към края на 2001 г. силите на Талибаните и ал Кайда бяха унищожени или бяха преминали в други страни, или бяха избягали в Пакистан. Това се случи след два и половина месеца масивни американски въздушни удари с кръстосани ракети, скрити бомбардировачи, Томахавките, и други противопехотни бомби. Според изследване на Марк Херолд, икономист от Университета на Ню Хампшър, над 3 760 цивилни бяха убити от войната, без да се включат косвените смъртни случаи, причинени от мини, глад, студ и липса на вода. Въздушните нападения и войната като цяло превърнаха няколко милиона афганистанци в бежанци. Към края на 2001 г. повече от седем милиона от приблизително двадесет и два милиона души се класифицираха от организациите за помощ като „с много висок риск“ от глад. С настъпването на зимата десетки афганистанци вече умираха от студ и глад всеки вечер.
Властването на „Северния съюз“, разнородна коалиция от племенни военни началници, известни с криминалната анархия на своето управление в предталибанските дни, се утвърди след въздушните атаки, организирани от САЩ през 2001 г. Амнести Интернешънъл съобщи, че по време на войната, подкрепена от САЩ през 2001 г., и талибанската милиция, и техните муджахидински опоненти извършваха „тежки злоупотреби, включително безразсъдни убийства на цивилни и етнически убийства“. Доклади за бързи екзекуции на талибански затворници от муджахидините продължаваха да идват до края на 2001 г. Изявление на Революционната асоциация на жените на Афганистан (RAWA) приветства падането на Талибаните, но предупреждава света за престъпната природа на някои контингенти на Северния съюз. RAWA призова за миротворческа сила на ООН, която да осигури правата на човека на афганистанския народ, предложение, което не предизвика ентусиазъм сред американските лидери или племенните военни началници, но изглежда печели подкрепата на обикновените афганистанци.
Свещеният кръстоносен поход за петрол и газ
Бързият разпад на талибаните не реши проблема с тероризма. Към края на 2001 г., Осама бин Ладен никъде не се виждаше. След като не успяха да го хванат, лидерите на САЩ сега предположиха, че той наистина не играе голяма роля. Важното беше, че организацията му и базата на операциите му бяха разрушени. Освен това, беше предположено, че той вече може да е бил разкъсан на части в бомбардировките.
Наистина, бин Ладен може да не е бил толкова важен. Освен борбата с тероризма, имаше и други убедителни причини, които привлякоха силата на САЩ в Афганистан. Централноазиатският регион е богат на резерви за петрол и газ. Министерството на енергетиката на САЩ оценява, че Каспийският басейн съдържа 110 милиарда барела, приблизително три пъти повече от собствените резерви на Съединените щати. И Туркменистан разполага с огромни запаси от природен газ. Следователно не бива да изненадва, че елитите на американската политика вече разглеждаха възможността за военно присъствие в Централна Азия дълго преди септември 2001 година. Откриването на големи резерви от петрол и газ в Казахстан и Туркменистан бе примамливо, а разпадът на СССР отстрани главната пречка срещу провеждането на агресивна интервенционистка политика в този регион на света.
Американските нефтени компании придобиха правата за около 75 процента от тези нови резерви. Голям проблем беше как да се извади петролът и газът от региона без изход към морето. Американските официални лица се противопоставиха на използването на руския газопровод или най-директния маршрут през Иран към Персийския залив. Вместо това те и корпоративните нефтени изпълнители разгледаха няколко алтернативни маршрута на газопроводи, през Азербайджан и Турция към Средиземно море или през Китай към Тихия океан. Предпочитаният от Юникол, американска нефтена компания, минаваше през Афганистан и Пакистан към Индийския океан. Интензивните преговори, в които Юникол се включи с режима на талибаните, оставаха неразрешени към 1998 г., докато аржентинска компания представи конкурентно предложение за газопровода. Войната на Буш срещу талибаните разпали надеждите на Юникол за изгода от това.
Интересно е, че нито администрацията на Клинтън, нито тази на Буш някога постави Афганистан в официалния списък на Държавния департамент на САЩ като държава, обвинявана в подпомагане на тероризма, въпреки признатото присъствие на Осама бин Ладен като гост на правителството на талибаните. Такава дефиниция като би направила невъзможно за американска нефтена или строителна компания да сключи споразумение с Кабул за газопровода към централноазиатските резерви от петрол и газ.
Общо казано, американското правителство се подготви добре преди септември 2001 г. така че да се противопостави на талибаните, да създаде подвластен режим в Кабул и да осигури директно американско военно присъствие в Централна Азия. Атаките на 11 септември предоставиха перфектния стимул, който би спечелил общественото мнение на САЩ и съюзниците в подкрепа на военната интервенция.
Знаеха ли предварително?
Септемврийските терористични атаки създадоха толкова подходящ предлог за реакционизъм у дома и империалистическо разширение в чужбина, че оставиха много хора с подозрения, че самото американско правителство имаше роля в събитието. Исторически паралел е обвинението, че президентът Франклин Делано Рузвелт беше осведомен, че Пърл Харбър ще бъде атакуван и не предприе нищо, за да го спре, защото искаше повод за война, който би мобилизирал американското обществено мнение да влезе във Втората световна война. Няма съмнение, че Рузвелт наистина желаеше по някакъв начин да промени общественото мнение в полза на интервенция срещу оста. Дори има свидетелства, че той оборудва американски кораб, Lani Kai, с монтирани оръдия, така че той може да се квалифицира като военен кораб, и го изпрати в японските зони на югозападния Тихи океан предполагаемо на разузнавателно пътуване, но вероятно жертвено. Атака върху американски военен кораб би представлявала акт на война от страна на Япония срещу Съединените щати. Но преди Lani Kai да постигне предопределената си съдба, японските имперски сили извършиха значително по-разрушителна атака върху Пърл Харбър.
Може да има основания да се вярва, че Рузвелт е знаел, че японците ще предприемат нещо в източния Тихи океан през тази фатална неделна утрин на 7 декември 1941 г. Но няма основание да се мисли, че той е предвиждал – да не казваме, че е имал участие – разрушението на цялата Тихоокеанска флота на САЩ и смъртта на 2500 американци в Пърл Харбър. Секретарят на Военноморското ведомство на САЩ Нокс твърди, че Рузвелт е бил човек с високо самочувствие, но е имало един случай, когато той сериозно се объркал: „През следобеда на Пърл Харбър отидох в Белия дом и [Рузвелт] беше в кабинета. Когато влязох, той седеше на своята маса и беше бял като кърпа. Очевидно беше потресен. Знаете ли, мисля, че той очакваше да бъде ударен; но не очакваше да бъде наранен.“
Трудно е да повярвам, че Белият дом или ЦРУ активно са участвали в заговор за унищожаване на Световния търговски център и част от Пентагона, убивайки толкова много американци, за да се създаде повод за война срещу Афганистан. Но това не изключва възможността те да са очаквали нещо да се случи и да са отвърнали поглед – без да предвиждат мащаба на разрушението.
Патрик Мартин пише, че веднага след атаките, в чуждестранната преса се твърди, че американските разузнавателни агенции са получили конкретни предупреждения за предстоящи терористични атаки, включително използването на отвлечени самолети. Мартин указва за странното решение на високопоставени служители на ФБР да блокират разследването на Закариас Масауи, франко-марокански имигрант, който е бил арестуван в началото на август, след като явно е опитал да получи обучение от американска летателна школа как да управлява търговски самолет, но не да кацне или излети. Минеаполският офис на ФБР поискал разрешение от управлението на ФБР във Вашингтон да проведе допълнителни разследвания по случая с Масауи. Ръководството на ФБР отказало, като се оправдало с липсата на доказателства за престъпно намерение – „изумително решение за агенция, която не е известна с нежността си по въпросите на гражданските свободи.“ Мартин продължава: „Това не означава, че американското правителство преднамерено планира всеки детайл на терористичните атаки или предвижда, че [хиляди] хора ще бъдат убити. Но най-малко вероятното обяснение за 11 септември е официалното: че десетки ислямски фундаменталисти, много от които с известни връзки с Осама бин Ладен, са способни да изпълнят обширен заговор на три континента, насочен към най-известните символи на американската власт, без нито един американски разузнавателен агент да има идея какво правят те.“
Може да се съгласим с Джон Райън, който аргументира, че ако Вашингтон беше оставил правителството на Марксисткия Тараки на мира през 1979 г., „нямаше да има армия от муджахидини, нямаше да има съветско вмешателство, нямаше да има война, която да разруши Афганистан, нямаше да има Осама бин Ладен и нямаше да има септемврийска трагедия на 11ти.“ Но би било твърде много да се очаква от Вашингтон да остави непокътнато прогресивното левичарско правителство, което организираше социалния капитал около колективните нужди, а не частното натрупване.
Както отбелязах в предишна книга: Американското вмешателство в Афганистан се оказа не много различно от американското вмешателство в Камбоджа, Ангола, Мозамбик, Етиопия, Никарагуа и другаде. То имаше същата цел да предотврати егалитарна социална промяна и същият ефект от сваляне на икономически реформистко правителство. Във всички тези случаи вмешателството доведе до възход на ретроградни елементи, остави икономиката в развалини и безмилостно опустоши стотици хиляди животи.
Войната срещу Афганистан, слаба, изтощена и бедна държава, беше описвана в официалните американски кръгове като драгоценна кръстоносна борба срещу тероризма. Ако беше това, тя също беше нещо друго – средство за мобилизиране на общественото мнение, придобиване на печеливш контрол над последните огромни неизползвани резерви от земните източници на гориво на планетата, създаване на още едно марионетно правителство и разширяване на американската власт в още един регион на света.
2023 ЗАЛЕЗ