ДЕФОРМАЦИЯ

Днес тези черепи ни изглеждат сюрреалистично, дори някак уфологично, но в интерес на истината, практиката на изкуственото деформиране на черепа е била широко разпространена и обичайна за огромен брой култури в миналото. Дори и прабългарите в централна Азия по всяка вероятност също са практикували този обичай. Широко разпространено по време на неолита, черепното деформиране е продължило да съществува на места до първата половина на двайсети век, включително във Франция. В най- известното си произведение „За въздуха, водите и местата“, Хипократ описва народ където се „считат за най- благородни тези, който са с най- дългите черепи“ и описва техниката за постигане на такъв резултат.

След буржоазните революции, новоовластеният капиталистически „елит“ се изправя през сериозен проблем. Независимо от начина на живот, който е водела в действителност, старата аристокрация в течение на хилядолетия старателно е усвоявала религията, използвайки я умело за легитимиране на наследственото натрупване и предаване на блага и най- вече на власт. Като мироглед, като автентичен начин за интерпретация на действителността, всяка религия по необходимост винаги е включвала в своята система моралните норми, произтичащи от вродената човешка същност. Безспорно е била необходима изкусна еквилибристика при нагаждането й към интересите на „елита“ и това не винаги е минавало безпроблемно, но общо взето, желаното сцепление е било удържано в приемливи рамки. Дори и съществувайки в безспорен разрез със същността на даденото религиозно послание, аристокрацията публично е афиширала ценностните и морални еталони и е въплъщавала идеята за „божественият ред“, свръхестествено (неподвластно на човешката логика) „божествено право“ и „промисъл Божий“. Идеята за тези надчовешки, неразбираеми, но неоспорими закони е следвало да оправдае унаследяването на власт и ресурси. Макар и с променлив успех, но все пак много по- резултатно от преднамерената черепна деформация, която е претендирала да представи качественото отличие от обикновените човешки същества. Цялата тази акробатика става изобщо възможна след разрушаването на естествените човешки социални групи при формирането на градовете, които не се превръщат в огромна, единна човешка общност, а поради своите мащаби разкъсват и превръщат в неопределени последната. Това е бил бавен процес, както можем да проследим по архитектурата и структурата на първите населени места, но в крайна сметка подразбиращото се в началото единство по отношение на управлението и ресурсите, е започнало да се разслоява с появата на лична и съответно семейна (т.е. наследявана и натрупвана) собственост, земя, добитък и инструменти. Противодействие дори и на това е съществувало поне до началото на новата ера, като например при евреите на всеки петдесет години парцелите са били преразпределяни, робите освобождавани, а дълговете – опрощавани. Непроизтичащото от личните дарби и качества „право“ върху управлението е парадокс, който е бил неприемлив, и който естествено е изисквал „отдалечаването“ на упражняващите го от останалите, така че да бъде поне прикрита прозаичността, или дори неадекватността на личните им качества. Натрупаните наследствени богатства, благодарение на които е държана подобна власт, същевременно са благоприятствали възможностите за подобно отдалечаване и в идеалните случаи като Египет, за мистично обожествяване на наследствения владетел. Скрити от погледа на обществото, аристократите са можели да претендират, доколкото е възможно, и за притежанието на високите морални качества, неотменна част от всяка религиозна система.

Буржоазията отхвърля идеята за божественият ред, отрича съществуването му и съвсем естествено при Френската революция опитва да замени християнската вяра с тази във „Върховното същество“. Същевременно, за да има естествена основа, която да обоснове обществената реорганизация, тя прокламира идеята за „Свобода, Равенство, Братство“, обръщайки се към автентичните основи на човешката природа, които са в очевидно противоречие с наследствените права и феодалната структура. Твърде бързо обаче става ясно, че последното, което капитализма може да предложи е свободата, още по- малко равенството, а братството звучи просто саркастично. Капиталистическата трансформация забърква пълна каша в опита си да легитимира своето овластяване, което в крайна сметка произтича единствено от човешката алчност, властолюбие, егоизъм, асоциалност, еготизъм и т.н. – все качества, които са били презирани и осъдиждани през цялата история на човечеството. Трудно може да се „изобрети“ религия, която да е способна да издигне подобни като човешки еталон, доколкото ре-лигията същностно представя въз-становяването на връзката с вродената перцепция за добро и зло, позната като съвест. В този опит, донякъде успешно, успява да насади култа в атеизъм – една вяра, която не е нещо уникално за човешката история, просто винаги е била характерно индивидуален и публично осъдителен признак за порочност, съответно полуприкрита. Капитализмът успява да внуши едно привидно противоречие между науката и религията, което никога не е съществувало, тъй като двете имат за цел отговора на съвършено различни въпроси: „как“ и „защо“. В услуга на тази фабрикация им служат основно конкретните особености на доктриналния католицизъм от средните векове, който в прекомерната си обвързаност с услугите за наследствената аристокрация, се впуска и в екзотична претенция да предлага отговори на въпроса „как“. Най- доброто, което успява да наложи като натурализация в тази посока е един поглед към еволюционната теория, която тенденциозно се представя като свирепа борба за оцеляване на най- силния в условията на безжалостна конкуренция. Простият поглед към почти-заличения от капитализма свят на природата, ни показва много по-ясно хармонията, многообразието, съвместността и взаимността, отколкото безумна хипертрофия на безогледно експлоатиращ всички ресурси вид, застанал на върха на хранителната верига. Ако изключим човека, разбира се, а по- конкретно човека от епохата на „просветената модерност“. За съжаление, ако пренебрегнем популяризираните едностранчиви „научно“-популярни филми на съвременността, понастоящем в дивата природа може да намерим много повече човечност, саможертвеност, съпричастност и любов, отколкото в модерното общество на систематично деформиране на съвестта.

В крайна сметка новият елит се лишава от възможност да оправдае своето съществуване както на религиозна, така и на присъщо-човешка основа. Разбира се, комплексът от егоцентрични, себични личностни качества, винаги е имал присъствие в човешкият живот. Просто те винаги са били определяни като най- низките прояви на нашата психика. Най- примитивните, най- недостойните, най- нежеланите, най- презираните, такива, каквито обикновено водят до отхвърляне на техния носител от обществото и до различна степен на изгнаничество. Тяхната природа правилно е разпозната като жалка – тяхното удовлетворяване не носи радост или щастие, а само удоволствие, при това мимолетно. В своята първичност те, не съвсем обосновано, са приписвани на животните, което е вярно най- вече по отношение на рептилите, които не притежават лимбичен мозъчен дял. Те са отрицанието на всичко, което се определя като „човешко“. Да бъдат поставени като фундамент за изграждане на човешкото общество е необичайна задача, която изисква най- малкото пълно разрушаване на моралната, ценностна, основана на човешката съвест система. Изисква модификация, потискане на развитието, задушаване и пълно отричане на съвестта като вродена човешка характеристика. Трябва да признаем, че подобен опит никога не е съществувал. Най- успешното в тази насока е било оправдаването на очевидно неморални поведения, с противопоставянето на ние и другите, с дехуманизирането на не-ние или определена личност, така че спрямо тях да стане възможно да се действа извън морално допустимия кръг. Обществото като такова, от друга страна, винаги е било в този кръг, в който са важали неотменимите норми, наложени от съвестта. Всъщност именно тази „призната другост“ е направила въобще възможно изобретяването на лихварството (т.е. банкерството, довело впоследствие и до разписките, наречени bank-notes) на пейките пред флорентинските синагоги, дейност, допустима само спрямо гоите (не-евреите).

Действително във философията на XVIII – XIX век започват да стават все по- популярни релативистките теории за морала, възгледите за неговата историчност и обвързаност с конкретна култура – по същество субективност. Практическото утвърждаване на този тип мироглед в популярната среда става обаче едва чрез З.Фройд и неговата концепция за структурата на човешката психика. За него Свръхазът, който в хипотезата му е психичното представителство на морала, представлява вторичен по отношение на субекта резултат на компромис между вродените нагони за удовлетворяване на потребностите и опознатите в рамките на личната история причинно-следствени връзки на действителността. Човек се ражда зареден с импулси за задоволяване на своят глад, жажда, сексуалност и самосъхранение, в естественият стремеж към задоволяване на които неизбежно се сблъсква с действителността. Този сблъсък, опосредстван от природните ни сетива, създава феномена на съзнанието, чиято задача е да намира най- подходящите и безопасни начини за удовлетворяването на тези импулси, а опитът за баланс се проектира най- накрая в конструкта на Свръхаза. Печалната картина на свят, в който за човек единствен и същностно присъщ е стремежът към разнообразните телесни удоволствия, се допълва, всъщност твърде логично, с хипотетичния стремеж към смъртта и покоя. Както може да очакваме, тази първа по рода си философска спекулация, по същество утвърждаваща примитивният егоизъм като първенствуващ принцип на човешкото битие, е възторжено приветствана от новия елит и широко популяризирана като „научна“ теория, обосноваваща нееднозначно неговият произтичащ от човешкото „естество“ статут. (Обречен на противоречия, модерният капитализъм отрича доста съдържателния обяснителен модел за сексуалните разстройства на Фройд, докато същевременно продължава да утвърждава чисто спекулативните му и вече опровергани разсъждения относно психичната стратификация).

Ентусиазмът им бива подкрепен от успешните практически приложения на тези възгледи от племенника на Фройд – Ед Бернайс, бащата на безумния маркетинг и от разкриващият се свят на безпределна манипулация, базирана по същество на същите принципи, оповестен от Б.Скинър и намиращ своята реализация в системите за социален рейтинг.

В действителност, психологическите експерименти в тази област показват ясно, че съвестта и моралната перцепция предхождат опита. Емпиричната наука опровергава умозрителните спекулации на Фройд. Експериментите на Феликс Уарникен и Майк Томазело разкриват вродената склонност към алтруизъм и емпатия, същото потвърждава и експерименталната работа на Алисън Гопник при деца на 14 месеца (преди завършено речево развитие), изследванията на Джесика Съмървил и Марко Шмид с деца на 15 месечна възраст показват вроденият характер на чувствата за егалитаризъм и справедливост. Тъжно е, че понастоящем ни се налага да търсим научно доказателство за очевидният факт, изречен от Т.Джеферсън: „Моралната перцепция, или съвестта, е също толкова част от човека, колкото неговият крак или ръка“! Фактът, че научните разработки в тази област датират основно от двадесет и първи век, не се дължи на целенасоченото им задушаване преди това: моралната същност на човека е била до такава степен подразбираща се, че не е съществувала никаква необходимост да бъде доказвана. Напротив – новоизлюпената концепция на фройдизма е било нужно да бъде потвърдена, което е оформило едностранчивостта на експерименталната работа. Конкретно поведение, представляващо интерпретация на вродената съвест би могло да бъде конкретно-исторично и културално обусловено (например възприемането на жена с непокрита глава като неприлично, морално осъдително). Самата сърцевина на съвестта, която бихме могли да представим като приемането на другия като друг-Аз, „да се отнасяш към другите, както той би искал другите да се отнасят към теб“, да „възлюбиш ближния си както себе си“, да разпознаваш насилието като зло, равенството като императив, свободата като неотменно право – е вроден, същностно присъщ атрибут на човешките същества. Между съвестта и егоизма е заложен непрекъснат конфликт, в който и двата стимула се явяват първични, а не както при Фройд са първични единствено егоцентричните нагони. Автентичният сблъсък е между поривите на егоизма и съвестта, и се реализира в драматизма на личния избор, а не между индивидуалната жажда за удоволствие и действителността. Оценката по отношение на тяхната ценност е нееднозначна във всички общества, в цялата история на човечество, с изключение на последните няколко десетилетия на съвременната модерност. Капитализмът, чиято единствена основа е егоизма, е неспособен да ни убеди в своята състоятелност.

Фактът, че тази произтичаща от идеите на Фройд, нова идеология се увенчава с частичен успех през това време, напразно насърчава нейните жреци. Търпението не бива да приема за съгласие, а обществото вече многократно е доказало, че може да бъде безкрайно търпеливо. Прекрачи ли се границата, до която тези идеолози са почти достигнали, стихията ще ги връхлети.

Атаката срещу морала от страна на елита, се разгръща пълномащабно с всички негови средства от епохата на т.нар. Просвещение. Първоначално експлоатиран от буржоазията в борбата й срещу фарисейските опори на наследствената аристокрация, впоследствие той се оказва най- опасният й враг. Неговата обективност и общовалидност се поставя под съмнение на философска основа, а впоследствие и в псевдонаучна форма, прокламирайки за пръв път в историята егоистичните и себични качества като добродетел, заслужаваща одобрение и награда. Приравняването на човек със средство другиму, а днес дори с „капитал“ се превръща в норма. Като определящ отношенията с другите, моралът винаги е бил в тясна връзка и конкретно с отношенията между половете, което и предопределя стремежа на новата идеология да ерозира последните. Естествената, утвърдена нравствена основа, изградена от вярност, откритост, честност, отговорност и окончателност на тези отношения бива поставена под въпрос особено във втората половина на двадесети век, в опит да бъде заменена от степента на личен комфорт и необвързаност. Отново за пръв път в историята, индивидът бива убеден, че притежава по- голяма значимост от семейството; че то съществува за него, а не той за семейството. Че задоволяването на егоистичните му прищевки и правото му на „щастие“, стоят по- високо от дълга към близките и потомството му. Окуражаван да се свръхнадценява, той става все по- неспособен на адекватна оценка както на себе си, така и на заобикалящата го социална среда. Корозията в това отношение се стреми да навлезе все по- дълбоко, достигайки до половия абсурдизъм на модерността, способстващ същевременно за все по- задълбочаващите се противоречия в състава на обезвластеното общество и неговата атомизация.

Доколко резултатен обаче е опита за създаването, в съгласие с концепцията на Фройд, на завършеният егоист, насърчаван от своите „права“ и „позитивизма“, така че да консумира до самозабрава маркетингово натрапваните му ненужни продукти с технически съкратен експлоатационен срок и да поддържа, и същевременно препотвърждава натурално-егоцентричния облик на капиталистическата система? Доколко успешно бе култивиран атомизирания еготичен обществен не-субект? В каква степен, въпреки цялостното информационно затъмнение върху мащабите на провежданите протести, въпреки агресивната пропагандна дезинформация, въпреки насажданата паника, въпреки откритата принуда, въпреки абсолютния отказ от дискусия, до каква степен безпроблемно премина ковид монетизацията?! До какви успехи е довело прекрояването на мирогледа по „пазарен“ модел през годините на индоктринация? Дали, дори и употребявайки заучените клишета, младежът наистина смята, че прави „инвестиция“, когато започва да учи любимата си дисциплина, или прочита книга по въпроси, които искрено го вълнуват? Дали е изпълнен с възторг, предлагайки се на „пазара на труда“? Дали възприема майка си като „човешки капитал“? Дали търгува с детето си, „купувайки“ желаното поведение, дори и послушно следвайки методиките на някоя съвременна психологична техника? Дали смята, че продуктът на неговата дейност се „реализира“ едва щом се замени с валутни символи? Самата дума „пазар“ е подменена – на пазара се обменят продукти с равна стойност, при „търговията“ целта е не размяната, която е социално положителна, а печалбата, която е дълбоко егоистична и социално ерозивна. Дали вярва, че социално деструктивната „конкуренция“ превъзхожда сътрудничеството? Дали е уверен, че „успехът“ се измерва с количеството на натрупаното? Дали би изпитал удовлетворение от притча, в която могъщият Голиат смазва Давид по силата на своето естествено конкурентно превъзходство? Дали счита, че преследването на лична изгода води до развитие на човечеството? Дали намира патентните и авторски права за нормални, а постиженията – нечия конкретна полза, а не наши? Дали смята, че каквото и да било оправдава натрупването, било то на блага или власт? Дали приравнява равенството към хипотетичен „равен старт“, последван от безжалостно съревнование? Дали е отрекъл напълно собствената си съвест и се е отдал изцяло на егоизма и моралното разложение, насърчаван в това на всяка крачка в своето ежедневие?

Просто изтърпява всичко това, кротко използва наложената лексика, докато не достигне напълно неприемливо ниво. Дори новият „елит“ се стреми да се титулова било като „хаджия“, било като „филантроп“, в опита си да балансира осъдителната присъда за себе си. Човек е абсолютно същият, какъвто винаги е бил и социалното моделиране не е в състояние да създаде нов вид, както и превръзките на главите на новородените не са довели до появата на такъв дори и след хилядолетия: веднага след преустановяването на тази практика, хората са започнали да израстват в нормалния си облик и днес тези ексцентрични опити ни изглеждат причудливи и нелепи приумици. В съвременните си мащаби обаче, днешната патологична социално-личностна модификация придобива размерите на неизбежна екзистенциална заплаха и изисква незабавна намеса. Тя не се нарича „прогрес“ или „развитие“ – прогресирало до момента е единствено заболяването – нарича се лечение. Надявам се тя да бъде осъществена, в противен случай ще последваме прехваленият „естествен“ път, по който са преминали трилобитите и динозаврите преди нас. Дерзайте!