Движението за национално освобождение след средата на XIX-ти век търпи пълен провал. На първо място, неговият опит за организиране и осъществяване на освободителна революция е напълно безрезултатен. Четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа не предизвикват отклик в народа, а мисията на Ботев угасва безславно. Почти сто години по- късно Че Гевара ще мине по същите стъпки като печално Ботево ехо в планините на Боливия. Българският народ няма намерение да се изправи в борба за свобода, той няма никаква готовност и желание за подобна борба. Левски го оценява така: „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия“ — (Протоколи от разпита на Васил Левски пред турската следствена комисия в София 5-9 януари 1873 г.). Реално ядрото на всички въстанически чети и комитети се оформя всеки път от едни и същи хора, една не особено голяма група, маргинална по отношение на българското общество от втората половина на XIX-ти век. Кулминацията на техните усилия е крехката серия от локални метежи и бунтове, наречена по- късно със събирателното име Априлско въстание – без да формира мащабност и дори представителство във по- значимите градове и райони, последното поне успява да привлече чуждестранното внимание и то не поради собствената си решителност, а поради зверствата, с които е потушено. Дори в хода на Руско-Турската Освободителна война, българското опълчение е наброявало едва 7 500 души, като към края на войната вероятно достига до около 10 000. Това е цялото българско участие в освобождението на страната. В съпоставката с реалността, очакванията на Г.С.Раковски, че в България ще се вдигнат „поне 500 000 души“ изглеждат мечтателно илюзорни.
Окончателният провал се заключава обаче в пълната неосъщественост на истинските цели, които тази група от свободолюбиви българи си поставя. Подбудата за тяхната борба се заключава в думите на Левски:
„Ние желаеме за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна, с една дума, свобода човеческа„
или по- подробно в:
Нареда (проектоустав) на работниците за освобождението на българския народ
Автор: Васил Левски
ПОДБУДА И ЦЕЛ
Подбуда: тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканският полуостров.
Цел: с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държава деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничери и в което владей правото на силата, да се повдигне храм на истинната и правата свобода и турския чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение било във вяра, бил в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се избере.
Тази е обединяващата идея и цел, която се споделя от всички участници в революционното движение. Националната държава не е самата цел – наличието на национална обособеност е основанието, което да легитимира изграждането на ново държавно устройство, основано на равенството и личната свобода.
„Ние не щем да работим ни с едно деспотическо правителство, ако това правителство да бъде съставено даже из нашите рождени братя; наши съюзници трябва да бъдат само поробените и измъчените от тежки трудове и от сиромашия народи, каквито сме и ние сами.“
„“Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност.“
Сплотяващото начало не се корени в етническата принадлежност, напротив – независимо от произхода, всички се приемат като братя, доколкото имат един общ враг – деспотизма, експлоатацията, идеологията на елитаризма. Жаждата за справедливо общество е тази, която у кого по- осъзнато, у кого – недотам, тласка по пътя на борбата тези, които се включват в редовете на освободителното движение и опълчението. В тази борба:
„Ние причисляваме нашите чорбаджии в числото на нашите врагове и ще да ги преследваме навсякъде и всякога.“
Съвсем естествено, тези идеи не могат да срещнат особен отклик у тогавашният „елит“. В своята цялост последният се противопоставя на заплахата за „реда“ и твърдо пази своята лоялност към Султана. В патриархалното българско общество и в условията на почти пълна безпросветност на населението, именното тази липса на подкрепа от страна на авторитетите на общността – местните чорбаджии, заможните и влиятелни личности, води до плачевното българско участие в освободителните борби. Малкото вдигнали се селища по време на въстанията, са именно тези, където по изключение са били въвлечени и такива с някаква тежест за общността, като това в повечето случаи са били свещеници или учители.
За Левски република с изпълнение на волята на народа е гарант за справедливост:
Българският народ е народ демократически; той не е разделен на секти, той няма посред себе си аристократически величия, тия за нищо ненужни обществени елементи, и затова ние желаем да видим в своето отечество избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ.
"Всички зависят от вишегласието." — (до Революционния комитет в Сливен, 16.I.1872 г.)
Надеждата на Левски, че
Близо е времето вече — българинът не ще бъде роб, а свободен
не се осъществява. Страховете на българската местна буржоазия също се оказват напразни – след Освобождението Временното руско управление назначава именно тия видни чорбаджии, верноподаници на Султана, на местните ръководни постове. Те са носителите на авторитета сред населението и скоро ще се ориентират добре сред новите възможности.
Българският народ също много скоро разбира, че тази свобода, която му е „поднесена в къщи на тепсия“ не е неговата свобода. Още през 1900 година либералите, които за няколко само години успяват да се облагодетелстват в огромни размери от новопридобитата си власт, решават да върнат десятъка. Помислили се за „свободни“, селяните си позволяват да се вдигнат на протест, или както е наричано тогава – бунт. Звукът от сабите, тракащи по човешките кости оглася добруджанското поле. Кавалеристите – офицери, синовете на старите чорбаджии, изясняват на простолюдието чия е свободата и оставят стотици трупове и осакатени, за да им го напомнят в бъдеще.
Вазов пише „Епопея на забравените“. Не на Героите, не на Жертвите за Свободата. На забравените. Новият „елит“ все още не се е сетил, че може да използва имената на борилите се срещу него. Засега просто ги е забравил.
Призивът на войниците от Радомирската Република през 1918-та звучи като написан от някогашния БРЦК:
„Много нещастие и лошотии претеглихме, голи, боси и гладни устоявахме на границите, воювахме за чужди интереси. Не искаме да плащаме на царя и неговите генерали, на българските думбази за това, дето ни избиват и смучат кръвта като кърлежи ненаситно. Три години се бихме за тях, малко усилия нека пожертвуваме за нас си. До сега мрехме по заповед, сега и да умрем до един, но ще умрем за нашето добро! Да живее републиката!“
Кръвта на обявилите се
„за събаряне на буржоазно-монархическото правителство и за установяване на нова власт, която да изхожда от средата на народа и да не носи греховете на миналото“
прави Владайска река да почервенее и децата от София се събират да я гледат.
Цялата следосвобожденска история на България е история на сменящи се режими и непрекъснат кръговрат от насилие и отмъщение. Няма да се разминава много от истината твърдението, че страната е била в едно непрекъснато състояние на неофициална гражданска война, а състоянието на българският народ е останало непроменено от времето на турското управление. Робството, за което говори Левски, винаги е било робството на народа под ботуша на отнемащата свободата му власт, робството в името на чуждия интерес, робството на сиромаха пред изедника, на онеправданите, безгласните и потиснатите – в своите думи той никога не е имал предвид просто етническо подчинение и това е заявено много ясно и многократно. Това робство остава непоклатимо, сменят се само господарите. Петдесет години след смъртта му кървавият професор, един български Столипин, спокойно заявява: „Аз отговарям само на въпроса: запазихме ли държавата? Да! Аз съжалявам за жертвите, които се дадоха, но нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае.“ – Схващането му чия е и какво е „държавата“ е много ясно и тя нито е народът, нито представлява неговите интереси. В крайна сметка Цанков се оказва прав – през 1991г. „историята“ го оправдава и посмъртно му връща званието академик, така като е „реабилитиран“ и Столипин в „модерна“ Русия. В крайна сметка историята е собственост на същата тази държава, която той има предвид и която Левски нарича „деспотско-тиранска система„, поставена в услуга на самопровъзгласилият се „елит“, живеещ от експлоатацията и потисничеството на всички останали. Техният цинизъм е неизменен от „Вие мислите, господа, че държавата – това сте вие? Държавата – това съм аз!“ до Мадлин Олбрайт, която сякаш цитира Цанков. Националноосвободителното движение се проваля, но никога не се предава. Най- тежкият му удар е нанесен след 1944г., когато поредният режим му отнема легитимните основания за борба. Премахната е монархията, установена е лелеяната „народна власт“, докато в действителност свободата е усвоена от един новоформиран пореден „елит“, узурпирал волята на народа, упражняващ терор също така безпощаден, както на предишните деспоти, разпрострял своят тотален контрол във всяка обществена институция и живеещ в пълно противоречие с принципите, които на думи изповядва.
Съвременният „елит“ отдавна е проумял, че имената на всеки отколешен техен противник, предизвикал възхитата на народа, са просто „суровина“ от която да се ползват. Тъкмо тия, които най- напористо се стремят да се покажат като най- големите верноподаници на Империята, като най – праволинейни защитници на установеният ред, тия които първи биха скокнали да доложат в конака, че някой мъти главите на хората, са тия, които държат патетични речи и гръмко огласят „почитта“ си към саможертвата на героите, за която са се погрижили да остане напразна. Днешните управляващи, презрително хулещи като „популизъм“ всеки зачатък на воля, произтичаща от народа, непредставляващи никого, освен тесен кръг заинтересовани олигарси, пренебрежително отхвърлящи всяка претенция за обществено обсъждане или референдум, самоволно налагащи решения, касаещи съдбата на милиони в услуга на малобройните си господари, пластелинените рожби на ръководещите ги кукловоди, самообявилите се за меродавни спрямо истината – как точно се вписват в годишнината от обесването на Апостола? Вероятно с факта, че тази дата се отбелязва с много по- големи „чествания“, отколкото рождението му.