След края на Студената война хоризонтът пред олигархичните сили беше напълно открит и те не закъсняха с инвазията си, поглъщайки всичко по пътя си. Още от седемдесетте бяха се осигурили логистично с идеологическите основи на теоретиците на либерализма и с нови обеми от законодателни подкрепи. Благодарение на последните вече бяха успели да освободят от своя балон значителна част от баласта на регулациите и да се понесат нагоре, увеличавайки все повече висотата на неравенството. Натрупаните нови масиви от средства им осигуриха окончателното закупуване на правителствата и в последствие – на държавите, и целият информационен поток. (Имахме много тесен прозорец между 2000-та и 2017/19-та, когато интернет предложи една информационна свобода, преди и тя да бъде усвоена и подчинена на всеобхватния контрол на капитала. Затварянето на този прозорец беше символично ознаменувано с премахването на слогана на Google – Don`t be evil). Краят на източната заплаха и отприщването на свободата всъщност бяха многозначително отбелязани през 1992-а с успеха на частният фонд на Сорос да играе срещу и да победи Английската Централна Банка. Частните средства вече официално показаха своето превъзходство над „суверенните“ държави. Скоро след това спекулантът, спечелил за ден над един милиард долара, причинявайки при това на английския данъкоплатец загуби от поне 3.3 милиарда паунда си купи титлата „филантроп“, внасяйки тази мода в олигархичните среди. Очевидно от известно време им бе станало безинтересно да купуват благороднически титли. Показаха и нещо друго – че капиталът, олигархията, не могат да бъдат ограничавани. Не е възможно да бъдат опитомени, регулирани и направени обществено ползотворни за дълъг период от време. По самата си същност те винаги ще овладяват цялата система, в която виреят. Капитализмът е фундаментално деструктивен, може да съществува само благодарение на експлоатацията и експлоатира безогледно всичко, което припознае като ресурс – работната сила, природните богатства, здравето, бъдещето, живота. Негова двигателна сила са личностни черти, определяни през цялата история на човечеството като осъдителни – егоизъм, асоциалност, липса на емпатия, алчност и неглижиране на последиците. Неслучайно „модерният“ капитализъм отрича възпитанието, поощрява всякаква форма на аморал и поставя под въпрос „остарелите“ ценности. Всички те са в противоречие с него и неговите действия. Невъзможно е да се намери кейнсианска хармония в рамките на капитализма – той трябва да бъде изкоренен радикално.
След системната си победа, пред новите глобални собственици остана един- единствен въпрос: бидейки демографски нищожни, как биха могли да съхранят новото статукво в условията на все още официално приетата идея за „демокрация“. От една страна разполагаха с целият инструментариум за изграждане на образ на света, който не съответства на действителността – идеологията, медиите, семантичната каша от обърнати наопаки, замъглени, неадекватни понятия, които наложиха пред последните десетилетия, развлекателната индустрия, принизената „култура“, идиотизиращото образование, създаващо по аристотеловска дефиниция роби, имащи дотолкова общо с разума, доколкото да разбират даваните им инструкции. При все това дори и интелектуално затормозената и поддържана в информационна мъгла маса, макар и да не бе в състояние да дефинира, то интуитивно разпознаваше плаващите в мъглата сенки на чудовището. В действителност всички абсурдни конспиративни теории се базират на принципно адекватни възприятия, интерпретирани с достъпния за възприемащият капацитет. Теорията за плоската Земя се базира на реалните факти – разполагащите с власт ни държат в заблуждение, лъжат ни, предоставят ни невярна и тенденциозна информация, контролират средствата за масова информация и поддържат мрежа от високоплатени „актьори“. Теорията за чиповете във ваксините се базира на реалните факти – принуждават ни да ги поставим в нечий, а не в наш интерес, не съществува реална необходимост от тях, не познаваме дългосрочните и дори краткосрочни последици от тях, ефективността им е съмнителна, а ползите са изключително за фармацевтичните компании. Теорията за рептилите се базира на реалните факти – управлявани сме от безчувствени, неспособни на емпатия и привързаност създания, за разлика от другите, лишени от лимбичен (функционално емоционалният) дял в мозъка примитивни същества, рептилите притежават завидна интелигентност, позволяваща им успешно да развият оперативните си умения, но не и социалните. Наблюдава се една притеснително прозорлива интуиция, която би могла да доведе до потенциално нежелателни за олигархията последици в ненапълно лишеното от демократични възможности общество.
На второ място се развиха формите на надзорния капитализъм1, който неочаквано безпрепятствено се разпростря в такава дълбочина в личното и доскоро неприкосновено пространство, в каквато дори и Оруел не си е представял. Удивително и силно притеснително е как разкритията на Сноуден не доведоха практически до каквито и да било последици в обществото. Днес възможностите за пряко наблюдение, подслушване и следене на целия ни личен живот са неограничени и са неограничавано осъществявани, а новите възможности за обработка и интерпретация на всяко действие – осъществими с помощта на ИИ без необходимостта от армия от сътрудници. На този фронт не изглежда заинтересованите да срещат каквато и да било съпротива.
Но не на последно място бе прилагана и една изпитана във времето формула – ако противникът има числено превъзходство – предизвиквай разделение у него, вътрешни борби, недоверие. Не мога да твърдя, че всички от изброените по- долу процеси на обществена фрагментация са били предизвикани целенасочено. Това не е и от значение – така или иначе те са били разпознати и използвани при тяхното възникване, канализирани, преекспонирани и култивирани за целите на фрагментацията.
Демографска нееднородност
Някак много удобно през последните две десетилетия рухнаха здравите устои на няколко страни, които със стабилните си институции и твърда държавна власт, пазеха непристъпно границите си. С подкрепата на САЩ един след друг се заредиха гражданските вълнения и/или преврати в Египет, Либия, Сирия, Афганистан, отприщвайки вълна от бежанци от лишените от достъп преди това страни от Африка и Азия. Също много удобно ЕС вече бе утвърдил насърчаващи имиграционни политики и щедро пое тези потоци, като понастоящем поне 5 процента от населението му е съставено от чужди граждани. Тези пет процента обаче като концентрация в големите градове представлват между 20 до 45%, а именно големите градове са определящи за обществените и политически процеси. В действителност ако вземем предвид и вътрешната миграция в рамките на ЕС, то всеки значим значим градски център в Европа е конгломерат от разнородни националности. Това само по себе си не би било проблем в общество, живеещо без вътрешни противоречия, но е решителен фактор когато разводняването е в една от страните в конфликт. Мигрантите не познават вътрешните проблеми на страната, те не са ангажирани и не могат да разпознаят публичните интереси, още повече в условията на контролирана информация. Освен това в техният феномен се съчетават същевременно и краткосрочните интереси на бизнеса за евтина работна ръка и пластелиненият електорат, който веднъж интегриран ще даде гласа си за тези, които му осигуряват тази интеграция, независимо от останалите му политически действия. Дълбоко се съмнявам, че реформите в здравеопазването и пенсионната система от последното десетилетие, биха били осъществени в демографски хомогенна среда, особено що се отнася до Франция, Германия и дори Великобритания.
ЛГБТ движения
Въпросите свързани с пола и междуполовите отношения са силно чувствителни и интимни. Те засягат личните човешки преживявания, възпитание и ценностна система и лесно могат да се превърнат в източник на изострен конфликт. Тъкмо този ефект бе получен при акламирането на половата еманципация в западният свят през последното десетилетие. Широко подкрепяни от различни неправителствени организации, акциите в това отношение търсят не толкова обществено „приемане“, колкото афиширане и агресивно натрапване които съвсем естествено предизвикват съответната ответна реакция на неприязън, възмущение и съпротива у голяма част от обществото. Натискът в тази посока се задълбочава с възможностите за легитимиране на еднополови бракове, единственото съществено следствие на които е правото да осиновяват деца или да ползват „сурогатно“ майчинство – т.е. възбуждат се конфликти в друг чувствителен и интимен въпрос, какъвто са за всеки нормален член на обществото децата. Правото на ценностно определяне в рамките на семейството се ограбва, като „модерната“ гледна точка се натрапва на децата в официалното образование и предизвиканото усещане за безсилие води до натрупване на агресия и напрежение. Крайният резултат е въвеждането на един емоционално подхранван постоянен конфликт, прокарващ ярка граница между различни обществени групи.
Толерантност
По същият начин се прокарва разделителна линия на базата на етническите и особено религиозните различия, като също така съдържащи голяма доза емоционален заряд. Действа се винаги под формата на подкрепа от страна на официалната политика спрямо определена малцинствена група, така че последната да придобие достатъчно сила, за да бъде постигнат конфликт. Под претекст да не бъдат „накърнявани“ чувствата на дадено малцинство, се ограбват правата на мнозинството за свободна практика на традиции, смятани за неприкосновени в продължение на столетия. Съвместното съжителство не е било проблем в цивилизованият свят поне през последните 150 години, но именно идеята за дискриминация, поставяща свръхекспониран фокус върху някоя определена група, се явява като лупа, подпалваща обществен конфликт.
Домашно насилие
С преувеличаването, систематичното афиширане в медиите на инцидентни случаи на такова, постепенно се изгражда среда на принципно недоверие към отношенията в брака сред тези, на които тепърва предстои да пристъпят в такъв. Какви отношения им предстои да си изградят с тази предварителна нагласа. Брънките на семейството като институция са насилвани така или иначе от няколко поколения насам, така че самата основа, на която се развиват нашите социални познания и умения, да бъде разбита напълно. Вместо уроците по обич и взаимна подкрепа вкъщи, децата все по- отрано биват „социализирани“ в стерилните условия на обществените институции, където под маската на съобразяването с другите, те биват приучавани да уважават собствените си интереси и „права“, в индивидуалната битка за които впоследствие ще протече целият им живот. Вместо възпитаването в отговорности, според техните възможности и в полза на цялото семейство, биват научени да „търгуват“ своята дейност в замяна на поощрения, от които най- голямата награда се полага за безпрекословното подчинение на чуждата за тях възпитателка. Възпитанието, под предлога за толерантност към личните свободи, е изцяло прехвърлено на родителите, които вече имат все по- стеснена възможност изобщо да общуват с тях. В тези кратки моменти, вече по подобен начин възпитаните родители, успяват само да реализират нарцистичните си стремежи, жадно затрупвайки ги с наслади и щедро подхранвайки ги с неограничено самочувствие и похвали, в унисон със съвременната позитивна психология. Култивират се завършени егоисти, готови за конкурентната надпревара с всички останали, които в действителност са само перфектната суровина, самотна, безсилна и самопредлагаща се за тотална експлоатация в замяна на удовлетворяването на лични, нищожни страсти, разпалвани от маркетинговата индустрия.
Режисирана поляризация
по отношение на всякакъв тип несъществени въпроси, изнесени в неадекватна плоскост. Напоследък такива противопоставяния у нас бяха МОЧА и паметниците на Съветската Армия. Сякаш позицията, която може да съществува е дали са на победителите на фашистка Германия, или на окупатори на България. Заемайки която и да било страна, жертвата на този конфликт вече е на неправилната позиция. Паметникът сякаш е престанал да бъде паметник – спомен, резерват сред непрестанно променящата се околна градска среда, разказ за историята, такава каквато е била. Дело на признателност или на директива, еднозначен или противоречив, обществото, за мнозинството от което той бе просто точка за ориентир в града, бе насилено да заема емоционална позиция, сякаш неспособно да приеме историята си, разкъсвано от комплексите си, изплашено от фобиите си. Слава Богу, че две хиляди години са били достатъчни да надмогне миналото си, иначе би дошъл ред на Античния театър, Никополис и хилядите други остатъци от далеч по- жестоката Римска окупация. Войната в Украйна – една битка на глобални олигархични интереси, битка на капиталистическа Русия с капиталистическият Запад, в която единственият победител е олигархията, а единственият губещ – жертвите й, се превръща в отправна точка за заемане на позиция, заличавайки представите за истинският общ противник на цялото общество и същински виновник за тази война. Този който я експлоатира, като всеки един ресурс на планетата, за да постигне още по- пълен контрол над всеки елемент от медийният, публичен и личен живот. Ако това е изобщо противопоставяне, а не предварително договорена сцена, то пълноценно се използва за поляризация, овладяване и господство над заслепеното от взривовете общество. Псевдоинтригата с президентските избори в САЩ е друг подобен разделител, режисиран да създаде измамното впечатление че сякаш става дума за някакви кардинални противоречия, които ще предопределят нашето бъдеще. Дали Доналд Тръмп би водил политики, които не са в пълен унисон с интересите и плановете на глобалната олигархия. (въпросът е ироничен). Дали у нас има каквото и да било значение дали външен министър ще бъде Денков или Габриел. Местният цирк е, разбира се, много по- нескопосан. Дори не успяха да намерят причина за „интригата“, завъртайки абсурди като „да се чува гласът на фамилия Денкови (или на ПП – пак същото, не на българите) в чужбина“, „да е по- лесно“ и всякакви безсмислици.
Самият факт, че „елитът“ напоследък се ангажира толкова дейно, че изразходва такава част от ценните си ресурси за овладяване на общественото внимание и поддържане на вътрешните противоречия в обществото, говори за високата оценка на заплахата, която той съзира за себе си. Говори ясно за нарастващата нестабилност и за крехките устои на които той се крепи. Колкото повече се радикализира „елитът“, колкото повече контрол и натиск упражнява върху обществото, толкова повече се радикализира и съпротивата срещу така установеният ред. Ако преди сто години неговото прекършване е било въпрос на крайна необходимост, то днес този въпрос е вече и императивно неотложен. Човечеството е изправено пред екзистенциален риск, управлявано от ирационален луд, който е неспособен да спре и единственото което умее, е да натиска все повече педала на газта. Утвърждаването на стихийността, първичните стимулни реакции, нецеленасоченото, непланираното поведение и вътрешната конкуренция вместо сътрудничеството като „естествени закони“ ни води там, където тези естествени закони са отвели трилобитите. Утвърждаването на неразумното като превъзхождащо разумното ни извежда на много кратък път. Когато човек постъпи неразумно, по- късно съжалява. Когато човечеството постъпи неразумно, съжаляват следващите поколения. Днес сме достигнали до етап, когато такива може изобщо и да не съществуват.
В условията на тази радикализация изключително важно е да бъдат строшени краката на глиненият великан без да се достига до размириците и насилието от миналият век. Отроците на насилието са чудовища. Наследството му – тирания. Далеч съм от това да осъждам начините на действие на тогавашните движения – средата, в която е трябвало да се борят е била съвършено различна, не са съществували елементарни механизми за демократичност, дори право на глас – те са ни били осигурени именно от техните усилия и саможертва. Днес обаче разполагаме с такива и именно те трябва да бъдат използвани, за да поставим край на безумието. Неотложно.
- виж Шушана Зубоф ↩︎
2023 ЗАЛЕЗ