СЪЗНАНИЕ

Какво Е централният елемент в този барелеф, намиращ се в храма Айраватешвара?

Той е глава на бик и глава на слон. Той е напълно глава на бик и напълно глава на слон, а не наслагване. Той е само глава на бик и само глава на слон. Той е и двете, но (във всеки определен момент на съзиране) само едната. Той е неизменен, но се променя от перспективата, която му се припише. От посоката, която му бива приписана в съзирането. Единствено неговият център – окото, точката на абсолютното сливане, остава напълно неизменен, независимо от „същността“ на главата.

По същият начин вплетеността в нашата перспектива не е смесване или наслагване, а конститутивна съ-вместеност на взаимно-изключващи се аспекти в инвариантен център, coincidentia oppositorum, синтез на несинтезируемото. Вплетеността на субектното и обектното битиета в съзнанието достига своята най-висока, най-плътна и най-интензивна точка в символната и творческа активности – присвояването в съзнанието на елементи от едната реалност, интерпретирането им във вплетеност, и изразяването. Това е трансформиращ акт, различен както от перцептивна регистрация, така и от вътрешното опериране с вече трансформираните елементи, който е следствие на резултатите от присвояването. В тази активност може да открием и четвъртата насоченост на съзнанието – не срутване в моментното, не себеразгръщане към субектното, нито себеабсолютизация в обектното, а имплозивно-динамична кулминация на символо-творческата самотъждественост. Ако съзнанието в обектната насоченост самотъждествува в тоталността на обективацията на света, то съзнанието в символо-творческата самотъждествува в непрекъснато присвояване и пре-връщане на двете реалности в себе си. То не абсолютизира нито своята нагласа навън като обектно насоченото (при което така самотъждеството е просто страничен продукт в отсъствието на друг-аз), нито своята нагласа навътре като субектно насоченото. Оставайки „отворено“ в своето поглъщащо-претворяващо отношение, то остава същевременно и свой собствен център, който възприема като напълно независим, безпределен и дори самопораждащ се. Разбира се, в своята крайност това е една рядко срещана насоченост, почиваща върху абсолютизацията на най-естествената активност на човешкото съзнание:

СИМВОЛНА ПОТЕНТНОСТ

Присвояването на обектната реалност в съзнанието като вплетеност, е радикално различно от отразяването им. Присвояването е в абстракцията на обектното – в извличането на едността, на общото, на податливото в интерпретация на споделеност в множествеността, в превръщането му в същностно само по себе си оголено от конкретика, – в символ – оттук насетне операционализируем конструкт в съзнанието. Числата са може би първите абстракции, форма, независима от съдържанието, приложима към конкретното, но независима от конкретното, върху чийто фундамент са възможни безкрайни конструкции, произтичащи единствено от тази основа, и само евентуално прилагани към някаква конкретика, или пък не. Присвоената обектност се вплита със субектното, което само не е форма, но е формиращо; което само не е структура, но е структуриращо; което само не е време, но е овременяващо.

От друга страна присвояването на субектната реалност е в нейната конкретизация и омножествяване, обезвременяване което я стабилизира за употреба, хербаризиране в символ и съответно също такъв оерационализируем конструкт в съзнанието, или директна проекция в елемент от множествеността. От единството на субектното битие се генерират дискретни символи (стойности, норми, монокачества) и се проектират в частни елементи на обектният опит. Ние сме способни да о-пределим като „добра“ една конкретна постъпка, майка, прекарване на времето, маса, но не всяка постъпка и т.н. Тук възниква по-голям проблем за съ-знанието, което е резултатът от пре-връщането на вплетеното в обектната форма на споделеният език – пре-даването на интерпретацията на действителността посредством обектната реалност, към която принадлежи споделеният, готов език (езикът разглеждаме като двуаспектна реалност – външният, съответно материален знак-носител и субектно присвоеният знак, с който съзнанието оперира в своето битие; под „споделен“ език имаме предвид първата форма, в която той се въз-приема в съ-знанието – по-долу ще утвърдим, че в тази си форма без динамична обработка, той е аналогичен на обектността) – рецептивен, физически, обектен, обезвременен. Макар и да срещаме множество конкретни квадрати, за всеки един знаем точно и обосновано какво го прави квадрат – наличието на четири равни страни и четири прави ъгъла. („Квадрат“ го прави езиковата дефиниция за „квадрат“, въз-приета от съ-знанието, но чийто елементи са директно присвоими в съзнанието от собственият опит с обектността и като такива обектно обосновани като знание). Квадратността е проверима, удостоверима и обект-ивна. Но какво прави „добрата“ постъпка „добра“? Тъй като добростта не се извлича от обектността, не е измерима, проверима и удостоверима, то всяко твърдение, което я съдържа би следвало да е ирационално и неистинно (разбира се, много малко интерпретации достигат до подобно крайно заключение – обикновено те пред-поставят някакви измерими или конвенционални критерии за добро, което да позволи съответното удостоверяване. Тези критерии обаче, в крайна сметка също неизбежно са фундирани или от индивидуални, или от споделени субективни принципи!). Всъщност когато обектното се присвоява в съзнанието и се вплита със субектното, то от множеството се конструира едно, което е обратно приложимо към същото множество, от което произлиза. Когато целостта на субектното се присвои, тъй като в него няма множественост, тя се конструира в множества, който са приложими към нея: например завършеност, съвършенство (цялостност в тоталност), вечност (времепораждащото не е във времето), неизменност (което е същото), красота (естетическото е най-общо израз на цялостност, завършеност, структурираност, смисловост), любов (като свързаност в тоталност) и произтичащото от нея знаене за добро и зло (като насоченост-към тази тотална единност или противоположната й). Проблематизацията произхожда от неизбежността на неопределената ограниченост, частичност при прехвърлянето на същността на целостта към множествеността. Отчастяването от единната съпринадлежност, биваща в пълно съвпадение е дефинитивно частична и резултат на процес противоположен на формирането на общностен елемент. Тази частичност е съответно моноаспектна (или не, но никога пълна) и приложена в някаква степен. Това позволява всевъзможни интерпретации в съпоставянето спрямо други частични аспекти и спрямо монолита на самата цялост. Сега бихме могли да кажем, че в горните примери постъпката е „добра“ в съдържанието на отношение на взаимна свързаност, майката в съдържанието на свързваща любов, прекарването на времето – като смисленост, темпоралност насочена към определена цел, оценена като адекватна (толкова повече, колкото е съчленителна за целостта на субектността), масата – защото е полезна (което е нейният смисъл), или красива (формите й пресъздават усещане за завършеност, цялостност, свързаност в посланието), или дори защото е създадена „с любов“. Съответно веднага бихме могли да проблематизираме тези оценки, съпоставяйки постъпката спрямо трето лице в множествеността, спрямо темпоралната й смисленост в по-широк хоризонт, спрямо критериите за „красотата“ й и т.н. И със сигурност без всякаква „обективна“ база, за разлика от единяващата абстракция на елементи от множествеността, която макар никога да не притежава пълно съответствие в конкретизацията си, се сравнява с оединен единствен елемент, а не с разчастен цялостен. Освен това, самата цялост е екзистенциална съпринадлежност, която е недостъпна отвън за разлика от обекта – бидейки самата нея, за нас като „наблюдатели“ е достъпна обектната реалност в която сме, но не и сърцевината на самото ни биване – подлежащо на разбиране и преживяване, но не и на познание и наблюдение. Спрямо която, парадоксално в това си състояние, сме свободни да се позиционираме, но която не можем да надхвърлим, тъй като извън нейната тоталност не можем да бъдем. Именно поради тази причина във всяко захождане към нея, включителоно и в дефинирането й в присвояването – и тук тя се явява вътрешноприсъща, а ние се движим само на границите на мислимостта, около почти-метафоричното и контурното. Макар процеса на присвояване във вплетеност на субектната реалност да е винаги проблематичен в актуалната множественост на съзнанието, в неговите рамки то запазва до известна степен своят вътрешно динамичният си характер. В по същество творческият процес на пре-връщане на подобна форма в езика, тя се хербаризира допълнително, губи своята екзистенциална връзка с преживелищността и започва да закрива субектната реалност за въз-приемащият, с проекцията в конкретиката на обозначаваният или категоризиран обект на множествеността.

Имаме всички основания да предположим, че тези процеси на присвояване във вплетеност са уникални за човешкото съзнание по своят интензитет. Животинското съзнание по това, което можем да наблюдаваме, изглежда способно във все по-сложните си форми все по-пълноценно да отразява действителността, каквато е, докато подобен процес на присвояване доколкото е налице, остава на много по- елементарно равнище. Много от животните несъмнено притежават език, чрез който предават информация на себеподобните си и изразяват преживяванията си пред себеподобните си, включително интенционалните – субектно съпринадлежните като времево засрещане на пространството. Те са способни да отразят и обработят като такива елементите от действителността, което им позволява да вземат сложни оперативни решения в темпорален аспект и да решават проблеми включително с използване на инструменти (очевидно разполагайки с интернализирани отражения, с които оперативно е съставен предварителен план за действие) – дори и калмарите. Но нищо не ни подсказва, че за тях е възможно подобно присвояване във вплетеност и реинтерпретация, с подобен на човека интензитет – ако калмарът отразява червена топка, то той (вероятно) винаги отразява червена топка, а не изглежда да абстрахира червенината от сферичността, да извлече общоприложима единичност, която да позволи вътрешна оперативност отвъд границите на конкретиката; още по-малко изглежда да омножествява темпорално-смисловото онтологично жизнено единство на своето битие. Присвояването във вплетеност в човешкото съзнание позволява произволното реконструиране на извлечените и съвплетени елементи и омножествената субектност, което и представлява същността на символната, или творческа деятелност – вътрешна, експлицитна, културна и художествена. Ако се върнем на въпроса „Какво Е централният елемент в този барелеф, намиращ се в храма Айраватешвара?“, той се разкрива като празен без уточнението „за кого“. За живите организми с изключение на човека, той (най-вероятно) е неразграничим регион „скала“ (или както това понятие се отразява или не се отразява в тяхното съзнание) сред друга скала, включително за слоновете и биковете. Неотразен той просто не е, той е небитие.

На второ място, тази перспектива ни позволява да разпознаем как преработените присвоявания се завръщат в споделеният език и стават конвенционално оперативни – разполагаеми и за други съ-знания. Те формират оперативната база на съ-знанието, като поставят индивида пред възможността да въз-приеме и усвои техните значения така както са му дадени, без да ги съ-творява сам, без да ги присвоява в собствената си субективна вплетеност и, тъй като споделеният език е обектен, в крайна сметка да действа подобно на калмара – обработвайки ги безкритично, изграждайки и поддържайки от тях конструкции, чийто елементи обаче не са същностно свързани с цялостната субектност, а се употребяват като обективни конструкти. Много лесно в тази форма на съществуване може да разпознаем тази на съществуването на съвременният изкуствен интелект – който разполага, оперира с, и дори изгражда нови конструкции с обектният език, както му е даден на разположение – но той никога не се преживява в засрещането на субектното битие с обектното, не присвоява реалност, не трансформира откъм и къмто субектното битие, не вплита, остава сляп за битието съществувайки единствено в плоскостта на наличната даденост, с други думи – е непричастен към Битието. Той не присъства в дуалната същностна съпринадлежност, която да ангажира „вплетеност“ – да го определи като „съзнателен“, макар с пълно право да заслужава определението „съ-знателен“. Независимо дали текущите системи проявяват комбинаторна новост и дори контрафактуална симулация в ограничени региони на наличното им, те остават без субектно-битийна темпоралност и интернализирана кайротичност, независимо от способността им за статистическа генерация. Тази перспектива ни позволява и още по-ярко да откроим уместността на направената вече понятийна замяна на „интерсубективност“ със „съ-знание“ – последното не само се присвоява онтологично в субективността, но се динамизира отново единствено в субективността и взаимодействието между съ-знание и съзнание.

Съ-знанието съответно представлява не само най-повърхностният слой на субективността, но е постоянен модулатор на съзнателните конструкти. Посредством езика той предоставя готова оперативна база на съзнанието, която със сигурност повишава оперативната му възможност, може да катализира и неговата символна потентност на тази база, но същевременно представлява и заплаха съзнанието да се закотви в готовите въз-приети значения, и вместо да интензифицира неговата най-същностна изява като вплетеност – символотворческото присвояване, да я осуети. Така маркираме и петият модус на съществуване – хипертрофия на съ-знанието. Тази инвазия може да видим образно като „Нищото“, което поглъща непосредствеността на реалността в „Приказка без край“ на М.Енде. Във някакъв момент езикът, вместо да разкрива света, се превръща в клише, във фрази-конструкти, които заместват собственото вглеждане и присвояване. Когато това се случи, имената и значенията вече не създават реалност, а само я забулват и онищостяват. Ако това не се преодолеее, пред нас се изправя човекът-(почти)психоробот, който дори и да води неразличим от нормалното живот, не го преживява, а опрерира в него, в него текат и от него биват изричани нѐмисли, играе езикови игри, изгражда езикови конструкции, планира и осъществява в значенията на das man, чиято неразгърната субективност понякога взема своят дан завличайки го в блатата на меланхолията, депресията и скръбта, или пък изригва внезапно без всякакво предупреждение. Съ-знанието в „Приказка без край“ не може да даде име, защото създаването на имената е в екзистенциалният акт на присвояването, което е недостъпна реалност за съ-знанието – то може само да борави с имената, както са му дадени. Именуването може да произтече единствено от екзистенциалният, трансформиращ, вплитащ акт в съучастието на субективността и субектността. Единственото време – единственото „битие“, с което разполага съ-знанието, е времето през което бива четено Бастиян (от съзнанието). Със затварянето на кориците на книгата, то пристъпва в небитието, а задачата на съзнанието да пре-именува, да присвои отново в пълноценност откъм целостта си значенията, за да си пре-върне реалността (независимо от смисъла, който самият М.Енде е искал да вложи). Именно необходимостта от потвърждаването на тези процеси наложи и разработката на предходното приложение.

Обзорът в това приложение ни дава достатъчно основания за разграничаване на езика от символната потентност, особено емпиричните резултати в невронауката. Същевременно ни подтиква да предположим, че тази символна потентност се катализира от езика, за да може да достигне интензитета, какъвто не изглежда да съществува извън човешкото съзнание. В тази светлина можем да дефинираме самата символна потентност като фундаментална феноменологична способност на съзнанието да създава, манипулира и интегрира произволни репрезентации, които надхвърлят непосредствения сензорен опит и позволяват темпорално-пространствена навигация във възможни иконтрафактуални реалности, като при езика в частност същевременно поддържат споделимост и културно-историческа приемственост.

Това определение съдържа достатъчният обем дескриптивност, позволяващ ни заблудата, че разбираме за какво говорим. Но още в самото му начало, ние се оказваме изправени пред празното понятие „способност“, което не бива да бъде приемано като саморазбираемо. Какво е „способност“? „Способността“ става видима единствено темпорално, единствено като „разгръщане“, „осъществяване“, в което се разкрива нейното наличие. Тоест – символната потентност не бива мислена като „способност“ в някакъв субстанциален смисъл, а като темпорална структура на значението – не нещо, което „просто“ притежаваме в наличност, а начинът, по който съществуваме като смислоосъществяващи съ-щества във времето. Същинската структура на „способността за символотворчество“ е темпорална. Съзнанието организира смисъла чрез протенционална насоченост (проекция на значенията към възможното), ретенция (задържане на символите като константна самотъждественост) и синтез на тези хоризонти в настоящето. Поради тази чиста темпоралност, способността не може да бъде „уловена“ чрез обективиращо познание, а се разкрива феноменологично (като структура на преживяването) и херменевтично (като разбиране-в-ставане).

Това изисква да приемем, че темпоралността е първична смислоорганизираща сила: динамика, която структурира срещания свят още предлингвистично. В тази предкатегориална фаза смисълът е организираност, под-ред-ба, а не значение: ритъмни структури (дишане, сън–будност), очаквания (преживяванията, напр. гладът, като темпорална структура), раз-познаване (майчиното лице като темпорална константа), и цялостна насоченост в дуалността друг – друго. Езикът в този хоризонт е засрещнат елемент от света, който се интернализира наред с останалите такива и повишава оперантността на смислоорганизиращата темпоралност. Той е технология на темпоралността, медиум за приемане на готови значения за формиране на съ-знанието: не създава смисъл ex nihilo, а разширява неговия обхват и сложност, отваря кайротични хоризонти и свързва отдалечени моменти в конфигуративни мрежи.

Оттук следва преформулировката: символната потентност е степента на оперантност на смислоорганизиращата темпоралност, в частност повишавана чрез интернализирани езикови структури, тоест темпорално-езиковата оперантност на смислоорганизацията. В качествен план това е способността на кайротичната темпоралност да организира смисъл и чрез интернализирани символни структури, или казано кратко: кайротично-символната оперантност на смислоорганизацията.

Ключово тук е разграничението между хронос и кайрос. Хроносът е хомогенна линейна последователност и не обяснява смисловата конфигурация. Кайросът е качествена моментност с интенционална насоченост, различна плътност и телеологична динамика към завършване. Именно кайросът структурира предлингвистичното развитие (момент на разпознаване, структуриране така на обектност и субектност, на друг и друго, на причастност и самотъждественост, ритъм на нуждите, очакване, игрови и други последователности – дори и ако се удържаме в чисто биологичните рамки). Преминавайки отвъд линейността, феноменологичният поглед предлага перспектива на топологична темпоралност: съ-временността се мисли като отношения на близост в конкретен кръг на присъствие, където „минало“ и „бъдеще“ са модуси на резонанс сега. Онтологично дистанцията между едно актуално Битие и Айнщайн не е различна от тази между него и Платон, или него и някой жител на Урук поради някаква хронологична историчност. Конструкцията на последната всъщност създава ред изкривявания. Може да мислим субектното битие като споделен източник: пораждащ възможността за смислоорганизация и базова структура на кайротичността. От нея се разгръщат множествените индивидуални темпорални траектории, самоопределящи своята насоченост и простиращи се в рамките на актуалните си въ-Битиета.

Свободата в този хоризонт е именно насоченост: не избираме фундамента, но сме свободни в посоките на кайротичното разгръщане – към какво се ориентираме в дуалността на Битието и как организираме смисъл. Тогава кайротично-символната оперантност е индивидуалната насочваща сила на темпоралното разгръщане от споделения фундамент: способността да насочваме смислоорганизиращата темпоралност включително, но не само чрез интернализирани символни структури, създавайки уникална темпорална траектория.

Импликациите са ясни. Смисълът предшества езика като предлингвистична организация; езикът е наличен и предоставен в Битието инструмент, който усилва кайротично-символната оперантност, пораждаща се във вплитането на субектното битие, от което битието потъва в обектното, до хоризонта на актуалното му онтологично въ-Битие; езикът наред с това многократно усилва споделимостта на резултатите от тази оперантност като разширява и усъвършенства наличността на пре-даваните значения; редът е първичен и смисъл е възможен само в структурирана темпоралност; съ-знанието като интернализация на пре-дадените значения е способно както да подсили, така и да потисне екзистенциалната кайротично-символна оперантност. Така символната потентност се явява кайротична сила на смисловото структуриране, увеличена от езика.

Сега се завръщаме към задачата за описание на възможните насочености на Битието, които вече са определени като пет такива.