В сърцевината на субектното открихме да се сливат Структурност и Отношение (което Отношение се явява като знаене на Добро и Зло в узнаването на Причастността с полагането на себеотграничаването. Другото първично отношение – към приятно и неприятно, към болка и удоволствие не е разглеждано все още подробно тук, но двете не бива да се смесват, тъй като притежават съвсем различна природа. Болката и удоволствието са локално симбиотични по отношение на обектите в рецептивно-обектното сливане; те не изискват по необходимост себеотграничаване и раз-познаване на другостта (агентността и активността към обекта не срещат онтологична, т.е. същностна граница); могат да бъдат изстрадани и без съзнатост за другост; те са винаги специфични изсред множествеността и мимолетни; с други думи тяхната същност е положена във възпрепятстването на възбудата на конкретни рецептори, или пък предизвикването на възбудата на конкретни рецептори. Отношението от своя страна е невъзможно без налично самоотграничаване, то е винаги синтетично, цялостно, и като обща насоченост или отвръщане отвъд конкретиката и с неопределен времеви хоризонт). Изявата на времето в субективността е насоченост (съ-отнасяне в динамика), а структурността на времето не се явява неговата количественост или броимост, а неговият смисъл – онтологичното време се проявява като кайрос, хронос е структурното време само на съ-знанието. Когато мислим за онтологичното време, ние мислим за смисли – за последователности, които притежават определена целенасоченост, в тях е пред-заложена определена завършеност и се явяват цялост.
Доколкото субективността представлява цялостност, тя по необходимост се движи от смисъл, който динамично дефинира за себе си. Въпросът за смисъла на живота е решен за всяко човешко същество пред самото него във всеки един момент от живота му. Когато става дума за „търсене“ на смисъла на живота, или за „усещане за загуба“, то става дума всъщност за опит за динамично преосмисляне или за изправяне пред противоречие между актуалната му „дефиниция“ и опита, но в никакъв случай за неговото отсъствие. Разбира се „смисълът на живота“ може и дори често не е представен изрично в самото съзнание, понеже е резултат не на този регион на субектността, а на последната като цялост – фундаментални онтологични и биологични основи, несъзнавано, предсъзнавано, постсъзнавано (резултат на съзнателна обработка, заключения и умения, отложени впоследствие в процедурната памет и безсъзнателното – основната сфера в която оперира когнитивно-поведенческата теория), съ-знание и съзнание. Съзнанието рядко е повече от източникът на опита на субективността в конкретиката на външната действителност в множествеността, който бива интегриран посредством него в субективната цялостност. Възможните смисли са сводими най-общо в три насочености – към субектната реалност, която е интегративна, синтетична и онтологично споделена; към обектната реалност, която в безличността на множествеността се свежда до себеакцентуация и е символно (обектно, езиково) споделима; или като срив в моментността на актуалното в отказ и отсъствие на времевост. Към свързаност или автономия. Психологичните прояви на тези насочености вече бяха разгледани преди. У някои представители на екзистенциализма двете основни нагласи са тълкувани като стратегии за справяне със страха от смъртта: като сливане с другите, с идея, отдаване на водач, като изгубване в Das Man, за да станеш незабележим за смъртта; или като индивидуализация, оригиналност, изключителност, в която да се обезсмъртиш или станеш недосегаем за нея. Смятаме източника на тези нагласи за далеч по-фундаментален. В нашата перспектива ние откриваме първият тип по-скоро абсорбцията на субективната нагласа в съ-знанието, при което естествената синтетична насоченост към субектната реалност се претворява в синтетичност по отношение на съ-знателни идеи, отношения, политически процеси и т.н., които и се заразяват с атрибутите на субектното – Ред, знаене /раз-граничаване/ на Добро и Зло, причастност към Доброто, Правилното, Редното. Абсорбирана в съ-знанието втората нагласа се превръща в стремеж за акумулация на признание, уважение, чест, обществено достойнство в някаква форма на изключителност. В тяхната същност те са различими също като стремежи към развитие като себеразгръщане по посока на субектното, или към самотъждественост, себецентризъм, който времевее чрез овладяване. Тук тези нагласи са наречени съ-ществуване и същ-ествуване. „Смисълът на живота“ не е нито чиста множественост, нито тоталност. Той е движение между конкретния опит на съзнанието (в множествеността и обектността) и фундаменталната основа на субектното. Това движение е винаги незавършено-стремящо-се-към-завършеност, отворено, процесуално. Смисълът се ражда непрестанно в напрежението между индивидуалното и универсалното, между актуалното и потенциалното. Битието е само индивидуалното битие, но то е съ-слято във фундаменталната си част в субектното битие, което е съ-споделено от всяка субектност, която е континуум от съзнанието, което е индивидуалност в множествеността, към субектното битие, и чийто център е динамичен в полето на този континуум.
Онтологичният кайрос се разкрива по всяко време в общата насоченост на субективната цялост, но бидейки времева изява той протича в структура по протежението на индивидуалния живот. Тази структура може да се открие както в конкретиката на Битието, така и в метафоричните и проективни символни изяви на съзнанието и съ-знанието. Тази динамика вече разгледахме в Епоса за Гилгамеш. За предварително осмисляне, нека погледнем още веднъж към нея през метафоричната, поетична и митологична символика, този път през с мита за Минос и Тезей, и максимално конспективно:
За да се въз-цари (за да овладее ръководната роля над субектността, над решенията и контрола, за да се слее с центъра на субективната цялостност) Минос („царят“, владетелска титла, съзнанието) има нужда от помощта на божественото, на Посейдон (дълбоката, бездънна бездна на несъзнаваното, стихийното, виталното, динамизиращото живота) и я получава (белият бик), с условието че тя му се предоставя, без да му принадлежи – че може да я ползва, но никога управлява. Той обаче решава да си я присвои, да простре властта си и над нея (което е аналогично на отсичането на ливанските кедри в Епоса за Гилгамеш. Съзнанието иска просто да постави центъра на субектността в себе си и да оперира с цялата жизнена мощ от себе си, без да се изнесе към субектното). Плодът на този опит е чудовищният облик на бикочовекът, апотеоз на страстното, яростно, егоцентрично съзнание, за което другите са храна, обекти за употреба. Това съзнание, в опит да бъде обуздано, бива вкарано в ограничаващите дебри на съ-знанието (изградени от символното, творческо, изкусно, изкуственотворно съзнание – Дедал; Дедал е и същностно съзнателен образ – представящ вплетеността, чиято същност е способността за отлагането на действителността в символи, за превръщането й в оперативен конструкт за времевостта и отвъд-обектността на съзнанието – впоследствие неговият опит за пълно откъсване от обектността и от субектността, за полет във всевъзможността на съзнанието само в себе си, е трагичен в Икар). Синът на Минос Андрогей (син на земята – появата на съзнанието от първичната неосъзнатост, от състоянието на неотграниченост на ембриона и бебето) бива убит (отграниченото съзнание се оформя и се отделя напълно от първичната слятост, поема контрола над себе си и достигайки зрялост придобива умения и познания – която символика откриваме във всички митологични разкази за отцеобийството на първото божество от неговият син – бог, който поема творението в своите ръце). Вследствие на това девойките и младежите (7 е число за неопределен брой, безброй) на всеки 9 години са заплашени да бъдат погълнати от страстно-егоцентричното съзнание на Минотавъра и съ-знанието на лабиринта му.
През това време Тезей, който е син на цар Егей, но никога не го е виждал и е живял извън царството му (съзряващото съзнание, интуитивно усещащо своята връзка със субектното и притежаващо потенциал да доближи центъра на субектността в пътя към субектното), се отправя към него. Вместо да мине по краткият и безопасен морски път (спонтанно, емоционално, но несъзнателно, без обоснованото знаене), той избира твърдият, но опасен и коварен път през сушата (чрез познание, изпитвайки, проверявайки, обосновано и.. винаги под заплаха за гибел), по който побеждава и Прокруст (унифициращото, обективиращото [което подхожда спрямо човека както спрямо обектите – с абстракция, която дава приравняване, класифициране, категоризиране], о-без-личаващо съзнание, подчиняващо, отказващото да въз-приеме другият в неговата онтологична индивидуална автентичност) и достига Атина, където бива разпознат като наследник от своя баща. Моментът, в който пристига (когато младежите и девойките се отправят да бъдат погълнати от Минотавъра) го подтиква да тръгне самоуверено като един от тях, за да срази чудовището.
Достигайки до Крит той среща Ариадна; тя е Другият, раз-познат в любовта, в която очарованото от обектите, оперирането и овладяването съзнание, открива другият като друг-аз, за когото не е подозирало в своята самотност в обектното) и двамата се влюбват. За да го спаси от смъртта, тя търси помощта на Дедал, който е построил лабиринта на съ-знанието: неговият съвет е да му даде кълбо прежда, чиято нишка непрекъснато да го свързва (с Ариадна и по която да е способен да се завърне при нея – нишката на причастността, на свързаността с другият и през него към субектното). Без тази нишка дори и победата над егоцентричното би го обрекла на смърт в дебрите на обектното и съ-знанието. Тезей побеждава и се завръща, след което тръгва с Ариадна към родината и баща си. Но Посейдон и Атина ги разделят (образите на любовта към „единственият“ се разкриват като илюзии в неговата субективност, но не субектност, мъдростта подтиква да се продължи пътят към източника; Другият в любовта разкрива като припомняне на опияненото от обектното и себе си в овластяването над обектното и постигането на автономност, за субектното; той обаче увлича към себе си и бива натоварен с една прозирна проекция на субектното – той се превръща в Единственият, единствено Истинският, който е познаван най-добре, но никога опознат, с когото се сливат в Едно цяло, но без себеизгубване, с когото любовта, свързаността е завинаги, във времето но и отвъд времето – свързването се преживява като завинаги във вечността, далеч не „докато смъртта ни раздели“, защото смъртта и смъртността в множествеността е заличена в единението на целостта – защото свързването е с абсолютният, непресъхващ извор на самото време; двойката е самодостатъчна и всичко останало се разпада в незначителност; рано или късно проекцията, алегорията се разпръсква и стават възможни или плодотворното преосмисляне на другият като съ-причастен и съ-свързан с търсеното субектно без да бъде самото то, раз-познат като най-роден, но не самата крайна цел на пътя, или пък загърнат от раз-очарование, неспособно да осмисли същността на другия като друг-аз без да бъде свой-аз, или пък частично обвит в противоречиви ивици от проекция и реалност; на тази динамика е възможно да се спрем по-подробно на друго място, тук е достатъчно да я видим открито в нейната прозирност). Тезей продължава към царството на баща си, но не успява да го срещне, понеже пропуска да смени платната на кораба си (забравя – неговият ум не е отдаден напълно на устрема и стремежа към субектното, то не е единствено важното, ако е възможно да бъде забравено, независимо от причината, то нещо друго е привлякло мисълта и действията му в този път) и никога не успява да го опознае (субектното е никога недостижимо в пълнота). Той става цар, но възцаряването му е трагично въпреки всички победи, както всяка възможна съдба на съзнанието.
Сега да проследим цикъла на кайрос на Битието, помагайки си с наситените алегорични символи в Епоса за Гилгамеш и Тезей.
Първото въ-Битие е това в утробата. Това е въ-Битие на цялостност, отсъствие на граничност, сливане, в което всяко нещо е мое нещо. Всяко нещо е директно в мен. Всяко нещо е Битието, защото няма аз, а простирно Битие, което е самотъждествено без отграничеността. Това съществуване далеч не е незначително, неговият период обхваща ако не девет, то поне пет или шест месеца – за бебето на половин година, то е половината му живот; за детето на две години, то е една пета от живота. Но по същият начин, по който първото десетилетие от живота за възрастният в неговата памет е далеч по-жизнено, по-наситено и по-богато отколкото вчерашният ден, тези първи месеци са далеч по-значими като битийна плътност от последващите ги години. То е в отсъствие на конкретни рецептивни спомени, но не и отсъствие на преживелищни спомени, макар и неуловими за предлингвистичното съзнание. Те остават като основен фон, като първият пласт на Битието завинаги.
Това въ-Битие преминава в радикално различно с раждането – с връхлитащите внезапно афективни вълни, хормонално подбуждащи през недиференциран страх, ужас, натиск за активност, внезапното стоварване на света с цялата му болезнена, смазваща тежест върху крехкото тяло, сковаващо, притискащо, насилствено, агресивно, до мимолетното облекчение на излаза. Който единствено го залива в мразовитият си студ, във внезапното натежаване, заменило свободата на движенията, чийто кислород изведнъж като огън прогаря извътре навлизайки в гърдите, със своята ослепяваща светлина и цветове, които се спускат, заедно с оглушителните звуци, сами, без значения, без нищо освен себе си. В апокалиптиката на тази картина е важно да се удържаме към нея като кайрос, като към смисленоносещ елемент от времевата у-реденост на Битието. Драматизмът на раждането не е травма, която да бъде спестена (и освен в случаите на наложителни обстоятелства не би следвало естественото раждане да бъде „спестено“), нито който егоцентричното съзнание би сметнало, че трябва да бъде „лекувана“ впоследствие. Този драматизъм представлява разкриване, което пригажда, събира, активизира, подготвя, заздравява и разкрива-пред човешкото Битие по начина, който е съразмерен за него самото. Раждането е инициацията към света.
Раждането и начинът, по който действителността остава във въ-Битието със своята тежест, болезненост, твърдост, скованост, връхлетеност на жажда, глад, неудобство, непрестанни сетивни дразнения, поражда тази базисна тревожност, която някои определят като „тревога от смъртта“. В това въ-Битие отсъства смъртта, но е налице неговото активно, агресивно и без-смислено спускане от всякъде и по всякакъв, най-вече мъчителен и болезнен начин. Сред нея се открояват единствено лицата, единственото, което е сродно, към което принадлежим. А единственият начин за крехко спокойствие е припомнянето на първото битие като обещание, че то не е изгубено завинаги, че все още е наша съдба, такова каквото го познаваме – за да се успокои бебето бива прегърнато, за да си върне познатата топлина; бива притиснато до гърдите, за да чуе отново познатите удари на майчиното сърце; бива полюшквано, за да си върне меката почти-безтегловност на утробата; припява му се с тихичък шепот, напомнящ му за приглушените звуци от преди; то затваря очи, за да върне уютната тъмнина на родината си.
Следващият етап е плавното насочване и установяване на цялостната насоченост към обектното, изхождайки от първичната причастност с близките, през вглеждането, които описахме, потъвайки все повече в овластяването над себе си, в отграничаването, последващо това все по-диференцирано овластяване и подчиняване, разрастващо се над обектността с усвояването на уменията, развитието на оперативните способности и разширяването на контрола. Успехите в това стават правопропорционални на изграждането на самочувствието, себеутвърждаването и самоувереността, позволяващи уверено да навлезе към следващото си въ-Битие. Степента на отдалечаване в тази насоченост, от друга страна, стават правопропорционални на егоизма, егоцентризма и стремежа към разгръщане на овластеността до краен предел. (В този период прогнозата за успешното преминаване пред следващият предел е толкова по-благоприятна, колкото нишката на свързаност се удържа достатъчно плътна и разбира се, съществуваща. Един блестящ пример за разбирането на това може да се намери в споделеното от човек от племето кунг-сан /Ботсуана/ пред антрополог в отговор защо се отнасят така пренебрежително към успешният улов на един младеж: „Когато млад мъж убие голямо животно с много месо, той започва да се мисли … за много важен. Не може да приемем това. Отхвърляме този, който се хвали, защото един ден гордостта му ще го накара да убие и човек. Затова говорим за месото, доставено от него като маловажно. По този начин сърцето му се охлажда и става умерен.“)
Достигайки до юношеството, младежът става структурно подготвен за новото си въ-Битие, той е добил своята отграниченост – автономност, своеобразие и индивидуалност. Същевременно той се е отдалечил вече твърде много в своята насоченост към обектното; той е чул, видял за смъртта, но не знае смъртта наистина, неговата времевост не застава пред него – сам в себе си, той е покорител – над всички, над всичко и над нея, чиято призрачност е някъде в неопределено несъществуващо далечно. Субектното стои зад гърба му, а неговата връзка с него е дискретна, той е възприемащ се като самопороден, изключителен, независим, непредопределен, свободен. От тази позиция само интензивният копнеж към другия е способен да го пробуди за обратният път. Другият в любовта бива за пръв път припомнен, разпознат като Друг-аз (не „друг аз“ като обективиране на себеобективираното, а като споделящ по същият начин като аз-а битийност в своеобразието си, в позанваема непознаваемост и непознаваема познатост). Макар и не съвсем: Другият всъщност изиграва ролята на о-лице-творение на забравеното единство, синтез, причастност, от която идва. Другият в любовта изиграва Единственият с когото и той е Единствен, уникален и Цялостен, с и в който се преживява Истината в разкритост и никога завършеност, който е Осмислящ съществуването и е смислопораждащ сам по себе си, с когото встъпваш във Вечността и завинаги, безгранично, безусловно, в пълна отдаденост и съ-принадлежност. С неизбежното разбулване на о-лице-творението, затворената самодостатъчност на двойката се разпада, но като истинно се разкрива действително Животопораждащата същност на тяхното сливане.
В своята критичност този етап заслужава още малко внимание. Всеки описан цикъл е потенциал за осъществяване на кайрос, но не и осъществяване по необходимост. През цялото време субектността е конституирана във фундаменталният принцип на собствената си свобода. Тя се осигурява именно и от отсъствието на знаене, на достъп до хоризонта отвъд въ-Битието, което знаене или рационалност, би предопределило нейният избор, без той да може да произтече едиствено от сама нея. Не знаейки със сигурност последицата, не познавайки целта отвъд, субектността е отворена да се насочва от себе си по своят себедефиниран стремеж. Интерпретацията на конкретиката на обстоятелствата, насочеността на активната субектност и интерпретацията на особеностите на съ-знанието са предоставени на волята на субектността. След раждането, юношеската ориентация е най-критичният момент в цялостният кайрос на Битието, който отново изисква преобръщане и преориентация на насочеността. Тази възможност е изключително крехка и уязвима, като неслучайно заема централна роля в традициите и мистиката на повечето общества. Тук намираме и неговата връзка с дуалността Мъж-Жена – която може да води през субектното, а може да остане затворена неразпозната в обектното – именно това ражда необходимостта от смокиновите листа, които прикриват не факта, че съм Мъж или Жена, а закриват като обект, не позволяват да срещна и бъда срещнат в това сплитане като подлежащ на употреба, а не като субектност и врата към субектното. Те закриват това, което би могло да се интерпретира за употреба по подобие на рецептивно-обектните фрагментни сплитъци, и карат да погледна и бъда погледнат в лицето, в очите, в моята субектност. Този критичен, телесно подготвен момент изисква внимание и чувствителност към това кога младежът е вече „готов“ за подобни взаимоотношения, за начинът по който те се осъществяват и за интерпретацията им в съ-знанието. Не по-малко значим е и начинът, по който ще протече последващото разбулване на проективната интензивност. Това не е единственият спусък на новото въ-Битие, но определено е най-естественият и отрано е бил разпознат като такъв в обществата, което е довело и до допълнителна интензификация на потенциалната му сила. Всъщност профанизирането, тривиализацията и лекотата в интерпретацията на тези взаимоотношения, може би имат дори по-вредни последици от табуто и догматизацията им. Във всеки случай сриването им до чисто физиологични „потребности“, напълно затваря преживяването в обектното и захлопва вратата за излаз от егоцентричното съзнание, което остава обречено да обитава коридорите на лабиринта на илюзорни значения и хладни обекти.
В следващото въ-Битие животопораждащото сливане на Мъжа и Жената разкъсва тяхната двойка в децата. Детето отваря съзнанието отвъд проективното сливане с „Единственият“, който се завръща в съ-причастие, а не като самото субектно битие. През дете-то, се разгръща потенциала за осъпричастяване към деца-та, като отговорност, призоваваща към себепоствещаване, към второто и по-цялостно разчупване на обектно-властоватият обръч на същ-ествуването, положен в младенчеството. През деца-та, се разкрива потенциалът за окончателното себеотдаване на другият в други-те, евентуално намиращо своята пълнота в себеотрицанието и саможертвата. Междувременно обектността бива естествено опровергана в разпада на телесността, в упадъка на силите и властта над първичният му център тялото, в спада на рецептивният интензитет, затварял в себе си самоцелността на същ-ествуването.
Циклите на кайрос на Битието нарекохме въ-Битиета, с което да удържим тяхната структурна включеност и у-местност в удържащото същностната си самотъждественост Битие през всички тях, въпреки че техните преходи представляват цялостна и фундаментална деконструкция-реконструкция на битийността на субектността. С това пред нас се разкрива както целостта на кайрос като структурна изява на времето в единственото (индивидуалното) Битие – тоест като смисъл, така и невъзможността на Битието да „има“ пред себе си друг смисъл, освен този на собственото въ-Битие. Въ-Битието е крайният хоризонт на Битието, в който то може да положи собствената си осмисленост – целенасоченост, устременост и насоченост. Критичните моменти на преход, които тук описахме в най-типичният им вид (а „типичността“ е нищожна в захождане към конкретното Битие), могат да варират и се простират в множество разновидности, включително отсичане и прескачане на проекциите в пряко устремяване към субектното, регресия, или амбивалентност и т.н. Това, което може да проследим като естествена ентелехия е отхождането на субективността от субектното битие като времевост към конкретиката на Битието в множествеността и пораждането в крайната си точка на съзнанието, поело в отграничаване вплитането на субектното и обектното, след което насочващо се със стремеж обратно към субектният си първоизточник, откъм който е потънало в обектното, като в това движение се измества и центърът на неговата субектност, намиращ се между субектното и съзнанието в една насоченост, в която парадоксално съзнанието и субектността напускайки своята отграниченост се изпълват все повече със собствената си самотъждественост недостигайки никога пълно съвпадение в субектното. Ако трябва образно да изразим същностният смисъл на кайрос на Битието, то то е в правилното отвръщане-от и обръщане-към. Както бебето в утробата не би могло да осмисли своето обръщане в собственото си въ-Битие, но ние го откриваме в това да не застане седалищно – нещо което би било фатално при неговото раждане.
Проблематичният момент е, че така или иначе тези взаимоотношения не могат да се въдворят съзнателно по дефиниция – те произхождат и могат да бъдат вдъхновени единствено от несъзнателното, от стихийните проекции и стремежи. Тяхната същност не може да бъде предадена, да бъде предмет на обучение или запознаване, защото тяхната потентност е в тяхната стихийност, а свободата остава ненакърнима. Представянето им би могло да стане повод единствено за наивни рационализации, които всъщност да ги лишат от собствената им мощ. Към правилната реализация на потенциала съзнанието навярно може единствено да бъде подбуждано, да му бъдат представяни алегории, които да подготвят неговата нагласа за определен момент – това, което поетичното, изкуството и митологичното винаги е правило. Динамиката на онтологичният кайрос прозира в съ-знанието, откриваема в огромната част от сакралното светоусещане, митотворчеството и поезията, и формираща слой на обща о-съ-знатост и съответно възприемчивост и готовност за нея. Може да проследим как се развива степента на тази о-съ-знатост, сякаш постепенно попиваща множеството на натрупаният опит в носителите му.
В повечето примитивни общества обекновено се откриват следите от ранен, първичен монотеизъм. Едно вседържащо (об-вързващо), обикновено ураново (Небето е Цялост, не-множественост, отделеност от аморфната податливост на всепораждащата Земя) божество притежава абсолютен суверенитет. Единствен всемогъщ бог, господар на всемира, творец и съзидател. Върховното божество обикновено одухотворява, съзидава, или разкрива, установява граждански или нравствени закони, след което отстъпва, отдръпва се от света, а обрядите които са му посветени биват изтикани в периферията на религиозният живот. (Едва по-късно идеята за сътворението се трансформира в идея за плодородието и се появява и евентуално равнопоставено телурично женско божество – очевидно с появата на земеделието). Неспособни да се удържат в представата на монотеизма, тези вярвания постепенно се изпълват с породените от първият Бог, или съюзът му със Земята-Богиня ново поколение богове, които се изпълват със специфично съдържание и функции. (М.Елиаде, 1949 Трактат по история на религиите ), а понякога първите божества биват убити от своите рожби. Тук ясно може да видим през настоящата перспектива образът на пораждащото субектно битие, (или първото въ-Битие) и евентуално аморфната маса на обектното битие, в чието съчетаване се поражда множествеността, животът и редът. Постепенно от тях се отделят конкретиките на различни атрибути на субектното битие и субектността като Познание, Мъдрост, Агресия, Власт, Любов, регионализирането на действителността в други божествени образи, снизхождайки до дълбоката конкретика на отделните занаяти, дейности и дори местности – пораждането на множествеността пред отграничилото се съзнание. Персонифиацията на този по-късен политеизъм изпълва тези божества с противоречиви качества и неласкави черти, но това всъщност не е проблем, понеже те не олицетворяват онова първично, чисто, безпределно, върховно Божество (субектното), чийто култ, любопитно, обикновено заглъхва понеже така или иначе то е твърде добро и неговото покровителство практически не е нужно да бъде спечелено или откупвано, а субектната множественост, в която тези божества изразяват динамика и отношения (времевостта), спрямо които съдържанието е незначително.
В исторически план съ-знанието активно развива своята перцепция за съзнанието, възприемайки все по-дълбоко динамиката на кайрос. Невъзможно е да ни убегне сходството на тази динамична нагласа към субектното като Religare, като възстановяване на автентичната цялостност след нейното разкъсване поради насоченост в противоположната посока, поради очарование от перспектива, в която автентичната свързаност е загърбена.
В този смисъл, смятаме че е допустим и един кратък преглед относно динамиката на нагласите към тази връзка и в тази насока.
„Аз Съм Пътят, Истината и Живота„
Същността, в която се явява Христос и централната му мисия е тази на Salvator. В случая латинската дума, както и гръцката Сотир (Σωτήρ) е доста по-богата на значения от „Спасител“ или „savior“ [избавител от нещастие/беда] – в нейният корен, наред с „избавител“ се преплитат „изцелител“, „възстановяващ целостността„, „съхраняващ„, „носещ благополучие“.
Но в това свое послание Христос не заявява просто „Аз Съм Животът“, или „Аз ви дарявам Живота“ – преди да се разкрие като Избавител от смъртта, той очертава границите на смисъла, вложен в случая в понятието за Живот. Поставянето на „Пътят“ и „Истината“ преди „Живота“ е неслучайно. То трансформира разбирането за „Живот“ от евентуалното самоцелно, затворено към себе си, или пък открито хедонистично, услаждащо се от собственото наличие съществуване, в нещо качествено различно – Живот, който е осмислен времево бидейки сроден на пътят, целенасочен, съдържащ посока към целта. „Животът“ тук не е просто отрицание на смъртта, не е нескончаемо живеене без умиране:
- Пътят предполага готовност за устремяване-към, готовност за полагане на необходимото усилие, насочено към постигане; предполага наличието и осъзнатата значимост на съвсем определена цел, предполага конкретна посока, дисциплина, движение, ставане. Той е антитезата на статичното само съществуване, само-съхранение.
- Истината предполага познание, разбиране, прозрение, пребиваване с реалността каквато е. Тя е антитезата на невежеството, затварянето в готовата, окончателната теза, пред-отхвърлянето на откритостта и диалогичността.
Едва след тези две очертания „Животът“ придобива своята пълнота и се превръща в истински Живот (ζωή, не βίος – оголено до самото себе си съществуване). Ако Животът е „Истината“, тогава стремежът към истината, търсенето на познание и разбиране се превръща в духовен акт. То е част от следването на „Пътя“. Да се откажеш от търсенето на истината означава да се откажеш от самия Христос. [За много хора вярата е източник на комфорт, сигурност и смисъл: получени наготово каквито са, поднесени, а не достигнати. Всяко евентуално търсене, което поставя под въпрос основите, се възприема като заплаха за това убежище. „Ако започна да ровя в основите, цялата конструкция може да се срути. По-добре да не ги докосвам.“ Това е защитен механизъм, но целта зад него е единствено съхранението на това статично състояние на самоопазване, на съхраняването на съществуването -βίος, което твърдо отказва да излезе на Пътя си.] Неговата противоположна крайност е поставянето на познанието като Цел – превръщането на познанието от Път, в Истина-сама-по-себе-си. От търсене на цялостност, смисъл, възстановяване, в опознаване. Така в окончателната цел на мъртвият човек – Животът, се сливат Истина, Познание и Любов. Първата заповед така или иначе е
„възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум“ (Матей 22:37-40).
ἀγαπήσεις Κύριον τὸν Θεόν σου ἐν ὅλῃ τῇ καρδίᾳ σου καὶ ἐν ὅλῃ τῇ ψυχῇ σου καὶ ἐν ὅλῃ τῇ διανοίᾳ σου.
Възлюбването със сърцето и душата са на първо място. ἀγάπη в оригиналният текст е съзнателна, волева, саможертвена, същностна любов, а не приятелска обич (φιλία). ἐν ὅλῃ „в цялото“. Предлогът ἐν – в, тук носи смисъла на пълнота, на тотално ангажиране. „си сърце“ – което в историческият контекст, на който принадлежи не е седалище просто на емоциите, а представлява центърът на цялата личност – на волята, мислите, чувствата, съвестта. „и душа“ – ψυχή като принципът на живота, самата личност в нейната динамична цялостност. По начин, сходен с очертаването на границите на Живота в Йоан 14:6, тук предварително се задава и същността на „обикването с ума“ – а устремяването на ума е устремяване към познание. То се поставя едва накрая, дефинирано вече като спътник на стремежите на сърцето и душата. И за тези, който са успели да „възлюбят с цялото си сърце и душа“, то не е необходимото условие, а съпътстващата жажда. τῇ διανοίᾳ σου – „твоя ум“. διάνοια е съчетание от διά – „чрез“, „през“ и νοῦς – „ум“. Тук не се обозначава един статичен, възприемащ, рецептивен ум, а по-скоро мисловния процес, способността за разсъждение, интелекта, разбирането, мисълта в нейното движение – активната способност на разума.
И тук достигаме до динамиката на нагласата, която искахме да разгледаме. Всъщност в Матей 22:37-40 Христос цитира пасаж от Шема /или Ш`ма/ Израел, който е Петата книга от Тората и съответства на Второзаконието в Библията (тази част – 6:5-9). Но в юдейската и старозаветната книги пасажът е малко по-различен:
וְאָהַבְתָּ אֵת יְהוָה אֱלֹהֶיךָ בְּכָל־לְבָבְךָ וּבְכָל־נַפְשְׁךָ וּבְכָל־מְאֹדֶךָ
да „възлюбиш Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили„
Умът или разумът не присъстват в този ред от Шема Израел, който Христос цитира! На неговото място е еврейската дума מְאֹד (me’od), която буквално означава „много“, „изобилно“. Като съществително, מְאֹדֶךָ (me’odekha) в текста означава „твоята многост“, „твоето изобилие“: всичко, което имаш, цялата ти сила, енергия, възможности, дори притежания и имоти. По същество това представлява една допълнителна акцентуация върху пълнотата на себеотдаването – в която умът не присъства. Това не е случайно заместване – в Евангелието от Марко (12:30) и Лука (10:27) заповедта е дори разширена до четири части, включвайки и „сила“ (ἰσχύς), и „ум“ (διανοίᾳ). Как можем да разбираме това разширяване на човешките отношения с Бога? В Стария Завет, въпреки моментите на близост, доминиращото усещане е за бездънна пропаст между Бога и човека.
Бог е Святият: „Другият“, абсолютно отделен и абсолютно превъзходен от тварния свят. Никой не може да види лицето Му и да остане жив (Изх. 33:20).
Достъпът е ограничен и опосредстван: Светая Светих е мястото на Божието присъствие, но там влиза само първосвещеникът, и то веднъж в годината, при това посредством множество отграничаващи ритуали. Законът и предписанията определящи отношенията между човека и Бога едновременно свързват, но и дълбоко разделят. Човек познава Бога не чрез съзерцание на Неговата същност, а чрез Неговите дела (в редките случаи на среща с благодатта, но най-вече в историята – като например извеждането от Египет) и в творението. В този контекст, да се твърди, че Бог може да бъде „достигнат“ или „познат“ чрез ума, би било не просто абсурдно, а богохулно. Това би било опит да се затвори безкрайното в крайния човешки разсъдък /покриващ се със съзнанието, аз-а и аз-овостта/. Затова и заповедта е да Го обичаш с цялото си сърце (воля и чувства), душа (живот, същество) и me’od (сила, всичко, което имаш). Тя е призив за тотална себеотдаденост и подчинение. В това състояние човек е в състояние да се удържи в своята автентична позиция в Света, да запази хармония с него, да очаква в резултат евентуално благословение за благоденствието си в същият Свят, но това е състояние на смърт. Това е Свят, в който мъртвите погребват своите мъртъвци. Човек съществува от-делен, раз-делен от Бога с непреодолима бездна, мимолетно просветвайки преди да изчезне, или потъвайки в условното „съществувание“ на шеол: „Живите знаят, че ще умрат, а мъртвите нищо не знаят, и вече няма за тях награда … и любовта им, и омразата им, и ревността им са вече изчезнали, и нямат вече дял довека в нищо, що се върши под слънцето.“ (Еклисиаст 9:5-6). Известно време преди идването на Христа, всъ-знанието вече започва да се заражда една нова, изпълнена с надежда вяра във възкресение и бъдещ съд, макар отношението към нея да е било нееднозначно и предмет на ожесточени дебати между различни религиозни течения. С Неговото идване тази вяра се поставя изрично и то на на централното място в една реконструирана религиозна система на отношения между човека и Бога. Смисълът става човек. Непостижимият става постижим. Невидимият става видим. Бог влиза в историята. Пропастта е преодоляна. Бог става „познаваем“ по нов начин: Той вече не е само далечен Владетел, а Емануил – „Бог с нас“. Той е Синът Човешки, който живее човешки живот. В тази нова, „христологична“ реалност, ролята на човека и неговият ум са радикално променени. „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си.“ (Йоан 15:15). А що за познание е тази нова, вече автентично свързваща брънка в отношението човек-Бог? В преливащият спектър на ἐπιστήμη, σοφία, γνῶσις, φρόνησις, νόησις, διάνοια, δόξα, τέχνη, πρᾶγμα, ἀλήθεια витае, но в неопределените им по този начин граници, изрично отсъства едно определено диференциране, което ние определихме като познание-разбиране: обектно познание и субектно разбиране. Такова разграничение не може да бъде направено преди осъзнаването на границата между тях. Очертанието на διάνοια в именно този контекст – насочена към Бога посредством наличието на Сина Човешки е разбиране. Приятелят, обръщащ се посредством Сина Човешки, е допуснат до разбирането, до смисъла, Човешкият ум вече не е просто инструмент за съ-образяване в света, а става отворен за среща с Бога. Да мислиш за Бога, да се стремиш да Го разбереш, вече не е богохулство, а акт на любов. Когато евангелистите записват думите на Христос, те вече живеят в тази нова реалност. От теологична гледна точка (вероятно) с идването и възкресението на Христос, цялото Битие на Света е разрушено в дотогавашният си вид и е реконституирано в радикално нова форма. Настъпването на тъмнината „по цялата земя до деветия час; и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата.“ (Лука 23:44–45) е образно казано „рестартирането“ на света в нов облик. Онтологично, съзнанието като съ-знание се намира способно да осъзнае себе си като част от онтологична цялост, а не като самостоятелен фрагмент. Съзнанието, от о-съзнало себе си като изстрадващо насочеността, значенията и дори собствените си действия като идващи отвъд самото него, о-съ-знава това „отвъд“ като цялост, към която то е съ-причастно и към която не само може да се насочи в откритост, но и към която трябва да се насочи, за да разкрие съ-причастявайки се своята собствена автентичност. Неговото състояние на автономен и зависим фрагмент започва да се схваща не като онтологична реалност, а като заблуда, следствие на неговата противоположна до момента насоченост, на неговото отвръщане-от. Това е припомнянето и преобръщането на насочеността обратно към субектната сърцевина, което се пробужда в любовта.
Втората заповед също има да ни каже нещо: „Втора, подобна ней, е: „възлюби ближния си като себе си“. Друга заповед, по-голяма от тия, няма.“ (Марко 12:31)
В какво е подобието (ὁμοία – „от същият вид“, „същата по значение„) на втората заповед с първата? Как възлюбването на ближния би могло да е равно по значение на възлюбването на самия Бог?! Очевидно във факта, че основата, дълбоката същност, най-„вътрешният човек“ съвпада със същността на Бога. Едва тук може да открием и отговора на озадачаващият въпрос: Защо, по каква причина освободеният затворник на Платон би се завърнал обратно във пещерата?!? Какво би го накарало познал Слънцето, красотата на истинският свят, свободата, живота в неговата пълнота, да се завръща отново надолу? Ако „насилникът“ е именно този упорит, неустоим стремеж, описан в Пир, и той е успял да достигне целта му с упорито насилие над себе си и собствената си инертност, защо би я оставил и би се завърнал откъдето е тръгнал? Защото е открил, че същото Слънце грее у другите в пещерата – то е закрито под сенките и същата любов, която го е изтръгнала оттам, го връща и по обратният път. Затова и втората заповед е равна по значение на първата – защото у ближния ние споделяме Бога. И едничкият факт, че другият е жив, говори че и Той е там – без светлината, веднага би паднал мрак, а „половинката“ която разполовените андрогини търсят, е една и съща за всички тях.
Тук това движение на съзнанието и центъра на субектността към субектното се превръща във фундаментално етично. Обръщането е не просто позиция на отграничения индивид, а отговор на въпроса: съществувам|е ли само като ὑπόστασις, или в причастие с οὐσία?
Изглежда обаче, че историческите изменения в съ-знанието по отношение на Битието, са взели различна посока през последните столетия и най-вече в съвременността. Като пример на модерна интерпретация от модерността може да послужи пасаж от книгата на Ю.Н.Харари в неговата доста популярна книга Nexus. На това място той също прави интерпретация на митологични и религиозни текстове през призмата на съвременното съ-знание, за да може в крайна сметка да аналогизира основанията на мита („старата“ съ-знателна интерпретация на действителността) до прости еволюционистки значения (счетената за истинна съвременна интерпретация на действителността). За него в основата на сюжетните драми на противоборство между братя (няма да се спираме в конкретиката на използваните от него примери, той бездруго ги генерализира, но този мотив в нашата перспектива обикновено символизира сблъсъкът между основните възможни насочености) стои … биологичният страх от отхвърляне, поради естествена зависимост на детето и еволюционното съревнование с братята. При това дава доста озадачаващ пример с ембрионите на специфичен вид акули, при които един изяжда останалите в утробата. Този пример е толкова частен и неправдоподобен, че изглежда откровено абсурден. Впрочем за човек в нормални обстоятелства, обръщенията „брат“ и „сестра“ са първичните, спонтанни, споделени понятия за дълбока свързаност и обич, използвани от древността да изразят сърдечна близост към човек, с когото нямат кръвна връзка. Те са спонтанният синоним за причастност. Тяхното изобилно наличие в митотворчеството на фона на незначителното им представяне в реалният живот, ни насочва единствено към факта, че тук се оличетворява съвсем различна динамика. На второ място Харари разглежда линията „момче среща момиче“ и „момче се сражава с момче за момиче“, като я срутва до нивото на инстинктивното биологично поведение. Този критичен, потенциално преориентиращ съзнанието кайросен момент разгледахме подробно. Съвременното съ-знание го профанизира и превръща в дълбоко обектни „еволюционно рационални“ интерпретации. На трето – напрежение между чистота и нечистота, (което е по-сложна проекция на динамиката сакрално-профанно) изтълкувано като инстинктивен подтик. После – „Кой ще стане алфа“ (статусна надпревара), „Ние срещу тях“ и „Доброто срещу Злото“ – които са „разпознати“ от автора като „класически биологични драми„.
В своята модерна карта на действителността, съ-знанието насърчава съзнанието към интерпретация, която се изчерпва със сриването в моментното, или с обектната насоченост. Независимо от причините, това е поразителен исторически обрат за съ-знанието, което изглежда „не се е справило“ с преобръщането на своята насоченост в своето юношество. По този начин то се явява като затормозяващо препятствие за съвременното съзнание, за което става необходимо да разкъса съ-знателните значения за да получи възможност да се „обърне“ откъм собствената си автентичност. Подобен антагонизъм между съзнание и съ-знание не изглежда никога до момента да е бил дотолкова изострен.
Пред нас сега застават въпросите:
Да разгледаме по-подробно образът на „Дедал“ – на творческото, тоест символно потентното съзнание като най-активна проява на вплетеност.
Да разгледаме субективните особености на съзнанието в различните му възможности на насоченост.
Да потвърдим основният принцип на Битието като свобода.
2023 ЗАЛЕЗ