ВПЛЕТЕНОСТ

Като най-празното понятие в предварителните очертания на хипер- и онтологията се разкрива това за „вплетеността“ между субектното и обектното битиета. Макар че се явява централна точка, в настоящият си вид то се оказва също толкова спекулативна абстракция, колкото и „емергентността“ например. За разлика от нея обаче, в настоящата перспектива то намира своите същностни основания за тази позиция – явявайки се единствена проявеност на екстраонтологични реалности, при това проявеност в тоталност, без възможност за съпоставимост и категоризация. Този факт обаче не бива да служи като основание за отказ от опит за достъпване към позитивно разбиране. В настоящият текст няма да успеем да изстветлим напълно неговата същност, но ще опитаме да положим някакви контури, които ще продължат да се разкриват в проследяването на нишките, които се отделиха хиперонтологично към онтологията и ще бъдат разгледани в следващите части:

От самото начало е очевидно, че е невъзможно да постигнем същностно разбиране за тях познавателно, тъй като те потъват в непроницаем за обективното познание онтологичен регион. Те не могат да бъдат измерени, наблюдавани отвън и разчастени. Самото вплитане от своя страна е нещо, което по дефиниция е преди всяко описание – то е самото условие за възможността на описанието. Достъпването ще бъде винаги гранично, а навлизането в субектното го пред-определя като нещо, което може да бъде преживяно, но не и обективирано без да се изгуби неговата същност.

В това захождане е време да определим що е

ОНТОЛОГИЯ

, което бе подразбрано в предната част, но не дефинирано изрично. Под „онтология“ в тази перспектива разбираме тоталността на Битието в неговата непосредственост. Колкото това е личното, или субективното Битие, толкова и го надхожда, тъй като границата между индивидуалната субективност и субектното битие не са разлом, а плавен преход, податлив на пластичност и разширяване (не регресивно, а като разширяващ се, осветяващ хоризонт-към, в която същностно същ-ествуващата индивидуалност идва винаги откъм себе си тук и сега, откъм своята актуална позиция на вплетеност; в това разгръщане към субектното битие тя обаче разкрива собствената си дълбочина, съхранявайки се, а не губейки се; същото разширяване е не само възможно, но и очевидно в обектната посока, в която натрупването на познанието достига неподозирани граници на осветеност; преобладаващо до абсолютизъм това познание вероятно достига до своя апогей в съвремието ни, но това става за сметка на затъмняването на разбирането, което води и до изскубването на субективността от собствените й корени). В това обаче още веднъж се разкрива и неравностойността между двете хиперонтологични основи по отношение на Битието, което винаги е в състояние на потъване-в едното, бидейки съдържателно другото.

Вплитането е засрещането на времето откъм субектното (време-кайрос; като такова вграждащо самоосмисленост, цялостност и завършеност) с пространството като потентност за налагане на структурираност и множественост. Пространството не съдържа в себе си битийност, поради и което съдържателната съпричастност на Битието към субектното е винаги като към Първо Битие, откъм което то потъва във Второто Битие. Ние можем да мислим съзнанието в лишеност от пространство, като напълно откъснато от всякаква другост, като съществуващо единствено в себе си. Но е невъзможно да го мислим безвремево, в лишеност от процесуалност и последователност. „Замразената“ мисъл не е мисъл, тя е небитие. Независимо доколко са фактически валидни подобни представи, самата податливост и съответно неподатливост спрямо тях говори ясно за отношението на първата причастност на Битието.

ВГЛЕЖДАНЕ

Най-плодотворно би било да се спуснем до първоначалните, максимално изчистени характеристики на вплетеността в онтологичен план. За съжаление се изправяме пред почти непреодолима бариера поради отсъствието на паметови следи от този начален период, и естествено, от неспособността на младенците експлицитно да формулират и споделят своите преживявания. Все пак оскъдните откъслеци, съчетани с видимото поведение, са в състояние да изградят една, макар и най- обща представа за по-елементарните форми на преживяването.

Думата, с която спонтанно бях определил своите достъпно най-първични отношения с обектният свят бе вглеждане. Смятам този избор за напълно автентичен, тъй като от една страна се случи в съвсем непринуден разговор /и то преди години/, а не в целенасочено „постигане“, и от друга – пасна толкова удачно, че устойчиво се свърза с означаваното в моя собствен речник. Още повече, че парадоксално, това понятие има най-слаба връзка именно със зрението – овладяването на това възприятие далеч предшества всички останали и със сигурност остава отвъд пределите на всякаква паметова способност.

Какво представляваше това „вглеждане“ – стремеж, увличане-към. В това увличане е трудно да бъде направено разграничение между обекта и сетивото, дори по-скоро първото увличане е именно от самата сетивност, от самата рецептивност, завладяваща скромното все още съзнание. В този период най-вече тактилна, осезателна, вкусова: зрението е било вече опритежено до неразличимост в себе си, а слухът е все още някак страдателен – преимуществено се случва и не се ангажира до такава степен в самата насоченост-към /възможно е да греша, може би по-скоро става дума за неговата не-телесна природа, за неговото възприемане директно-в, докато останалите сетива се картографират в конкретните си позиции. В този случай това се отнася в някаква степен и до зрението, което дава, разкрива директно в откритост. Всъщност макар и най-ярко да носи способността за опространственост на битието, то без останалите сетива този потенциал не би могъл да изпълни ролята си пълноценно. Тук веднага това се свързва с активното опреживяване на вестибуларния апарат – с предизвикващото вълнение гледане откъм всевъзможни позиции, с отпускането на главата назад през ръба на леглото, за да гледам надолу с главата, съпровдено с „преобръщането“ на света/. Множествеността на моята рецептивност се налагаше върху множествеността на нещата, създавайки о-чарованието на тази интерферентност, поглъщаща съзнанието. Това е време преди здравото изграждане на значенията, смисълът и значимостта на обектите все още не съществуваха; техният смисъл бе в докосването, тежестта, усещането, което предизвикваха и оставяха върху езика или върха на пръста, мириса, мекотата или твърдостта по начина, по който се изпитват. Предизвикващи неустоимият стремеж да бъдат опитани, вкусени, помирисани, на всяка цена и по всеки възможен начин. Достоверни ли са тези спомени? Считам ги за такива – тук нямаме ясният истински спомен като цялостна, конкретна картина – става дума за откъслеци от преживявания, за почти-символни образи, в които обаче ясно се откроява характерът на и самото преживяване, в което все още мога да почувствам податливостта на задъвканото меко пластмасово кубче, заедно с попиващото от езика усещане. Много години по-късно, някъде в юношеството, за пръв път попаднах на визуална карта на соматосензорната кора в мозъка и бях поразен – но ето точно, именно така възприемах себе си някога! Това бе тази, или подобна картина:

Действително това бе моето вътрешно изображение на мен самият. Понякога просто се изумявах от несъответствието между размерите например на палеца ми, какъвто ми го показваха очите, и какъвто аз усещах че е. Сериозно се съмнявах в достоверността на зрението по отношение тялото ми щом погледнех някоя част, която доскоро бях преживявал взаимодействено. Изобщо това, което то заявяваше никак не пасваше, не бе съразмерно на това, което несъмнено сам знаех за себе си. Ако трябва да синтезираме същността на тези начални преживявания на съществуването, може би най-точно би било:

Очарователното поглъщане в множествеността, почти-сливаща неразличимо сетивност и обект, независимо от все още непридобитото неговото „значение“ спрямо мен, оголен все още до просто-съществуващ.

В своето сравнително рядко срещано състояние на безпомощност, с което човешкото същество се ражда, то в действителност се оказва в една изключителна автономност спрямо обектите. Човешкото бебе е много по-силно зависимо от своите близки, но в нормални обстоятелства тази „зависимост“ е неговата свобода – то не се озовава в спешни, императивно необходими отношения с обектите, подобно на мнозинството от своите животински събратя. На него не му се налага да действа незабавно по оптимален, тоест почти строго определен, или директно инстинктивен начин спрямо тях. Затова когато се устреми към това множество на нещата, то го прави свободно, взаимодействайки със самите тях, каквито са, а не с техните значения за него. Не предопределено, а отворено към собствено осмисляне в засрещането им във времето. Първоначално единствено като разгръщащи се качества, почти-слети със собствената му сетивност, постепенно изпълващи се със определена значимост в съзнанието и съ-знанието му. Едно колкото създаващо възможност, толкова и коварно отношение – то е критично необходима предпоставка за изливането на символната потентност на човека върху обектите впоследствие.

ПРИЧАСТНОСТ

За да можем да постигнем позитивно разбиране, ще съпоставим тези с друг ранен спомен:

Това което правя е да наблюдавам къс небе над себе си, ако не се лъжа там преминават облаци, но вероятно не те предизвикват интереса ми, а самото небе /това е невъзможно да се определи точно, споменът е пред-вербален – той не съдържа никаква отчетлива яснота, никакви детайли, нито дори ясно определени образи, а по-скоро символни петна, около които истински живи и съвсем определени са емоциите. Във всеки случай със сигурност лежа по гръб и еднозначно вниманието ми е насочено-към, изпитвам интерес в някаква степен на увлеченост-към това небе, което се разпростира в погледа ми/. Кръгозорът ми е ограничен, това са вероятно стените на детската ми количка до техните ръбове над мен. Внезапно над мен изниква огромна фигура, в долната половина на зрителното поле. Изпитвам страх, вероятно почти-ужас, понеже няма достатъчно време той да се разрасне прекомерно: разпознавам фигурата /невъзможно е да определя дали е майка ми или баща ми, имам усещане че е баща ми, но е неясно – в спомена отсъстват ясни контури, по-скоро има неясни разположения, спрямо които се ориентират ясно изразените преживявания/ и чувството се заменя мигновено с радост и вълнение, устремяване-към тази фигура и дълбоко преживяване на нещо, което най-точно би могло да се определи като противоположното на „захвърленост“. Въпросът за достоверността изобщо на подобен ранен спомен е напълно уместен, както и фактът на неговата субективност и евентуално своеобразие. Би могъл да бъде псевдореминисценция – напълно вероятно, при това не става дума за някакво особено събитие, което изобщо да може да бъде потвърдено. Въпреки това, самата адекватност и начина по който рефлектира и се вгражда в цялостната картина и на по-късните ми преживелищни откъслеци, лично за мен го потвърждава ако не като историческо, то като безспорно екзистенциално свидетелство и отпечатък.

Какво точно ни говорят тези първични свидетелства: първото съществуване е битието в съ-причастността на заедността в която е моята естествена принадлежност. Тя е толкова естествената основа, че дори не се осъзнава като самото битие, тя е спонтанната, неразличима непосредствена форма да бъдеш. Бидейки първо в нея, откъм нея те завлича очарованието на множествеността в многообразието й, преплетено с това на сетивността.

Следващият важен момент в този епизод е фактът, че „фигурата“ не преобърна преживяването на страх в радост просто защото е жива, или пък съзнателна. Това стана, защото тя бе разпозната като един конкретен друг. Припознаването на принадлежната заедност става в конкретиката на другия. Чувството на страх би било идентично спрямо всеки друг обект или непричастен субект. Независимо дали бе надвиснал непознат, или падащ предмет, отношението не би се различавало. Границата на заедността се разчертава в опита, а не е априорна и абсолютна. Или пък не съвсем.

Бебетата само минути след раждането си, са способни да, различават, и предпочитат човешките лица /или конфигурации, които ги наподобяват/ (Джонсон и Мортън, 1991; Робърт Фантц 1961,62). Бебетата не просто виждат „неща“, върху които тепърва ще им се наложи да наложат значения посредством „учене“. Те се раждат с вродена, предварително заложена способност да разпознават и предпочитат конфигурацията на човешкото лице. Раждаме се с вроден стремеж, с насоченост-към другото човешко същество – в предначална съ-принадлежност. Тази способност съществува преди езика, преди сложната мисъл и преди всякакъв опит. Тя е дълбокият фундамент на съществуването, от което битието започва. Бидейки първият стремеж, тя е самото начало и автентичният дом на нашето присъствие в света. [Тук не просто не се интересуваме от евентуалните интерпретации, които могат да бъдат наложени върху тези факти, като например биологичното обяснение как ~оцеляването на бебето зависи изцяло от връзката му с грижещия се за него и поради това еволюцията е развила и заложила и т.н. Подобен опит за заместване на разбирането с познание само ни отдалечава от истината. Каквато и да е съдържателната обективно познавателна валидност на подобни интерпретации, тя е нищожна по отношение на онтологията. В нея фундаментът се засипва под схематизация, в която „биологичното“ се представя като отговор, сякаш вече знаем какво е „биологичното“, което в случая е сведено до „механично“, каквото то самоочевидно не е. Търсейки фундамента на живото като вплетеност, ние предварително търсим същността, спрямо която този тип интерпретации са най-малкото от по-низш порядък. Позитивното в случая е разкриването на факта доколко отчаяно е склонен човек да замества самото си непосредствено съществуване с алегория на биологична, информационна или друг тип програма: отричайки безспорният факт на собственото си битие. Програмата действа, изпълнява, реагира и т.н. Тя е разположена напълно в равнината на обектното, на причинно-следственото, реактивното; декодирайки функциите на която и да било програма, ние не достъпваме до битийността, която именно търсим тук. Дуалната природа на човека и вероятно живото изобщо, неговата съпричастност към две онтологични реалности, предопределя надхвърлянето на тази равнина и елиминира възможността за „декодиране“ съгласно обектните правила, или свеждането му до функция на една променлива. Нелепата наивност на тези неистови всевъзможни опити за отричане на Битието, говорят единствено за тежестта, съпровождаща неговото евентуално приемане. Възможно е да имаме повод в бъдеще да се спрем и по-подробно на този тип почти-поетични метафори за борба и оцеляване (спасение), които макар и далеч от обективната реалност, проектират в нея реални субективни феномени]. Безспорно тези поведенчески свидетелства са напълно спекулативни по отношение на субектността, но в случая смятам, че има достатъчно основания за подобна спекулация с оглед на достъпните по-късни преки преживелищни материали, каквито са пряко недостъпни в такъв ранен стадий.

Тоест тук имаме достатъчно основание да потвърдим една заложена първа насоченост, търсеща специфичен заложено очакван отговор, с който предналичната форма бива запълнена с конкретното си съдържание в конкретното битие. Този пред заложен отговор е откритият акт на любов – на съ-причастност в едно. Първата същност на любовта е стремежът-към и радостта от биването-с. Преди усложняването на отношенията наред с нарастването способностите и отговор-ностите на взаимността, разкриващи неизбежно и елементи на неприпокриване в пълнота на тази отговор-ност поради многообразито на взаимовръзките в света, този оголен стремеж и радост са действително и пълноценно преживяване на любов. Върху тази основа ще налегнат впоследствие и всичките й последващи форми.

В тази динамика намираме и заложената граничност на нашата съ-причастност, която по-късно ще се обособява до различни граници като например на аз-а, семейството, групата, ближния, но категорично не и отвъд, независимо от принадлежността на външният друг към група, общност, човечество или живот. Въпреки че изначално човекът се ражда причастен към субектното битие, откъм своята индивидуалност в множествеността, той не пребивава изначално в съ-причастност към всички съ-причастни към същото това субектно битие, а единствено към тези, които във взаимоотношенията в множествеността припознава като нему съ-причастни. Отношенията му с всички останали са преживелищно еквивалентни на отношенията му с обектното.

И така първата насоченост на битието е към другият, търсейки съ-причастие. Втората насоченост е към обектите, интерфериращи със собствената рецептивност преди значенията.

В тази най-обща част очертахме първите контури на динамиката и отношенията между съзнанието, съ-знанието и субектното и обектното битиета като вплетеност на Битието. В този ход, преди да подходим към свидетелствата на дуалността, от хода на изложението се налага първо да бъде по-ясно очертано понятието „съ-знание“, чиято употреба се изиска в настоящият текст.