Надали е възможно да бъде обозначено определено музикално произведение като емблематично за последните десетилетия. При все това, съзнавайки колко би било озадачаващо на пръв поглед, бих поставил сред първите номинирани „I Just Want You“ на Ози Озбърн.
На пръв поглед, „I Just Want You“ от албума Ozzmosis (1995) е типична рок балада. Тя притежава всички характерни компоненти: епичен аранжимент, мощни китарни звучения и най-вече – страстното, почти отчаяно вокално изпълнение на Озбърн. Песента звучи като излияние, като крайната декларация на едно всепоглъщащо желание. Слушателят, ако не е виждал съпътстващият я видеоклип, лесно би могъл да я приеме за химн на обсесивната любов или, имайки предвид биографията на артиста, за сърцераздирателна метафора на битката със зависимостта. И в двете си интерпретации, тя е силна, емоционална и носи усещане за нещо съдбовно и неотложно. Това обаче се оказват само първите, повърхностни слоеве. Истинската и далеч по-зловеща същност на „I Just Want You“ се разкрива едва когато текстът бъде поставен в контекста на своя официален видеоклип. Режисиран от Дийн Кар, клипът не просто илюстрира песента – той я преобръща, пренаписва и превръща в една от най-мрачните и проницателни алегории на модерното общество, създавани някога в музикален видео формат. Той срива нейните значения и ги реконструира, преобразявайки личната изповед (на любов или зависимост) в универсална социална алегория с апокалиптичен размах.
Това, което започва като песен за желание, се трансформира в разказ за съблазняване, поквара, обладаване и духовна смърт. Това е дисекция на механизмите, чрез които модерният свят, в цялата му лъскава и примамлива същност, обещава всичко, за да отнеме „единствено” човекът. Нека разгледаме сложното взаимодействие между текст и визия, за да разкрием как вплитането на суровата емоция на Ози Озбърн, майсторството на текстописеца Джим Валанс (чиято е първоначалната идея за песента) и гениалната режисура на Дийн Кар ражда едно произведение, което може да се възприеме едновременно като дълбоко лично и като плашещо универсално. В двойствената природа на текста и богатата визуална символика на клипа разкриваме в „I Just Want You“ нещо много повече от тривиална рок балада.
Трудно бихме могли да разберем какви са били първоначалните впечатления и начина на възприемането на песента през 95-та – в прединформационното общество – не са запазени много такива, вероятно могат да се открият в музикалните списания, но така или иначе, това което е налично днес се ограничава до най- бледият и повърхностен прочит – чак до озадачаваща степен. Нека надхвърлим това.
Текст и значения
Преди да се потопим в кошмара на Дийн Кар, е от съществено значение да разберем основата, върху която той строи – самия текст. Написан в съавторство с професионалния текстописец, родил хитове като „Run to You“ и „Cuts Like a Knife“ на Браян Адамс – Джим Валанс, текстът е брилянтен пример за поетична двусмисленост, която позволява множество интерпретации.
Химн на всепоглъщащото желание
Най-буквалният прочит на „I Just Want You“ е като израз на екстремна, почти свръхчовешка любов или страст. Структурата на песента е изградена върху поредица от мощни отрицания, които служат за издигане на централното желание до абсолютен пиедестал.
There are no unlockable doors
There are no unwinnable wars
There are no unrightable wrongs or unsingable songs
Излиянието систематично разрушава всяка концепция за невъзможност. Войни могат да бъдат спечелени, грешки – поправени, врати – отключени. Светът се превръща в място без граници и без непреодолими препятствия – всички те се стопяват в незначителност пред единственото, към което е устремен пеещият. „Unrightable wrongs“ (Непоправими грешки): от физическите ограничения, тази незначителност се разгръща и в моралната сфера. Всяка грешка и всеки грях стават нищожни и пренебрежими. „Unsingable songs“ (Невъзможни за изпяване песни): Преминаване към сферата на изкуството и себеизразяването. Няма емоция, която да не може да бъде изразена, няма идея, която да не може да бъде осъществена. Тази философия се разпростира и върху по-абстрактни и екзистенциални сфери:
There are no unbeatable odds
There are no believable gods
There are no unachievable goals
There are no unsaveable souls
Той отхвърля съдбата („unbeatable odds“), религията („believable gods“) и дори идеята за спечелване или изгубване на вечността („unsaveable souls“) – всичко губи своето значение. Това преследва една-единствена цел: да се подчертае, че на фона на абсолютно всичко останало, само едно нещо има значение. След всяка такава тирада от отрицания следва простата, почти умоляваща констатация:
Each night when the day is through
I don’t ask much, I just want you
В този контекст, „зловещото“ усещане идва от абсолютизма на това желание. Това не е просто устременост към другия. Това е мания, която поставя обекта на желанието в центъра на вселената, превръщайки всичко останало в нищожно. Готовността да се отхвърлят всички норми за „правда”, всички „богове“ и възможност за „непростими грехове“ („forgivable sins“ се появява в друг куплет, но с отрицание), подсказва за човек, готов да прекрачи всяка, както физическа, така и морална граница. Това е любов, която не извисява, а поглъща. В това, впрочем, баладата е твърде подобна на нашата също доста зловещата „Назад, назад, моме Калино”.
„There are no uncriminal crimes“ (Няма ненаказуеми престъпления): Това е парадокс. Може да го тълкуваме по два начина. Първият е, че в неговия свят законът е абсолютен и всяко прегрешение, дори най-малкото, е престъпление. Вторият, по-вероятен прочит, е циничен: той размива границата между законно и незаконно, предполагайки, че всичко е въпрос на гледна точка и власт. Всичко е престъпление и същевременно нищо не е. Всичко може да е позволено.
„There are no unrhymable rhymes“ (Няма неримуеми рими): Отново парадокс, който навлиза в територията на изкуството. Това е твърдение за абсолютен контрол над творческия процес. Всичко може да бъде подчинено на волята на твореца, дори самите правила на езика. Т.е. самото изкуство като такова изгубва значение – то е също просто подчинено, несъществено само по себе си, превръща се в инструмент за постигане на желанието. В контекста допълнително подсилва усещането за всевъзможност във всичко и навсякъде.
„There are no identical twins“ (Няма идентични близнаци): Символично, това е мощна декларация за абсолютната уникалност и самота на всяко същество. Дори тези, които изглеждат еднакви, са фундаментално различни и сами. Това може да бъде първата нотка на екзистенциална трагедия и посочване на източника на отчаяната необходимост от другия, или пък намек за сриването на всякакви ограничения и необходимост от признаване на чужда свобода.
„Or forgivable sins“ (Или простими грехове): Този стих е в пълен контраст с „unrightable wrongs“ от финалната версия. „Няма непростими грешки“ звучи оптимистично. „Няма простими грехове“ е изключително мрачно и фаталистично. То предполага, че всяко прегрешение оставя вечен белег, че не съществува изкупление. Това рисува един много по-суров и безпощаден морален пейзаж. Сякаш е извършен обрат, в който политналият в своята увереност, че ще му бъде простено, вече е сторил своето прегрешение и сега върху него се стоварва новата декларация, че всъщност всичко е необратимо, че така или иначе няма път назад и оттук насетне е безсмислено да опитва да поправи тази своя грешка. След като е невъзможно да бъде изкупено стореното, то нищо вече няма значение.
„No legitimate kings or queens“ (Няма законни крале или кралици): Отхвърляне на всяка форма на власт – наследствена или божествена. В комбинация с „no believable gods“, това завършва атаката срещу всички възможни авторитети, срещу всички възможни прегради – и небесни, и земни, като така се вписва с предходните строфи. Единствената „легитимна“ сила е силата на неговото собствено желание. Въпросът „Do you know what I mean?“ (Разбираш ли какво имам предвид?) е реторичен и предизвикателен, сякаш казва: „Наясно ли си колко радикално е това, което твърдя?“.
„There are no indisputable truths“ (Няма неоспорими истини): Това е върхът на релативизма, на его-центризма. Ако няма абсолютна истина, тогава всичко е позволено. Това е идеалната основа за оправдаване на всяка обсесия и всяко действие, предприето в нейно име. Единствената „истина“ за него е „I just want you“.
„And there ain’t no fountain of youth“ (И няма извор на вечна младост): В свят без богове, без крале и без истини, няма и магическо спасение от остаряването и смъртта. Това добавя елемент на отчаяние и спешност. Желанието му е толкова силно, може би защото осъзнава, че времето му е ограничено.
„I think I’ll buy myself some plastic water“ (Мисля да си купя пластмасова вода): Това е абсурден, сюрреалистичен образ. „Пластмасова вода“ е безсмислица, оксиморон. Под формата на безусловната необходимост от живителна вода, на купуващият се предлага нещо изкуствено, фалшиво и ненужно. И ни подтиква към следващият пласт на песента.
Алегория на зависимостта
Като се има предвид личната история на Ози Озбърн, втората интерпретация е не просто възможна, а почти неизбежна. „You“ в песента не е човек, а субстанцията – наркотик, алкохол, самият порок. През тази призма, текстът се превръща в болезнено точна изповед на зависимия.
Всепоглъщащото желание: Копнежът на зависимия към дозата е абсолютен и изключва всичко останало. „I just want you“ е викът на тялото и ума в състояние на абстиненция.
Рационализацията на зависимия: Поредицата от отрицания („no un-„) може да се разглежда като перфектен пример за самозалъгването на зависимия. За него няма „невъзможни“ неща, когато става въпрос за намиране на субстанцията. Той ще намери начин, ще отключи всяка врата, ще спечели всяка „война“ със себе си или с обществото, за да постигне целта си.
Личната изповед: Най-силният аргумент в полза на тази теория идва от почти директните строфи:
I’m sick and tired of bein’ sick and tired
I used to go to bed so high and wired, yeah
„I used to go to bed so high and wired“ е директна, автобиографична препратка към начина му на живот. В този контекст, песента се превръща в трагичен вътрешен монолог – битка между осъзнаването на проблема („sick and tired“) и неустоимия, все още доминиращ глас на зависимостта („I just want you“).
И в двете си текстови интерпретации, песента е мощна и емоционално наситена. Тя описва една тъмна, обсебваща сила. Но дори и в най-мрачния си прочит като ода за зависимостта, тя остава в сферата на личната трагедия. Видеоклипът обаче я изтръгва от тази сфера и я превръща в нещо много по-голямо и по-страшно: в огледало на модерната действителност.
Кошмарната алегория на Дийн Кар
Когато Дийн Кар се заема с „I Just Want You“, той прави смел режисьорски избор. Вместо да илюстрира буквално която и да е от двете възможни интерпретации на текста, той създава трета, напълно нова реалност. Той взима емоционалната енергия на песента и я използва като саундтрак към един „късометражен филм на ужасите” за състоянието на западната цивилизация.
Визуалната естетика и атмосферата на клипа
Клипът е пропит с усещането за отчуждение, безнадеждност , упадък и зловеща неизбежност. Животът е изсмукан от пространството, в което отрязъците жива природа са разположени в гробища, сред руини, запустели архаични, ритуални сгради и разруха. Виждат се музикални инструменти, които обаче не изпълняват ролята на предназначението си, а са превърнати в неуместни елементи от облекло, украшения или неудобни придатъци. Виждаме животни, но препарирани (с едно изключение, за което ще стане дума по-нататък), или превърнати в скелети. Тяхната животинска роля е приета от маскираните като такива деца. Момче придържа кръв(та си) в буркан пред тялото си. Оттичането, отсъствието на живота са представени ярко във всяка отделна сцена в една алегория на тоталното отчуждение, което песента описва на екзистенциално ниво. Пеещият Ози пък е заснет в поредица от неподвижни снимки, пресъздавайки усещане за фрагментираност и разпокъсаност , за обвързаност с мига – в ярко отрицание на пълнотата и завършеността, характерни за живота.
Ози като Мефистофел
Първата и най-важна трансформация е в ролята на самия Ози. В клипа той не е страдащият влюбен или борещият се зависим. Със своят драматично демоничен грим и острият си нокът, той е в позицията на абсолютната власт. Той е илюзионистът, кукловодът, който управлява един сюрреалистичен, гротесков куклен театър. Неговата роля е тази на Мефистофел – съблазнителят, явяващ се да придобие душата на Фауст. Той не страда от желание; той е този, който създава и предлага обектите на желанието. Той е активният хищник, а не пасивната жертва. Цялата сцена на живота е неговото кралство, неговата примамка. Той се усмихва неприкрито фалшиво, докато около него се разиграва трагедията, която дирижира. Това обаче е един извратен, постмодерен фаустовски договор, в който душата се заменя не за величие, нито за знание, а за удобство, за безкраен поток от леснодостъпни, мимолетни удоволствия.
Децата като цел
Ако Ози е Мефистофел, то кои са неговите Фаустовци? Видеото не оставя никакво съмнение. Обектът на желанието, „You“ от песента, е прекатегоризиран. Това вече не е жена или наркотик. Това са децата.
Виждаме ги навсякъде в клипа – с празни, или стреснати погледи, облечени в захабени, износени, архаични дрехи, или накичени със странни атрибути. Те са публиката и същевременно основните участници в този свят. Това, което Ози им предлага, е всичко. Той им предлага свят без правила и без последствия, свят на вечно забавление. Това е върховното изкушение, насочено към най-невинните и податливи умове. Сделката е ясна: в замяна на своята невинност и душа, те получават илюзията за всемогъщество и безкрайно удоволствие. Тук почти го виждаме като Кочияшът в Острова на удоволствията, във вариацията на Пинокио на Дисни.
Визуалният език на подчинението
Кар разгръща своята алегория чрез поредица от изключително силни и запомнящи се визуални символи, всеки от които добавя нов слой.
В няколко кадъра Ози се появява с татуирани на челото си цифри: 94541. Този образ носи директна и смразяваща препратка към номерата, татуирани върху затворниците в концентрационните лагери, или на продуктовите баркодове. Това е символ на абсолютната дехуманизация. Системата, която Ози олицетворява, не просто съблазнява; тя каталогизира, номерира и свежда човешкото същество до статистическа единица. Това е тоталитарна машина, в която индивидуалността е заличена и заменена с номер.
В друга сцена Ози се мярка наподобяващ древноегипетски фараон. Фараонът е бил смятан за бог на земята, абсолютен владетел, чиято воля е закон и за чиято слава робите са строили гигантски, безполезни монументи. Този образ надгражда ролята на Мефистофел. Ози не е просто изкусител; той е божеството, владетелят на този нов свят. Затова е и способен да предостави всичко и да премахне всички възможни ограничения. Системата на предлагането се представя като религия, а нейният водач – като бог, изискващ пълно подчинение и сляпо преклонение. Децата са неговите роби, които строят пирамидата на модерния капитализъм – не с камъни, а със своите души и желания.
Децата с кости и оръжия
Мъртвите животни, препарирани и превърнати в скелети, които споменахме, са в ръцете на децата. Костите са универсален символ на смъртта, и това може да се тълкува и като смъртта на самата невинност. Те са толкова потопени в този изкуствен, мъртъв свят, че приемат за естествени неговите мъртви останки, без да осъзнават трагедията. Още по-директен е кадърът с детето, нарамило патрондаш. Това, което продава работникът, е своят труд, своето време. Това, което продава войникът, е своят живот. Това е търговската обмяна, в която се обменя правото върху живота и волята срещу предложеното „благо” (разбира се, обикновено рационализирано с вързоп патетични афиши). Сделката за живота, за душата на детето, е вече извършена. Това хвърля нова светлина върху стиха „There are no unwinnable wars“ – войната за душите им вече е спечелена, а те самите са превърнати в армията на победителя.
Подобно на това дете, други носят противогази, което е както нова препратка към същата алегория, така и метафора за средата, в която съществуват. Противогазът се носи, когато въздухът е отровен, когато е негоден за дишане. В алегорията на Кар, „въздухът“ на модерния свят – неговата култура, медии, реклами и ценности – е станал токсичен. Той е наситен с лъжи, манипулация и празни обещания. Противогазите същевременно заличават лицето, също като животинските маски, превръщайки децата в анонимни, еднакви същества, адаптирани към една нечовешка среда. Те не се борят с отровата; те са се научили да живеят с нея.
Животинските маски
Много от децата в клипа носят гротескни животински маски. Това не е просто карнавален елемент. Маската заличава човешкото лице, а с него и индивидуалността, емоцията, уникалността. Това е акт на дехуманизация. Децата биват „оскотени“ – сведени до нивото на домашното стадо, което се управлява не от разум, морал или свободна воля, а от първични инстинкти. Те реагират на стимули (предложения за всичко, което поискат), без да се замислят за цената. Те са лишени от своята човешка същност и превърнати в анонимни членове на колектива, който Ози контролира. Други две деца издигнат предмети нагоре в жест на почитание – сфера и стъкленица. В края на клипа децата са вече изчезнали, но сферата остава.
Сцената с детето и кучето
В една кратка, но гениална сцена, виждаме малко момиче и куче, които седят заедно. Детето е с пищна, гигантска прическа в псевдовикториански стил, демонстрираща изобилие, а в комбинация с велосипеда на който е застанало – и благоденствие (тъй като в епохата към която препраща сцената, играчките са привилегия за малцина). Но това щедро изобилие не изглежда да поражда никаква радост, в очите на детето се таи по-скоро едва удържан ужас. Когато усещат приближаването (очевидно на Ози), реакциите им са коренно различни. Детето, което все още пази остатъци от своята човешка интуиция, е видимо изплашено. То разпознава заплахата. Кучето, от друга страна, е символ на вече опитоменото и напълно подчинено същество. То не изпитва страх, а става и послушно тръгва към своя господар. Сцената е перфектна илюстрация на процеса на индоктринация. Детето е в етап „преди“ – все още способно на съпротива чрез страх, все още разпознаващо несъответствието, нелюбовта, празнотата на обещанията и подаръците. Кучето е етапа „след“ – страхът е заменен с безусловна, сляпа вярност. Посланието е ясно: съпротивата на детето ще бъде сломена и то също ще се превърне в послушно домашно животно. Огромните размери на кучето внушават и допълнително усещане – ако това дете не бъде успешно опитомено, то може да бъде и приготвеният за кучето обяд. Кучето притежава по-голяма стойност за господаря си, който иска единствено „теб”.
„CONSUME“
Това е може би най-директният и изобличаващ символ в целия клип. В един момент камерата се фокусира върху гърбовете на притичващи деца. На гърбовете им се забелязват отпечатани буквите „SU“, които могат да се свържат с много малко думи, а в този контекст несъмнено думата е „CONSUME“ (Потребявай). Тук алегорията става кристално ясна. Това не е просто абстрактна история за доброто и злото. Това е критика, насочена към същностните аспекти на това конкретно общество, което познаваме под името „консуматорско”, и което се разгръща в пълнота след Втората Световна Война. Децата са буквално брандирани, маркирани с тяхната нова, единствена цел в живота, и единствена форма под която се вписват в него. Тяхната функция в системата на Ози не е да творят, да мислят, да обичат или да бъдат свободни. Тяхната функция е да консумират. Те са крайният продукт на една обществена система, която е престанала да бъде „обществена”, а се е превърнала в „икономическа”, която се нуждае не от граждани, а от потребители.
Инверсия на спасението
Най-дръзкият и провокативен символ е запазен за финала. Виждаме Ози с голям кръст на врата. В кадър, с острия си нокът той закрива леко долната част на кръста, като по този начин го трансформира визуално в обърнат кръст – анти-християнски символ, свързван със сатанизъм и отхвърляне на божественото. Този жест е върховният акт на богохулство и същевременно ключ към разбирането на цялата философия на неговия свят. Ози-Мефистофел не просто предлага земни удоволствия; той предлага алтернативна, извратена форма на спасение. Традиционният кръст символизира спасение чрез вяра, смирение и саможертва. Обърнатият кръст, в контекста на клипа, символизира „спасение“ чрез материализъм, егоизъм и безкрайно себеугаждане. Религията на този свят е пазаруването, а неговият бог е този, който предлага най-новата и лъскава играчка.
Резултатът
Освен Ози и децата, в клипа има още един персонаж – в една редица от „живи” статуи на възрастни, една от тях „оживява”, за да пее наред с вокала думите на песента. Тези окаменени хора са лишени от коси, за да бъде подчертано отнемането на индивидуалността им. Те са бели, смъртно бели, за да бъде натъртено върху тяхното състояние на бездушност, на неживост. По някои от тях се виждат следите, че това състояние е насилено, че са понесли извращаващо, превръщащо ги в гротеска насилие – в лицата им са впити пръсти, които се появяват от самите тях, които удържат сетивата им и задържат устите им: които унищожават не само живота, но и човешкото още преди това. Персонажът всъщност не оживява, той бива обладан. Бива заигран, раздвижен, както се прави с марионетка, за да изпълнява волята на кукловода си. Не той пее. Прави го Нещо очевидно нечовешко през него, с гротескни мимики и движения . Този „възрастен” е бившето дете. Той е някой, който преди е бил в числото на “You”, поискан от изричащият посланието.
Когато текст и видео се сблъскат
Истинският гений на „I Just Want You“ се крие в сблъсъка между аудио и визуалния разказ. Видеото не просто съществува паралелно с текста; то го заразява, реконструира го и го принуждава да означава нещо съвсем различно.
Нека се върнем към текста, но този път да го четем с гласа на Ози-кукловода от видеото.
„There are no impossible dreams“ вече не звучи като вдъхновяващ лозунг. Това е зловещото обещание на съблазнителя. „Няма невъзможни мечти, защото аз мога да ти дам всичко, което пожелаеш… срещу съответната цена.“
Първият куплет –
There are no unlockable doors
There are no unwinnable wars
There are no unrightable wrongs
Or unsingable songs
изгражда образа на някой, притежаващ божествена увереност. Той е господар на своя свят, в който всички ограничения са илюзия.
„There are no unwinnable wars“ се превръща в уверението, че всяка съпротива е безсмислена. Войната за душата на детето е предрешена. Системата винаги печели.
„There are no unsaveable souls“ придобива ужасяващ смисъл. Душите не са „неспасяеми“, защото кукловодът не се интересува от тяхното спасение. Той се интересува от тяхното притежание. Всяка душа може да бъде купена.
И накрая, рефренът „I don’t ask much, I just want you“ се превръща от умоляващ вик в хищническа декларация за собственост. Това е гласът на системата, на идеологията, на медията, която казва на индивида: „Не искам много от теб. Не искам да мислиш, не искам да се бориш, не искам да се променяш, не искам да търсиш, не искам да превъзмогваш себе си. Не е необходимо да правиш никакво усилие, за да получиш всичко, каквото и да е то. Просто искам теб – твоята посветеност на самия себе си, на своите пожелания; просто искам твоята душа.“
Each night when the day is through
I don’t ask much
I just want you
След грандиозните куплети и фалшивата скромност на пред-припева, тук идва чистата, сурова истина. Цялата тази философия за всемогъщество е изградена, за да обслужи едно-единствено, просто желание.
„I’m Sick and Tired…“: Чий глас е това?
Тези строфи се превръщат в най-сложния и двусмислен момент в този нов контекст. Кой изрича думите „I’m sick and tired of bein’ sick and tired“?
Една възможност е това да е гласът на жертвата, на порасналото дете, което е вече напълно лишено от душа, който виждаме в клипа. Това е момент на прозрение, в който той осъзнава празнотата на сделката, която е сключил. Получил е всичко, но е „болен и уморен“ от безсмисленото си, механично съществуване.
Те позволяват една нова двусмисленост, в която образът на изпълнителят Ози да бъде „спасен” от мефистофелската си роля и видян от друга перспектива – като жертва, отправяща предупреждение. Той е вече превърнат в поредната марионетка, но е запазил някаква частица от воля, някакъв къс от душевност. С тях, през волята на сдобилия се с него, заедно с наложените му думи, успява да прокара и фрагмент лично, предупреждаващо послание. Подобно внушение се прокрадва и във факта, че процесията на децата, които носят снимките му, изглежда като погребална, а на други кадри виждаме как негова фотография бива „погребана” от падащи есенни листа. Това придава смисъл и на иначе напълно озадачаващите и абсурдни строфи:
I guess I should have married Lennon’s daughter
– „Някога и аз направих тази сделка и повече не притежавам себе си”. „Колко жалко, че поисках в замяна това, което поисках. Вместо това трябваше да поискам да се оженя за дъщерята на Ленън”. – от една страна това отново подчертава пълната власт и достъпност на всичко, колкото и да изглежда то абсурдно и невъзможно (Ленън, разбира се няма дъщеря), и от друга страна фиксира Ози от другата страна на сделката. По този начин песента присвоява смисъла, който може да видим и в The Last In Line на Dio.
„I Just Want You“ е шедьовър. Тя разказва историята за една фаустовска сделка, която сключваме всеки ден – сделката, в която заменяме своята автентичност за лесни удоволствия, лъскави предмети, фрагментарни и моментни пожелания и илюзия за живот. Анализът на текста и видеото разкрива една сложна система за контрол, която започва със съблазнително обещание, преминава през дехуманизация и брандиране и завършва с предлагането на фалшива религия. В нейното обещание тя постъпателно премахва всякакви „ограничения” – физически, морални и естетически – те се изпразват от значение, за да се превърне всичко възможно в продукт, в стока, защото единственото което има значение в този свят е нескончаемият ритъм на пазара. Крайният резултат е образът на човека-марионетка – напълно обсебен, лишен от собствена воля и душа, получил всичко, което е поискал, и в изгубил всичко, което е бил. Тя разказва историята за една сделка, в която заменяме своята автентичност, която е цената за принадлежността към един свят, който ни е превърнал в номерирани роби. „I Just Want You“ не е просто песен. Тя е огледало. И най-страшното е, че десетилетия по-късно, образът, който виждаме в него, е по-ясен, по-познат и по-релевантен от всякога. Никак не е необходимо да приписваме нито на Валанс, нито на Кар напълно съзнателното и целенасочено оформяне на всеки от елементите, които разгледахме. Изкуството се движи от вдъхновение – от ненапълно осъзнати смисли, които изразяваме, преди и без да сме в състояние да ги артикулираме. И в този случай, това което бе вербализирано, е вероятно в голяма степен схванато интуитивно и пресъздадено художествено – което в никакъв случай не го превръща в нещо различно.
Културната траектория на Кюблер-Рос
За да разберем напълно емблематичността на „I Just Want You“ и епохата, която то запечатва, е необходимо да се обълрем към паралела с петте стадия на скръбта на Елизабет Кюблер-Рос. Той не е просто удобна метафора, а ключът, който отключва логиката на културния ни упадък в нашия времеви отрязък. Ако 60-те бяха Отричането (хипи утопията, която игнорира, отрича напълно проблемите, отрича своята съпричастност към системата, демонстрира че няма нищо общо с характеристиките на новото общество, което за пръв път започна да се осъзнава след годините на Втората Световна Война), 70-те – Гневът (пънк и метъл яростта срещу системата, активната гневна съпротива, заменила наивното отричане за съпричастност), а 80-те – Пазаренето (поп хедонизмът, който сключва сделка с потреблението), то 90-те години неоспоримо представляват стадия на Депресията.
Песента на Ози е съвършеният артефакт на тази фаза. Тя е звукът на изчерпания гняв и проваления пазарлък. Тя е моментът на трезво, болезнено осъзнаване, че системата е спечелила, а душата е празна. Цялата визуална и текстова символика, анализирана дотук – от уморената епичност на музиката до образа на човека-кукла – е симптом на тази дълбока културна депресия.
Формата й не е на меланхолична, всепоглъщаща тъга, а на дълбока, трезва горчивина, която ясно съзнава своята ситуация в неприкритост, но и в неизбежност. Каква е фазата, която следва тази депресия? Кюблер-Рос поставя накрая Приемането. В нашия културен прочит това е приемането на диагнозата за културна смърт. Това е тихото съгласие да живееш с болестта, докато тя не стане част от твоята идентичност. Епохата след 90-те е епохата на това апатично приемане, което се проявява в няколко ключови аспекта:
Приемане на манипулацията: Светът на Ози-Мефистофел не изчезва; той се нормализира и става невидим. Светът, описан в клипа, вече не се възприема като шокираща алегория, а като естествена среда. Алгоритмите, които ни съблазняват и брандират с „CONSUME“, са приети като неизменна част от живота. Вече не се борим с кукловода; ние доброволно му даваме себе си си в замяна на следващата доза забавление. Ролята на Ози-кукловода днес се изпълнява от безличните, но всемогъщи алгоритми на социалните медии и стрийминг платформите. Те, също като него, ни обещават свят без „невъзможни мечти“, като ни показват безкраен поток от съдържание, подбрано да задоволи най-съкровените ни желания и да прикове нашето внимание в себе си.
Културата приема примирено за себе си, че е хомогенна, рециклираща, повърхностна и лишена от дълбочина. Автентичната емоция, която все още пулсира в нотките на Ози, е заменена от нейната симулация. Бунтът, гневът и тъгата са приети като естетики, лишени от съдържание – стилове, които вече не носят тежестта на каквото и да било истинско преживяване – затворени в единствената цел на предлагането.
Човекът-марионетка от клипа се превръща в норма. Индивидът от XXI век приема своята роля на потребител и пасивен наблюдател. Той е приел сделката, която му предлага системата: откажи се от своята автентичност и свободна воля, а в замяна ще получиш безкраен поток от лесно смилаеми удоволствия и илюзия за свързаност.
Така „I Just Want You“ застава на самия вододел. Тя е последният съзнателен вик на болка преди пациентът – западната култура – да спре да се бори и да приеме своето състояние. Тя не е просто епитафия за 90-те; тя е свидетелството за раждане на апатичния, примирен дух на XXI век, който е приел, че няма „неспасяеми“ (или непродаваеми) души, и е спрял да вижда в това проблем.
Разбира се, това не е цикълът на Културата. Това е един пореден цикъл, в чийто край се намираме днес – обществото, крепящо се върху цикъла на потреблението вече се отдръпва, за да даде място на следващият, който уви, изглежда само задълбочава несъответствието между Човек и общество. След като бъде въдворен, ще последва осъзнаването, последвано от отричането и т.н. Да се надяваме.
2023 ЗАЛЕЗ