АХ, НИКОЙ ВЕЧЕ НЕ ВЯРВА!

Напоследък става все по- модерно, все по- престижно, все по- социално привлекателно да се демонстрира принадлежност към религията.

От страна на някои, заявката за такава се дава поискана и непоискана, гордо и настоятелно, в някой случаи почти предизвикателно, сякаш от някого, комуто за това предстои да бъде отсечена главата. Разбира се, подобна заплаха не съществува, но кой би отказал изживяването на мъченически ореол без необходимост от мъченичество. Така вярващите, са също и много активни в своето участие в църковните вълнения. Те проявяват жив интерес и напориста действеност при всяко институционално събитие, при всеки избор на митрополит, патриарх, към всяко тяхно изявление и позиция, дори към техните вещи, макар самите те да са далеч от нестяжението, убедено тълкуват каноничността на това или онова решение или мероприятие, дали в съботата се постъпва по един или друг начин, винаги имат изрично отношение към делата на църковната институция, със съзнанието че то е от съществено значение, с една дума – те са въплъщението на отговорният обществен деятел, на активният гражданин и деец, те са някой, който се откроява, а не някакъв си безличен, захлюпен льохман! Странно, такава напориста активност имаха навремето си и действените атеисти. Разпалено разясняваха заблудите на религиозната тъма, будно насърчаваха към отхвърляне на безпросветните анахронизми и насаждаха позитивната вяра в науката и познанието. Бяха в позицията на отявлени, обществено отговорни и мислещи, насред ленивото стадо наоколо. Имаха окичен значи, този аксесоар на принадлежност към интелектуалната върхушка, на надхвърленост на двуизмерното безличие на тълпата, на само-стойност.

От страна на други, това става с не по- малка доза гордост, но без излишеството, или тесногръдието от тяхна гледна точка, на активната институционална въвлеченост. Там външната заявка е по- друга – те еднозначно се самопричисляват към, да речем, Православието, задължително кръщават децата си, активно се противопоставят на определените от Църквата пороци и посещават храмовете на големите празници, понякога носейки и някой национален флаг, или възрожденска носийка. Църквата за тях е едно с историческата идентичност, гордостта от нацията, патриотизма, евентуално нещо свързано с монархизма и задължително с консерватизма. Те са някой, здраво свързан със своите корени, вграден напълно в монолита на националната, историческата, или пък цивилизационна единност. Те знаят кои са, самопознаващи се посредством последната, която парадоксално им носи и източника на гордост, самочувствие и ..самосъзнание (!). Затова дързостно и агресивно се противопоставят на всеки, за когото смятат че застрашава почвата, от която са неразличима част, в която са погребали и погрижили да разтлеят напълно и вярата, така че да я слеят в неразличимото единство на предполагаемата си хомогенност и „същностност“.

И сред едните и сред другите, от време на време ще се намери кой да възкликне патетично с огорчение и разочарование:

-Ах! Никой вече не вярва! Няма я вече вярата в Бога!

Изглежда сякаш някой е отнел нещо от тях самите, лишил ги е от нещо ценно, ограбил ги е и им е нанесъл рана, която не може да зарасне.

Чудно нещо. Няма я вече вярата в Бога..

Но дали става дума за нещо, което първо го е имало, а после е изчезнало?

Или за нещо, което първо го е имало, а после е било заменено от друго нещо?

Или за нещо, което изначално го е нямало, а после неговото отсъствие е било заменено с друг вид отсъствие?

Ако имаш вяра, как може да я загубиш, или за какво би могъл да я замениш?

Какво е вярата?

Вярата е преживяване на Бога. Вярата е преживяване в Бога.

А как се преживява някой?

Като го обикнеш с цялото си сърце.

А как може да обичаш нещо такова като Бога?

Само ако снизходи, ако се при-ближи като човек.

И ако вече си е отишъл?

Обичайки го и у всеки близък.

Но кой тогава е имал вяра?

Малцина. Вярата не е в ритуала. Вярата не е в символа. Вярата не е в демонстрацията. Не е у фарисеите. Не е у многолюдните посетители в храма. Не е в повтарянето „Боже, Боже“, според както е прието. Не значи, че е извън съобщностно съустановената норма, а че не е в; колкото двете характерни формални пози, които различихме по- горе, са лишени от съдържание, толкова и съдържанието е невъзможно да се задържи без форма, би рискувало да се разлее, губейки себе си в окултно-спиритуалистично, индивидуалистично, или псевдомистично своеобразие, или неспособно да се удържи, би изветряло в зноя на ежедневието.

Тогава какво е заменено?

Това именно „според както е прието“ е било заменено с друго „според както е прието“ и нищо повече.

Тогава какво е изгубено?

Нищо не е изгубено.

А за какво е това вайкане?

Защото така е прието.