НАТЮРМОРТ

Тази вече стогодишна книжка някога вероятно с трепет е била държана в ръка от своят увлечен читател, жаден да разкрие истината за Живота, каквото е и заглавието, което носи. Откриваща нови, ясни и категорични хоризонти, просвещаваща тъмата на незнанието, снизхождаща от трона на обектният позитивизъм, който по това време е в разцвета на силите си, за да ни донесе вестта, че „желанията, стремленията, борбите, разочарованията и страданията са резултат на прости физико – химически прояви“. Днес ние продължаваме да живеем в подножието на същият владетел, неговата меродавност продължава да бъде възприемана като окончателна, неговата дума – закон, но той вече е прехвърлил дните на своята зрялост. Посребрените му коси* му придават още повече достолепие, забавената походка – достойнство, и властта му изглежда по- силна от всякога. Но дните му са преброени, младежите вече тайно се подсмихват на претендиращите му за мъдрост напътствия, а насаме в покоите му, лекарят** с все повече безпокойство го укорява за навиците му.

И днес нашата най- дълбока академична увереност е основана на аналитичният подход към действителността, емпиричният метод за обективно отразяване на анализираните феномени и взаимодействия, податливи на универсализуеми, измерими и конкретни характеристики (и като такива – обектно материални), и на разбирането на всеки феномен от всяко равнище като изводим от сумата на откритите в анализа най-елементарни, първични, основополагащи „атоми“ в смисъла на Демокрит, и доказаните каузални взаимодействия между тях. Ако и този механистично- детерминистичен светоглед да е вече отдавна подринат в областта на своята най- присъща и родоначална област – физиката, то парадоксално, се оказва здраво прикрепен в принципно неприсъщите му области, чийто обект е субектът(!), животът и свързаните с тях феномени (или Науките за духа по Дилтай). Ако може да се предположи някаква основателна причина за нещо подобно, то това би било единствено удобството, което подобен възглед предлага на своят обект и субект. Все по- очевиден става фактът, че тази перспектива е, по кантиански, пред-положена и пред-определена от аперцепцията, а не от реалните характеристики на предмета на тези дисциплини, или погледнато от друга перспектива – се вписва в психоаналитичното определение за рационализация. Стъпките на един друг тип позитивизъм, основан на синтетичен подход, нематериалистичен, който може да бъде наречен „субектен“ в съответствие с неговият предмет, и който с това вероятно изглежда на модерната перспектива почти метафизичен – в който субектът става познаваем като индивидуалност, като уникалност (несводима до сбора на своите елементи и функции), качествена цялостност, неподатливост на измерими и конкретни величини, формално типизиране, вече се дочуват зад ъгъла. Макар все още да не е в залата. Все още всяка психологична теория е длъжна да предостави минимума от неврофизиологични доказателства като основание за своите твърдения, за да бъде приета сериозно, т.е. тя трябва да включва потенциала за аналитична редукция и да приеме вида на тяхна производна. Все още е налице дълбоката вкопченост в тази рационализация, от която неоепикурейската жизнена позиция се нуждае, за да оправдае себе си. Позицията на Шидури, която е била отхвърлена като неуместна дори пред лицето на сетне изгубеното безсмъртие, за да се утвърди на нейно място тази на съзидателността. В центъра на която стои въпросът за отношението между идеалното и материалното, между съзнанието и тялото, между ценностите и насладите. Тази рационализация следва да покрие раната от непоетата отговорност, от неспособността за надхвърляне на егоизма, на себе си, от слабостта. С едностранчивостта на утвърждаването, че съзнанието произхожда от физическата действителност и телесните процеси, ценностният мащаб бързо се свежда до удоволствието и неудоволствието. Всичко се превръща в сляп продукт на природната еволюция и в обусловено от буквално механични, безстрастни взаимодействия и реакции. Съзнанието е „сноп от представи“ (Хюм), калейдоскоп от процеси, създаващи илюзията за субектност. Какви са произтичащите от подобен мироглед последици относно отношението към мен самият? Абсолютно никакви. Дали ще нарека себе си илюзия, обект, или агрегат, не променя с нищо моето личностно изживяване, тъй като то е самоочевидно и абсолютно в своята безспорна наличност. Какви са произтичащите последици спрямо взаимоотношенията ми с другите? Фундаментални. Те ги ликвидират като такива и ги претворяват в отношения. Обективират другия, приравнявайки го с нещата и ликвидират всякакви етични въпроси и противоречия – последните, ако някак продължат да съществуват, услужливо приемат уродлива релативистична форма, оправдавана контекстуално, фактически с оглед на собствената изгода и комфорт, и които съответно при определени условия веднага се превръщат в нищожни. Една „спасителна“ еквилибристика на рационализацията, която следва да заличи всяка отговорност за Избора, заличавайки самата дилема. В името на която могат да се конструират и откровено психотично патологични теории като бихейвиоризма, отричащи очевидното като несъществуващо. Но дори и в по- малко грубите съвременни подходи, личността остава разглеждана като набор от измерими, конкретизируеми и универсални конструкти – свежда се до обект, а с оглед на сложността й – до агрегат: сума от сбора на отделните му елементи. Колкото е неадекватна представата за действителността на всеперсонифициращото съзнание в ранните общества, толкова е и нейната обратна форма, в която субекта се опознава с неприсъщните нему обектни характеристики. Всъщност първата е дори по- близо до реалността, защото в нея е заложено осъзнаването, че разбираемо е единствено това, което може да се съ-преживее: с което сме реално взаимодостъпни. Обектът е неразбираем, той е само познаваем, съ-зрим. Днес е налице схващането, че познаваем е субекта, чиято същност се изчерпва в сбора от особености като време за реакция, устойчивост на вниманието, коефицент на интелигентност, и всъщност техните възможно най- базисни компоненти като невротрансмитерна продукция, синаптична плътност и т.н., и т.н., и разполагайки с целият хипотетичен списък, вече разполагаме с личността. Основана на същото е и техноромантичната увереност, че претворявайки протичането невронните процеси в кората на главният мозък, ние ще възпроизведем личност, или ще бъдем в състояние да „прехвърлим“ такава на друг носител. (Напредъкът в изследванията върху работата на съзнанието в неговата най- експлицитна форма – речта, вече носи със себе си първите противоречащи на класическият редукционизъм резултати. На нивото на изречението например, се открива (Минфан Чжан и сътр., 2025 From Thought to Action: How a Hierarchy of Neural Dynamics Supports Language Production), че мозъкът генерира поредица от представи, които започват от най-абстрактното ниво – общото значение на изречението – и постепенно се трансформират в отделните думи, завършвайки накрая в безброй действия, като действителното движение на пръста по клавиатурата [или артикулацията на фонемите]. Йерархията е от най- общите контекстуални идеи към конкретиката на съставните части на артикулираното [в случая изписваното]. Същевременно се изяснява паралелната многопластовост на самият процес. А тук все още става дума за нивото на изречението, при това с доволно конкретно, а не абстрактно съдържание. Доколкото става ясно, че посоката е от цялото към частите, ядрото на цялостната експликация всъщност не само че не е в елементите, а във възможно най- широката и обща комплексност на субекта. В действителност, този процес е обратен на начина, по който генеративният изкуствен интелект създава своята реч – следвайки логическата последователност на думите, извлечена от натрупаната база данни с използване на вероятностни и статистически модели. Това вероятно не е неприсъщо и в частни случаи за човека – когато използва клиширане реч, но не бихме нарекли подобна комуникация особено съзнателна.)

Някакъв опит за надхвърляне на практически механистичното схващане в областта на невронауките бе започнат от Ф.Варела (напр. в съавторство с Е.Томпсън и Е.Рош, 1991, The Embodied Mind: Cognitive Science and Human Experience) и неговата неврофеноменология, подчертавайки интенционалният характер на съзнанието, а други като Шон Галахър (2017, Enactivist Interventions: Rethinking the Mind) разширяват акцента върху динамичният му характер и контекстуалната му взаимосвързаност. Каквито и недостатъци да съдържат тези подходи в своята интерпретация, те съдържат реалният потенциал да пренасочат перспективата от елементите към целостта, съчетани с горното разбиране, става ясно, че най- доброто разбиране на интенцията е също така откъм най- общата такава, а не от ситуационната; най- доброто разбиране на действеността и поведението е откъм най- общата цялостна насоченост на субекта, а не откъм конкретната и т.н.. Интенцията е винаги към нещо, тя вече предполага цялостност на осмислеността, както думата предполага вече наличната цялост на посланието. Всички подобни подходи, разбира се, са за момента извън основният поток, особено в психологическият поглед към субекта.

Смяната на перспективата, изменя качествено начина, по който тя се възприема. Наивната форма, която официалната парадигма приема, е в свеждането на личността до неврофизиологичната дейност на кортикалните структури, до протичането на електричните импулси между синапсите на невроните, активността на амигдалата, хипоталамуса и неврохимичните реакции и взаимодействия. До свеждането на съпреживяването до наличието на огледалните неврони и самосъзнанието до паралелизъм в последователността на кадрите на протичащите сетивни и неврофизиологични процеси. Връзката между механичните или функционални увреди и съответните психични дисфункции служи да онагледи и докаже тази „обектност“ на личността. Но личността винаги е там като такава, а не като нещо. Нейното съществуване съопределя начина на протичане на неврофизиологичните процеси, а не напротив. Огледалните неврони не притежават морфология, различаваща ги от останалите – те се формират като такива на базата на вече съществуващата способност, потенция да бъдат формирани като такива изсред останалите. Неврофизиологичната база е по-скоро инструмент на личността, с който тя се свързва действено със света, но не предопределя или предпоставя самата екзистенция. Наличието на психична увреда, дисфункция, атрофия или затруднение, възпрепятстват в една или друга степен психофизичната изява на личността, но не я касаят като такава. Тя може да бъде оприличена на работник, който служейки си с изхабена или повредена отверка не се справя успешно, или никак с развиването на болта – но „повреден“ не е работникът, а единствено неговият инструмент. Така зад интелектуалните, емоционални, или психотично-интерпретативни затруднения, или незрялост на някого все още стои непокътнатата му личност, която се изявява така, както й е възможно. Нейната същност като свободна в своя избор, сингулярна и екзистираща е ненакърнима.

Субектът съ-гражда облика на неврофизиологичните процеси, но тъй като това става според условията на трета страна – външният свят, то последните придобиват и непроизхождащо от субекта своеобразие и на свой ред също обуславят характера на неговата изява. Но каква тогава изобщо е разликата за наблюдателя? Никаква, ако той подхожда като към опознаване на обект. Ако обаче подхожда преднамерено като към опознаване на субект, първо ще трябва да изостави намерението да познае като крайна сума от дефинирани елементи, понеже след всички изброими остава още един, който не само не е определим, но е и определящ по отношение на всички останали. Второ, ще трябва да приеме отговорността, от една страна като друг, като страна от външният свят – за предоставянето на възможността за осъществяването на екзистентният потенциал, и от друга страна като субект – за начинът на осъществяване на своят собствен, който винаги е варитивен (и неговите дименсии заслужават повече внимание, надхвърлящо настоящият текст). Трето, тъй като този последен елемент се изявява в цялото и преди цялото, но чрез цялото на отделните характеристики, той не съществува като изолирана субстанция, а единствено като действеност, а в нея може да бъде открит посредством своята целенасоченост. Той е времева, а не пространствена функция, поддържаща консистентността на субекта като цялост в неговата история и определящ значимостта на цялостната дейност, с оглед на дефинирана и проектирана в бъдещето цел. Без познанието за тази действена изява и нейната целева насока, отсъства и познанието за субекта. Нейното познание обаче също не означава познание за субекта изобщо, а познание за субекта сега, именно поради факта че това е същностно динамична функция, на която са същностно присъщи както стремежът към устойчивост, така и некаузалната спонтанност. И тук вече сме безкрайно далеч от разбирането за субекта като набор от елементи или протичащи процеси, а горният възглед ни напомня повече за натюрморт, за дисекционна психология на един труп, а не на единно живо същество.

В крайна сметка, познанието за конкретен субект може да се основава единствено върху задълбочен и широк контекст и с ясното съзнание за същностната си ограниченост. Като такова, в своята завършеност то винаги ще представлява размишление, а не факт. Като размишление, то винаги е интерпретативно, оспоримо и неокончателно. Но ако това е така, как би могло да бъде обективно? Не може, понеже не се отнася до обект. Какво ще кажете за това? Субектът не се отнася към фактичността, защото субектът не е обект, личността не е вещ, и най- озадачаващото е не това, а упоритостта, с която тази обратна проекция се поддържа последните няколко века. Горното утвърждение е всъщност всекидневието на всеки практикуващ психотерапевт, сред които едва ли ще се открие някой, споделящ идеята за алгебричен модел на взаимодействие с еднозначни равенства и резултати. Въпреки това, много от тях са склонни да отдават отсъствието на възможност за спазването на подобен модел единствено на недостатъчният обем от данни и сложността на процесите! В реалността теорията и практиката са винаги разделени от огромна бездна, но нейното съществуване просто се подминава, а Царят гордо продължава да се разхожда с новите си „дрехи“. Дълбочината на тази бездна се определя от степента, в която теорията се опира на разбирането на личността като обект с типологизируеми, дефинируеми характеристики и ясна каузална обусловеност.

В последният, февруарски брой на Personality and Individual Differences отпреди няколко дни излезе изследването на Робърт Аунджър и сътр. Network psychometric-based identification and structural analysis of a set of evolved human motives, със стремежа да идентифицира крайният набор от човешки мотиви, формиращи поведението, изхождайки от позицията за тяхната еволюционна обусловеност. Това изследване може да ни покаже много ясно всеки аспект на официалния аналитично-позититивистки, материалистичен до механицизъм подход.

Изходната категоризация на универсалните мотивационни конструкти като пред-поставени от еволюционистична гледна точка не е слабост сама по себе си, ако е в състояние да върне обратно резултатите като потвърждение на тази позиция в съпоставката им с друг конкурентен подход. В конкретното изследване обаче не е ясно как това може да стане. Т.е. още от самото начало в него е заложен порочен кръг, от който не може да се излезе. [Извън изследването, самата идея за еволюцията, независимо от това каква е съдържателната й валидност, в никакъв случай не може да се сведе до механистична теория, защото нейните обяснителни принципи сами по себе си са хипермеханични по природа. Инстинктът за самосъхранение, който се проявява в борбата за съществуване, предполага не просто случайни реакции на организма, а дълбоко вградена тенденция за запазване на целостта в контекста на променящи се условия. Това е действие, което съответства на вътрешната целесъобразност на индивида – тя не може да бъде сведена до проста сума от елементарни механични функции, тъй като самата целесъобразност предполага определен ред на организация и вътрешна логика, която е независима от произволността на механичните взаимодействия и към която всяка отделна функция е безразлична. За да се осъществява изобщо самосъхранението, е необходима вътрешна координация и интеграция на функциите му. Не е напълно ясно до каква степен това се осъзнава от самите привърженици на теорията, но редукционизмът и механицизмът са в пълно противоречие със самата нея.] Въпреки, че в началото са изброени различни други подходи, те остават единствено изброени, без възможност за практическа съпоставка в очакваните резултати.

Не бих се наел да осъдя каква е релевантността на дефинираните градивни мотиви от гледна точка на еволюционизма, но от феноменологична те откровено будят недоумение. Как точно се разграничават Похотта от Сексуалната атрактивност – нима първото не е мотиватор на второто, което само опосредства целта му? Как страхът се разбира като мотиватор – въпреки авторите да утвърждават, че те се стремят да дефинират не контекстуалните и ситуационни подтици, а „основополагащи предразположения, които влияят върху начина, по който индивидите реагират“ устойчиво, страхът трудно може да бъде изваден от своят конкретнен контекст като реакция спрямо застрашителен феномен. Но тук вече се предполага предварителното наличие на ценности, които са били вече определени мотивационно преди появата на страха – какво е застрашено – животът, сексуалната потентност, съществуването на близък, принадлежността и т.н. Ако страхът или страхливостта като устойчива тенденция е проява на характерологична тревожност, то авторите няма как да включат последната сред конструктите, тъй като тя предполагаемо е сложен феномен, чийто начин на изява би могъл да бъде строго индивидуален, но така зависват в една противоречива дефиниция. По отношение на страха дадената от тях е „стремеж към предотвратяване на физическо нараняване или инцидент“ – сега са изрязани всички останали прояви на евентуално преживяване на застрашеност, но така веднага се връщат в критично ситуационен формат, или подразбират конструкта като характерологична „предпазливост“, която обаче също може да бъде със сложна обусловеност и не отговаря на условието за елементарност. Любопитно е избегната възможната пряка дефиниция на Страха като Страх от смъртта, или най- чиста форма на стремежа за самосъхранение, който е базисен и за еволюционната теория – очевидно с разбирането, че индивидуалната изява на това преживяване е крайно вариативна, личностно интерпретативна и ситуационно може да включва прояви като безстрашие, пренебрежение към опасности и т.н., така че е невъзможно да бъде обективиращо изведена самостойно, което е целта на подхода, а само в един изключително задълбочен личностен контекст. Още повече въпроси повдигат дефинициите на мотиви като Отвращение, Комфорт, Родителство (Nurture) в опита да бъдат поставени като елементарни базисни мотивации в изолиран вид сами по себе си, а Творчеството или Съзидателността (Create) се разбира като стремеж за подобряване на персоналната среда, а далеч не като съзидателен принос, насочен към нас, а не мен, към останалите, или някакъв идеал – нищо чудно, че с това определение авторите откриват положителна корелация между него и Натрупването (Hoard)! Любовта е схематизирана до стремеж към поддържане на [~устойчива] партньорска връзка, но подобен стремеж всъщност би могъл да се предопределя от съвсем различни индивидуални мотиви – от най- егоцентричните, до най- съкровеният трансцендентен стремеж към конкретният уникален друг: думата Любов (Love) е употребена, но вулгаризирана до лишаване на понятието от стойност. Дефиницията на Играта е неясна и предполагаемо се свежда до самоусъвършенстване, но характерът на последното винаги притежава конкретна насоченост, предопределена от други мотиви и тежестта на личните ценности в индивидуалният светоглед. Сравнително добре са зададени единствено Натрупването, Любопитството, Статус, Справедливост и донякъде Принадлежност.

В съответствие с това разбиране, методът за определяне на тежестта на мотивите се заключава в извличането им посредством атомизирани анкетни въпроси. Всъщност критиката на самите въпроси сама по себе си предизвиква неловкост, така че е излишно да бъде твърде конкретизирана. Това което е очевидно, независимо от изобщо спорната релевантност на въпросите, е че е невъзможно да бъде направено заключение относно характерът на дадена мотивация на базата на подобен елементарен въпрос. Какво ни говори отрицателният отговор на въпроса „С радост бих плувал с акули“ – за ролята на страха, или предпазливостта в цялостното поведение на даден човек? Дали той е здравомислещ и подхожда рационално към евентуална застрашаваща ситуация без особен мотив? Дали би плувал с акули, за да спаси някого? За да постигне известност? Дали е добре информиран, че вероятността да бъде атакуван от акула е незначителна в тези условия? Дали желае да преодолее боязън, която счита за ирационална? Дали е нарцистично уверен в своята неприкосновеност? Дали в момента не страда от суицидни нагласи? И т.н. Какво ни говори отговорът на въпроса „Не бих изял храна, която е минала срока си на годност.“? Как изобщо предполагаемото Отвращение служи като устойчив мотиватор на поведението и какъв е неговият характер и произход – дали нарцистична свръхоценка, или натрапчив страх от отравяне, който пък от своя страна притежава свое ядро. Това, което е очевидно, е че е невъзможно да извлечем нито познание, нито разбиране на базата на сдробени, атомизирани късчета факти, както и да фиксираме елементарните, в случая мотиви, такива каквито действително са, в техният изолиран вид. И накрая – сдобивайки се с подобен набор от изходно фалшифицирани елементи, съчетавайки ги да изградим не само достоверен, но и изобщо близък до реалността образ. Идеята за нещо подобно е като тръскайки кофа с лего елементи, при това счупени, да очакваме да извадим от там сглобена и завършена конструкция.

Това, което изследването прави съвсем очевидно, е че по отношение на субекта

1. е невъзможно да бъде постигнато разбиране ако се тръгва от частите към цялото. Напротив, единствено ако се изхожда от субекта – начинът по който той осмисля света и своето място в него, значенията, ценностите които той приписва на основните категории в действителността, неговата обща насоченост, в която най- генералното е аналитично-обектната или синтетично-субектната позиция, и снизхождайки от тази изходна точка към всяка конкретна функция или мотив, те подлежат на истинско разбиране.
2. отделната функция, мотив, или поведение не може да бъде разбрано в откъснат вид, като екстракция от цялото, а винаги в своят контекст сред останалите и цялостната си взаимовръзка с тях.

Конкретното изследване има и позитивна част. Независимо от дефектният метод и неубедителните, спекулативно предпоставени конструкти, неговата цел е да изгради мрежов модел на човешките мотиви като открои техните взаимни корелации. Без особена изненада се натъкваме на тяхното наличие по отношение на по- издържано дефинираните такива, дори и на фона на посочените слабости. Авторите откриват положителна корелация между мотивациите за Статус, Сексуална атрактивност и Натрупване и отрицателна корелация между Статусната мотивация и тази за Принадлежност. Справедливостта е в изразена положителна връзка с Родителството. Това всъщност точно потвърждава предположението за такава корелация, което направихме. (дефинираният тук Статус се покрива с Уважение и Одобрение в нашият модел). Статус, Сексуална атрактивност и Натрупване точно покриват аналитично-обектната част на представеният по- рано от нас модел, потвърждавайки тяхната кохерентност в общата нагласа на личността, което предположение също беше направено. Отсъствието на Глада като мотиватор в това единство е очевидно следствие от отсъствието му в чист вид в съвременното общество, но в конструкта глад-храна-удоволствие той приема по- рафинирани форми на отношение към храната, които трудно могат да бъдат фиксирани от настоящият въпросник. Родителството в конкретното изследване е базисна изява на синтетичната насоченост на личността в най- непосредственият й вид, което прави съвсем естествена тясната й връзка със Справедливостта. По същият начин е налице и връзката на Любовта с Родителството, както са дефинирани – резултат, който изглежда повече да озадачава авторите наред с връзката между Статуса и Сексуалната атрактивност, като нарушаващ предположеното от тях ядро. Централната роля на Играта, както е наречена тук, е съвсем естествена в базисната й роля като потребност от познание, или ориентация, както я определихме ние (по очевидно го правят използваните въпроси). Другата централна роля – тази на Статуса е вече конкретно-обществено предопределена, в условията на аналитично ориентираната съвременност, в която стандартите за осмисляне на съществуването са социално предзададени.

Поразително е, че авторите се оказват неспособни да интерпретират резултатите, въпреки че регистрират направените взаимовръзки. Антагонистичните наличия и позитивните отношения извън предположените ядра са отбелязани, но не могат да доведат до цялостно преформатиране на картината. Действително това би било трудно с привнесените и погрешно определени базисни мотиви. Без припознаването на антагонистичният характер на потребностите обаче, би било невъзможно осмислянето на мотивационните сили и вместо разбиране от тази перспектива, се предлага някакъв баланс в удовлетворяването на всички „елементарни“ мотиви, принципно разглеждани в една паралелна равнопоставеност, оцветена със случайна индивидуална акцентуация.

Ако и мотивите са подлежими на анализ, то последният е откъм интегралното им единство, подчинено на потребността от смисъл – фундаменталната организираща потребност, императивно удовлетворявана от субекта, надхвърлящ границите на съзнанието. Обратната посока – откъм отделните мотиви към смислеността на съществуването, тоест цялата действена изява на субекта, е неспособна да предостави разбиране. Ако обектите са познаваеми посредством споделеното общо, т.е. в своята универсализация, то субектът е разбираем единствено посредством своята уникалност.

Единственият валиден подход би могъл да бъде феноменологично-херменевтичният с разбирането за субекта като цялост и с изхождането от нея към конкретните функции или прояви. С изходна точка възможно най- широкият субектен контекст, исторически и обстоятелствен. Поради централната роля на облика на индивидуалната уникална осмисленост на света и себе си, не бива да отсъства и разбирането, че видът на тази осмисленост не се определя изключително в обхвата на съзнанието, и че най- общата насоченост, или интенция, съобразена с този облик, не се направлява изключително в съзнанието. Това прави методи като ликъртовите скали двойно компрометирани – първо поради атомизацията на отделните измервани елементи, и второ като изхождащи от самоотчет на съзнанието. Изходната позиция е затъмнена напълно. Естествено феноменологично-херменевтичният метод съдържа множество „слабости“ като субективност на интерпретатора, трудност за обобщителни изводи и липса на ясни обективни критерии. Но това са слабости единствено изхождайки от подхода при изучаването на обектите! Ако качествената разлика между субекта и обекта се отрича! Това е едно абсурдно отношение, в което възможността за истинско, позитивно разбиране се отхвърля поради неспособност да се приеме фактичното несъотнасяне на субекта към обекта. Като негова антитеза, истинското разбиране за субекта наричаме субективен позитивизъм, тъй като е единственият начин за реално познание на субекта.

Не може да става и дума, че феноменологично-херменевтичният метод и разбиране е маргинализиран в практическата работа. Напротив, с изключение на най- повърхностните когнитивно-поведенчески и подобни подходи, то е естествено присъщо във почти всяка индивидуална и групова работа и дори открито заявено в определени школи като гещалттерапията, екзистенциалната и логотерапията, или имплицитно присъстващ във всяко взаимодействие. Но то е трайно и натрапчиво отсъстващо в официалното течение, което възпрепятства ясната концептуализация и осмисляне. Тук се допускат единствено операционализируеми, измерими и емпирично проверими хипотези, които раждат изследвания подобни на разгледаното, които по своята същност представляват шепа разпилени данни с неясно значение, но запазват внушението си за научна строгост и обективност(!). Дори и подходите, които недвусмислено се опират на различно от това разбиране, са принудени да се официализират, да докажат своята състоятелност посредством принудителното си удостоверяване като изхождащи от редуцируеми, елементарни феномени, днес особено с оглед на невронауките, в който процес девалвират автентичната си стойност, а автентичният дискурс, ако да не изчезва напълно, се препрочита през друга парадигма. Дейността и тук предшества осмислянето: че субектът е в качествено отличие от обекта и затова разбирането му е в качествено отличие от познанието за обекта. Отсъствието на това осмисляне в официалната линия, оказва съществено влияние върху начина, по който в популярната среда се изгражда общата нагласа към субектността, съзнанието и психиката. Тази нагласа е в пълно съгласие с неоепикурейската ценностна система, формата на социалните взаимоотношения, изискуеми от властващите икономически отношения и интерпретацията на света, която те предлагат. Това осигурява безконфликтно съществуване, но липсата на конфликт ли е собственият смисъл на науката? Ако пълноценното личностно благополучие е в разрез с тази интерпретация на действителността, то официалният научен наратив елиминира несигурността, но удържайки го в същото неблагополучно състояние, затъмнявайки, а не просвещавайки погледа му към реалността.

* като например К.Попър и Т.Кун или пък ** П.Файерабенд, които макар и да дефинират принципното овехтяване на парадигмата ни най- малко не подлагат на съмнение конкретните й фундаментални основи.